Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (88)

Глава 48
Шествието

Щом свършиха закуската, кралят заедно с Шико се оттегли в стаята си да се преоблече в одеждите на каещия се и след малко излезе бос, препасан с връв и нахлупил качулката до очите.

Междувременно и придворните се бяха преоблекли по същия начин.

Времето беше прекрасно, улиците бяха обсипани с цветя. Говореше се, че подвижните олтари ще са един от друг по-пищни, а най-вече онзи, който монасите от манастира „Света Женевиев“ са направили в подземната гробница на параклиса.

Огромно хорско множество се беше струпало от двете страни на пътя за четирите манастира, които щеше да посети кралят: манастирите на якобинците, на кармелитите, на капуцините и на монасите на „Света Женевиев“.

Шествието се оглавяваше от духовенството на църквата Сен-Жермен-л’Оксероа. Архиепископът на Париж носеше причастието. Между архиепископа и клира гърбом вървяха млади момчета, размахали кадилници, и млади момичета, които пръскаха розов цвят.

След тях вървеше кралят, бос, както вече казахме, съпроводен от четиримата си приятели, също боси и също облечени с монашески раса.

Подире им вървеше херцог д’Анжу, но с обичайното си облекло, а след херцога — неговите анжуйци заедно с висшите сановници на краля, които се движеха със свитата на принца според дворцовия етикет.

В края на шествието бяха буржоата и народът.

Когато излязоха от Лувъра, вече минаваше един на обед.

Крийон и френската гвардия бяха готови да последват краля, но той им направи знак, че не е необходимо, и те останаха да охраняват двореца.

Беше към шест привечер, когато след спиране при няколкото преносими олтара първите редици от шествието можаха да видят притвора на старото абатство с дантелената му дърворезба и монасите от „Света Женевиев“, оглавени от приора, строени на трите стъпала пред прага за посрещане на негово величество.

На последния отрязък от пътя след манастира на капуцините херцог д’Анжу, който от сутринта беше на крак, се почувства преуморен и поиска позволение от краля да се прибере в двореца си. Позволението му беше дадено.

След което и благородниците му се отделиха от процесията и се оттеглиха с него, сякаш искаха високомерно да подчертаят, че съпровождат херцога, а не краля.

Пред прага на абатството кралят под предлог, че Келюс, Можирон, Шомберг и д’Епернон имат не по-малка нужда от почивка, нежели Ливаро, Рибейрак и Антраге, — кралят, както казахме, освободи и тях.

Архиепископът още от сутринта бе почнал богослуженията, та подобно на всички други свещеници не бе хапнал нищо целия ден и умираше от умора. Кралят съжали тези свети мъченици и когато стигна пред вратите на абатството, както споменахме, отпрати всички.

После се обърна към приора Жозеф Фулон и каза през нос:

— Ето ме, отче мой. Дойдох тук като грешник, който търси покой във вашето уединение.

Приорът се поклони.

След това кралят се обърна към всички останали, които бяха издържали тежкия път и заедно с него бяха стигнали до абатството:

— Благодаря ви, господа. Бог да ви закриля.

Всеки от тях му се поклони и царственият покаяник, като се биеше в гърдите, бавно се изкачи по стълбите на абатството.

Щом прекрачи прага, вратите се затвориха зад гърба му.

Кралят беше тъй дълбоко умислен, че сякаш не забеляза, още повече че в това нямаше нищо особено: нали беше освободил свитата.

— Отначало — каза му приорът — ще отведем ваше величество в гробницата. Украсихме я, доколкото можахме, в името на краля небесен и земен.

Анри мълчаливо сведе глава в знак на съгласие и последва абата.

Но щом мина под мрачната аркада между двете неподвижни редици на монасите, щом монасите видяха, че свърна зад ъгъла, запътен към параклиса, двайсет качулки бяха отметнати назад и в полуздрача засвяткаха очи, искрящи от радост и гордо ликуване.

Открилите се лица не бяха безжизнените и смутени физиономии на монаси: гъстите мустаци и загорялата кожа свидетелстваха за сила и енергия.

Много от лицата бяха белязани от рани и редом с най-гордото лице, белязано от най-прочутата, най-славната рана, се виждаше радостно и развълнувано лице на жена, облечена в расо.

И тази жена, поклащайки златната ножица, която беше, закачена за ланеца на колана й, възкликна:

— Ах, братя, най-сетне Валоа ни е в ръцете!

— Бога ми, сестро, и аз същото мисля — отговори Белязания.

— Още не, още не — пошепна кардиналът.

— Защо?

— Ще ни стигне ли градското опълчение, за да удържим на натиска на Крийон и неговата гвардия?

— Имаме нещо по-добро от опълчението — възрази херцог дьо Майен, — повярвайте ми: нито един мускет няма да гръмне нито от едната, нито от другата страна.

— Момент — намеси се херцогиня дьо Монпансьо, — какво искате да кажете? Според мен една лека битка не би ни навредила.

— Какво да се прави, сестро, за съжаление ще бъдете лишена от това забавление. Когато кралят бъде хванат натясно, той ще крещи, но никой няма да чуе виковете му. После ще го накараме с добро или насила, но без да му разкрием кои сме, да подпише абдикацията. Градът веднага ще научи за неговото отричане и то ще настрои в наша полза гражданството и войниците.

— Планът е добър и вече няма опасност нещо да го провали — заяви херцогинята.

— Малко е жесток — отбеляза кардинал дьо Гиз с наведена глава.

— Кралят ще откаже да подпише абдикацията — намеси се Белязания. — Той е храбър и по-скоро ще умре.

— Тогава да умре — не се поколебаха дьо Майен и херцогинята.

— В никакъв случай — възрази Белязания, — в никакъв случай! Искам да наследя монарх, който се е отрекъл и когото всички презират, но не искам да се възкача на трона на човек, който е бил убит и затова всички ще го съжаляват. Освен това вие в плановете си забравихте монсеньор херцог д’Анжу — ако кралят бъде убит, той ще поиска короната.

— Само да я поиска, бога ми, само да я поиска! — възкликна херцог дьо Майен. — Нашият брат кардиналът предвиди тази възможност. Монсеньор херцог д’Анжу ще бъде замесен в детронирането на брат си. Монсеньор херцогът беше близък с хугенотите, той е недостоен за престола.

— С хугенотите ли? Сигурен ли сте?

— Кълна се в бога! Нали Наварският крал му помогна за бягството.

— Прекрасно.

— Освен параграфа за загуба на право върху престола има и друг параграф в полза на нашия дом, той ще ви направи наместник на кралството, а от наместничеството до трона остава само една крачка.

— Да, да — каза кардиналът, — предвидил съм всичко това. Но може да стане така, че френската армия да нахлуе в абатството, за да се увери, че наистина има абдикация, и то най-вече доброволна. С Крийон шега не бива, той е от хората, които могат да кажат на краля: „Господарю, животът ви е в опасност, наистина, но първо да спасим честта.“

— Оставете това на нашия главнокомандуващ — отговори херцог дьо Майен, — а и той вече е взел мерки. Тук сме двайсет и четирима аристократи — за случай на обсада. Също така наредих да се раздаде оръжие на още сто души монаси. Можем да издържим и един месец срещу цяла армия. Да не говорим, че ако силите ни не стигнат, имаме подземен тунел, през който можем да се скрием заедно с нашата плячка.

— А какво прави в момента херцог д’Анжу?

— Както винаги при опасност е паднал духом. Прибра се и чака новини от нас в компанията на Бюси и Монсоро.

— Боже господи! Той трябваше да е тук, а не у дома си!

— Мисля, че грешите, братко — каза кардиналът, — народът и аристокрацията щяха да заподозрат в това събиране на двамата братя капан за цялото семейство. Както казахме току-що, най-напред трябва да избягваме ролята на узурпатори. Ние ще наследим трона и толкова. Като оставим херцог д’Анжу на свобода, като запазим независимостта на кралицата майка, ще спечелим всеобщата благословия и възхита на нашите привърженици и никой няма да каже лоша дума за нас. В противен случай ще трябва да си имаме работа с Бюси и стотина други много опасни шпаги.

— Ха! Бюси утре ще се бие с миньоните!

— Кълна се в Господа — той ще ги убие. Много достойно. И после ще се присъедини към нас — каза херцог дьо Гиз. — Колкото до мен, аз ще го направя командващ армията в Италия, където сто на сто ще избухне война. Сеньор дьо Бюси е забележителна личност и аз се отнасям към него с голямо уважение.

— А аз за доказателство, че го уважавам не по-малко от вас, братко, щом остана вдовица, ще се омъжа за него — каза херцогиня дьо Монпансьо.

— Ще се омъжите за Бюси? Сестро! — възкликна дьо Майен.

— Защо не — отвърна херцогинята. — И по-видни високопоставени дами от мен си позволиха доста повече заради него още преди да е станал командващ армията.

— Добре, добре — каза Майен, — всичко това — после, сега ни чака работа!

— Кой е с краля? — попита херцог дьо Гиз.

— Приорът и брат Горанфло вероятно — каза кардиналът. — Трябва да вижда около себе си само познати лица, та да не го подплашим преждевременно.

— Да — каза херцог дьо Майен, — ние ще се насладим на плодовете на заговора, но нека ги берат други.

— В килията ли е вече? — попита госпожа дьо Монпансьо.

Тя нямаше търпение да украси краля с третата корона, която му беше обещала толкова отдавна.

— О, не още! Първо ще огледа големия олтар в гробницата и ще се поклони на светите мощи.

— После?

— После приорът ще му говори прочувствено за преходността на земните блага, след което брат Горанфло, нали знаете, онзи, дето произнесе толкова пламенна реч, когато беше сбирката на представителите на Лигата…

— Да. И какво?

— Брат Горанфло ще се помъчи да го убеди с добро да стори необходимото, което иначе, колкото и да е неприятно, ще трябва да направи насила.

— Наистина този начин би бил стократно по-добър — замислено произнесе Белязания.

— Точно така! Анри е суеверен и чувствителен — каза херцог дьо Майен, — гарантирам ви, че пред заплахата от пъкъла той ще се предаде.

— Аз не съм чак толкова убеден — намеси се херцог дьо Гиз, — но за нас връщане назад няма. И така след опита на приора, след словото на Горанфло, ако и единият, и другият не успеят, ще опитаме последната възможност, тоест ще го сплашим.

— И тогава ще окълцам милия Валоа — възкликна херцогинята, която отново и отново се връщаше на любимата си тема.

В този момент под сводовете на манастира, омрачени от първите сенки на нощта, се чу звънец.

— Кралят се спуска в гробницата — каза херцог дьо Гиз. — Хайде, Майен, съберете приятелите си и нека отново се превърнем в монаси.

Само след миг гордите чела, пламтящите очи и красноречивите белези се скриха под качулките. След това трийсет-четирийсет монаси, водени от братята, се насочиха към входа на гробницата.