Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (48)

Глава 8
За това, как кралят назначи глава на Лигата и как стана така, че това не бе нито негово височество херцог д’Анжу, нито монсеньор херцог дьо Гиз

Часът на големия прием настъпи, или по-точно, наближаваше, защото още от пладне в Лувъра започнаха да идват водачите на Лигата, нейни членове и даже просто любопитни.

Париж, все така развълнуван, както и предния ден, с тази разлика само, че швейцарците, които миналия път не взимаха участие в празника, сега бяха главни действащи лица. Повтаряме, все така развълнуван, както и преди, Париж изпрати в Лувъра депутации на лигисти, ешевени^[1], опълченци, на занаятчийските цехове и нестихващи потоци от зяпачи. В такива дни, когато народът е зает с нещо, тези зяпачи се събират около него, за да го наблюдават, и те са също толкова многобройни, възбудени и любопитни, колкото е и той, сякаш в Париж има два народа, сякаш в този огромен град — малко копие на света, всеки може при желание да се раздвои: едното му „аз“ действа, другото — наблюдава.

И така, около Лувъра се събра голяма тълпа народ. Но не се тревожете за Лувъра.

Още не е дошло времето, когато ропотът на народите ще се превърне в гръм, когато диханието на оръдията ще събори стените и ще срине замъците върху главите на техните собственици. В този ден швейцарците, прадеди на швейцарците от 10 август и 27 юли, се усмихваха на парижката тълпа, въпреки че в ръцете си имаха оръжие, а парижани се усмихваха на швейцарците. Още не бе настъпил за народа онзи час, когато той ще обагри с кръв вестибюла на кралския дворец.

Но не си мислете обаче, че разиграващият се спектакъл, макар и не толкова мрачен, бе по-малко интересен. Напротив, в този ден Лувъра представляваше най-любопитното от всички описани досега зрелища.

Кралят се намираше в голямата тронна зала, заобиколен от своите сановници, приятели и членове на семейството и чакаше всички цехове да продефилират пред него, оставяйки своите старейшини в двореца, и да се отправят на определените им места в двора на Лувъра, под неговите прозорци.

Така той можеше с един поглед да обхване и почти да преброи своите врагове, ръководейки се ту от забележките, които скрилият се зад кралското кресло Шико правеше от време на време, ту от знаците на кралицата майка, или досетил се по спазъма, изкривил лицето на някой от редовите лигисти, които не бяха запознати като своите главатари с тайната на предстоящото и затова бяха по-нетърпеливи.

Внезапно в залата влезе господин дьо Монсоро.

— Я виж — каза Шико, — погледни, мой малки Анри.

— Къде да погледна?

— Виж главния ловчия, дявол да го вземе! Наистина, струва си. Толкова е бледен и така изпръскан с кал, че заслужава твоя поглед.

— Това наистина е той — каза кралят.

Анри направи знак на господин дьо Монсоро и главният ловчия се приближи.

— Защо сте в Лувъра, господине? Предполагах, че сте във Венсан и подготвяте за нас лопатар.

— Той бе подгонен към седем часа сутринта, господарю. Но като видях, че наближава пладне, а от вас няма никакви известия, се уплаших да не се е случило с вас някакво нещастие и побързах да дойда.

— Така ли? — произнесе кралят.

— Господарю, ако съм нарушил своя дълг, то това е само поради моята беззаветна преданост към вас.

— Разбира се, господине — каза Анри. — И бъдете уверен, че аз високо я ценя.

— А сега, след като се успокоих — продължи графът с известно колебание в гласа, — ако ваше величество предпочита, ще се върна във Венсан…

— Не, не, останете, господине. Този лов беше само един каприз, който ни хрумна и изчезна така, както се и появи. Останете и не отивайте надалеч, нуждая се от такива верни хора около мен, а вие самият се причислихте към онези, на чиято преданост мога да разчитам.

Монсоро се поклони.

— Къде ще заповяда ваше величество да застана?

— Дай ми го за половин час — прошепна Шико в ухото на краля.

— Защо?

— Да го поизмъча. Какво ти струва? Ти си ми длъжник — застави ме да присъствам на такава скучна церемония, каквато, изглежда, че ще бъде днешната.

— Е, добре, вземи го.

— Имах честта да попитам негово величество, къде ще му бъде угодно да застана? — повтори въпроса си графът.

— Стори ми се, че съм ви отговорил: „Където пожелаете.“ Зад креслото ми, например. Там обикновено поставям своите приятели.

— Заповядайте насам, господин главен ловчия — каза Шико, освобождавайки за господин дьо Монсоро част от територията, която досега заемаше той сам, — и обърнете малко внимание на тези юнаци. Кълна се в бога, господин графе, какъв букет! Сега минават обущарите, по-точно, преминаха вече. Да пукна на място, минават кожарите! Ах, господин главен ловчия, ако загубите следите им, заявявам ви, ще ви отнема патента за тази длъжност.

Господин дьо Монсоро се правеше, че слуша, или по-точно, слушаше, без да чува.

Той бе погълнат от някаква мисъл и се оглеждаше наоколо с безпокойство, което не убегна на краля, още повече че Шико не пропусна да обърне вниманието на Анри върху това.

— Слушай — прошепна той, — знаеш ли кого издирва в тази минута твоят главен ловчия?

— Не. Кого?

— Брат ти — д’Анжу.

— Във всеки случай той не вижда своя дивеч — засмя се Анри.

— Не, търси напосоки. Държиш ли да не знае къде е дивечът?

— Откровено казано, не бих възразил, ако тръгне по лъжлива следа.

— Чакай, чакай. Сега ще му посоча следа. Казват, че вълкът мирише на лисица, с това ще го объркам. Само го попитай, къде е графинята.

— Защо?

— Попитай, попитай, ще видиш.

— Господин графе — каза Анри, — къде сте дянали госпожа дьо Монсоро? Не я виждам между дамите.

Графът подскочи като ухапан от змия.

Шико почеса върха на носа си и намигна на краля.

— Господарю — отговори главният ловчия, — графинята се почувства зле, въздухът на Париж й вреди. Тази нощ тя поиска и получи разрешението на кралицата и замина заедно с баща си, барон дьо Меридор.

— А накъде замина? — попита кралят, доволен, че може да се обърне, докато преминат кожарите.

— В Анжу, в родното си място, ваше величество.

— Работата е там — забеляза важно Шико, — че въздухът на Париж не е благоприятен за бременни жени. Gravidis uxoribus Lutetia inclemens.^[2] Съветвам те, Анри, да последваш примера на графа и също да изпратиш някъде кралицата, когато тя забременее.

Монсоро пребледня и яростно се втренчи в Шико, който облегна лакът на кралското кресло и подпрял с длан брадичката си, изглеждаше потънал напълно в разглеждане на майсторите на ширити, които вървяха след кожарите.

— Кой ви каза, господин безсрамник, че графинята е трудна? — изсъска Монсоро.

— Нима не е? — каза Шико. — Струва ми се, че обратното предположение би било още по-нахално от моя страна.

— Тя не е трудна, господине.

— Ето ти на — каза Шико, — чуваш ли, Анри? Твоят главен ловчия май е направил същата грешка като теб — забравил е да съедини ризите на Богородицата в Шартър.

Монсоро стисна юмруци и потисна яростта си, но преди това метна към Шико поглед, изпълнен с омраза и заплаха. В отговор Шико нахлупи шапката си над очите и започна да си играе с нейното дълго перо, превръщайки го в извиваща се змия.

Графът разбра, че моментът не е подходящ за разчистване на сметки и тръсна глава, сякаш се опитваше да отхвърли от челото си помрачилия го облак.

На свой ред Шико се развесели и смени страшния вид матамор^[3] с най-приятна усмивка.

— Бедната графиня — каза той, — тя ще загине от скука по пътя.

— Казах на краля, че тя пътешества с баща си — отвърна Монсоро.

— Нека е така, не възразявам. Бащата — това е твърде респектиращо, но не много весело, и ако само достойният барон е около нея да я развлича по време на пътешествието… но, за щастие…

— Какво? — живо попита графът.

— Какво „какво“? — отвърна Шико. — Какво „за щастие“?

— О, господин графе, получи се елипса! Графът сви рамене.

— Ах! Моля за извинение, господин главен ловчия. Въпросителната фраза, която вие току-що използвахте, се нарича елипса. Питайте Анри — той е филолог.

— Това е вярно, но какво означават твоите думи?

— Кои думи?

— „За щастие“.

— „За щастие“ означава „за щастие“. За щастие, казах аз, изразявайки по такъв начин възхищение от благостта на Всевишния. За щастие в този час са на път и някои от нашите приятели, при това от най-веселите. И ако се срещнат с графинята, те, без съмнение, ще я развлекат. А тъй като нашите приятели — небрежно добави Шико — пътуват по същия път, много вероятно е те да се срещнат. О! Аз ги виждам и оттук. А ти виждаш ли ги, Анри? Нали си човек с въображение. Виждаш ли ги как се кипрят на своите коне, по прекрасния горски път и разказват на графинята стотици пикантни истории, от които тази мила дама просто примира?

Втори кинжал, още по-остър от първия, се заби в гърдите на главния ловчия.

Но Монсоро нямаше никаква възможност да даде воля на чувствата си — кралят бе до него и, във всеки случай в този момент, бе съюзник на Шико. Затова с любезност, която не можеше да скрие следите на усилията, с които се опита да потисне гнева си, графът попита Шико, галейки го с глас и поглед:

— Така ли! Някой от вашите приятели е заминал за Анжу?

— Бихте могли да кажете, господин графе, „някой от нашите приятели“, защото това са повече ваши приятели, отколкото мои.

— Вие ме учудвате, господин Шико — нямам никакви приятели, които…

— Добре, не казвайте.

— Кълна ви се.

— Вие имате толкова много приятели, и освен това, те са ви толкова скъпи, че току-що вие, по навик, макар и да знаете прекрасно, че те са на път към Анжу — само по навик ги търсихте в тази тълпа, както забелязах, и то безрезултатно.

— Аз! — възкликна графът — Забелязали сте?…

— Да, вие сте най-бледният от всички главни ловчии — бивши, сегашни и бъдещи, като започнем от Нимрод^[4] и завършим с вашия предшественик господин д’Отфор.

— Господин Шико!

— Най-бледният, повтарям. Veritas veritatum^[5]. Това е варваризъм, тъй като истината е винаги една, защото, ако те бяха две, най-малкото едната от тях щеше да бъде неистина, впрочем вие не сте филолог, драги господин Исав^[6].

— Да, господине, не съм филолог, ето защо бих ви помолил да се върнете без всякакви отклонения към онези приятели, за които споменахте, и да благоволите, ако излишъкът от въображение, което притежавате, ви позволи, да назовете тези приятели с истинските им имена.

— Но вие непрекъснато повтаряте едно и също. Търсете, господин главен ловчия, кълна се в Христа, търсете. Проследяването на дивеча е ваш занаят. Доказателство за това е нещастният лопатар, разтревожен тази сутрин от вас, той май не е очаквал такова нещо от вас. Та ако вас самия ви дигнат призори, това ще ви достави ли удоволствие?

Очите на Монсоро изплашено обиколиха хората около краля.

— Как! — извика той, забелязвайки празното кресло редом с краля.

— Е, е! — поощри го Шико.

— Господин херцог д’Анжу! — възкликна главният ловчия.

— Дръж! Дръж го! — каза гасконецът. — Звярът е открит.

— Заминал е днес? — извика графът.

— Заминал е днес, но много е възможно да е заминал и вчера. Питайте краля. Кога, по кое време изчезна брат ти, Анри?

— Тази нощ — отговори кралят.

— Заминал, херцогът заминал — прошепна бледен и треперещ Монсоро. — Ах, боже мой, боже мой! Какво казахте, господарю!

— Не съм твърдял, че брат ми е заминал, казвам само, че днес през нощта той изчезна и даже най-близките му приятели не знаят къде е той.

— О! — възкликна гневно графът. — Само ако подозирах…

— Така, така. Е, какво бихте направили? — позаинтересува се Шико. — Макар че голяма работа, ако каже няколко любезности на графиня дьо Монсоро. Нашият приятел Франсоа е главният женкар в рода. В онези времена, когато Шарл IX беше още жив, той ухажваше дамите вместо него и вършеше същото вместо Анри III, комуто не беше до ухажване — той си имаше други грижи. Дявол да го вземе, съвсем не е лошо да имаш при двора си принц, който въплътява в себе си френската галантност.

— Заминал, херцогът заминал — повтори Монсоро. — Сигурен ли сте в това, господине?

— А вие? — попита Шико.

Главният ловчия отново се обърна към онова кресло, където обикновено сядаше до брат си херцогът и което продължаваше да бъде празно.

— Свършено е с мен — прошепна той и направи рязко движение, готвейки се да побегне, но Шико го хвана за ръката.

— Успокойте се най-после, дявол да ви вземе. През цялото време се въртите. На краля свят му се зави от вас. Проклятие! Бих искал аз да съм на мястото на жена ви, пък макар и за това, да виждам през цялото време двуносия принц и да слушам господин Орили, който свири на лютня не по-лошо от покойния Орфей. Как й е провървяло на вашата съпруга, как й е провървяло.

Монсоро целият трепереше от ярост.

— По-спокойно, господин ловчия — каза Шико, — не изказвайте толкова бурно вашата радост — заседанието вече започва. Не е прилично да се дава воля на чувствата. Слушайте речта на краля.

По неволя главният ловчия трябваше да остане на мястото си, тъй като тронната зала на Лувъра наистина вече се беше понапълнила с хора. Монсоро застина в подобаваща според етикета поза.

Всички заеха местата си. Само току-що появилият се херцог дьо Гиз коленичи пред краля и също така с учудване последна към празното кресло на херцог д’Анжу.

Кралят стана. Херолдите призоваха към тишина.