Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (53)

Глава 13
Приятелки

Докато Париж цял кипеше като огромен котел, графиня дьо Монсоро, охранявана от баща си и двама слуги от онези юнаци, които в онези времена наемаха като спомагателни войски, пътуваше за замъка Меридор, изминавайки всеки ден по десет левги.

Тя също започваше да се наслаждава на свободата, така скъпоценна за всеки, който е изстрадал много.

Честата синева над полята вместо вечно намръщеното небе, надвесено като траурен креп над черните кули на Бастилията, раззеленилите се вече дървета, дългите, вълнисти ленти на пътищата, извиващи се по горските гъсталаци — всичко й се струваше младо и свежо, ново и възхитително, сякаш наистина беше възкръснала от гроба, в който баща й беше мислил, че е погребана.

Що се отнася до стария барон, то той се беше подмладил с двадесет години.

Ако се съди по това, как този благороден сеньор напето язди и пришпорва своя стар Жарнак, човек би могъл да го вземе за един от онези престарели годеници, които придружават навсякъде своята млада любима и не свалят от нея очи.

Няма да описвам това дълго пътешествие.

Освен изгрева и залеза на слънцето нямаше нищо съществено.

Понякога Диана, загубила търпение, скачаше от кревата, когато прозорците на странноприемницата биваха все още посребрени от лунната светлина, събуждаше барона, разбутваше здраво спящите слуги и те тръгваха на път под яркото сияние на луната, за да спечелят няколко левги в това дълго пътешествие, което се струваше на младата жена безкрайно.

И трябваше да я видите тогава, когато насред път тя изведнъж пропускаше напред Жарнак, горд, че е изпреварил всички, след това слугите, и оставаше сама на някое възвишение — да погледне, не ги ли следва някой. Като се убедеше, че долината е безлюдна и по нея не се вижда нищо друго освен разпръснати по ливадите стада или безмълвната камбанария на някое градче, извисяваща се далеч назад, тя настигаше своите, обхваната от още по-голямо нетърпение.

Тогава баща й, който я наблюдаваше скришом, казваше:

— Не се бой, Диана.

— Да не се боя? Но от какво, татко?

— Нима не гледаш дали не идва след нас господин дьо Монсоро?

— А, вярно… Да, гледам — отговаряше младата жена, поглеждайки назад.

Ето така, като преминаваше от едни опасения към други, от надежда към разочарование, към края на осмия ден Диана стигна в замъка Меридор и беше посрещната при подвижния мост от госпожа дьо Сен-Люк и мъжа й, които в отсъствието на барона бяха играли ролята на стопани в замъка.

И за четиримата започна такъв живот, за какъвто мечтае всеки от нас, когато чете Вергилий и Теокрит.

Баронът и Сен-Люк ходеха на лов от сутрин до вечер. По следите на конете им препускаха кучкарите. Кучетата като лавина се спускаха от хълма след някой заек или лисица и когато от гората се чуеше гръмкият шум на това неистово преследване, Диана и Жана, седнали една до друга върху мъха в сянката на дърветата, трепваха, но след това продължаваха отново своята нежна и пълна с тайни беседа.

— Разкажи ми — казваше Жана, — разкажи ми всичко, което се е случило с теб в гроба, та нали те смятахме за умряла… Погледни, глогът рони върху нас последните снежинки на своя цвят, бъзът ни праща своя опияняващ аромат. В клоните на дъба играят слънчеви зайчета. Ни полъх във въздуха, ни душа — в парка, земята трепери, уплашените елени бягат, а лисиците се крият в дупките си. Разкажи ми, сестричке, разкажи.

— Какво да ти разкажа?

— Та ти нищо не си ми разказала. Значи си щастлива? Но тогава какво означават тези сини сенки под прекрасните ти очи, седефената белота на твоите бузи, трептящите клепачи и устните, които напразно се опитват да се усмихнат… Диана, ти имаш какво да ми разкажеш.

— Не, не.

— Значи ти си щастлива… с господин дьо Монсоро?

Диана затрепери с цялото си тяло.

— Виждаш ли — възкликна Жана с ласкав упрек.

— С господин дьо Монсоро! — повтори Диана. — Защо произнасяш това име? Защо викаш тук този призрак, тук, където ни заобикалят дървета и цветя, където ние сме щастливи?

— Какво пък, сега зная защо под твоите прекрасни очи има сенки, защо тези очи така често поглеждат към небето, но все още не зная, защо твоите устни се опитват да се усмихнат.

Диана тъжно поклати глава.

— Струва ми се, беше ми казала — обви Жана със своята пълна бяла ръка раменете на Диана, — беше ми казала, че господин дьо Бюси се е отнесъл към теб с голямо съчувствие…

Диана почервеня така силно, че нежните й закръглени уши станаха алени.

— Този господин дьо Бюси е обаятелен човек — каза Жана.

И запя.

— Кой е пръв закачливец у нас?

О, това е Бюси д’Амбоаз.

Диана склони глава на гърдите на приятелката си и подхвана с глас, по-нежен от трелите на пеещите в листата червоношийки:

— Верен и нежен да си

като сеньор…

— Дьо Бюси! — довърши вместо нея Жана и целуна весело приятелката си по очите. — Хайде, изречи най-после това име.

— Стига глупости — изведнъж каза Диана, — господин дьо Бюси не си и спомня вече за Диана дьо Меридор.

— Напълно е възможно — отговори Жана, — но аз съм склонна да мисля, че той много се харесва на Диана дьо Монсоро.

— Не ми говори така.

— Но защо? Нима ти е неприятно? Диана не отговори.

— Казвам ти, господин дьо Бюси не си и спомня за мен и добре прави… О! Аз се уплаших! — прошепна тя.

— Какво каза?

— Нищо, нищо.

— Слушай, Диана, ти пак започваш да плачеш, да се обвиняваш за нещо… Ти си се уплашила? Ти — героиньо моя? Ти не си имала друг изход.

— Да, така мислех… привиждаха ми се опасности, пропасти разсичаха земята под мен… Сега тези опасности, Жана, ми изглеждат призрачни, тези пропасти — та и дете би могло да ги прескочи. Уплаших се, казвам ти! О! Защо нямах време да помисля!…

— Говориш с гатанки.

— Не, не е така — силно развълнувана извика Диана и скочи на крака. — Не, не е моя вината, Жана, той не пожела това. Спомням си как стана всичко — положението ми изглеждаше ужасно, аз се колебаех, бях в нерешителност… Баща ми ми предлагаше своята подкрепа, но аз се страхувах… той, той ми предложи своето покровителство… но го предложи така, че не можа да ме убеди. Срещу него бе херцог д’Анжу. Херцог д’Анжу в съюз с господин дьо Монсоро, ще кажеш ти. Е, и какво от това? Какво значение има херцог д’Анжу и граф дьо Монсоро! Когато силно искаш нещо, когато истински обичаш някого, о, никакъв принц, никакъв граф не могат да те спрат. Виждаш ли, Жана, ако аз наистина обичах…

И Диана, изцяло в плен на своята възбуда, подпря гърба си в стеблото на дъба, сякаш душата й беше изтощила напълно тялото й и то беше останало без никакви сили.

— Слушай, мила моя, успокой се, разсъди…

— Казвам ти, ние се оказахме страхливци.

— Ние… О! Диана, за кого говориш? Това „ние“ е много красноречиво, мила моя…

— Искам да кажа — баща ми и аз. Надявам се, че не си си помислила друго… Баща ми е знатен човек. Той можеше да поговори с краля, аз… аз имам гордост и не се боя от тези, които ненавиждам… Но знаеш ли къде е тайната на моята страхливост — аз разбрах, че той не ме обича…

— Заблуждаваш се — извика Жана. — Ако ти вярваше в това, то в онова състояние, в което беше, ти би се обърнала към него с този упрек… Но ти сама не си вярваш, знаеш, че не е така, лицемерке — добавя тя ласкаво.

— Лесно ти е на теб да вярваш в любовта — възрази Диана и седна отново до Жана, — господин дьо Сен-Люк се ожени за теб против волята на краля! Той те отвлече от самия Париж, може би са те преследвали, ти му се отплащаш за изгнанието и кралската немилост със своите ласки.

— И щедро се отплащам — каза лудетината.

— Но аз, помисли малко и не бъди егоистка, аз, която този необуздан млад мъж обича — според неговите думи, аз, която привлякох погледа на неуморния Бюси — човека, който не знае поражение, аз допуснах да бъде огласен моят брак и да бъда представена на двора. След всичко това той дори не пожела да ме види. Аз му се доверих в параклиса на света Мария Египетска. Нямаше никой — само двамата наши довереници — Гертруда и Одоен, и аз — още по-вярна и от тях… О! Като си помисля само, достатъчно бе да има един кон, и Бюси можеше да ме отвлече още тогава, при параклиса, да ме закрие с полите на плаща си… В онази минута, знаеш ли, чувствах, че той страда, че е отчаян заради мен. Виждах помръкналите му очи, бледните напукани от треската устни. Ако той ме беше помолил да умра, за да върна блясъка в очите му, свежестта на устните му, бих го сторила… Аз станах и си тръгнах, и той дори не помисли да ме задържи за края на моята наметка. Почакай, почакай… О! Ти дори не можеш да си представиш как страдам… Той знаеше, че напускам Париж, че се връщам в Меридор, знаеше, че и господин дьо Монсоро… Ето, изчервих се, че господин дьо Монсоро не ми е мъж. Той знаеше, че тръгвам на път сама… и по пътя, мила Жана, аз непрекъснато се обръщах назад, все ми се струваше, че чувам копитата на галопиращия му кон, че ни догонва. Но не! Това беше само ехо! Казвам ти, той дори не си спомня за мен, пък и аз не заслужавам да тръгне след мен в Анжу, когато в двора на френския крал има толкова прекрасни и любезни дами, една усмивка на които струва повече от стотиците признания на една провинциалистка, погребала се в храсталаците на Меридор. Сега разбра ли? Убедих ли те? Нима не съм права? Нима не са ме забравили, не са ме пренебрегнали, моя бедна Жана?

Младата жена още не бе успяла да произнесе тези думи и в клоните на дъба се чу страшен трясък, от старата стена се посипаха парченца мъх и изкъртена мазилка, от зеленината на бръшляна и дивата черница скочи един мъж и падна в краката на Диана, която извика силно.

Жана побърза да се дръпне настрани — тя позна този мъж.

— Вие виждате, аз съм тук — прошепна на колене Бюси, целувайки края на роклята на Диана, който той почтително пое с разтреперана ръка.

На свой ред Диана позна гласа и усмивката на графа и поразена в сърцето, задъхана от това неочаквано щастие, разтвори обятия и почти припадна на гърдите на онзи, когото току-що беше обвинявала в безразличие.