Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (84)

Глава 44
В която Шико заспива

Развоят на отношенията между анжуйците и миньоните бе наблюдаван отначало от краля в Лувъра, после от Шико.

Анри се вълнуваше в двореца, нетърпелив да види приятелите си, когато се завърнат от разходката с господата от Анжу.

Шико отдалеч следеше разходката и отбелязваше с опитно око нещата, които никой не би проумял по-добре от него. Щом си изясни намеренията на Бюси и Келюс, той свърна към къщичката на Монсоро.

Монсоро беше хитрец, но и дума не можеше да става той да надхитри Шико: гасконецът донесе на графа предълбоките съболезнования на краля — как би могъл графът да не го приеме по най-прекрасен начин?

Шико завари главния ловчия на легло.

Неотдавнашното посещение в двореца Анжу беше се отразило на още неукрепналия му организъм и Реми, подпрял с юмрук брадичката си, ядно чакаше първите признаци на треската, която заплашваше отново да нападне жертвата си.

Въпреки всичко граф Монсоро намери сили да поддържа разговора и така добре криеше омразата си към херцог д’Анжу, че никой освен Шико не би заподозрял нищо. Но колкото повече се таеше и криеше графът, толкова повече Шико се усъмняваше в неговата искреност.

„Не — рече си гасконецът, — той нямаше толкова да се кълне в обич към херцог д’Анжу, ако нямаше някаква задна мисъл.“

Шико, който разбираше и от болни, реши даже да провери дали треската на графа не е също комедия от подобен род като онази, която навремето беше разиграл пред него Никола Давид.

Но Реми не лъжеше и Шико, след като премери пулса на Монсоро, си помисли: „Този е истински болен и нищо не може да направи. Остава господин дьо Бюси, ще видим той какво ще успее.“

Побърза към двореца на Бюси и видя сградата цяла блеснала в светлини и обгърната в ухания, които биха изтръгнали от гърдите на Горанфло възторжени вопли.

— Да не би господин дьо Бюси случайно да се жени? — попита той слугата.

— Не. Господин дьо Бюси се помири с няколко души придворни сеньори и празнува помирението с трапеза, прекрасна трапеза, ако питате мен.

„От тази страна също никаква опасност засега за негово величество — помисли си Шико. — Освен ако Бюси ги отрови, но според мен не е способен да направи такова нещо.“

Върна се в Лувъра и в оръжейната зала видя Анри, който нервно кръстосваше и изригваше проклятия.

Кралят беше пращал вече трима вестоносци при Келюс, но всички те, без да разбират защо се безпокои негово величество, се бяха отбили по пътя в заведението на господин дьо Бираг-син, където всеки, облечен в кралска ливрея, винаги можеше да разчита на пълна чаша вино, парче шунка и захаросани плодове.

Така семейство Бираг успяваха да си запазят кралската милост.

При появата на Шико пред вратите на оръжейната зала Анри високо възкликна:

— О, скъпи друже! Не знаеш ли какво става с тях?

— С кого? С твоите миньони ли?

— Уви, да. С клетите ми приятели.

— Сигурно вече са бездиханни — отвърна Шико.

— Убити?! — викна Анри и в очите му заискри омраза.

— Не. Боя се, че са смъртно…

— Ранени? И смееш да се хилиш, безбожнико!

— Почакай, сине мой, смъртно, да, но не ранени, а пияни…

— Ах, шуте… как ме уплаши! Но защо клеветиш достойните мъже?

— Точно обратното, възхвалявам ги.

— Всичко обръщаш на шега… Чуй ме, бъди малко по-сериозен, моля те. Знаеш ли, че излязоха заедно с анжуйците?

— О, господа! Знам, разбира се.

— И какво стана в края на краищата?

— Стана, каквото вече казах: мъртвопияни са или почти.

— Но Бюси, Бюси?

— А Бюси ги напива, той е много опасна личност.

— Шико, за бога!

— Добре тогава: Бюси ги е поканил на гощавка — твоите другари. Така по-приемливо ли е?

— Бюси ги е поканил? О, невъзможно! Най-лютите врагове…

— Точно така: ако бяха приятели, защо трябваше да се напиват заедно? Кажи ми, издръжлив ли си на ходене?

— Защо?

— Можеш ли да стигнеш до реката?

— Мога да стигна до края на света, само и само да видя такова зрелище.

— Не, достатъчно е да идеш до двореца на Бюси и ще станеш свидетел на чудото.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Мерси за поканата, оттам идвам.

— Шико…

— О, не и не! Нали разбираш, щом вече съм видял нещо, няма защо да го проверявам втори път. Без туй от толкова препускане краката ми станаха половин педя по-къси — направо ми се набиха в търбуха. Ако се потътря още веднъж, може да си остана по пищялки. Върви, синко, върви.

Кралят хвърли гневен поглед на шута.

— Благодаря, много мило от твоя страна — реагира Шико — да се гневиш заради такива хора. Те се смеят, пируват и пренебрегват твоите закони. Отговори им, както подобава на философ: смеят се — и ние ще се смеем, гощават се — и ние ще наредим да ни поднесат нещо вкусно и топло, гаврят се с нашите закони — ние пък ще дремнем следобеда.

Кралят неволно се усмихна.

— Ти си истински мъдрец — продължи Шико. — Франция е имала космати крале, смели крале, един велик и други лениви — сигурен съм, че ти ще бъдеш наречен Анри Търпеливи… Ах, сине мой, търпението е толкова прекрасна добродетел… когато няма други.

— Предаден съм! — възкликна кралят. — Предаден. Тези хора нямат представа какво държане подобава на истински аристократи.

— Това ли било? Притесняваш се за другарите си — каза Шико и побутна краля към трапезарията, където вече бе сервирано, — оплакваш ги като мъртъвци, а когато ти се казва, че не са умрели, пак плачеш и се жалваш… Не може да ти се угоди…

— Дразните ме, господин Шико.

— Виж какво, ти би ли предпочел всеки от тях да е яко наръган по седем-осем пъти в корема? Бъди последователен.

— Предпочитам да имам приятели, на които мога да се осланям — мрачно отвърна Анри.

— О! Кълна се в светата утроба! — отвърна Шико. — Осланяй се на мен, тук съм, синко, но ме нахрани. Искам фазан… и трюфели — допълни той, като подаваше чинията си.

Анри и единственият му приятел си легнаха рано. Кралят въздишаше, защото сърцето му беше опустошено, а Шико пъхтеше на пълен стомах.

На другия ден по време на първия утринен тоалет на краля се появиха господата дьо Келюс, дьо Шомберг, дьо Можирон и д’Епернон. Лакеят както винаги ги въведе в спалнята.

Шико още спеше, кралят цяла нощ не беше мигнал. Той гневно скочи от леглото и като махаше благоуханните превръзки от лицето и ръцете си, закрещя:

— Вън оттук! Вън!

Слисаният лакей обясни на младите мъже, че кралят не желае да ги види. Те се спогледаха, слисани не по-малко от него.

— Но, господарю — измънка Келюс, — искахме да кажем на ваше величество…

— Че вече сте изтрезнели — изкрещя Анри, — така ли?

Шико отвори едно око.

— Прощавайте, господарю — с достойнство възрази Келюс, — ваше величество греши…

— Защо ли? Може би аз съм пил анжуйско вино!

— А, ясно, ясно — усмихна се Келюс. — Добре. В такъв случай…

— Какво „в такъв случай“?

— Благоволете да останете насаме с нас, ваше величество, и ще се изясним.

— Мразя пияниците и изменниците!

— Господарю! — в хор се обадиха останалите трима.

— Търпение, господа — спря ги Келюс. — Негово величество лошо е спал, сънувал е кошмарни сънища. Една дума — и настроението на нашия повелител ще се оправи.

Този опасен опит на поданика да оправдае своя крал впечатли Анри. Той разбра: щом някой има смелостта да подхваща такива разговори, той не може да е извършил нищо престъпно.

— Кажете — смили се кралят, — но накратко…

— Може и накратко, господарю, обаче е трудно.

— Нали… за да отвърнеш на някои обвинения, доста трябва да усукваш.

— Не, господарю, ще говорим направо — и Келюс отново хвърли погледи към Шико и лакея, сякаш да повтори на Анри молбата си за личен разговор.

Кралят направи знак — лакеят излезе. Шико си отвори и другото око и се обади:

— Не ми обръщайте внимание, спя като заклан.

Затвори очи и захърка, колкото му позволяваха белите дробове.