Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (17)

Глава 17
За това, как крал Анри III тръгна на лов и колко време му бе нужно, за да измине пътя от Париж до Фонтенбло

Три-четири часа след описаните от нас събития бледното слънце посребри открая един червеникав облак и настъпващият ден стана свидетел на потеглянето на крал Анри III за Фонтенбло, където, както вече стана дума, на следващата сутрин трябваше да се състои голям лов.

За всеки друг крал тръгването на лов би останало незабелязано, но при този оригинал, историята на чието царуване решихме бегло да очертаем, то бе свързано с толкова шум, суета и лутане, че се превръщаше в истинско събитие, подобно впрочем на всичко, което Анри замисляше. Съдете сами: към осем часа сутринта от големите порти на Лувъра, между монетния двор и улица Асгрюс, излезе кавалкада от придворни на породисти коне и с плащове с кожени подплати; следваха ги огромно множество пажове, след тях тълпа лакеи и накрая — рота швейцарци, която предшестваше непосредствено кралската карета.

Последното сложно съоръжение, влачено от осем мулета с богата амуниция, заслужава отделно описание.

То представляваше правоъгълен дълъг кош, поставен върху четири колела, целият настлан отвътре с възглавници, а отвън драпиран с копринени завеси. Каретата бе дълга около петнадесет фута, а широка — осем. На труднопроходимите и стръмни участъци от пътя мулетата биваха сменявани с волове, и то с толкова, колкото го изискваха обстоятелствата. Тези бавноподвижни, ала силни и упорити животни, не прибавяха скорост, но затова пък вдъхваха увереност, че ще се стигне до местоназначението, макар и със закъснение най-малко от два-три часа.

Каретата побираше крал Анри III с целия му походен двор без кралицата Луиза дьо Водемон; честно казано, кралицата спадаше толкова малко към двора на своя съпруг, че за нея бихме могли изобщо да не споменаваме, ако не бяха поклоненията на светите места и религиозните процесии, в които тя участваше най-дейно.

Но да оставим клетата кралица на мира и да разкажем кого включваше походният двор на Анри III.

Преди всичко в него влизаше самият крал, след това кралският лекар Марк Мирон, кралският капелан, чието име, за съжаление, не е стигнало до нас, по-нататък нашият стар познайник, кралският шут Шико, пет-шест миньони — в описваното от нас време тези щастливци се наричат Келюс, Шомберг, д’Епернон, д’О и Можирон — освен това две огромни хрътки, чиито източени, змиевидни глави, най-често с разтворени в отчаяна прозявка уста, току се подаваха от тази хорска тълпа, лежащи, седящи или стоящи на крака или на колене, и накрая, като неизменна принадлежност на походния двор — миниатюрните английски кутренца в кошница, която кралят или държеше на колене, или окачваше на верижка пред гърдите си.

От време на време измъкваха от специално направената ниша тяхната кърмачка — кучка с налети от мляко цицки, и цялата група кутрета тутакси се наместваха до корема й. Хрътките, притиснали острите си носове до потракващата в лявата ръка на краля броеница с топчета във вид на черепи, наблюдаваха снизходително обряда на бозаенето и дори не си правеха труд да ревнуват, твърдо убедени в специалното благоразположение на краля към тях.

Под тавана на кралската карета се поклащаше клетка от позлатена медна тел, в която седяха най-красивите на света гълъби: белоснежни птици с двойни черни якички. Ако по волята на случая в каретата се появеше дама, към тази менажерия се присъединяваха и две-три маймунки от породата уистит или сапажу — те бяха на особена почит сред модаджийките при двора на последния Валоа.

В дълбочината на каретата, в позлатена ниша, се възправяше Шартърската мадона, изсечена от мрамор работа на Жан Гужон, по поръчка на крал Анри II; Мадоната бе с поглед, отправен надолу към главата на младенеца и изразяващ сякаш удивление от това, което става около нея.

Напълно обяснимо е, че всички памфлети от онова време — а за недостиг от такива не би могло да се говори — и всички сатирични стихове от тази епоха — а те са се съчинявали в неограничено количество — са оказвали чест на кралската карета и често са я упоменавали, именувайки я обикновено Ноев ковчег.

Кралят седеше важно в дъното на екипажа, точно под статуетката на Мадоната. В краката му Келюс и Можирон плетяха ковьорчета от ленти, нещо, което в ония времена е било смятано за едно от най-сериозните занимания за младите хора. Някои щастливци са успявали да подберат изкусни съчетания от цветове, неизвестни дотогава и останали неповторими оттогава, и да сплитат ковьорчета от дванадесет разноцветни лентички. В един ъгъл Шомберг бродираше своя герб с нов девиз, който, както му се струваше, е изобретил току-що, а всъщност бе попаднал някъде на него. В друг ъгъл кралският капелан разговаряше с лекаря. Недоспалите си д’О и д’Епернон гледаха разсеяно през прозорчетата и се прозяваха не по-лошо от хрътките. И, накрая, на една от вратичките на каретата седеше Шико, провесил крака навън, за да бъде готов всеки момент, когато му хрумне, да скочи на пътя или пък да се прибере вътре; той ту започваше да пее религиозни химни, ту декламираше сатирични стихове, ту съставяше станалите модерни анаграми, като в името на всеки миньон, написано на френски или латински, търсеше намеци, донемайкъде обидни за този, чиято личност се осмиваше по този начин.

Когато каретата излезе на площад Шатле, Шико подхвана един религиозен химн.

Капеланът, който, както вече казахме, разговаряше с Мирон, изгледа намръщено шута.

— Шико, приятелю — каза му кралят, — внимавай: ръфай моите миньони, раздирай на късове моето величество, говори всичко, каквото щеш за бога — Господ е добър, — но не се карай с църквата.

— Благодаря за съвета, сине мой — отзова се Шико, — просто не забелязах, че в оня ъгъл нашият достоен капелан беседва с лекаря за изпратения му от него покойник и му се оплаква, че това било третото за този ден опело, което трябвало да извърши, и че вечно го вдигали гладен от трапезата. Да оставим химните, златни ти уста, химните са вече остарели, по-добре ще е да ти изпея съвсем нова песничка.

— А какъв е мотивът? — попита кралят.

— Ами все същият — отвърна Шико.

И запя с цяло гърло:

— Кралят пръсна стотина милиона…

— Пръснах много повече — прекъсна го Анри. — Твоят съчинител на песни е зле осведомен.

Без да се смущава, Шико внесе поправка в текста и продължи:

— Кралят пръсна над двеста милиона

за миньоните тъй, без резон.

Но и всеки разумен закон

може кралската горда корона

да спаси от дълга за честта

чрез налози, акцизи, мита.

Тези харпии кралски безчет

са забили в нас нокти дълбоко;

ненаситни чада на порока,

гълтат всичко те алчно наред.

— Не е лошо — каза Келюс, докато сплиташе лентите си, — а ти си имал прекрасен глас, Шико; мини на втория куплет, приятелче.

— Кажи си тежката дума, Валоа — без да удостои Келюс с отговор се обърна Шико към краля, — забрани на своите приятели да наричат и мен приятел; това ме унижава.

— Говори със стихове, Шико — отвърна му кралят, — твоята проза не струва пукната пара.

— Заповядайте — съгласи се Шико и продължи:

— С труфила вижте само какви

те се кипрят. Мадамите даже

в този вид май не ще се покажат,

че за срам да не стават, уви!

Врат да вирят намират удобно

от яката-хармоника модна.

Да колосват не щат своите ризи

със пшеничена кола, че тя

им разваляла само плата,

та я правят сега от ориза.

— Браво! — похвали го кралят. — Кажи, д’О, да не би ти да си измислил оризовата кола?

— Не, ваше величество — каза Шико, — това е господин дьо Сен-Мегрен, който миналата година предаде богу дух — прободе го с шпагата си херцог дьо Майен! По дяволите, не отнемайте заслугата на бедния покойник; за да стигне паметта за него до потомството, той може да разчита само на тази кола и още на неприятностите, причинени от него на херцог дьо Гиз; отнемете му колата и паметта за него ще секне на половината път.

И без да обръща внимание на лицето на краля, помрачило се при този спомен, Шико отново запя:

— А прическите как ги красят…

— Разбира се, продължаваме да говорим за миньоните — прекъсна той пеенето си.

— Ясно, ясно, продължавай — каза Шомберг.

Шико продължи да пее:

— А прическите как ги красят!

Всички ахват от тях поразени:

прекомерно отзад са скъсени,

а отпред прекомерно висят.

— Песничката ти е бая остаряла — каза д’Епернон.

— Как ще е остаряла? Тя се появи едва вчера.

— Какво от това? Тази сутрин модата е вече друга. Ето, погледни!

Д’Епернон свали шапката си и показа на Шико, че косите му отпред са остригани почти толкова късо, колкото и отзад.

— Пфу, каква отвратителна глава! — погнуси се Шико и отново запя:

— Те обилно с лепило заливат —

на вълни, на вълни да преливат

по рождение правите власи.

Погледнете ги тези юнаци:

носят клоунски сякаш калпаци —

за гласите им празни украса.

— Четвъртият куплет ще пропусна — каза Шико. — Той е прекалено безнравствен.

И продължи:

— Да не би пък навремето всинца

наши бащи и деди —

французите отпреди,

на лаврите славни любимци,

в битки или на поход

да са мислели само за мода,

или че с вашите букли,

напомадени, с напудрени бузи,

колосани ризи нахлузили,

са влизали в бой като кукли?

— Браво! — каза Анри. — Ако брат ми пътуваше сега с нас, щеше да ти е твърде признателен, Шико.

— Кого наричаш свой брат, сине мой? — попита го Шико. — Дали не Жозеф Фулон, абата от манастира „Света Женевиев“, където, както чувам, се каниш да се подстригваш?

— Не — отвърна Анри, сякаш акомпаниращ на шегите на Шико. — Говоря за моя брат Франсоа.

— Ах, ти си прав; този действително е твой брат, но не во Христа, а во дявола. Добре, добре, значи ти говориш за Франсоа, по божията милост наследник на френския престол, за херцог дьо Брабант, дьо Лотиер, дьо Люксембург, дьо Хелдр. д’Алансон, д’Анжу, дьо Турен, дьо Бери, д’Евр и Шато-Тиерн, граф дьо Фландр, дьо Холанд, дьо Зеланд, дьо Зютфен, дьо Мен, дьо Перш, дьо Мант, дьо Мелан и дьо Бофор, маркиз на Свещената империя, сеньор дьо Фриз и Мехелен, защитника на белгийската свобода, на когото от единствения нос, даруван от природата, сипаницата е направила цели два; по повод на тези му носове съм съчинил такъв куплет:

— Задавате, господа, въпроса,

защо Франсоа е с два носа?

Ами просто при всяко двуличие

ги изисква самото приличие.

Миньоните се закискаха дружно, защото смятаха херцог д’Анжу за свой личен враг и епиграмата, осмиваща херцога, мигом ги накара да забравят отправената срещу тях сатира, която Шико току-що бе изпял.

Колкото до краля, тъй като от тази каскада духовитости върху неговата особа бяха попаднали само отделни пръски, той се смееше по-гръмогласно от всички, гощаваше весело кучетата със захар и курабии и усърдно упражняваше остроумието си срещу своя брат и своите приятели.

Внезапно Шико възкликна:

— Пфу, колко глупаво е, Анри, колко нетактично и дори дръзко.

— За какво говориш? — учуди се Анри.

— Не, честна дума, не трябва да си признаваш тези неща. Пфу, колко е некрасиво!

— Какви неща? — настояваше да разбере кралят.

— Тези, които ти признаваш всеки път, когато подписваш името си. Ах, Анри! Ах, сине мой!

— Пазете се, ваше величество — каза Келюс, заподозрял в мазния тон на Шико някаква лоша шега.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Как се подписваш? Кажи де?

— Дявол да го вземе… подписвам се… подписвам се „Henri de Valois“ — Анри Валоа.

— Отлично. Забележете, господа, той сам го каза, доброволно, а сега да погледнем няма ли да се намери сред тези тринайсет букви буквата „V“.

— Разбира се, че ще се намери: „Valois“ започва с „V“.

— Вземете вашите плочки, отец капелан, защото сега ще узнаете как от днес нататък трябва да записваме на тях името на краля. Ами че „Henri de Valois“ е чисто и просто анаграма.

— Тоест как?

— Много просто. Чисто и просто анаграма. А сега ще ви открия истинското име на царуващото днес величество. И така, казахме, че в подписа „Henri de Valois“ има „V“, нанесете тази буква върху вашите плочки.

— Нанесохме ги — каза д’Епернон.

— Ще се намери ли там и буквата „i“?

— Естествено, това е последната буква в думата „Henri“.

— Докъде стига човешкото коварство! — каза Шико. — Така да се разделят две букви, създадени да стоят една до друга. Напишете „i“ веднага след „V“. Написахте ли я?

— Да — отвърна д’Епернон.

— Сега да потърсим няма ли да се намери буквата „l“. Аха, ето я, хванахме ли я? А сега — буквата „а“; и тя била тук; още едно „i“ — ето го; и накрая — „n“. Отлично. Умееш ли да четеш, Ногаре?

— За мой срам, да — каза д’Епернон.

— Вижте го, хитреца! Да не се смяташ чак толкова за знатен, че да можеш да си оставаш кръгъл невежа?

— Празнодумец — замахна д’Епернон към Шико със сарбакана.

— Удари ме, но прочети, образовани господине — каза Шико.

Д’Епернон се разсмя и прочете високо:

— „Vi-lain, Vi-lain“ — т.е. подъл.

— Браво! — възкликна Шико. — Виждаш ли, Анри, как става това: ето че се намери истинското име, което ти е дадено при кръщаването. Надявам се, ако съумея да разкрия твоето истинско фамилно име, че ще наредиш да ми изплащат пенсия не по-малка от тази, която нашият брат Шарл IX е отпуснал на господин Амийо.

— Ще заповядам да те напердашат с пръчки, Шико — каза кралят.

— Откъде ще намериш пръчки, с каквито пердашат благородниците, сине мой? Дали не в Полша? Кажи ми, моля ти се!

— Ако се не лъжа, обаче — забеляза Келюс, — херцог дьо Майен все пак е намерил такава пръчка в деня, когато те е спипал, клети ми Шико, със своята любовница.

— Това е сметката, която тепърва ни предстои да закрием. Бъдете спокоен, сеньор Купидо — ей тук всичко е записано на херцога в дебит.

И Шико чукна с пръст челото си, което доказва, че още по него време главата е била смятана за вместилище на паметта.

— Престани, Келюс — намеси се д’Епернон, — иначе заради тебе може да изпуснем фамилното име.

— Не се бой — каза Шико, — държа го здраво. Ако ставаше дума за господин дьо Гиз, бих казал: държа го за рогата, а за теб, Анри, ще кажа просто: за ушите.

— Фамилното име, кажете фамилното име! — дружно закрещяха миньоните.

— Преди всичко, сред буквите, които ни остават, виждаме едно главно „Н“: пиши „Н“, Ногаре.

Д’Епернон се подчини.

— Сетне „e“, подир него „r“, както гледам има останало в думата „Valois“ още и „o“ — дай и него; накрая, в подписа на Анри малкото име е отделено от фамилното с две букви, които учените граматици наричат частица; прибавям тези „d“ и „e“ и всичко това заедно със „s“, с което завършва родовото име, образува дума; прочетете я по букви, д’Епернон.

— „H-e-r-o-d-e-s“, „Herodes“ — Ирод — прочете д’Епернон.

— „Vilain Herodes“! Подлият Ирод! — възкликна кралят.

— Вярно — каза Шико. — И с това име ти се подписваш всеки ден, сине мой. Пфу!

И шутът отметна глава назад, изобразил върху лицето си ужас и отвращение.

— Господин Шико, вие прехвърляте границите! — заяви Анри.

— Позволих си да кажа само това, което е. Това са кралете: кажеш ли им истината, не могат да ти простят.

— Прекрасна генеалогия, няма що — възрази Анри.

— Не се отказвай от нея, сине мой — отвърна Шико, — кълна се в светото зачатие! Тя напълно подхожда за крал, който два-три пъти в месеца е принуден да се обръща към евреите.

— Този грубиян — възкликна кралят — си запазва винаги последен думата. Не му отговаряйте, господа, само така можем да го накараме да замълчи.

В каретата незабавно се възцари дълбока тишина и това мълчание, което Шико, целият погълнат в следенето на пътя, не се канеше, изглежда, да нарушава, продължи няколко минути, дотогава, докато каретата, минала площад Мобер, не достигна до ъгъла на улица Ноайе. Тук Шико внезапно скочи на паважа, разтика гвардейците и коленичи пред някакъв доста приятен на вид дом с издаден над улицата резбован дървен балкон, поддържан от изрисувани греди.

— Ей ти! Езичнико! — закрещя кралят. — Ако толкова ти се иска да заставаш на колене, направи това поне пред кръста на улица Сент-Женевиев, а не пред тази нищо и никаква къща. Какво чак толкова има в нея, черква някоя ли е скрита или, може би, олтар?

Но Шико не отвърна, той стоеше на колене насред улицата и четеше молитва на висок глас. Кралят нададе ухо и се стараеше да не изпусне нито дума.

— Господи боже! Боже милостиви, боже праведни! Аз помня този дом и ще го помня цял живот; ето я стряхата на любовта, под която Шико претърпя мъки, ако не заради тебе, господи, то заради едно от твоите създания; Шико никога не те е молил да наказваш херцог дьо Майен, който го бе подложил на мъчения, нито метр Никола Давид, изпълнил тази заповед. Не, господи, Шико умее да чака, Шико е търпелив, макар и да не е вечен. И ето вече цели шест години, включително и една високосна, Шико трупа проценти върху малката сметчица. която е открил на името на господин херцога дьо Майен и Никола Давид. Пресметнато по десет на година — а това е законният процент, срещу такъв и самият крал получава пари, — за седем години първоначалният капитал се е удвоил. Велики боже! Праведни боже! Дано търпението на Шико стигне за още една година, та петдесетте удара с бич, получени от него в този дом по заповед на подлия убиец — лотарингския принц, и от мръсния му наемник — нормандския адвокат, та петдесетте удара, извлекли от клетото тяло на Шико най-малко една пинта^[1] кръв, да нараснат до сто удара с бич за всеки един от тези негодници и до две пинти кръв от всеки. Нека на херцог дьо Майен, колкото и дебел да е, и на Никола Давид, колкото и дълъг да е, не им стигне кръвта, нито кожата, за да се разплатят с Шико, и нека се обявят за банкрутирали и да молят да им се отбият от дълга петнайсет-двайсет процента, и нека пукнат на осемдесетия или осемдесет и петия удар на бича. Во имя отца, и сина, и светаго духа! Да бъде! — заключи Шико.

— Амин! — каза кралят.

Пред очите на поразените зрители, неразбрали нищо от тази сцена, Шико целуна земята и отново зае мястото си в каретата.

— А сега — каза кралят, който, макар през последните три години да се бе лишил от доста привилегии, подобаващи на сана му, като ги повери в други ръце, все още си запазваше правото за всичко да научава пръв. — А сега, метр Шико, открийте ни, защо бе нужна тази странна и дълга молитва? Че и това удряне в гърдите? За какво, най-сетне, бяха тези кълчения пред един толкова обикновен на вид дом?

— Ваше величество — отвърна гасконецът, — Шико е като лисицата: Шико души и лиже камъните, върху които е пролята кръвта му, дотогава, докато не разбие с тези камъни главите на ония, които са я пролели.

— Ваше величество — възкликна Келюс, — бас държа! Както сам можахте да чуете, в своята молитва Шико спомена името на херцог дьо Майен. Обзалагам се, че тази молитва е свързана с пръчките, за които преди малко говорихме.

— Обзалагайте се, сеньор Жак дьо Леви, граф дьо Келюс — каза Шико, — обзалагайте се — и ще спечелите.

— Ще рече… — започна кралят.

— Точно така, ваше величество — продължаваше Шико, — в този дом живееше възлюблената на Шико, добро и очарователно създание, от най-благородните, дявол да го вземе! Една нощ, когато Шико бе дошъл да я види, един ревнив принц заповяда да обкръжат къщата, да хванат Шико и жестоко да го набият, и Шико бе принуден да се спасява през прозореца, като счупи стъклото му — нямаше време да го отваря, — и да скочи след това от височината на този малък балкон на улицата. Той не се преби само по чудо и затова всеки път, когато минава покрай този дом, Шико коленичи и благодари в молитвите си на Господа, който го измъкна от това премеждие.

— Ах, клетият Шико, а вие го порицавате на всичко отгоре, ваше величество. Според мен той се е държал както подобава на добър християнин.

— Значи теб все пак яко са те пердашили, мой бедни Шико?

— О, много яко, ваше величество, но не толкова силно, колкото бих искал.

— Тоест?

— Откровено казано, не бих имал нищо против да получа няколко удара с шпага.

— За сметка на греховете си ли?

— Не, за сметка на греховете на херцог дьо Майен.

— Ах, разбирам: ти имаш намерение да върнеш цезаревото цезарю…

— Не, защо пък на Цезар, да не смесваме, ваше величество, нещата; Цезар е велик пълководец, храбър воин, Цезар е по-големият брат, този, който иска да бъде крал на Франция. Не става дума за него, той има да урежда сметки с Анри Валоа и това засяга теб, сине мой. Плати си дълговете, Анри, пък аз ще си платя моите.

Анри не обичаше, когато му напомняха за братовчед му херцог дьо Гиз, затова, като чу намека на Шико, се навъси и разговорът бе прекъснат, без повече да се възобнови до пристигането им в Бисетър.

Пътят от Лувъра до Бисетър продължи три часа и това караше оптимистите да предполагат, че кралят би трябвало да пристигне във Фонтенбло вечерта на другия ден, а песимистите се хващаха на бас, че ще пристигне не по-рано от обяд на по-следващия ден.

Шико беше убеден, че изобщо няма да пристигнат там.

След като излезе от Париж, кортежът започна да се движи по-живо. Грехота беше да се оплакват от времето: беше чудна сутрин, вятърът утихна, слънцето разкъса завесата на облаците и настъпилият ден напомняше за прекрасния октомври, когато под шумоленето на последните окапващи листа пред възхитения взор на пътника се открива светлосинята тайна на шепнещите лесове.

В три часа през деня кралският кортеж достигна до първите стени на крепостната ограда на Жювизи. Оттук вече се виждаха мостът над река Орж и голямата странноприемница „Френският двор“, от която пронизващият вятър донасяше миризмата на дивеч, печен на шиш, и весела глъч.

Носът на Шико мигом улови кухненските аромати. Гасконецът си подаде главата навън и видя в далечината, пред вратата на странноприемницата, група хора, загърнати в дълги плащове. Сред тях имаше някакъв нисък шишко, чието лице бе закрито от широкопола шапка чак до брадичката.

При вида на приближаващия се кортеж тези хора побързаха да се приберат в странноприемницата.

Но ниският дебеланко се забави на вратата и Шико с изненада го позна. Затова в същия миг, когато шишкото изчезна вътре, нашият гасконец скочи на земята, пое своя кон от пажа, който го водеше за поводите, скри се зад ъгъла на стената и, под защитата на бързо спускащия се здрач, се откъсна от кортежа, който продължи към Есон, където кралят имаше намерение да спре за нощуване. Когато и последните конници изчезнаха от погледа и глухото потракване на колелетата по настлания с камъни път затихна, Шико напусна убежището си, заобиколи замъка и се появи пред странноприемницата от страната, противоположна на тази, откъдето всъщност бе пристигнал, като да се връщаше все едно в Париж. Шико се приближи до прозореца и погледна вътре през стъклото. Той със задоволство видя, че забелязаните от него хора, сред които и ниският шишко, който, изглежда, особено го интересуваше, все още са там. Шико обаче имаше очевидно причини да желае споменатият шишко да не го види, затова влезе не в главната зала, а в стаята отсреща, поръча си бутилка вино и зае мястото, което му позволяваше безпрепятствено да наблюдава изхода на странноприемницата.

От това място Шико, предвидливо седнал в сянка, виждаше част от залата с камината, до която, на ниска табуретка, седеше споменатият шишко и без да подозира, че го наблюдават, спокойно бе обърнал лице към пращящия огън, в който току-що бяха подхвърлили наръч сухи лозини, удвоили силата и яркостта на пламъка.

— Не, очите не ме лъжат — каза си Шико, — и когато се молех пред дома на улица Ноайе, може да се каже, просто бях подушил, че той се завръща в Париж. Но защо се промъква крадешком в престолния град на нашия приятел Ирод? Защо се крие, когато кралят минава покрай него? Ах, Пилате, Пилате! Нима добрият Господ не пожела да ми даде едната година отсрочка, за която го молех, и иска от мен да си уредим сметките по-рано, отколкото предполагах?

Скоро Шико забеляза с радост, че поради някакъв акустичен каприз от мястото, където седеше, можеше не само да вижда какво става в залата на странноприемницата, но и да чува какво се говори там. Направил това откритие, Шико напрегна слуха си не по-малко от зрението.

— Господа — говореше шишкото на своите спътници, — мисля, че е време да тръгваме, последният лакей от кортежа отдавна изчезна от погледа и според мен тъкмо сега пътят е най-безопасен.

— Напълно е безопасен, монсеньор — чу Шико глас, който го накара да потръпне. Той принадлежеше на човека, на когото Шико, изцяло погълнат от съзерцаването на малкия дебелак, не бе обръщал дотогава внимание.

Човекът, чийто глас бе рязнал слуха на Шико, бе пълната противоположност на онзи, когото нарекоха монсеньор. Той бе толкова невъобразимо дълъг, колкото другият бе нисък на ръст, толкова блед, колкото другият румен, толкова подмазващ се, колкото другият бе високомерен.

— Аха, падна ли ми, метр Никола — засмя се беззвучно Шико от радост. — Tu quoque…^[2] Никак няма да ни провърви, ако този път се разделим, без да си разменим две приказки.

И Шико пресуши чашата си и се разплати със стопанина, за да има възможност веднага да стане и да тръгне, когато това му се наложи.

Тази негова предвидливост дойде много навреме, тъй като седмината, привлекли вниманието му, се разплатиха на свой ред (по-точно, ниският шишко плати за всичките). Те излязоха от странноприемницата, лакеите или конярите им докараха конете, всички скочиха на седлата, малкият отряд препусна по пътя за Париж и скоро се изгуби в първата вечерна мъгла.

— Отлично! — каза си Шико. — Той тръгна за Париж, значи и аз ще трябва да се върна там.

И Шико на свой ред, възседна коня и последва кавалкадата на разстояние, което му позволяваше да вижда сивите наметала на конниците или пък в случаите, когато ги загубваше от погледа си, да чува тропота на конските копита.

Седмината свърнаха от пътя за Фроманто и направо през ширналото се поле стигнаха до Шуази, след това прехвърлиха Сена през Шарантонския мост, и през Сент-Антоанските порти влязоха в Париж. Накрая, подобно на рояк пчели, изчезващи в кошера си, те се вмъкнаха в двореца на дьо Гиз, чиито порти мигом плътно се затвориха зад тях, сякаш чакали само тяхното пристигане.

— Прекрасно — каза си Шико и застана в засада на ъгъла на улица Катр-фис, — тук ми мирише не само на Майен, но и на самия Гиз. Засега това е само любопитно, но скоро ще стане забавно. Ще почакаме.

И наистина Шико остана да чака близо цял час, без да обръща внимание на глада и студа, които започнаха да го глождят с острите си зъби. Най-сетне портите се отвориха, но вместо седем конници, загърнати с наметки, оттам излязоха с огромни броеници в ръце седем монаси от манастира „Света Женевиев“, лицата им бяха скрити под качулки, спуснати до очите.

— Охо! — каза си Шико. — Каква неочаквана развръзка! Нима дворецът Гиз е пропит до такава степен от святост, че едва престъпили неговия праг, разбойниците тутакси се превръщат в божии агънца? Нещата стават все по-забавни.

И Шико последва монасите също както преди това бе следвал конниците, без да се съмнява, че под расата се крият същите хора, които преди това се бяха крили под наметалата си.

Монасите прехвърлиха Сена по моста Нотр-Дам, пресякоха Сите, минаха и по Малкия мост, излязоха на площад Мобер и се заизкачваха по улица Сент-Женевиев.

— Какво става! — възкликна Шико, без да забрави да свали шапка пред дома на улица Ноайе, където сутринта бе отправял молитви. — Може би се връщаме във Фонтенбло? Тогава излиза, че не съм избрал най-краткия път. Но не, греша, чак толкова далеч не сме тръгнали.

И наистина монасите спряха пред входа на манастира „Света Женевиев“ и минаха под неговата портика; в самото дъно можеше да се види един монах от същия орден, който най-внимателно разглеждаше ръцете на влизащите в манастира.

— Исусе Христе! — изруга Шико. — Изглежда тази вечер в абатството пускат само тези, чиито ръце са чисти. Няма съмнение, че тук става нещо необикновено.

Стигнал до това заключение, Шико, до този момент изцяло зает с това да не изпусне от поглед следените от него хора, се огледа наоколо и с изненада откри, че на всички улици, водещи към абатството, бе пълно с хора, облечени с монашески раса със спуснати качулки; поединично или по двойки всички те, като един, отиваха в манастира.

— Виж ти! — каза Шико. — Значи тази вечер в абатството ще има велик капитул^[3], на който са поканени всички монаси женевиевци от цяла Франция? Честна дума, за пръв път изгарям от желание да присъствам на капитул и да си призная, това желание е необоримо.

А монасите продължаваха да се стичат от всички посоки, те минаваха под свода на портиката, показваха на посрещача своите ръце или някакъв предмет, който държеха в ръка, и се скриваха в абатството.

— Бих се опитал да вляза и аз — каза си Шико, — но за целта не разполагам с две съществено важни неща: първо, с расо, защото, както виждам, сред толкова многото свети отци няма нито един мирянин; и, второ, с онова, което показват на брата посрещач; а те му показват нещо. Ах, брат Горанфло, брат Горанфло! Защо не си тук сега, мой достойни приятелю!

Тези думи бяха извикани от спомена за един от най-почтените монаси на манастира „Света Женевиев“, обичайния сътрапезник на гасконеца в дните, когато той обядваше в града, за монаха, с който в деня на процесията на покаянието Шико бе прекарал отлично в кръчмичката край Монмартърските порти на печена патица и тръпчиво вино.

А монасите продължаваха да прииждат — човек можеше да си помисли, че половината парижани бяха навлекли раса — братът посрещач не спираше да проверява прииждащите, без да лиши нито един от вниманието си.

— Да видим, да видим — каза си Шико, — тази вечер положително ще става нещо необикновено. Какво пък, да бъдем любопитни докрай. Сега е седем и половина, събирането на милостинята е приключило. Ще потърся брат Горанфло в „Рогът на изобилието“, точно сега той вечеря.

И Шико предостави на легиона монаси възможността свободно да маневрират около абатството и да изчезват през портите му, а сам, пришпорил коня си в галон, стигна до широката улица Сен-Жак, където срещу манастира „Свети Беноа“ се намираше кръчмичката „Рогът на изобилието“ — едно твърде процъфтяващо заведение, усърдно посещавано от ученици и от неизтощимите любители на спорове — монасите.

В това заведение Шико се ползуваше с известност, но не като постоянен посетител, а като един от тайнствените гости, които от време на време се появяват, за да оставят някое златно екю и частица от разсъдъка си в кръчмата на метр Клод Бономе. Така се наричаше този, който раздаваше даровете на Церера и Бакхус^[4], неуморно изсипвани от знаменития митологичен рог, послужил вместо табела на заведението.