Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (69)

Глава 29
За това, как граф Монсоро отвори, затвори и отново отвори очи и как това беше доказателство, че той още не е съвсем мъртъв

Какво щастие е да имаш добър приятел, още повече, че добрите приятели се срещат рядко.

Така размишляваше Реми, препускайки през полето върху един от най-добрите коне на принца.

Той с удоволствие би взел Роланд, но граф дьо Монсоро го беше изпреварил и Реми трябваше да вземе друг кон.

— Аз много обичам господин дьо Бюси — казваше си Одоен. — А господин дьо Бюси, от своя страна, също много ме обича, поне така си мисля. Ето защо днес съм толкова весел — щастлив съм за двама.

След това той добави, като въздъхна с пълни гърди:

— Наистина, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Я да видим — изпитваше себе си той, — я да видим как ще поздравя госпожа Диана?

Ако тя има тъжен вид, тогава — церемониален, сдържан, безмълвен поклон, с ръка на сърцето; ако тя се усмихне — свръхпочтителен реверанс, няколко пируета и полонез, който ще изпълня соло.

На господин дьо Сен-Люк, ако той все още е в замъка, в което много се съмнявам — „Виват“, и изказване на благодарност. Може да съм сигурен — той няма да страда.

Аха! Приближавам!

И наистина конят зави наляво, след това надясно, премина обраслата с цветя пътека, старото сечище и боровата гора и навлезе в храсталаците, които стигаха до стената.

— О, какви прекрасни макове! — каза Реми. — Те ми напомнят за нашия главен ловчия. Маковете, върху които той е паднал, едва ли са по-хубави.

Реми се приближаваше все повече и повече до стената.

Внезапно конят рязко спря и като наду ноздри, се втренчи в една точка. Реми, който яздеше в тръс и не очакваше спиране, едва не се преметна през главата на Митридат.

Така се казваше конят, който той беше взел вместо Роланд.

Честите упражнения по езда бяха направили Реми безстрашен ездач. Той заби шпори в корема на своя бегач, но Митридат не помръдна. Този кон несъмнено беше получил името си поради сходството на неговия инат с характера на понтийския цар.

Учуденият Реми наведе очи към земята, търсейки препятствието, спряло коня му, но видя само голяма, покрита с розова пяна локва кръв, която земята и цветята постепенно попиваха.

— Аха! — възкликна той. — Дали това не е мястото, където господин дьо Сен-Люк е пробол господин дьо Монсоро?

Реми вдигна очи и се огледа.

На десетина крачки, под грубата каменна стена той видя два неестествено изпънати крака и още по-неестествено опънато тяло.

Краката лежаха на земята, тялото се опираше на стената.

— Ето ти на! Монсоро! — възкликна Реми. — Hic obiti Nemrod^[1]. Е, щом вдовицата го оставя да лежи тук да го кълват птиците, това е добър признак за нас и моята надгробна реч ще се състои от реверанс, пирует и полонез.

И Реми скочи от коня и направи няколко крачки към тялото.

— Странно! — каза той. — Той лежи тук мъртъв, съвсем мъртъв, а кръвта е там. А, ето следата. Той е стигнал дотук или по-точно, този славен Сен-Люк, това въплъщение на милосърдието, го е подпрял до стената, за да избегне прилива от кръв в главата. Да, така е, той е мъртъв, кълна се в честта си! Очите са отворени, лицето неподвижно — съвсем мъртъв.

Ето така — раз, два.

Реми размаха въображаема шпага и прободе с пръст празното пространство пред себе си.

Но веднага се дръпна назад, стъписан, с отворена уста — очите, които току-що беше видял отворени, се затвориха и лицето на покойника, което от самото начало беше поразило Реми със своята бледост стана още по-бяло.

Реми пребледня почти толкова, колкото граф дьо Монсоро, но, бидейки лекар, тоест в известна степен материалист, промърмори, почесвайки крайчеца на носа си: „Credere portentis mediocre^[2]. Щом е затворил очи, значи не е мъртъв.“

И все пак, въпреки материализма на Одоен, положението му не беше от най-приятните и краката му се подгъваха в коленете съвсем неприлично, затова той седна или по-точно, се плъзна на земята под онова дърво, в което преди това потърси опора, и се озова лице в лице с трупа.

— Не мога да си спомня точно къде — каза си той, — но някъде съм чел, че след смъртта се наблюдават двигателни феномени, които свидетелстват само за улягане на материята, тоест за начало на разложението. Дяволски човек! Като си помисля, доставя ни грижи и след смъртта си — истинско наказание. Слава богу, не само очите са сериозно затворени, но и бледността се увеличава, chroma chloron^[3], както казва Гален, color albus^[4], както казва Цицерон, който е бил много остроумен оратор. Впрочем, има един начин да разбера дали е жив — да пробода корема му с шпагата на един фут, ако не се помръдне, определено е умрял.

И Реми се приготви да извърши този милосърден опит. Той даже се хвана за шпагата, когато очите на Монсоро се отвориха отново.

Това събитие оказа върху Реми по-различно въздействие от първия път — той скочи, като изхвърлен от пружина, и студена пот изби по челото му.

Този път очите на мъртвеца останаха широко отворени.

— Той не е мъртъв — прошепна Реми, — той не е мъртъв. В хубава история попаднахме.

Тук съвсем естествено на младия човек му дойде наум една мисъл.

— Той е жив — каза Реми, — това е вярно, но ако аз го убия, ще стане съвсем мъртъв.

Реми погледна към Монсоро. Графът също го гледаше, и то с такива изплашени очи, сякаш четеше в душата му неговите намерения.

— Не — внезапно възкликна Реми, — не! Що за отвратителна мисъл! Бог ми е свидетел, ако той беше на крака и размахваше шпагата си, бих го убил с истинско удоволствие, но в този вид, в който е сега — без сили, почти мъртъв — това би било повече от престъпление, това би било подлост.

— Помогнете — прошепна Монсоро, — помогнете, умирам.

— По дяволите! Положението е много затруднително. Аз съм лекар и следователно мой дълг е да облекчавам страданията на себеподобните си. Наистина този Монсоро е толкова уродлив, че почти имам право да кажа: не себеподобен, а принадлежащ към същия род, Genus hominis^[5]. Какво пък, да забравим, че се казвам Одоен, че съм приятел на господни дьо Бюси и да изпълним лекарския си дълг.

— Помогнете — повтори раненият.

— Тук съм — каза Реми.

— Идете за лекар, за свещеник.

— Лекарят е вече тук и, може би, ще ви спести свещеника.

— Одоен! — възкликна граф дьо Монсоро, като позна Реми. — Как попаднахте тук?

Както виждате, графът беше верен на себе си — дори в предсмъртния си час той подозираше и разпитваше.

Реми разбра какво се крие зад неговия въпрос.

Тази гора не беше често посещавано място, тук просто така, без работа, никой не идваше. Следователно въпросът беше съвсем естествен.

— Защо сте тук? — повтори Монсоро, придобил малко сили от подозрение.

— Дявол да го вземе! — отговори Одоен. — Затова, защото на една левга оттук срещнах господин дьо Сен-Люк.

— А, моят убиец — промърмори Монсоро и пребледня от болка и от гняв едновременно.

— И той ми поръча: „Реми, идете в гората. На това място, което се казва Старото сечище, ще намерите мъртъв мъж.“

— Мъртъв! — повтори Монсоро.

— Проклятие! Така е мислил — каза Реми, — не трябва да му се сърдите за това. Е, аз дойдох и видях, че вие сте претърпели поражение.

— А сега ми кажете честно, вие имате работа с мъж, кажете ми, смъртно ли съм ранен?

— Дявол да го вземе! — възкликна Реми. — Твърде много искате от мен. Но ще опитам. Да видим.

Ние вече казахме, лекарският дълг удържа победа над предаността на приятеля.

И така, Реми се приближи до Монсоро и много предпазливо свали от него плаща, ризата и камизола.

Шпагата беше минала под дясната гърда, между шестото и седмото ребро.

— Хм, много ли боли — попита Реми.

— Не гърдите, гърбът.

— Аха, кажете, моля, коя част на гърба?

— Под лопатката.

— Острието е срещнало кост — каза Реми, — затова боли.

И той прегледа мястото, което графът посочи като най-болезнено.

— Не — каза Реми, — не, сбъркал съм. Острието не се е натъкнало на нищо. Славен удар, господин графе, славен удар. Да лекуваш рани от господин дьо Сен-Люк е истинско удоволствие. Раната ви е прободна, милостиви господине.

Монсоро загуби съзнание, но неговата слабост не разтревожи Реми.

— А, ето какво било. Това е добре — припадна, пулсът е слаб. Всичко е както се полага (той опипа ръцете и краката) — китките и стъпалата са студени. (Допря ухо до гърдите) — дишането не се чува, (лекичко почука по тях) — глух звук. По дяволите, вдовството на госпожа Диана май ще трябва да се поотложи.

В този момент лека червеникава блестяща пяна се появи по устните на ранения.

Реми бързо намери чантата с инструментите, извади ланцета, след това откъсна ивица плат от ризата на Монсоро и стегна ръката му под лакътя.

— Да видим — каза той. — Ако потече кръв, госпожа Диана няма да бъде вдовица. Но ако не потече!… Ах, тече, ей богу, тече. Моля за извинение, господин дьо Бюси, моля за извинение, няма какво да се прави — лекарят преди всичко е лекар.

И наистина, сякаш поколебала се за миг, кръвта бликна от вената. Почти в същата секунда раненият въздъхна и отвори очи.

— Ах, мислех, че всичко е свършено — промълви той.

— Още не, милостиви господине, още не. И възможно е даже…

— Ще се отърва ли?

— О, боже мой! Несъмнено. Но първо дайте да затворим раната. Почакайте, не мърдайте. Виждате ли, в този момент природата ви лекува отвътре, така, както аз ви лекувам отвън. Аз ви превързвам, тя съсирва кръвта. Аз ви пускам кръв, тя я спира. А, природата е велик хирург, милостиви господине. Почакайте да ви избърша устните.

И Реми прекара носната си кърпа по устните на графа.

— Отначало — каза раненият — само това правех — храчех кръв.

— Нищо, виждате сега, кръвоизливът спира. Всичко върви на добре. Толкова по-добре! Тоест, толкова по-зле.

— Как? По-зле?

— Толкова по-добре за вас, разбира се, но по-зле!… Аз си знам какво искам да кажа. Любезни мой господин дьо Монсоро, боя се, че ще имам честта да ви излекувам.

— Как? Боите се?

— Да, аз си знам.

— Значи вие смятате, че ще се оправя?

— Уви!

— Вие сте странен лекар, господин Реми.

— Какво от това? Нали ви спасявам?… А сега…

Реми прекрати кръвопускането и стана.

— Вие ме оставяте? — попита графът.

— А, вие твърде много говорите, милостиви господарю. Не бива да приказвате много. Ах, нима работата е там? По-скоро би трябвало да го посъветвам да вика.

— Не ви разбирам.

— За щастие. Ето че сте превързан.

— А сега?

— Сега ще отида за помощ.

— А аз, какво да правя аз дотогава?

— Пазете спокойствие, не мърдайте, дишайте много внимателно, старайте се да не кашляте. Да не тревожите този скъпоценен съсирек. Къде най-близко има хора?

— В замъка Меридор.

— Как да отида дотам? — попита Реми, изобразявайки пълна неосведоменост.

— Преминете през стената и ще попаднете в парка или вървете покрай стената и ще стигнете до вратата.

— Добре, ще отида там.

— Благодаря ви, добри човече! — възкликна Монсоро.

— Ако знаеше какъв добряк излязох наистина — измърмори Реми, — щеше да си още по-благодарен.

И като скочи на коня си, лекарят препусна в галоп по посочения път.

След пет минути той стигна замъка, всички обитатели на който се суетяха и тичаха нагоре-надолу, претърсвайки всички храсталаци и ъгълчета на парка в безплодни опити да намерят мястото, където лежи тялото на господаря им, защото, за да спечели време, Сен-Люк им беше дал неточни указания.

Реми влетя като метеор в тази тълпа и я събра около себе си.

Той толкова оживено им даваше разпореждания, че графиня дьо Монсоро не можа да сдържи учудения си поглед.

Тайна, смътна мисъл проблясна в ума й и затъмни за секунда ангелската чистота на душата й.

— А аз си мислех, че е приятел на господин дьо Бюси — прошепна тя, виждайки как се отдалечи Реми, взел със себе си носилка, бинт, чиста вода — всичко необходимо за лекуване.

Самият Ескулап с божествените си криле не би могъл да направи повече.