Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (21)

Глава 21
За това, как Шико, като мислеше да прослуша курс по история, прослуша курс по генеалогия

Шико се изправи в изповедалнята да поразтъпче малко отеклите си крака. Имаше всички основания да мисли, че това заседание е последно и тъй като наближаваше два часа през нощта, трябваше да побърза с устройване на нощувката си.

Но за най-голямо учудване на гасконеца, след като ключът на подземната гробница два пъти със скърцане се превъртя в ключалката, тримата лотарингски принцове отново излязоха от ризницата, само че този път без раса, а в обичайните си дрехи.

Виждайки ги, момчето певец избухна в такъв весел и чистосърдечен смях, че той зарази и Шико, който започна да се смее, без сам да знае защо.

Херцог дьо Майен припряно се приближи до стълбата.

— Не се смейте така високо, сестро — каза той. — Те не са отишли далече и могат да ви чуят.

„Негова сестра?! — помисли Шико, учудвайки се все повече и повече. — Нима това монахче е жена?“

И наистина, след като послушникът отметна качулката — откри се най-одухотвореното и най-очарователното женско личице, което може да си представи човек: такава красота не беше пренасял върху платно дори самият Леонардо да Винчи — художникът, който както е известно нарисува Джокондата.

Черните очи искряха от лукавство, но станеха ли сериозни — зениците им се разширяваха, абаносовите им кръгчета се уголемяваха и погледът на красавицата ставаше заплашителен.

Устата беше малка, изящна, алена, носът — изваян с класическа строгост, заоблената брадичка завършваше безупречния овал на малко бледото лице, върху което изпъкваха двете синьо-черни дъги на срасналите вежди, изписани съвършено.

Това беше достойната сестрица на братя Гиз — госпожа дьо Монпансьо — опасна сирена, ловко скриваща под грубото монашеско расо своите телесни недостатъци — рамената, едното от които беше по-високо от другото и леко изкривения десен крак, поради което накуцваше.

Благодарение на тези физически недостатъци в тялото, на което бог бе дал глава на ангел, се беше вселила душа на демон.

Шико позна херцогинята, която двадесетина пъти бе виждал в двора, където тя си разменяше любезности със своята братовчедка кралица дьо Водемон и разбра, че нейното присъствие тук не е без причина и че зад упоритото нежелание на семейство Гиз да напусне църквата, се крие още една тайна.

— Ах, братко кардинале — задавяйки се от трескав смях бърбореше херцогинята, — на какъв светец се правехте и как прочувствено произнасяхте името божие. Имаше момент, когато даже се изплаших: стори ми се, че го правите сериозно, а онзи глупак, той пък, как охотно подлагаше глава за миросване и под короната и каква жалка гадина изглеждаше с нея!

— Няма значение — каза херцог дьо Гиз, — ние постигнахме това, което искахме, Франсоа сега вече не може да се отрече от нас. Монсоро несъмнено има своя тайна сметка, но той докара своя принц дотам, че отсега нататък можем да бъдем спокойни — Франсоа няма да ни изостави насред пътя към ешафода, както изостави Ла Мол и Коконас.

— Охо — каза херцог дьо Майен, — принцове с нашата кръв не поемат така просто по този път: от Лувъра до абатството „Света Женевиев“ за нас ще бъде винаги по-близо, отколкото от кметството до Гревския площад.

— Хайде да се върнем към работата, господа — прекъсна го кардиналът. — Наистина ли всички врати са затворени?

— О, за вратите отговарям — отвърна херцогинята, — впрочем, мога да отида да проверя.

— Няма нужда — каза херцогът, — вие сигурно сте уморено, мое прелестно момче хорист.

— Съвсем не, честна дума всичко това е много забавно!

— Майен, вие казвате, че той е тук? — попита херцогът.

— Да.

— Не го забелязах.

— Мисля, че се е скрил.

— И къде?

— В изповедалнята.

Тези думи проехтяха в ушите на Шико като стоте хиляди тръби на Апокалипсиса.

— Кой ли може да се крие в изповедалнята? — питаше се той и се въртеше неспокойно в своя дървен сандък. — Кълна се в светата утроба, че освен себе си, никого не виждам.

— Значи той е видял и чул всичко? — попита херцогът.

— Е, и какво от това, нали той е изцяло наш човек.

— Доведете ми го, Майен — каза херцогът.

Херцог дьо Майен се спусна от хора по стълбата, известно време постоя, като че ли обмисляше накъде да тръгне и накрая решително се насочи към онази изповедалня, където се беше спотаил Шико.

Шико беше храбър, но този път зъбите му затракаха от страх и студени капки пот потекоха по челото му.

„Ах, така значи!“ — каза си той, опитвайки се да измъкне шпагата от гънките на расото. — „Аз обаче съвсем не желая да бъда заклан като среднощен крадец в този сандък. Е какво, ще срещнем смъртта лице в лице, заклевам се в светата утроба! И щом като се предоставя случай — нека убием сами, преди да умрем.“

И готвейки се да приведе в изпълнение своя замисъл, Шико, който най-после напипа дръжката на шпагата, постави ръка върху резето на вратата. Именно в този момент чу гласа на херцогинята:

— Не в тази, Майен, не в тази, в другата — от лявата страна, съвсем в дъното.

— Ах, да, вярно — промърмори херцогът, рязко се обърна и отпусна ръката си, която вече беше протегнал към изповедалнята на Шико.

— Ух — изтръгна се дълбока въздишка на облекчение от гърдите на Шико, на която би завидял самият Горанфло. — Тъкмо навреме. Но що за дявол се крие в другата кутия?

— Излезте, метр Никола Давид — покани го херцог дьо Майен, — вече сме сами.

— На вашите услуги, монсеньор — обади се човекът от изповедалнята.

— Добре — каза Шико, — тебе те нямаше на празника, метр Никола, аз те търсих навсякъде и ето, че когато престанах да те търся, те намерих.

— Вие видяхте всичко и всичко чухте, нали така? — попита херцог дьо Гиз.

— Не пропуснах нито дума от това, което се говори тук и няма да забравя нито една дреболия. Бъдете спокоен, монсеньор.

— И вие ще можете да предадете всичко на пратеника на негово преосвещенство папа Грегорио XIII — продължи Белязания.

— Всичко с най-малки подробности.

— Е, а сега да видим там, какво сте направили за нас: брат ми Майен ми каза, че вие направо вършите чудеса.

Подтиквани от любопитство, кардиналът и херцогинята се приближиха. Тримата братя и сестрата застанаха един до друг.

Никола Давид стоеше на три крачки от тях, огрян от светлината на кандилото.

— Направих всичко, което обещах, монсеньор — каза той, — тоест намерих за вас начин на законно основание да заемете френския трон.

— И те за същото — възкликна Шико. — Виж ти! Всички се стремят да заемат френския трон. Последните да станат първи!

Както виждате, нашият славен Шико отново доби кураж и се развесели. Тази промяна беше предизвикана от три причини.

Първо, той съвсем неочаквано се изплъзна от неминуема гибел; второ — откри опасен заговор, и накрая — след като откри заговора, намери средство да погуби двамата си главни врагове: херцог дьо Майен и адвоката Никола Давид.

— Добри ми Горанфло — измърмори той, когато всички тези мисли се улегнаха в главата му, — с каква вечеря ще ти се отплатя утре за това, че ми зае расото! Ще видиш.

— Но ако узурпацията твърде бие на очи, ние ще се въздържим вашият начин да бъде приложен — произнесе Анри дьо Гиз. — Аз не бива да настройвам против себе си всички християнски крале, водещи началото си от божественото благоволение.

— Помислил съм за вашата деликатност, монсеньор — каза адвокатът, кланяйки се на херцога и обгръщайки с уверен поглед целия триумвират. — Аз придобих умения не само в изкуството на фехтовката, монсеньор, както успяха да ви донесат моите врагове, за да ме лишат от вашето доверие, бидейки човек сведущ по богословие и юриспруденция, аз, както подобава на всеки истински казуист и учен юрист, се обърнах към аналите и декретите и подкрепих с тях моите проучвания. Да се получи право на законно наследяване на трона — това значи да се получи всичко и аз открих, монсеньор, че вие сте законните наследници, а Валоа е само второстепенен и узурпаторски клон.

Увереният тон, с който Никола Давид произнесе своята кратка реч, предизвика най-оживена радост у мадам дьо Монпансьо, най-силно любопитство у кардинала и херцог дьо Майен и почти разглади бръчките върху суровото чело на херцог дьо Гиз.

— Едва ли Лотарингският дом — каза херцогът, — колкото и славен да е той, може да претендира за преимущество пред Валоа.

— Това обаче е доказано, монсеньор — отвърна метр Никола.

Като разгърна полите на расото си, той измъкна от джоба на широките панталони свитък пергамент, а при това движение изпод расото се показа и дръжката на дълга рапира.

Херцогът взе пергамента от ръцете на Никола Давид.

— Какво е това? — попита той.

— Генеалогичното дърво на Лотарингската династия.

— И кой е родоначалникът?

— Карл Велики, монсеньор.

— Карл Велики — едновременно възкликнаха тримата братя с недоверие, към което се прибавяше и известно удовлетворение.

— Това е немислимо. Първият херцог Лотарингски е бил съвременник на Карл Велики, но той по никаква линия не е бил в роднинска връзка с великия император. Казвал се е Рание.

— Почакайте, монсеньори — каза Никола. — Вие, разбирате, че аз съвсем не съм търсил такива доказателства, които да могат да бъдат опровергани току-тъй и които първият срещнат познавач на хералдиката да разбие на пух и прах. На вас ви е нужен добър процес, който да се проточи дълго, да заангажира и парламента, и народа, и който да ви позволи да привлечете на своя страна не народа, той и без това е с вас, а парламента. Вижте, монсеньор, как става това: Рание, първият лотарингски херцог, е съвременник на Карл Велики. Хилберт — неговият син, е съвременник на Людовик Благочестиви. Анри, синът на Хилберт — съвременник на Карл Плешивия.

— Но… — започна херцог дьо Гиз.

— Мъничко търпение, монсеньор, вече се приближаваме. Слушайте внимателно — Бон…

— Да — каза херцогът, — дъщерята на Рисен, втория син на Рание.

— Вярно — поде адвокатът, — за кого е омъжена?

— Бон?

— Да.

— За Карл Лотарингски, сина на Луи IV — краля на Франция.

— За Карл Лотарингски, сина на Луи IV, краля на Франция — повтори Давид. — Добавете още: братът па Лотар, от когото след смъртта на Луи V, Хуго Капет похити френската корона.

— О! О! — възкликнаха едновременно херцог дьо Майен и кардиналът.

— Продължете — каза Белязания, — тук се появи известно прояснение.

— Тъй като Карл Лотарингски трябваше да наследи своя брат Лотар, ако родът на Лотар се прекъсне; родът на Лотар прекъсва; получава се, господа, че вие сте единствените законни наследници на френската корона.

— Господи — каза Шико. — Това влечуго е още по-отровно, отколкото си мислех.

— Какво ще кажете за това, братко? — в един глас попитаха кардиналът и херцог дьо Майен.

— Аз ще кажа — отвърна Белязания, — че за наша беда във Франция съществува така нареченият салически закон, който анулира всичките ни права.

— Очаквах това възражение, монсеньор — възкликна Давид гордо и видът му сочеше, че честолюбието му е удовлетворено, — но спомнете си кога е бил първият случай на прилагане на салическия закон?

— При възкачване на Филип Валоа на престола в ущърб на Едуард Английски.

— А датата на това възцаряване?

Белязания напразно напрягаше паметта си.

— Хиляда триста двадесет и осма година — подсказа кардинал Лотарингски.

— Тоест, триста четиридесет и една години след узурпацията на короната от Хуго Капет; двеста и четиридесет години след прекъсване на рода Лотар. Значи през годината, когато е бил приет салическият закон, вашите прадеди вече двеста и четиридесет години са имали права върху френската корона. А на всички е известно, че законът няма обратна сила.

— Да, шмекер сте, метр Никола Давид — каза Белязания, разглеждайки адвоката с възхищение, към което се прибавяше и известна доза презрение.

— Това е твърде остроумно — отбеляза кардиналът.

— Това е просто чудесно — произнесе херцог дьо Майен.

— Това е възхитително — възкликна херцогинята. — Ето ме вече принцеса с кралска кръв. Дайте ми сега за съпруг самия германски император.

— Господи, боже мой — молитвено произнесе Шико, — ти знаеш, че молитвата ми към теб е само една: „Ne nos inducas intentationem, et libera nos ab advocatis“^[1]

Сред всеобщата шумна радост единствено само херцог дьо Гиз остана замислен.

— Нима не е възможно човек с моя произход да не може да мине без подобни хитрости — промърмори той. — Като си помисля само, че преди да признаят нечия власт над себе си, хората трябва да изучават пергаменти като този, вместо да съдят за благородството на човека по блясъка на очите или шпагата му.

— Вие сте прав, Анри, вие десет пъти сте прав. И ако съдеха само по лицето, то вие бихте били крал на кралете, защото казват, че всички други принцове в сравнение с вас са просто селяци. Но за това да се възкачиш на трона съществено значение има, както вече каза метр Никола Давид, един добър процес, който да спечелите, за да може нашият родов герб да не отстъпва на гербовете, които висят над другите европейски тронове.

— Е, тогава тази генеалогия е добра — усмихна се Анри дьо Гиз, — метр Никола Давид, ето ви двеста златни екю, които ми поиска за вас моят брат Майен.

— Ето и още двеста — каза кардиналът на адвоката, докато последният с блестящи от радост очи пускаше монетите в дълбоката си кесия. — Това е за изпълнение на новото поръчение, което искаме да ви доверим.

— Говорете, монсеньор, целият съм на услугите на ваше преосвещенство.

— Тази генеалогия трябва да получи благословията на нашия свети отец Грегорио XIII, но ние не можем да възложим на вас лично да я отнесете в Рим. Вие сте твърде малък човек и вратите на Ватикана няма да се отворят за вас.

— Уви! — каза Никола Давид. — Аз съм мъжествен човек, но с низш произход. Ех, де да бях поне обикновен благородник!

— Млъкни, негоднико — прошепна Шико.

— Но за нещастие — продължи кардиналът, — вие не сте благородник. Ето защо се налага да възложим тази мисия на Пиер дьо Гонди.

— Позволете, братко — каза херцогинята, която изведнъж стана сериозна, — Гонди са умни хора, но трябва да признаеш, че те не са зависими от нас и по никакъв начин няма да ни се подчинят. Ние можем да разчитаме само на тяхното честолюбие, но честолюбивите амбиции на това семейство могат да бъдат удовлетворени от краля не по-лошо от семейство Гиз.

— Сестра ни е права, Луи — заяви херцог дьо Майен с присъщата му грубост, — ние не можем да се доверим по същия начин на Пиер Гонди, както на Никола Давид. Никола Давид е наш човек и можем да го обесим, когато решим.

Тези простодушни думи на херцога, хвърлени право в лицето на адвоката, направиха поразително впечатление на бедния пазител на закона, който избухна в трескав смях, издаващ силна уплаха.

— Моят брат Шарл се шегува — каза Анри дьо Гиз на пребледнелия адвокат, — известно е, че вие сте наш верен слуга, това сте доказали в много случаи.

„Особено в моя“ — помисли Шико, заплашвайки с юмрук своя враг, или по-точно, двамата си врагове.

— Успокойте се, Шарл, успокойте се, Катрин, аз всичко съм обмислил предварително: Пиер дьо Гонди ще отнесе тази генеалогия в Рим, но заедно с други книжа, без да знае какво именно носи. Ще я благослови ли папата, или не, във всеки случай решението на светия отец няма да бъде известно на Гонди. Накрая той, все още без да знае какво носи, ще се върне въз Франция с тази генеалогия, независимо благословена ли е от папата, или не. Вие, Никола Давид, ще заминете почти едновременно с Гонди и ще останете да чакате неговото завръщане в Шалон, Лион или Авиньон в зависимост от това, кой от тези градове ще ви посочим. По такъв начин само вие ще знаете истинската цел на това пътуване. Както виждате, вие си оставате както и преди наше единствено доверено лице.

Давид се поклони.

— И ти знаеш при какво условие, драги приятелю — прошепна Шико, — при условие, че ще бъдеш обесен, ако направиш макар една крачка погрешно. Но бъди спокоен: кълна се в света Женевиев, превъплътена тук от гипс, мрамор, или кост, че сега ти стоиш между две бесилки и по-близко до теб се поклаща тъкмо примката, която съм ти приготвил аз.

Тримата братя си стиснаха ръцете и прегърнаха сестра си, херцогинята, която им донесе расата, оставени от тях в ризницата. След това херцогинята помогна на братята си да нахлузят отгоре защитните монашески дрехи, спусна качулката до очите си и поведе братята си към свода на вратата, където ги чакаше монахът вратар. Цялата компания изчезна през вратата. След всички вървеше Никола Давид, в джобовете на когото при всяка крачка подрънкваха златните екю.

Като изпрати гостите, братът вратар затвори вратата с резето, върна се в църквата и загаси кандилото на хора. Тутакси параклисът потъна в тъмнина, която докара и онзи тайнствен страх, от който не един път вече настръхваха косите на Шико.

В тъмнината се чуваше тътренето на сандалите на монаха, което постепенно се отдалечаваше, отслабваше и накрая съвсем затихна.

Изминаха пет минути, които се сториха на Шико часове и нищо повече не нарушаваше нито тъмнината, нито тишината.

— Добре — каза гасконецът, — изглежда този път действително всичко е свършено, всичките три акта са изиграни и актьорите си отидоха. Да се опитаме да ги последваме; такава комедия като тази за една-единствена нощ ми стига.

И Шико, който беше видял отварящите се гробница и изповедални, в които се крият хора, се отказа да чака идването на деня в параклиса; той лекичко повдигна мандалото, внимателно бутна вратичката и подаде крака си от своя сандък.

Следейки придвижването на мнимия певец, Шико беше забелязал стълбата в ъгъла, предназначена за почистване на стъклописите. Той не губи време напразно. С протегнати напред ръце предпазливо запристъпва и безшумно се добра до ъгъла, напипа с ръка стълбата, после, определяйки приблизително местонахождението си, успя да я опре до един от прозорците.

При светлината от луната Шико разбра, че не се е излъгал в сметките си: прозорецът гледаше към гробището на манастира, а зад гробището се намираше улица Бурдел.

Шико отвори прозореца, обкрачи перваза и със сила и ловкост, каквито радостта или страхът винаги придават на човека, изтегли стълбата през прозореца и постави долния й край на земята.

След като слезе, той скри стълбата сред тисовете, които растяха покрай оградата. После, движейки се плавно от гроб до гроб, се добра до сградата, отделяща гробището от улицата и се прехвърли през нея, събаряйки от върха няколко камъка, които едновременно с него се намериха на земята.

Щом се озова на свобода, Шико се спря и пое дълбоко дъх.

Беше се измъкнал, като се отърва само с няколко натъртвания, от гнездото на осите, където животът му неведнъж бе висял на косъм.

Когато почувства, че гърдите му се напълниха с чист въздух, той тръгна към улица Сен-Жак, без да спира стигна до странноприемница „Рогът на изобилието“ и уверено почука на вратата, като че ли часът съвсем не беше толкова късен, или по-точно толкова ранен.

Метр Клод Бономе собственоръчно му отвори вратата. Съдържателят на странноприемницата знаеше, че всяко безпокойство се заплаща, и разчиташе да натрупа състояние по-скоро от допълнителни приходи, отколкото от реални доходи.

Той позна Шико от пръв поглед, макар че Шико излезе по костюм за езда, а се върна в калугерско расо.

— Ах, това сте вие, господине — каза той. — Добре дошли.

Шико му даде едно екю и попита:

— Как е брат Горанфло?

Лицето на стопанина засия от широка усмивка. Той се приближи до кабинета и бутна вратата.

— Погледнете.

Брат Горанфло хъркаше силно и лежеше там, където го бе оставил Шико.

— Кълна се в светата утроба, почтени ми приятелю — каза гасконецът, — ти току-що, без сам да знаеш това, сънува кошмарен сън.