Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (47)

Глава 7
Шахът на Шико, билбокето^[1] на Келюс и сарбаканът на Шомберг

Може да се каже, че въпреки флегматичния си вид Шико се връщаше в Лувъра в най-радостно настроение.

Той получи тройно удовлетворение: оказа услуга на такъв храбрец като Бюси, взе участие в интригата и осигури на краля възможността да извърши онзи държавен преврат, който изискваха обстоятелствата.

Нямаше съмнение, че и присъствието на Бюси в града с неговата ясна глава и особено — храброто му сърце, и нерушимият триумвират Гиз предвещаваше на добрия Париж буря в най-скоро време.

Сбъдваха се всички опасения на краля и всички предвиждания на Шико.

След като херцог дьо Гиз прие сутринта ръководителите на Лигата, които дойдоха да му връчат книгите с подписите — онези книги, които ние с вас вече видяхме по улиците, около и даже по олтарите на черквите; след като херцог дьо Гиз обеща на тези ръководители, че Лигата ще има своя предводител и взе от всеки клетва да признаят за свой вожд онзи, който бъде назначен от краля; накрая, след като херцог дьо Гиз се посъветва с кардинала и херцог дьо Майен, той излезе от своя дом и се запъти към херцог д’Анжу, когото беше изгубил от очи и не беше виждал от вчера вечерта.

Шико очакваше тази визита, затова, след като се раздели с Бюси, той веднага отиде в двореца д’Алансон, разположен на ъгъла на улиците Отфей и Сент-Андре и започна да обикаля наоколо.

Не измина и четвърт час и Шико видя, че очакваният от него човек излиза от улица Юшет.

Гасконецът се скри зад ъгъла на улица Симетиер и херцог дьо Гиз влезе в двореца, без да го забележи.

Главният камердинер на принца, посрещнал херцога, бе малко обезпокоен от това, че господарят му досега не се е върнал вкъщи, макар и да се досещаше, че той, по всяка вероятност, е останал да нощува в Лувъра.

Гиз попита дали не може да поговори в отсъствието на принца с Орили. Камердинерът отговори, че Орили е в кабинета на своя господар и херцогът може да го пита каквото иска.

Херцогът се запъти към кабинета.

И действително Орили, музикант и довереник на принца, беше, както си спомняте, посветен във всички тайни на херцог д’Анжу и трябваше най-добре да знае къде се намира негово височество.

Самият Орили обаче беше разтревожен не по-малко, ако не и повече от камердинера и от време на време, оставяйки лютнята, струните на която разсеяно подръпваше, отиваше до прозореца да погледне не идва ли принцът.

Три пъти изпращаха хора да питат за него в Лувъра и всеки път получаваха отговор, че принцът се е върнал много късно и още почива.

Херцог дьо Гиз попита Орили за херцог д’Анжу.

Орили, разделен от своя господар вечерта на ъгъла на улица Арбр-Сек от голяма група хора, която се вля в тълпата, събрала се около странноприемницата „Пътеводна звезда“, се беше върнал в двореца д’Алансон, за да го изчака там, без да знае нищо за решението на негово кралско височество да пренощува в Лувъра.

Лютнистът разказа на лотарингския принц за тримата негови пратеници в Лувъра и за еднаквия отговор, получен от всеки един от тях.

— Да спи в единадесет часа! — каза херцогът. — Съвсем невероятно. Самият крал по това време обикновено е вече на крака. Вие трябва да отидете в Лувъра, Орили.

— Мислих за това, монсеньор — каза Орили, — но ето какво ме смущава: може би принцът е заповядал на портиера на Лувъра да отговаря, че той спи, а сам се занимава с любовни похождения някъде из града. Ако работата е такава, то той, несъмнено, ще бъде недоволен от нашите търсения.

— Орили — възрази херцогът, — повярвайте ми, монсеньорът е твърде разумен човек, за да се занимава с любовни похождения в такъв ден като днешния. Идете без всякакъв страх в Лувъра и ще го намерите там.

— Щом желаете, ще отида, господине. Но какво да му предам?

— Ще му кажете, че церемонията в Лувъра е определена за два часа и, както му е добре известно, трябва да се посъветваме, преди да отидем при краля. Нали разбирате, Орили — добави херцогът с недоволен и непочтителен вид, — сега, когато кралят се готви да назначи глава на Лигата, не е време да се спи.

— Прекрасно, монсеньор, ще помоля негово височество да дойде тук.

— Кажете му, че го чакам с нетърпение. Много от поканените за два часа са вече в Лувъра и не трябва да губим нито минута. А пък аз ще изпратя през това време за господин дьо Бюси.

— Разбрано, монсеньор. Но какво да правя, ако не намеря негово височество в Лувъра?

— Ако не намерите негово височество в Лувъра, Орили, не го търсете на друго място. Достатъчно ще бъде да му разкажете след това с какво усърдие съм се опитвал да го намеря. Както и да е, в два без четвърт ще бъда в Лувъра.

Орили се поклони на херцога и излезе.

Шико забеляза, че лютнистът напусна двореца и се досети къде отива.

Ако херцог дьо Гиз разбере за ареста на херцог д’Анжу, всичко ще бъде загубено, или най-малкото, твърде много ще се усложни.

Като видя, че Орили тръгна по улица Юшет към моста Сен-Мишел, Шико запрепуска с всичка сила на дългите си нозе по улица Сент-Андре-дез-Ар и преди още Орили да стигне до Гран-Шатле, той беше минал Сена с Нелския ферибот.

Ние с вас ще тръгнем след Орили, тъй като той ни води там, където трябва да се разиграят главните събития на този ден.

Лютнистът тръгна по крайбрежните улици, по които с вид на победители се тълпяха буржоа, и се озова пред Лувъра. Сред бурното парижко ликуване дворецът бе запазил своя спокоен и безгрижен вид.

Орили познаваше добре живота и особено придворния живот. Той побъбри първо с дежурния офицер, лице, твърде важно за всеки, който иска да разбере новините и да разузнае не са ли се случили някакви скандални произшествия.

Дежурният офицер беше самата любезност — кралят беше станал сутринта в най-добро настроение.

От дежурния офицер Орили се запъти към портиера.

Портиерът провеждаше преглед на войниците от охраната, които бяха облечени с нови униформи, и им връчваше нов модел алебарди.

Той се усмихна на лютниста и отговори на неговите забележки по повод дъжда и хубавото време, което създаде най-благоприятно впечатление у Орили за политическата атмосфера.

Ето защо той се запъти по-нататък и започна да се изкачва по главното стълбище към покоите на херцога, като се покланяше старателно на придворните, изпълнили стълбищните площадки и преддверия.

До вратата, която водеше в покоите на негово височество, той видя Шико, седнал на сгъваем стол.

Шико играеше сам на шах и изглеждаше изцяло погълнат от решаването на трудна задача.

Орили искаше да мине покрай него, но дългите крака на Шико заемаха цялата стълбищна площадка.

Музикантът бе принуден да потупа гасконеца по рамото.

— А, вие ли сте — каза Шико, — моля за извинение, господин Орили.

— Какво правите тук, господин Шико?

— Както виждате, играя на шах.

— Сам със себе си?

— Да… изучавам една комбинация. А вие, господине, играете ли шах?

— Много слабо.

— Разбира се, вие сте музикант, а музиката е трудно изкуство и онези избраници, които се посвещават на музиката, са принудени да й отдават цялото си време и способности.

— Комбинацията, изглежда, е сложна? — засмя се Орили.

— Да. Безпокои ме моят крал, искам да кажа цар. Знаете ли, господин Орили, в шаха царят е глупава фигура, ненужна: тя няма своя воля, може да прави само по една крачка — надясно, наляво, напред или назад. А враговете й са много ловки — конете, например, които с един скок преминават два квадрата, и цяла тълпа пионки, те обкръжават царя, притискат го и всячески го безпокоят. Така че, ако си няма добри съветници, дявол да го вземе, спукана му е работата, няма да се задържи дълго. Наистина той си има своя шут, тоест тур, който идва и си отива, прелита от единия край на дъската до другия, има право да застава пред царя, зад него, до него. Истина обаче е и това, че колкото по-предан е шутът на своя цар, толкова повече той рискува, господин Орили, и трябва да ви призная, че точно сега моят цар и неговият шут се намират в най-опасно положение.

— Но — попита Орили — какви обстоятелства ви накараха да разучавате тази комбинация пред вратата на негово кралско височество, господин Шико?

— Работата е там, че чакам господин дьо Келюс, той е там.

— Къде там?

— При негово височество, разбира се.

— Господин дьо Келюс е при негово височество? — учуди се Орили.

По време на разговора Шико освободи пътя на лютниста, но премести цялото си имущество в коридора, така че пратеникът на господин дьо Гиз се озова между гасконеца и вратата в преддверието.

Орили обаче не се решаваше да отвори тази врата.

— Но какво прави господин дьо Келюс при херцог д’Анжу? — попита той. — Не знаех, че са такива приятели?

— Шшт! — произнесе Шико с тайнствен вид.

След това, без да изпуска шахматната дъска, той изви тялото си на дъга, и макар и краката му да не помръднаха, устните му се оказаха до ухото на Орили.

— Той иска извинение от негово кралско височество за малкото недоразумение, възникнало между тях вчера.

— Наистина ли? — каза Орили.

— Така му нареди кралят. Нали знаете в какви прекрасни отношения са сега братята. Кралят не пожела да понесе една дързост на Келюс и му заповяда да иска извинение.

— Наистина?

— Ах, господин Орили — каза Шико, — струва ми се, че у нас започва златен век. Лувърът се превърна в Аркадия, а братята — Arcades ambo^[2]. О, извинете, господин Орили, непрекъснато забравям, че сте музикант.

Орили се усмихна и влезе в антрето на херцога, като отвори вратата достатъчно широко, за да може Шико да размени многозначителен поглед с Келюс, който при това най-вероятно беше предупреден предварително.

След това Шико, връщайки се към своите паламедовски^[3] комбинации, се зае да мъмри шахматния цар, може би не толкова сурово, колкото това заслужаваше истинският крал от плът и кръв, но много по-сурово, разбира се, отколкото това заслужаваше невинното късче слонова кост.

Щом Орили влезе в преддверието, Келюс, който се забавляваше с изящно билбоке от абанос, инкрустирано със слонова кост, твърде любезно го приветства.

— Браво, господин дьо Келюс! — каза Орили, виждайки как младият мъж хвана топчето в чашката. — Браво!

— Ах, любезни ми господин Орили — отговори Келюс, — кога най-после ще мога да играя на билбоке така добре, както вие свирите на лютня?

— Тогава — отговори леко засегнат Орили, — когато загубите за изучаването на вашата играчка толкова време, колкото аз съм посветил на изучаването на моя инструмент. Но къде е монсеньорът? Нима не сте говорили с него тази сутрин?

— Той действително ми определи аудиенция, любезни ми Орили, но Шомберг ми пресече пътя.

— Така ли? И господин Шомберг ли е тук? — учуди се лютнистът.

— Но, разбира се, боже мой! Така е наредено от краля. Шомберг е там, в столовата. Заповядайте, господин Орили, и бъдете така любезен да напомните на принца, че ние чакаме.

Орили отвори втората врата и видя Шомберг, по-скоро легнал, отколкото седнал на огромна мека табуретка.

Изтегнал се така, Шомберг се занимаваше с прицелна стрелба от сарбакан по златен пръстен, закачен с копринен конец на тавана — той издухваше от тръбичката малки, ароматни, глинени топчета, имаше пълна чантичка. Всеки път, когато топчето, минавайки през пръстена, се удряше в стената, любимото куче на Шомберг го донасяше на стопанина си.

— С какво се занимавате в покоите на монсеньора! — възкликна Орили. — Ах, господин дьо Шомберг!

— Аа! Guten morgen, господин Орили — отговори Шомберг, прекъсвайки своите упражнения. — Виждате ли, убивам времето в очакване на аудиенцията.

— Все пак къде е монсеньорът? — попита Орили.

— Шшт! Монсеньорът е зает — приема извиненията на д’Епернон и Можирон. Но не бихте ли желали да влезете? Та вие сте свой човек при принца.

— Няма ли това да бъде нескромно от моя страна? — попита музикантът.

— В никакъв случай, напротив. Той е в своята картинна галерия. Влизайте, господин Орили, влизайте!

И като хвана Орили за раменете, Шомберг го подбутна към съседната стая, където зашеметеният музикант видя първо д’Епернон да смазва пред огледалото мустаците си с лепило, за да им придаде нужната форма, а до прозореца — Можирон, зает с изрязване на гравюри, в сравнение с които барелефите на храма на Афродита в Книд и фреските на баните на Тиберий в Капри биха могли да бъдат вметнати за образец на целомъдрие.

Херцогът без шпага седеше в креслото между двамата млади благородници, които поглеждаха към него само дотолкова, доколкото да следят действията му и заговаряха с него само когато искаха да му кажат някаква дързост.

Като видя Орили, херцогът понечи да се хвърли към него.

— Ее, по-внимателно, монсеньор — спря го Можирон, — вие закачихте моите картинки.

— Боже мой, какво виждам — извика музикантът. — Обиждат моя господар!

— Как е нашият любезен господин Орили? — засуквайки мустаците си, се осведоми д’Епернон. — Прекрасно, нали — лицето му е такова румено.

— Окажете ми приятелска услуга, господин музикант, дайте ми вашето кинжалче, моля — каза Можирон.

— Господа, господа — възмути се Орили. — Забравихте ли къде се намирате!

— Но моля ви, скъпи Орили — отговори д’Епернон, — ние помним, именно затова моят приятел ви моли за кинжала ви. Нали виждате, че херцогът е без кинжал.

— Орили — каза херцогът с глас, изпълнен със страдание и ярост, — нима не се досещаш, че съм пленник?

— Чий пленник?

— На моя брат. Би трябвало да разбереш това, като виждаш кои са моите тъмничари.

Орили издаде възглас на учудване.

— О, ако само подозирах! — каза той.

— Бихте взели със себе си своята лютня, за да развлечете негово височество, любезни Орили? — раздаде се насмешлив глас. — Но аз помислих за това и изпратих за нея, ето я.

И Шико действително протегна на нещастния музикант лютнята. Зад гърба на гасконеца се виждаха Келюс и Шомберг, които се прозяваха с риск да си откачат челюстите.

— Е, как е вашата шахматна партия, Шико? — попита д’Епернон.

— Наистина, как е? — подхвана Келюс.

— Господа, предполагам, че моят шут ще спаси своя крал, но, дявол да го вземе, няма да му бъде лесно. Е, господин Орили, дайте ми вашия кинжал, а аз ще ви дам лютнята, да се разменим.

Вцепенилият се от ужас музикант се подчини и седна на възглавницата в краката на своя господар.

— Един е вече в капана — каза Келюс, — да почакаме останалите.

И с тези думи, които обясниха на Орили всичко случило се досега, Келюс се върна на своя пост в преддверието, като преди това помоли Шомберг да си разменят сарбакана и билбокето.

— Правилно — отбеляза Шико, — трябва да разнообразим удоволствията. Лично аз, за да внеса разнообразие в моите, отивам да учредявам Лигата.

И той затвори зад гърба си вратата, като остави негово височество в компанията на миньоните, която се беше увеличила за сметка на бедния лютнист.