Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (11)

Глава 11
За това, що за човек беше главният ловчия Бриан дьо Монсоро

Не бе дори радост, а някакъв необуздан възторг чувството, което обзе Бюси, когато се убеди, че жената на неговите блянове действително съществува и че тази жена му е оказала не насън, а наяве великолепното гостоприемство, неясния спомен за което той пазеше дълбоко в сърцето си.

Ето защо Бюси реши да не се разделя нито за миг с младия лекар, когото току-що бе издигнал в ранг на свой постоянен лечител. Той застави Реми да седне с него в носилката така, както си беше окаляй от главата до петите. Бюси се опасяваше, че ако дори за миг изпусне от погледа си Реми, той ще изчезне подобно на дивното видение от миналата нощ; трябваше да го отведе на всяка цена в дома си, където да го заключи до сутринта, а на следващия ден да решава дали да го пуска на свобода, или да не го пуска.

По време на обратния път бяха задавани нови въпроси, но отговорите им се въртяха в затворения кръг, който току-що очертахме. Реми льо Одоен знаеше не повече от Бюси. Вярно, лекарят, който не беше губил съзнание, потвърждаваше, че Бюси не бе бълнувал.

За всеки човек, започващ да се влюбва — а Бюси се бе влюбил от пръв поглед, — е извънредно важно да има подръка някого, с когото да може да говори за любимата жена. Вярно, че Реми не бе имал честта да види със собствените си очи красавицата, но за Бюси това беше още едно достойнство, защото му даваше възможност отново и отново да разказва на своя спътник до каква степен оригиналът превъзхожда във всички отношения копието си.

Бюси гореше от желание да прекара цялата нощ в разговори за прекрасната непозната, но Реми пристъпи към изпълнение на лекарските си задължения с това, че поиска от ранения да спи или най-малкото да пази постелята. Умората и болката от раната диктуваха на нашия герой същото решение и в края на краищата тези три могъщи сили взеха надмощие над него.

Преди да легне обаче, Бюси лично настани своя нов сътрапезник в три стаи на четвъртия етаж, които той сам заемаше в годините на младостта си. И чак след като се убеди, че младият лекар, доволен от своето ново жилище и от новата си съдба, подарена му от провидението, няма да избяга тайно от двореца, Бюси се оттегли в разкошните си покои на втория етаж.

Когато на другия ден се събуди, Реми вече стоеше до постелята му. Младият човек не бе могъл да повярва през цялата нощ в сполетялото го щастие и очакваше пробуждането на Бюси, за да се убеди, че всичко това не е сън.

— Е — заговори Реми, — как се чувствате?

— По-добре от всеки друг път, мили мой ескулапе, а вие? А вие доволен ли сте?

— Толкова много, мой сиятелни покровителю, че не бих сменил участта си със самия крал Анри III, макар че през вчерашния ден негово величество трябваше силно да скъси пътя си до рая. Но не е там работата, разрешете да погледна раната ви.

— Вижте я.

Бюси легна на една страна, за да може младият хирург да свали превръзката.

Раната бе зараснала превъзходно, краищата й се бяха съединили и имаха розов оттенък. Обнадежденият Бюси бе спал дълбоко през нощта и щастливото му настроение бе дошло на помощ на хирурга, за да не му остави почти никакви грижи.

— Е? — запита Бюси. — Какво ще кажете, метр Амброаз Паре?

— Ще кажа, че сте почти съвсем здрав, но ви откривам тази лекарска тайна с голям страх — да не ме отпратите обратно на улица Ботрейи, която е на петстотин и две крачки от известния дом.

— Който ние ще открием, прав ли съм, Реми?

— Напълно сигурен съм.

— Как го каза, момчето ми? — накара го да повтори Бюси.

— Простете ме — каза Реми със сълзи на очи, — наистина ли ми заговорихте на „ти“, монсеньор?

— Реми, аз винаги съм на „ти“ с тези, които обичам. Не ти ли харесва да се обръщам така към теб?

— Напротив — възкликна младият човек и се опита да хване ръката на Бюси, за да я целуне, — напротив, стори ми се, че не съм дочул добре. О! Монсеньор дьо Бюси, да не би да искате да се побъркам от радост?

— Не, приятелю, искам само и ти на свой ред да ме обикнеш и да се смяташ за член от моя дом, а така също, докато се настаняваш при мен, да ми позволиш днес да присъствам на церемонията по връчването на естортоера на краля^[1].

— Ах — каза Реми, — ето че веднага взехме да проявяваме неблагоразумието си.

— Е, не, напротив, обещавам ти да се държа кротко.

— Но нали ще трябва да яхнете коня си?

— Проклятие! Това е неизбежно.

— Разполагате ли с ездитен кон със спокоен алюр?

— Мога да избирам между четири такива.

— Тогава си изберете за днес онзи кон, на който бихте качили дамата от портрета, разбирате ли ме?

— Отлично, отлично ви разбирам. Послушайте, Реми, наистина успяхте да налучкате пътя към сърцето ми, страшно се боях да не ме спрете за този лов или, по-скоро, за това ловно представление, на което ще присъстват всички придворни дами и тълпи от любопитстващи гражданки. И съм сигурен, Реми, ти разбираш, че дамата от портрета трябва да принадлежи към двора или, във всеки случай, трябва да е поне парижанка. Без съмнение тя няма да е обикновена буржоазка: гоблените, финият емайл, рисуваният таван, креватът с белите и златни завеси — с една дума, целият този изискан разкош издава в нея дама с висок произход или поне богата жена. Какво ли пък, ако я срещна там, в гората?

— Всичко е възможно — философски заключи Одоен.

— С изключение на едно — да открием къде е домът й — въздъхна Бюси.

— И да проникнем в него, когато го открием — добави Реми.

— Виж, за това най-малко се безпокоя — каза Бюси. — Веднъж да се добера до входа на дома й — продължи той, — а там вече ще пусна в ход едно изпитано средство.

— Какво е то?

— Ще си докарам още един удар с шпага.

— Отлично — каза Реми, — думите ви ми дават надеждата, че ще ме задържите при себе си.

— В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Струва ми се, че те познавам поне от двайсетина години, не по-малко, и, имай думата ми на благородник, не бих могъл да се оправя вече без теб.

Приятното лице на младия лекар разцъфна в прилив на неизразима радост.

— Така че, решено е — каза Реми. — Вие заминавате на лов и се заемате с търсене на дамата, а аз ще се върна на улица Ботрейи и ще се опитам да открия дома й.

— Току-виж — каза Бюси, — когато се върнем, излезе, че и двамата имаме успех.

И те се разделиха по-скоро като двама приятели, отколкото като господар и слуга.

Във Венсенската гора бе замислен наистина голям лов в чест на встъпването в длъжност на господин Бриан дьо Монсоро, назначен няколко седмици преди това за главен ловчия. Вчерашната процесия и неочакваното покаяние на краля, който бе започнал да пости в последния ден на карнавала по Сирни заговезни, накараха придворните да се усъмнят дали той ще почете с присъствието си този лов. Понеже обикновено, когато Анри III бе обладаван от пристъп на набожност, той по цели седмици не напускаше Лувъра, а понякога дори отиваше в манастир да бичува плътта си. Този път обаче, за изненада на целия двор, към девет часа сутринта дойде известието, че кралят заминал за Венсенския замък и преследва лопатар заедно с брат си монсеньор херцог д’Анжу.

За сборен пункт на ловците служеше Коневръзът на крал Луи Светия. Така наричаха в ония времена кръстопътя, където, както разправят, тогава още можело да се види прочутият дъб, под който кралят мъченик раздавал правосъдие. Всички се събраха към девет часа и точно в десет, възседнал прекрасен вран жребец, на поляната се появи новоизпеченият главен ловчия, предмет на всеобщото любопитство, защото почти никой от придворните не го познаваше.

Всички погледи се насочиха към току-що появилия се.

Граф дьо Монсоро беше висок мъж на около тридесет и пет години; върху лицето му, изпъстрено с дребни следи от шарка, при най-малко вълнение избиваха червени петна, и това насочваше погледите на любопитните още повече към него, което рядко е в полза на този, когото наблюдават.

И наистина чувството на взаимна симпатия обикновено възниква от първото впечатление: откритият поглед и усмивката пораждат ответните ласкав взор и усмивка.

С камизол от зелено сукно, изцяло покрит със сребърни сърмени ширити, опасан със сребърна лента, на която бе избродиран щит с кралския герб, с барета с дълго перо, хванал в лявата си ръка копие, а в дясната — естортоера, предназначен за краля, господин дьо Монсоро можеше да се стори страшен сеньор, но в никакъв случай не можеше да мине за красавец.

— Пфу! Що за изрод сте ни докарали от вашия край, монсеньор — обърна се Бюси към херцог д’Анжу, — това ли са благородниците, които покровителствате? Мътните да ме вземат, ако в Париж се намери второ такова чудовище, а Париж е доста голям град и в него ще се намерят доста грозници. Ваше височество знае, че аз не вярвам на различни слухове, но мълвата гласи, че сте положили неимоверни усилия, докато кралят се съгласи да избере главен ловчия по вашето указание.

— Сеньор дьо Монсоро ми служи добре — лаконично отвърна херцог д’Анжу — и аз го наградих за вярната му служба.

— Прекрасно казано, монсеньор, особено след като се знае, че признателността е твърде рядко срещано качество у принцовете; но ако нещата опират само до службата, бихте могли да се спрете и на моя милост — струва ми се, аз също служа не лошо на ваше височество и смея да ви уверя, че камизолът на главен ловчия би ми стоял по-добре, отколкото на това дангалашко привидение. Ах, ами че на него и брадата му е рижава — отначало не забелязах това — тя му придава особено красив вид.

— Досега не бях чувал — възрази херцог д’Анжу, — че само красавци, скалъпени по образеца на Аполон или Антиной, могат да разчитат на придворна длъжност.

— Чудно — отвърна Бюси, запазил абсолютно хладнокръвие. — Нима никога не сте чували?

— За мен е важно сърцето, а не лицето, действително оказаните услуги, а не само обещаните.

— Ваше височество може да си помисли, че съм прекалено любопитен — каза Бюси, — но аз напразно се мъча да разбера каква чак толкова услуга би могъл да ви окаже този Монсоро.

— Ах, Бюси — раздразнено се съгласи херцогът, — вие сте прав: твърде любопитен сте, дори прекалено.

— Ама и принцовете си ги бива! — възкликна Бюси с обичайната си непринуденост. — Самите те винаги питат и трябва да отговаряш на всичките им въпроси, ала опитай се един-единствен път да ги попиташ за нещо — те и не мислят да те удостоят с отговор.

— Вярно — каза херцог д’Анжу, — но знаеш ли как трябва да постъпиш, за да получиш отговор?

— Не, не знам.

— Обърни се към самия господин дьо Монсоро.

— Наистина — каза Бюси, — ей богу, вие сте прав, монсеньор. При това той е само един обикновен благородник и ако не ми отговори, мога да прибегна до още едно средство.

— До какво?

— Да го назова безсрамник.

С тези думи Бюси обърна гръб на принца и без много да умува, пред очите на своите приятели, с шапка в ръка, препусна към граф Монсоро; графът, възседнал коня си насред поляната, представляваше мишена за любопитните погледи и със завидна издръжливост очакваше появата на краля, за да се освободи от бремето на упоритите погледи, насочени към него от всички страни.

При вида на Бюси, приближаващ се към него с усмивка на уста и с шапка в ръка, главният ловчия си позволи малко да се отпусне.

— Моля да ме простите, господине — обърна се към него Бюси, — но аз ви виждам напълно уединен от всички останали. Нима заради оказаната ви милост е трябвало да си спечелите тук толкова врагове, колкото приятели бихте могли да имате една седмица, преди да ви назначат за главен ловчия?

— Ей богу, любезни графе — отвърна сеньор дьо Монсоро, — не мога да се закълна, но съм готов да се обзаложа, че е така. Позволете ми обаче да разбера кое ви е подбудило да ми окажете тази чест и да нарушите уединението ми?

— Дявол да го вземе — смело каза Бюси, — аз действам, подбуден от огромното възхищение пред вас, което ми внуши херцог д’Анжу.

— По какъв начин?

— Като ми разказа за вашия подвиг, същия, за който сте били удостоен с длъжността на главен ловчия.

Граф дьо Монсоро пребледня толкова страшно, че дребните дупчици от сипаницата, нашарила лицето му, се превърнаха в черни точки върху жълтеникавата кожа; същевременно главният ловчия изгледа Бюси със заплашителен поглед, непредвещаващ нищо хубаво.

Бюси разбра, че бе направил погрешен ход, но не беше от хората, които отстъпват, напротив — той принадлежеше към онези, които обикновено поправят допуснатата нескромност с дързост.

— Твърдите, любезни графе — произнесе главният ловчия, — че монсеньорът ви бил разказал за моя последен подвиг?

— Да, господине — отвърна Бюси, — с всичките му подробности. Признавам ви, толкова бях заинтригуван, че не можах да преодолея горещото си желание да чуя целия разказ от собствените ви уста.

Граф дьо Монсоро стисна трескаво копието, сякаш обзет от не по-малко горещо желание мигом, на същото това място, да прониже с него граф дьо Бюси.

— Повярвайте ми, господине — каза той, — готов съм да оценя вашата учтивост и да изпълня молбата ви, но за съжаление кралят вече дойде и не ми остава време за това. Но ако желаете, можем да се срещнем някой друг път.

И наистина кралят, възседнал любимия си великолепен испански скулест жребец, вече препускаше от замъка към сборното място.

Бюси обърна коня си назад и срещна погледа на херцог д’Анжу; върху устните на принца, играеше зла усмивка

„И господарят, и слугата му — помисли си Бюси, — когато се смеят, имат еднакво отвратителен вид. Как ли биха изглеждали, когато плачат?“

Кралят обичаше красивите и приветливи лица. Ето защо външността на господин дьо Монсоро не го бе предразположила особено нито първия път, когато го бе видял, пито още повече при втората му среща с него. И все пак Анри с доста благосклонна усмивка прие естортоера от ръцете на главния ловчия, който го поднесе с приетото за случая приклякане на едно коляно. Щом кралят пое жезъла, кралските ловджии обявиха, че лопатарят е подгонен, и ловът започна.

Бюси застана от края на ловната кавалкада, за да има възможност да вижда цялото събрало се общество; той внимателно се вглеждаше във всяка минаваща покрай него жена с надеждата да открие в нея тази от портрета, но усилията му останаха напразни: по време на този лов, където за пръв път се представяше новият главен ловчия, се бяха събрали всички красавици и всички прелъстителки на Париж и кралския двор, но сред тях го нямаше очарователното създание, което той търсеше.

Отчаян след напразните си надежди, Бюси реши да се поразвлече с празни приказки в компанията на приятелите си. Антраге, както винаги весел и словоохотлив, му помогна да разсее мъката си.

— От вида на нашия главен ловчия на човек му се повдига — каза Антраге, — а на тебе?

— Според мен той е просто плашило. Ама и семейството му трябва да си го бива, стига тези, които имат честта да са членове на рода му, да имат семейна прилика. Покажете ми жена му.

— Засега главният ловчия още не е женен — отвърна Антраге.

— Откъде знаеш?

— От госпожа дьо Ведрон, тя го смята за голям хубавец и на драго сърце би го направила свой четвърти съпруг както Лукреция Борджия херцог д’Есте. Погледни как шиба коня си, за да настигне врания жребец на господин дьо Монсоро.

— И къде е имението му? — попита Бюси.

— Той има много имения.

— В кои краища?

— Около Анжер.

— Значи е богат?

— Според слуховете, да, но не е от знатните. Струва ми се, че няма благородническо потекло.

— Че коя ще е любовницата на това графче?

— Той няма любовници. Този достоен мъж иска да бъде единствен по рода си. Но виж, монсеньор херцог д’Анжу ти маха с ръка, не се бави, отивай.

— Закъде да бързам? Херцогът ще почака. Този Монсоро разгаря любопитството ми. Той е някак странен. Не знам защо, но, както ти е известно, първото впечатление от срещата с някого е най-вярното. Струва ми се, че тепърва ще имам неприятна схватка с него. Пък и името му какво е — Монсоро!

— Миша могила — поясни Антраге, — това е етимологията на думата; на латински Mons soricis. Моят стар абат ми я разтълкува тази сутрин.

— Бива си я, няма що.

— Почакай — изведнъж се сепна Антраге.

— Какво има?

— Ливаро трябва всичко да знае.

— Какво всичко?

— Всичко за нашия Mons soricis. Именията им са съседни.

— Защо мълча досега? Ей, Ливаро!

Ливаро пришпори коня си към своите приятели.

— Какво има? — осведоми се той.

— Разкажи ни всичко, каквото знаеш за Монсоро.

— На драго сърце.

— Надълго и нашироко ли?

— Не, ще се постарая да бъда съвсем кратък. С три думи ще кажа всичко, което мисля за него: вдъхва ми страх!

— Прекрасно. А сега, след като ни каза всичко, което мислиш за него, разкажи всичко, което знаеш за него.

— Чуйте… една вечер…

— Какво вълнуващо начало — изхили се Антраге.

— Ще ме оставите ли да говоря?

— Продължавай.

— Една вечер на връщане от моя чичо д’Антраге минах през Меридорската гора, беше приблизително преди половин година; внезапно до ушите ми стигна сърцераздирателен вик и покрай мен притича раванлия кон без ездач, притича и се скри в гъсталака. Ударих шпори, препуснах коня натам, откъдето се нададе викът и в късния вечерен здрач, в края на дългата просека, видях ездач на вран кон; той не препускаше, а се носеше като вихър. Отново се повтори сподавел вик и тогава можах да видя, че той държи пред себе си жена, метната отпред на седлото му, и че е затиснал устата й с ръка. Носех със себе си ловджийска аркебуза. Знаеш, че съм доста добър стрелец; прицелих се и, честна дума, бих го убил, но за беда проклетият фитил угасна тъкмо когато натисках спусъка.

— А после — нямаше търпение Бюси, — какво стана после?

— После срещнах един въглищар и на въпроса ми, кой ще е този господин, който отмъква върху врания си кон жени, той ми каза, че това е господин дьо Монсоро.

— Какво пък — заключи Антраге, — случва се да бъдат отвличани и жени, нали, Бюси?

— Случва се — отвърна Бюси, — но във всеки случай, без да им се запушват устата.

— А жената, коя е тя? — поинтересува се д’Антраге.

— Е, по този въпрос не мога нищо да кажа.

— Не — каза Бюси, — няма спор, в този човек има нещо необикновено, той ме заинтересува.

— Изобщо — добави Ливаро, — нашият мил граф дьо Монсоро има ужасна репутация.

— Знаеш ли нещо повече за него?

— Не, нищо; открито графът не е извършил нито едно злодейство, нещо повече, разправят, че се отнасял доста милостиво към своите селяни; и все пак в земите, които му принадлежат, се боят от него като от огън. Впрочем той е страстен ловец, лика-прилика с Нимрод^[2], само, може би, ловец не пред Всевишния, а пред сатаната. Кралят никога не е имал такъв главен ловчия. За тази длъжност подхождаше повече Сен-Люк. Отначало кралят искаше да я даде на Сен-Люк, но се намеси херцог д’Анжу, пусна в ход цялото си влияние и успя накрая да я издейства за Монсоро.

— Не чуваш ли, херцог д’Анжу продължава да те вика — каза Антраге.

— Нищо, нека си вика. А ти научи ли нещо ново около Сен-Люк?

— Не. Какво, още ли е пленник на краля? — засмя се Ливаро.

— Сигурно — каза Антраге, — след като го няма тук.

— Грешиш, драги ми, нощес в един часа той е напуснал Париж с намерение да посети владенията на своята съпруга.

— Какво, да не е изгонен?

— На такова прилича.

— Сен-Люк в изгнание? Немислимо!

— Всичко е вярно както в Евангелието, приятелю мой.

— От Лука?

— Не, от маршал дьо Брисак, чух го днес сутринта от собствените му уста.

— Е, на това се вика новина; за Монсоро това няма да бъде неприятно.

— Разбрах — каза Бюси.

— Какво имаш предвид?

— Отгатнах.

— Какво си отгатнал?

— Каква услуга е оказал на херцога.

— Кой, Сен-Люк?

— Не, Монсоро.

— Наистина ли?

— Да, дявол да го вземе, ще видите, тръгвайте с мен.

И Бюси, съпроводен от Ливаро и д’Антраге, препусна в галоп след херцог д’Анжу, който, след като се умори да маха настойчиво с ръка на своя любимец, бе тръгнал напред на разстояние от няколко аркебузни изстрела.

— Ах, монсеньор — възкликна Бюси, догонил накрая херцога, — какъв прекрасен човек се оказа този граф Монсоро!

— Така ли?

— И просто невероятно любезен.

— Значи ти все пак говори с него? — попита с предишната си насмешлива усмивка принцът.

— Естествено, при това той притежава необичаен ум.

— И ти го попита какво именно е направил той за мен, нали?

— Естествено, единствено с тази цел го заговорих.

— Е, отговори ли ти? — още по-развеселен попита херцогът.

— Без колебание и толкова любезно, че ме изпълни с безкрайна признателност.

— Да чуем, какво ти е казал, мой храбри самохвалко.

— Той ми призна най-учтиво, ваше височество, че е ваш доставчик.

— Доставчик на дивеч?

— Не, на жени.

— Какво, какво каза? — начумери се изведнъж херцогът. — Какво означава тази нелепа шега, Бюси?

— Това означава, монсеньор, че той похищава на своя огромен вран жребец жени за ваша милост, а тъй като те, очевидно, не знаят каква чест ги очаква, им затиска устата с ръка, за да не крещят.

Херцогът свъси вежди, стисна гневно пестници и пришпори коня си в такъв бесен галоп, че Бюси и другарите му останаха далеч назад.

— Аха! — възкликна Антраге. — Май че шегата ти попадна точно в целта.

— Толкова по-добре — отвърна Ливаро, — макар че, ако ме питате, никой не я възприе като шега.

— Дяволска история! — изруга Бюси. — Май че здравата засегнах нашия беден херцог.

Миг по-късно те дочуха херцог д’Анжу да крещи:

— Ей, Бюси, къде си?

— Тук съм, монсеньор — отзова се Бюси и пришпори коня си.

Принцът се превиваше от смях.

— Виж ти! — учуди се Бюси. — Изглежда думите ми ви развеселиха.

— Не, Бюси, причината за смеха ми не са твоите думи.

— Съжалявам, не е малка заслугата да разсмееш един принц, който се смее толкова рядко.

— Смешно ми е, бедни ми Бюси, че в желанието си да разбереш една истина, плещиш бабини деветини.

— Не, монсеньор, казах ви самата истина.

— Да допуснем. Тогава, докато сме сами, обясни ми: откъде измъкна този анекдот, който ми разправяш?

— От Меридорската гора, монсеньор!

Херцогът отново пребледня, но нищо не отговори.

„Няма съмнение — каза си Бюси, — че херцогът е замесен по някакъв начин в тази история с похищението на жената с белия раванлия кон, извършено с големия вран кон.“

— Нека да поразмислим, монсеньор — каза той и се засмя на свой ред над това, че на херцога не му е вече до смях, — не може ли да ви услужа с нещо такова, което да ви е особено приятно, кажете ми го и аз съм готов да го изпълня, дори да вляза в съперничество с господин дьо Монсоро.

— Да, по дяволите — отвърна херцогът, — има едно такова нещо и аз сега ще ти го открия.

Те се отделиха встрани.

— Слушай — продължи херцогът, — случайно срещнах в черквата една изключително пленителна жена и макар тя да беше с воал, успях да различа чертите на лицето й. Те ми напомниха за една дама, която някога бях обичал безумно. Проследих непознатата и разбрах къде живее. Подкупихме прислужницата й и сега разполагам с ключ от нейния дом.

— Значи всичко върви засега прекрасно, монсеньор.

— Не бързай. Казват, че въпреки младостта, красотата и независимостта си, тя е добродетелна.

— Ах. монсеньор, тук вече навлизаме в областта на фантазията.

— Чуй, ти си храбър и, както твърдиш, ме обичаш…

— Имам свои дни.

— За храброст ли?

— Не, за израз на обичта ми към вас.

— Ясно. Да се надявам ли, че тези дни са вече настъпили?

— Винаги съм бил на услугите ви. Да чуя какво очаквате от мен.

— Ще трябва да свършиш за мен нещо, което обикновено човек върши само за себе си.

— Аха! — зарадва се Бюси. — Навярно, монсеньор, вие искате да ми наредите да по-ухажвам предмета на вашата любов, за да се убедите, че тя наистина е толкова целомъдрена, колкото и прекрасна? Не, тази работа не е за мен.

— Не, ти трябва да разбереш дали имам съперник.

— Ах, това било! Нещата се усложняват. Бъдете по-ясен, монсеньор.

— Ще трябва да се скриеш и да проследиш кой е мъжът, който я посещава.

— Значи там ходи все пак някакъв мъж?

— Боя се, че е така.

— Любовник или съпруг?

— Във всеки случай ревнивец.

— Толкова по-добре, монсеньор.

— Какво му е по-доброто?

— Това увеличава шансовете ви.

— Мерси, но засега бих искал да знам що за човек е той.

— И ми възлагате да изясня това?

— Да, ако се съгласиш да ми направиш тази услуга…

— А ще ме направите ли главен ловчия, когато това място се освободи?

— Повярвай ми, Бюси, че едно такова обещание от моя страна ще ми бъде още по-приятно и от това, че досега с нищо не съм те възнаградил.

— Да видим! Монсеньор все пак е обърнал внимание на този факт.

— Отдавна си казвам това.

— Но съвсем тихо, както обикновено принцовете си говорят подобни неща.

— И така?

— Какво, монсеньор?

— Съгласен ли си?

— Да следя дамата ли?

— Да.

— Ще ви призная, монсеньор, че подобен ангажимент никак не ми допада, бих предпочел нещо друго.

— Току-що ми предлагаше услугите си, Бюси, и ето че вече биеш отбой.

— Проклятие, вие ми натрапвате роля на шпионин, монсеньор.

— Ни най-малко. Ролята ти е друга. Впрочем не мисли, че ти предлагам чиста синекура, много е възможно да трябва да прибегнеш и до шпагата си.

Бюси поклати глава.

— Монсеньор — каза той, — има неща, които може да се свършат добре единствено ако самичък се заловиш за тях, ето защо дори един принц трябва самостоятелно да уреди тази работа.

— Значи ми отказваш?

— Да, монсеньор.

Херцогът свъси вежди.

— Какво пък, ще последвам съвета ти — каза той, — ще ида сам, и ако там ме убият или ранят, ще кажа, че съм молил приятеля си Бюси да получи или нанесе вместо мен този удар с шпага и че за пръв път в живота си Бюси е проявил предпазливост.

— Монсеньор — отвърна Бюси, — една вечер вие ми казахте: „Бюси, мразя всички тези миньони от кралската спалня, които по всеки повод ни подиграват и оскърбяват, ти трябва да идеш на сватбата на Сен Люк, да намериш случай да се скараш с тях и да ни избавиш от тях.“ И аз отидох там, монсеньор, те бяха петима, а аз — един. Аз ги оскърбих. Те ми направиха засада, налетяха едновременно връз мен, убиха коня ми и все пак можах да раня двамина и да зашеметя третия. Днес вие искате от мен да обидя една жена. Извинете ме, монсеньор, но един принц не може да иска такъв род услуги от благородник и аз се отказвам.

— Така да бъде — отвърна херцогът, — аз самичък ще застана на пост, най-много съпроводен от Орили както миналия път.

— Моля? — поиска да му се повтори Бюси, взел вече нещо да подразбира.

— Какво не ти е ясно?

— Значи вие сте стояли на своя пост, монсеньор, през онази нощ, когато сте се натъкнали на миньоните, очакващи моя милост в засада?

— Именно.

— Ще рече, вашата прелестна непозната живее около Бастилията?

— Домът й е срещу черквата „Света Екатерина“.

— Наистина ли?

— Да, в един квартал, където могат за едната хубост и без никакви затруднения да ти прережат гърлото, това трябва да го знаеш.

— А дали ваше височество е посещавал повторно този квартал след споменатата вечер?

— Вчера.

— И какво видяхте, монсеньор?

— Някакъв човек. Той тършуваше по всички ъгълчета на площада в желанието си, без съмнение, да се убеди, че никои не го следи, а после вероятно ме забеляза, застана пред вратата, която ми беше нужна, и не се помръдна оттам.

— Сам ли беше този човек, монсеньор? — заинтересува се Бюси.

— Да, около половин час сам.

— А след този половин час?

— Към него се присъедини още един мъж с фенер в ръце.

— Аха! — възкликна Бюси.

— Тогава човекът с плаща… — продължи принцът.

— Първият беше с плащ, така ли? — пожела да уточни Бюси.

— Да. Тогава той заговори с човека с фенера и по всичко личеше, че нямат намерение да напускат нощния си пост пред вратата, поради което аз трябваше да отстъпя и да се прибера у дома си.

— Изглежда тази двойна несполука е изстудила вашия плам?

— Откровено казано, да. Честна дума!… И си помислих, че преди да се напъхвам в този дом, който спокойно би могъл да се окаже разбойнически вертеп…

— Не ще бъде зле отначало да прережат гърлото на някого от вашите приятели?

— Не съвсем така. Помислих си: нека отначало моят приятел, който е свикнал на такива истории и има понеже не е принц, по-малко врагове от мен, нека моят приятел разузнае на каква опасност се подлагам и да ми доложи…

— На ваше място, монсеньор — каза Бюси, — бих се отказал от тази жена.

— В никакъв случай.

— Защо?

— Тя е извънредно хубава.

— Но вие сам казахте, че сте я зърнали само за миг.

— Ала достатъчно, за да забележа възхитителните й руси коси.

— Ах, виж ти!

— Чудесните й очи.

— Наистина ли?

— Тенът на лицето, какъвто не съм виждал у никоя друга, великолепната талия.

— Какво говорите!

— Сам разбираш, от подобна хубавица не можеш да се откажеш толкова лесно.

— Да, монсеньор, разбирам ви и от душа ви съчувствам.

Херцогът погледна изкосо Бюси.

— Честна дума — каза Бюси.

— Смееш ли се?

— Не. И за доказателство тази вечер ще застана на пост, стига само монсеньорът да ми даде наставления и да ми посочи къде е този дом.

— Значи ти размисли?

— Е, монсеньор, само нашият свят отец Грегорио XIII е непогрешим; а сега ми кажете какво трябва да правя.

— Трябва да се скриеш на мястото, което ще ти покажа, и ако някой мъж влезе в дома, да се вмъкнеш след него и да разбереш кой е той.

— Ами ако след като влезе, той заключи вратата?

— Нали ти казах, аз имам ключ.

— Ах, вярно, тогава мога да се опасявам само от едно: че мога да проследя съвсем друг човек или че там ще има още някоя врата, за която няма да имам ключ.

— Няма възможност да сбъркаш; входната врата води към антре, в края на което наляво има стълба, ти ще изкачиш дванайсет стъпала и ще се озовеш в един коридор.

— Откъде ви е известно всичко това, след като не сте били нито веднъж там?

— Нима не ти казах, че прислужницата е в ръцете ни? Всичко това го знам от нея.

— Господи Исусе Христе! Колко е удобно да си принц, всичко ти се поднася на тепсия. А аз щях да съм принуден сам да издирвам къщата, да изследвам антрето, да броя стъпалата и обследвам коридора. Това би ми отнело сума време и — кой знае? — бих ли имал успех?

— Да разбирам ли, че си съгласен?

— А нима бих могъл да откажа нещо на ваше височество? Молбата ми е само да дойдете с мен и да ми посочите вратата на дома.

— Защо? След като свърши ловът, ще се върнем по заобиколен път през Сент-Антоанските порти и ще можеш да видиш.

— Чудесно, монсеньор. А какво ще наредите да правя с човека, ако се появи?

— Нищо, само ще го проследиш, за да разбереш кой е той.

— Това е деликатна работа. А ако например той се окаже толкова неучтив, че спре насред пътя и решително откаже да отговаря на въпросите ми?

— Е, тогава ти разрешавам да действаш според както намериш за правилно.

— Значи, ваше височество, вие ми разрешавате да действам както намеря за добре?

— Именно.

— Така и ще постъпя, монсеньор.

— Но гледай да не се изтървеш пред нашите млади приятели.

— Имате думата ми на благородник.

— Не вземай никого със себе си.

— Сам ще ида, кълна ви се.

— Е, разбрахме се; връщаме се покрай Бастилията, аз ти показвам входната врата… ти идваш у дома… аз ти давам ключа… и тази вечер…

— Ще ви заменя, монсеньор, и точка по въпроса.

Бюси и принцът се присъединиха към ловците. Господин дьо Монсоро майсторски ръководеше лова. Кралят остана възхитен от умението, с което този опитен ловчия избра местата за почивки и разположи смените на кучетата и конете. Лопатарят, който кучетата гониха не по-малко от два часа в заобиколения участък от четири-пет левги, се появи двадесетина пъти пред очите на ловците и в края на краищата се натъкна точно на копието на краля.

Господин дьо Монсоро прие поздравленията на негово величество и на херцог д’Анжу.

— Монсеньор — каза той, — щастлив съм да заслужа похвалата ви, защото именно на вас трябва да благодаря за длъжността си.

— Но на вас ви е известно, господине — каза херцогът, — че за да имате и занапред нашата благодарност, трябва тази вечер да заминете за Фонтенбло; кралят желае вдругиден да започне там лов, който да продължи няколко дни, а вие разполагате едва с един ден, за да се запознаете с тамошната гора.

— Известно ми е всичко, монсеньор — отвърна Монсоро, — напълно готов съм да отпътувам и ще сторя това тази нощ.

— Ах, ето че се почна, господин дьо Монсоро! — възкликна Бюси. — От днес нататък няма да има за вас покой. Желали сте да бъдете главен ловчия и желанието ви се е сбъднало. Сега, като на главен ловчия, ви се полага да спите петдесетина нощи по-малко през годината в сравнение с останалите. Пак добре, че не сте женен, господине.

Бюси произнесе тези думи със смях. Херцогът хвърли пронизващ поглед към главния ловчия, след което се обърна към краля и поздрави своя коронован брат с това, че здравословното му състояние в сравнение с предишния ден значително се е подобрило.

Що се отнася до граф Монсоро, шегата на Бюси отново наложи върху страните му мъртвешка бледност, която придаде на лицето му още по-зловещ израз.