Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (16)

Глава 16
Историята на Диана дьо Меридор. Сватбата

Докато разговаряхме с Гертруда, двамата, появили се на ъгъла на улица Сен-Пол, се промъкнаха крадешком покрай къщите и се спряха под нашите прозорци.

Ние открехнахме единия прозорец.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита единият.

— Да, монсеньор, напълно сигурен. Това е петата къща, ако броим от ъгъла на улица Сен-Пол.

— И ти мислиш, че ключът ще стане?

— Взех отпечатък от ключалката.

Улових ръката на Гертруда и я стиснах здраво.

— А след като влезем?

— След като влезем, се доверете на мен. Прислужницата ще ни отвори. Ваше височество държи в джоба си златен ключ, който не отстъпва на този железен.

— Тогава отваряй.

До слуха ни стигна как ключът със стържещ звук се превъртя в ключалката. Но внезапно хората, притаили се край двореца, се отделиха от стената и се спуснаха срещу принца и Орили с викове: „Смърт! Смърт!“

Нищо не можех да разбера. Ясно бе само едно — беше ни дошла изневиделица помощ. Паднах на колене и благодарих на небето.

Но щом принцът показа лицето си и назова името си, виковете мигом секнаха, шпагите се прибраха в ножниците и петимата нападатели дружно отстъпиха.

— Да, да — каза Бюси, — те са причаквали не принца, а мен.

— Както и да е — продължи Диана, — това нападение принуди принца да си отиде. Видяхме как той тръгна по улица Жуи, а петимата благородници отново се върнаха в своята засада.

Беше ясно, че поне тази нощ опасността ни бе отминала, защото хората, застанали в засада, не замисляха покушение срещу мен. Но ние с Гертруда бяхме много развълнувани и наплашени, за да заспим. Останахме да стоим зад прозореца в очакване на някакво неизвестно събитие, което, както и двете смътно предчувствахме, се приближаваше към нас.

Не стана нужда да чакаме дълго. На улица Сент-Антоан се показа конник, който яздеше по средата на платното. Нямаше съмнение, че това ще е човекът, когото петимата благородници.причакваха в засада, понеже, веднага щом го забелязаха, те закрещяха: „Шпаги вън! Шпаги вън!“ — и се нахвърлиха срещу него.

— Що се отнася до този конник, вие знаете всичко по-добре от мен, доколкото това сте били вие — каза Диана.

— Не, не всичко, госпожо — отвърна Бюси, който се надяваше по тона на младата жена да вникне в тайната на сърцето й, — съвсем не всичко, помня само схватката, защото веднага след това бях загубил съзнание.

— Излишно е да ви казвам — продължи Диана, леко почервеняла — на чия страна бяха нашите симпатии в това сражение, в което вие се бихте толкова доблестно, въпреки неравните, сили. При всеки удар на шпагата ние ту потръпвахме от уплаха, ту виквахме от радост, ту отправяхме молитва към бога. Видяхме как се подкосиха краката на коня ви и как той се свлече на земята. Като че ли всичко с вас беше свършено; но не, храбрият Бюси напълно бе заслужил своята слава. Вие успяхте да скочите от поваления кон и тутакси да се хвърлите срещу враговете си. Най сетне, когато бяхте обкръжен от всички страни, когато отвсякъде ви заплашваше неминуема гибел, вие заотстъпвахте като лъв, с лице към противника, и ние видяхме как опряхте гръб до нашата врата. Тук нас с Гертруда ни осени една и съща мисъл — да ви пуснем в нашия дом. Гертруда ме погледна. „Да“ — казах аз и двете се затичахме към стълбите. Но, както вече ви казах, ние се бяхме барикадирали отвътре и загубихме няколко секунди, докато отместим мебелите, преграждащи вратата към коридора; когато изтичахме на стълбищната площадка, отдолу долетя шум от затръшваща се врата.

Замряхме неподвижни. Кой може да е човекът, който е влязъл при нас, и как е съумял да влезе?

Опряна на рамото на Гертруда, стоях и чаках какво ще стане по-нататък.

Скоро дочухме стъпки в антрето, те наближаваха стълбището, най-сетне видяхме и човека долу; той стигна, олюлявайки се, до стъпалата с протегнати напред ръце и се свлече с глух стон върху първото стъпало.

Досетихме се, че не го преследват, понеже бе успял да залости вратата, която, за негово щастие, херцог д’Анжу бе оставил незаключена и по такъв начин бе преградил пътя на своите противници, но ние допуснахме, че той е паднал на стълбите тежко, дори може би смъртно ранен.

Във всеки случай нямаше от какво да се опасяваме — в краката ни лежеше човек, нуждаещ се от помощ.

— Светлина — казах аз на Гертруда.

Тя изтича и се върна със светилник.

Не се бяхме лъгали: вие бяхте в дълбока несвяст.

Можахме да разпознаем във вас храбрия благородник, който толкова доблестно се бе отбранявал и решихме без колебание да ви окажем помощ.

Пренесохме ви в моята спалня и ви положихме на леглото.

Вие все още не идвахте в съзнание; явно, че трябваше да ви види незабавно хирург. Гертруда си спомни, че й били разказвали за някакъв си млад лекар от улица… улица Ботрейи, ако се не лъжа, който преди няколко дни излекувал блестящо един тежко болен. Тя знаеше къде е жилището му и пожела да иде за него.

— Но той — казах аз — може да ни издаде.

— Бъдете спокойна — отвърна Гертруда, — аз ще се погрижа за това.

— Гертруда е колкото смела, толкова и предпазлива — продължи Диана. — Напълно й имам доверие. Тя взе пари, ключа и моя кинжал, а аз останах сама край вас… и се молех за вас.

— Уви — каза Бюси, — дори и не подозирах, госпожо, че ме е споходило такова щастие.

— Гертруда се върна след четвърт час с един млад лекар, който бе приел нашите условия и изминал пътя дотук със завързани очи.

Аз се прибрах в гостната, а него го заведохме в моята стая. Там му позволихме да свали превръзката от очите си.

— Да — каза Бюси, — тъкмо в тази минута се свестих и погледът ми се спря върху вашия портрет, а после ми се стори, че и самата вие влязохте.

— Така беше, тревогата ми за вас надделя над предпазливостта. Зададох на младия хирург няколко въпроса, той огледа раната и каза, че гарантира за живота ви, и сякаш камък падна от сърцето ми.

— Всичко това се е запазило в съзнанието ми — каза Бюси, — но само като спомен за някакъв сън, който не съм забравил, и все пак, ето, тук — добави той и постави ръка на сърцето, — нещо ми казваше: „Това не беше сън.“

— Докторът превърза раната ви, след това капна няколко капки червена течност от един флакон в устата ви. Според думите му този еликсир трябвало да ви приспи и да прогони треската.

Наистина няколко секунди по-късно вие отново затворихте очи и сякаш отново изпаднахте в дълбока несвяст, от която се бяхте събудили няколко минути преди това.

Аз се изплаших, но лекарят ме увери, че всичко се развива както трябва. Сънят щял да възстанови силите ви, трябвало само да не ви будят.

Гертруда завърза отново очите на лекаря и го отведе на улица Ботрейи. После ми разказа, че той като че ли броил крачките си.

— Не се е излъгала — потвърди Бюси, — той наистина ги е броил.

— Това предположение ни изплаши. Младият човек можеше да ни издаде. Решихме да унищожим следите от гостоприемството си, но преди всичко трябваше да ви изнесем оттук.

Събрах цялото си мъжество. Беше два часът сутринта, по това време улиците са обикновено пусти. Гертруда се опита да ви повдигне. С моя помощ това й се удаде и ние ви отнесохме до рова край Тампл, където ви и оставихме. След това се прибрахме, изплашени до смърт от собствената си смелост: помислете си, ние — две слаби жени — се бяхме решили да излезем навън в такъв час, когато и мъже не излизат, без да са съпроводени от някого.

Господ ни пазеше. Никого не срещнахме и благополучно се върнахме, без да бъдем забелязани.

В момента, в който се прибрахме, аз не понесох напрежението от тези вълнения и припаднах.

— Госпожо, ах, госпожо — възкликна Бюси и молитвено прилепи длани. — С какво мога да ви се отблагодаря за всичко, което сте направили за мен?

Настъпи кратко мълчание, по време на което Бюси поглъщаше с очи Диана. Младата жена бе опряла лакти върху масата, подпряла глава на дланта си.

Тишината бе нарушена от ударите на часовника, долетели от камбанарията на черквата „Света Екатерина“.

— Два часа! — потръпна Диана. — Два часа, а вие все още сте тук.

— О, госпожо — примоли й се Бюси, — не ме карайте да си вървя, преди да съм чул всичко до края. Не ме гонете, преди да разберете с какво мога да ви бъда полезен. Представете си, че Господ бог ви изпраща брат, и кажете на този си брат, какво може да направи за своята сестра.

— Уви! Вече нищо — въздъхна младата жена. — Твърде късно е.

— Какво стана на другия ден? — попита Бюси. — Какво правихте в деня, когато мислех само за вас, без да съм сигурен дали не сте само един блян, породен от бълнуването ми, видение, породено от треската?

— Същия ден — продължи Диана — Гертруда отново била спряна от Орили. Представителят на херцога се държал още по-настойчиво от когато и да било; не обелил ни дума за станалото предната вечер, но поискал среща от името на своя господар.

Гертруда привидно се съгласила да му помогне, но го помолила да почака до сряда, тоест до днес, като казала, че дотогава ще съумее да ме уговори.

Орили обещал, че херцогът ще потърпи до сряда.

Така че разполагахме с още три дни.

Вечерта господин дьо Монсоро се завърна.

Разказахме му всичко, като премълчахме само за вас. Казахме му, че предишната вечер херцогът е отворил вратата ни с подправен ключ, но в същата минута, когато се е канел да влезе, са го нападнали петима благородници, сред които господата д’Епернон и дьо Келюс. Тези имена бяха стигнали до мен и аз ги повторих на графа.

— Да, да — каза графът, — вече чух да се говори за това. Значи той има подправен ключ. Така си и мислех.

— Не трябва ли да сменим бравата?

— Той ще заповяда да му извадят друг ключ — отвърна графът.

— А ако поставим отвътре резе?

— Той ще доведе със себе си десетина свои слуги и те ще разбият вратата и резето.

— А как стоят нещата със събитието, което, както разправяхте, би ви дало неограничена власт над херцога?

— Ще иска още време, което не мога да определя.

Замълчах, студени капки пот избиха по челото ми. Повече не можех да крия от себе си, че единственият начин да се измъкна от херцог д’Анжу е да се омъжа за господин дьо Монсоро.

— Господине — казах аз, — чрез своя посредник херцогът е обещал да не предприема нищо до сряда вечер; а аз, аз ви моля да изчакате до вторник.

— Във вторник вечер, по същото време — каза графът — ще бъда у вас, госпожице.

И без да прибави нито дума повече, той стана и излезе.

Проследих го от прозореца; но той не си тръгна, а на свой ред се скри в тъмния ъгъл до Турнелския дворец и, изглежда, се канеше да ме охранява през цялата нощ. Всяко доказателство за преданост от страна на този човек ме поразяваше направо в сърцето като удар на кинжал.

Двата дена отлетяха като един миг, никой не наруши уединението ни. Сега не съм в състояние да опиша всичко, което изстрадах за тези два дни, докато следях с мъка стремителния полет на времето.

Настъпи вечерта на втория ден. Струваше ми се, че всички сили ме напускат. Седях студена, няма, привидно безстрастна, като статуя, единствено сърцето ми все още биеше, цялото ми останало същество бе сякаш мъртво.

Гертруда стоеше неотлъчно до прозореца. Аз седях на същото това кресло, без да се движа, и само от време на време изтривах с кърпичка потта от челото си. Изведнъж Гертруда протегна към мен ръка, но този предупреждаващ жест, който по-рано би ме накарал да скоча от мястото си, не ми направи никакво впечатление.

— Госпожице! — обърна се Гертруда към мен.

— Какво има? — попитах аз.

— Четирима души… виждам четирима мъже… Идват към нас… отварят вратата… вече влизат.

— Нека влизат — казах аз, без да помръдна.

— Но това с положителност трябва да е херцог д’Анжу с Орили и хора от свитата му.

Вместо отговор измъкнах кинжала и го-поставих на масата пред себе си.

— О, оставете да погледна поне кои са! — извика Гертруда и се хвърли към вратата.

— Погледни — отвърнах аз.

Гертруда се върна веднага.

— Госпожице — каза тя, — господин графът.

Без да кажа нито дума, аз скрих кинжала в корсажа си. Когато графът влезе, извърнах само главата си към него.

Моята бледост го изплаши.

— Какво чувам от Гертруда?! — възкликна той. — Вие сте ме помислили за херцога и, ако действително се бе оказало, че е той, бихте се убили?

За пръв път го виждах толкова развълнуван. Но кой би могъл да ми каже колко искрено бе това?

— Гертруда ви е наплашила напразно, господине — отвърнах аз, — щом като не е херцогът, всичко е наред.

Замълчахме.

— Знаете, че този път не идвам сам — каза графът.

— Гертруда ми каза, че сте четирима.

— Досещате се, смятам, кои са тези хора, нали?

— Предполагам, че единият е свещеник, а останалите двама — нашите свидетели.

— Ще рече, вие сте готова да станете моя жена?

— Но нали се договорихме за това? Само искам да ви напомня условията на нашия договор: разбрахме се, че ако не възникнат някакви причини, признати от мен за неотложни, аз ще вляза в брак с вас само в присъствието на моя баща.

— Прекрасно помня това условие, но нима тези неотложни причини не са възникнали?

— Е, да.

— Тогава?

— Тогава и аз съм съгласна да сключим с вас брак, господине. Но запомнете едно: ще стана в буквалния смисъл ваша жена само след като видя баща си.

Графът се намръщи и прехапа устната си.

— Госпожице — каза той, — нямам намерение да ви принуждавам. Ако се смятате за обвързана с дадената си дума, аз ви я връщам; вие сте свободна, само че…

Той отиде до прозореца и погледна към улицата,

—… само че елате да погледнете.

Аз станах, обзета от непреодолимата сила, която ни влече да се убедим със собствените си очи в постигналата ни беда, и долу под прозореца можах да видя загърнат в плащ човек, който се опитваше като че ли да проникне в нашия дом.

— Боже мой! — възкликна Бюси. — Казвате, че това е било вчера?

— Да, графе, вчера, около девет часа вечерта.

— Продължавайте — каза Бюси.

— Малко след това до непознатия се приближи още един с фенер в ръка.

— Как мислите, кои могат да бъдат тези хора? — попита ме господин дьо Монсоро.

— Без съмнение принцът и неговият разузнавач — отвърнах аз.

Бюси застена.

— Е, а сега — продължи графът, — остава да решите как да постъпя — да си ида ли, или да остана?

Аз все още се колебаех; да, въпреки писмото на баща ми, въпреки клетвеното си обещание, въпреки опасността, непосредствената, осезаемата, страшната опасност, да, аз все още се колебаех! И да не бяха тези двамата там, под прозореца…

— О, злочестият аз! — простена Бюси. — Ами че аз, аз бях този човек с плаща, а другият, с фенера — Реми льо Одоен, същият млад лекар, когото бяхте викали за мен.

— Как, това сте били вие? — сякаш поразена от гръм, възкликна Диана.

— Да, аз! Аз все повече се убеждавах, че моите съновидения са действителност, и се отправих да търся дома, в който ме бяха приютили, стаята, в която ме бяха пренесли, жената или, по-скоро, ангела, който ми се беше явил. О, колко прав бях, когато се нарекох злощастен!

И Бюси замълча, сякаш смазан от тежестта на фаталната съдба, която го бе използвала като оръдие, за да принуди Диана да даде ръката си на графа.

— И така — събра той всичките си сили, за да я попита, — вие негова жена ли сте?

— От вчера — отвърна Диана.

И отново настъпи тишина, нарушавана само от тежкото дишане на двамата събеседници.

— А вие? — изведнъж го попита Диана. — А вие как попаднахте в този дом, как се оказахте тук?

Бюси мълчаливо й показа ключа.

— Ключ! — възкликна Диана. — Откъде имате този ключ, кой ви го даде?

— Нима Гертруда не е обещала на принца да го вкара при вас тази вечер? Принцът видял, макар и да не познал, господин дьо Монсоро и мен, също както господин дьо Монсоро и аз видяхме него; той се побоял да не попадне в някой капан и изпрати мен напред да разузная.

— И вие сте се съгласили? — с упрек в гласа го запита Диана.

— За мен това бе единствената възможност да ви видя. Нима ще бъдете толкова жестока и ще ми се разсърдите, задето се отправих да търся жената, която стана най-огромната радост и най-неутешимата мъка в живота ми?

— Да, аз ви се сърдя — каза Диана, — защото за нас двамата беше по-добре да не се виждаме отново. Без да ме видите втори път, щяхте да ме забравите.

— Не, госпожо — каза Бюси, — вие грешите. Напротив, сам Господ бог ме доведе при вас и ми заповяда да проникна в същността на подлия заговор, чиято жертва сте вие. Чуйте ме: още щом ви видях, дадох обет да ви посветя целия си живот. От днес нататък аз пристъпвам към изпълнение на този обет. Вие бихте искали да знаете какво става с вашия баща нали?

— О, да! — възкликна Диана. — Аз наистина не знам нищо за него.

— Е, добре, аз ще се заема с това. Моля ви само да не забравяте този, който от днес нататък ще живее само мислено с вас и за вас.

— А ключа? — с тревога попита Диана.

— Ключът ли? Ще ви го дам, тъй като аз бих желал да го получа само от вашите собствени ръце. Едно ще ви кажа: давам ви думата си, че нито една сестра не е поверявала ключа от покоите си на по-предан и по-почтен брат.

— Аз вярвам в думата на храбрия Бюси — каза Диана. — Вземете го, господине.

И тя върна ключа на младия човек.

— Госпожо — каза Бюси, — след две седмици ние ще разберем кой е всъщност господин дьо Монсоро.

И той се сбогува с Диана с почтителност, в която се примесваха едновременно и пламенна любов, и дълбока тъга, след което се спусна надолу по стълбите.

Наклонила глава по посока на външната врата, Диана се вслушваше в отдалечаващите му се стъпки. Шумът от тях вече отдавна бе затихнал, а тя все още се вслушваше с примряло сърце и сълзи на очи.