Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (24)

Глава 24
За това, как Реми льо Одоен в отсъствие на Бюси направи разузнаване в къщата на улица Сент-Антоан

Господин и госпожа Сен-Люк не можеха да дойдат на себе си от изумление. Как така Бюси изведнъж да има тайни с барон дьо Меридор, да се готви да пътува заедно с него в Париж, да се залавя да оправя чужди неща, за които в началото уж нямаше никаква представа. Всичко това изглеждаше през погледа на младоженците необяснима загадка.

Що се отнася до барона, магическата сила, която се съдържаше в обръщението „негово кралско височество“ оказа върху него дължимото въздействие, тъй като по времето на Анри III благородниците още не бяха свикнали иронично да се усмихват, чувайки титли и гледайки гербове.

За барон дьо Меридор, както и за всеки французин, с изключение на краля, думите „кралско височество“ означаваха някаква висша власт, тоест гръм и мълния.

На сутринта баронът се сбогува със своите гости, които настани в замъка. Съпрузите Сен-Люк обаче, разбирайки неудобството от създалото се положение, решиха при първа възможност да напуснат Меридор. Стигаше само да се убедят в съгласието на боязливия маршал да се преместят в съседните на баронските земи на дьо Брисак.

На Бюси беше достатъчна само една секунда, за да може да обясни своето странно поведение. Като единствен пазител на тайната, пълновластен в решението да я открие на когото пожелае, той напомняше източен вълшебник, който с първото размахване на вълшебната пръчица пресушава всички сълзи, с второто — заставя зениците радостно да се разширят и устните да се озарят от весела усмивка.

Тази секунда, в течение на която, както вече казахме, Бюси беше в състояние да извърши толкова големи промени, той използува, за да прошепне няколко думи в нетърпеливо подложеното му ушенце на очарователната съпруга на Сен-Люк.

Лицето на Жана просия, руменина обля челото й, кораловите устнички се разтвориха и зад тях блеснаха белите като седеф зъби. Слисаният съпруг с целия си вид изобразяваше ням въпрос, но Жана сложи пръст пред устните си и припна като сърничка, без да забрави да благодари на Бюси с въздушна целувка.

Старият барон не забеляза тази изразителна пантомима. Като не сваляше очи от родния замък, той машинално галеше кучетата си, които неотстъпно го следваха, и с развълнуван глас даваше последни разпореждания на слугите. След това, като се подпря на рамото на коняря, той с голямо усилие се покатери на своя стар сив кон на петна, към който изпитваше нежна привързаност, тъй като това беше неговият боен кон от последните граждански войни. После отправи прощален поглед към замъка и без да каже никому нито дума, потегли на път.

Бюси отвърна със сияещ поглед на усмивката на Жана и няколко пъти се обърна, за да се прости с приятелите си. На раздяла Жана му прошепна:

— Вие сте необикновен човек, графе! Аз ви обещавах щастие в Меридор… Стана обратното — вие да върнете тук прогоненото щастие.

От Меридор до Париж пътят е дълъг, но още по-дълъг се стори той на барона, чието тяло беше надупчено от удари на шпаги и куршуми на мускети по време на кървавите битки, в които бе участвал и където броят на получените рани се увеличаваше в пряка зависимост от храбростта на воините. Дълъг и уморителен беше пътят и за другия заслужил ветеран — коня, който се казваше Жарнак. Щом чуеше това име, конят отместваше потъналата в гъста грива глава и гордо поглеждаше изпод надвисналите тежки клепачи.

По време на пътя Бюси имаше свои грижи. Със синовна обич и внимание той се стараеше да спечели сърцето на стария барон, чийто гняв успя да си навлече отначало, и изглежда, че старанията му не бяха отишли на вятъра, тъй като сутринта на шестия ден, когато наближиха Париж, господин дьо Меридор се обърна към своя спътник с думи, красноречиво показващи промените, настъпили в душата му по време на пътя.

— Не е ли учудващо това, графе, че сега, когато се намирам по-близо от всякога до своето нещастие — аз се чувствам по-спокойно, отколкото при тръгването.

— Още два часа, сеньор Огюстен — каза Бюси, — и вие ще прецените дали съм прав, което единствено се стремя да постигна.

Те влязоха в Париж през предградието Сен-Марсел — изконните входни врати на френската столица, които именно в ония времена станаха предпочитани от пътниците, защото този ужасен квартал, един от най-мръсните в Париж, благодарение на многочислените църкви, хиляди живописни здания и тесни мостчета, прехвърлени над клоаките, изглежда, най-силно въплъщаваше в своя облик неповторимото парижко своеобразие.

— Къде отиваме — осведоми се баронът, — нали в Лувъра?

— Господине — каза Бюси, — първо съм длъжен да ви поканя вкъщи и да ви дам възможност да си починете от пътя, да се приведете в ред, за да можете да се явите в достоен вид пред особата, при която ще ви отведа.

Баронът не възрази и те се отправиха към улица Гран-Сент-Оноре в двореца на Бюси.

Хората на графа не го очакваха, или по-точно — вече не го чакаха. Последния път преди своето отпътуване той се върна в двореца през нощта, мина през портичката, ключ от която имаше единствено той; сам оседла коня си и замина, без да го види никой, с изключение на Реми льо Одоен. Естествено, че внезапното изчезване на Бюси, разчулото се нападение върху него седмица преди това, което той не можеше да скрие поради раната, накрая неговата страст към рисковани похождения, която не намаляваше, независимо от всички уроци, които получаваше, — всичко това навеждаше на мисълта, че е попаднал в капан, приготвен по пътя му от неговите врагове. Навярно на Фортуна, толкова дълго време отнасяща се благосклонно към неговите дръзки прояви, в края на краищата беше омръзнало постоянното безразсъдство на нейния любимец и навярно той сега лежеше някъде мъртъв, прострелян или прободен с кинжал в гърдите.

По тази причина най-добрите приятели и най-верните слуги на Бюси вече девети ден отправяха молитви за неговото завръщане, въпреки че то им изглеждаше също така малко вероятно, както излизането на Пиритой от ада. По-разсъдливите, като не се надяваха да срещнат Бюси повече сред живите, старателно претърсваха всички ями и канавки, подозрителни свърталища, каменоломните около града, дъното на реката и рововете на Бастилията, за да открият трупа му.

И само един човек на въпроса: „Няма ли някакви известия за Бюси?“ — неизменно отговаряше:

— Господин графът е в отлично здраве.

Но щом го питаха къде се намира графът и с какво се занимава, излизаше, че не знае нищо.

Човекът, който даваше такива успокояващи, но отвлечени отговори и върху когото по тази причина се стоварваха толкова упреци, беше не някой друг, а метр Реми льо Одоен. Той от сутрин до вечер се занимаваше с нещо. Понякога изпадаше в странна замисленост, случваше се през деня или през нощта да изчезва някъде от двореца, да се завръща с вълчи апетит и да се шегува весело, което за кратко време разведряваше мрачното униние, обхванало всички в дома на Бюси.

След като се завърна от една от своите тайнствени разходки, Одоен чу радостни възгласи пред парадния вход и видя Бюси, който не можеше да слезе от коня, защото шумната тълпа слуги го беше наобиколила и всички си оспорваха честта, кой да държи стремето на своя господар.

— Стига вече — каза Бюси. — Благодаря ви, че сте радостни да ме видите жив. Съмнявате се дали това съм аз? Е какво, разгледайте ме хубаво, ако искате пипнете ме, само побързайте. А сега помогнете на този почтен благородник да слезе от коня и не забравяйте, че аз се отнасям към него с по-голямо уважение, отколкото към принца.

Бюси имаше основателни причини да възвеличава по такъв начин своя гост, комуто никой не обръщаше внимание. Скромното държание и маниери на владетеля на Меридорския замък, старомодните му дрехи и сивата петниста кранта, преценена така от пръв поглед от прислугата, свикнала да се грижи за породисти, силни коне, създадоха в слугите убеждението, че пред тях стои някакъв стар дребен благородник, когото безразсъдният Бюси е измъкнал някъде от провинцията като от онзи свят.

Но като чуха нареждането на своя господар, всички веднага се засуетиха около барона. Льо Одоен наблюдаваше тази сцена и по навик тихомълком се подсмиваше. Единствено многозначителният и строг поглед на Бюси изтри иронията от жизнерадостното лице на младия лекар.

— Бързо стая за господина! — извика Бюси.

— Коя? — едновременно откликнаха пет или шест гласа.

— Най-хубавата, моята собствена!

Като предложи ръка на почтения старец, за да му помогне да се качи по стъпалата, Бюси се стараеше да му окаже повече внимание, отколкото му беше оказано на него самия в Меридорския замък.

Барон дьо Меридор покорно позволи да бъде увлечен от тази обаятелна учтивост. Така ние безволно се понасяме след някаква мечта, отвеждаща ни в страната на фантазията, царството на въображението и нощта. На барона беше поднесена позлатената чаша на графа, който, изпълнявайки ритуала на гостоприемството, пожела собственоръчно да налее вино на своя гост.

— Благодаря, благодаря, господине — каза старецът, — но скоро ли ще тръгнем за там, за където сме дошли?

— Скоро, сеньор Огюстен, скоро, не се безпокойте. Там ни очаква щастие, не само вас, но и мен също.

— Какво искате да кажете и защо постоянно ми говорите с някакви неразбираеми за мен намеци?

— Искам да ви кажа, сеньор Огюстен, същото, за което и по-рано ви бях казал — за милостта на провидението към благородните сърца. Приближава се минутата, когато аз от ваше име ще се обърна към провидението.

Баронът учудено погледна Бюси, а той направи с ръка почтителен жест, с който като че ли искаше да каже „веднага се връщам“ и с усмивка на уста излезе от стаята.

Както и очакваше, Одоен го чакаше до вратата. Бюси хвана младия човек за ръка и го поведе към кабинета си.

— Какво ще кажете, скъпи Хипократе? Има ли нещо ново?

— Къде, монсеньор?

— Дявол да го вземе, на улица Сент-Антоан.

— Аз предполагам, че там доста се интересуват от вас, монсеньор, но в това вече няма нищо ново.

Бюси въздъхна.

— Съпругът връщал ли се е? — попита той.

— Връща се, но безуспешно. В цялото това действие има още и баща, който по всяка вероятност ще реши развръзката като някакъв бог, който най-неочаквано се спуска от небето. Всички очакват появяването на този липсващ баща, на този непознат бог.

— Добре — каза Бюси, — но откъде ти е известно всичко това?

— Там е работата, монсеньор — отговори льо Одоен със своята добродушна открита усмивка, — че докато вас ви нямаше, моите лекарски задължения станаха съвсем синекурни и аз реших да употребя във ваш интерес останалото ми свободно време.

— Е, и какво направи, разказвай, любезни Реми, слушам те!

— Направих ето какво: малко след като заминахте, аз пренесох парите си, книгите си и шпагата си в една малка стаичка, която наех в къщата на ъгъла на улиците Сент-Антоан и Сент-Катрин.

— Добре.

— От там можех да виждам въпросната къща изцяло — от прозорчетата на мазето до комините.

— Отлично.

— Щом се нанесох в стаята, веднага се настаних до прозореца.

— Превъзходна позиция.

— Обаче в тази превъзходна позиция имаше един съществен недостатък.

— Какъв?

— Щом виждах аз, то биха могли и мен да видят, или просто да забележат макар и сянката на някакъв непознат, който упорито гледа в една и съща посока. Такова постоянство след два или три дни щеше да ми навлече подозрение, че съм крадец, любовник, шпионин или луд.

— Съвсем резонно, любезни льо Одоен. И как излезе от това положение?

— О, тогава, господин графе, аз разбрах, че трябва да се прибегне до някакво изключително средство и ей богу…

— Кажете, кажете.

— Ей богу, аз се влюбих.

— Какво, какво? — попита Бюси, като не можеше да разбере по какъв начин може да му бъде полезна любовта на Реми.

— Влюбих се, както вече имах честта да ви съобщя, влюбих се до уши, влюбих се безумно — с важен вид произнесе младият лекар.

— В кого?

— В Гертруда.

— В Гертруда — прислужницата на госпожа дьо Монсоро?

— Да, боже мой! В Гертруда, прислужницата на госпожа дьо Монсоро. Какво искате, монсеньор, ние не сме благородници и да се влюбваме в господарките не ни е по ранга. Аз съм само един беден, дребен човек, лекар, чиято практика е съсредоточена само върху един пациент, а и той, надявам се, занапред ще се нуждае от моята помощ само в твърде редки случаи. Налага ми се да правя своите опити, както казват у нас в Сорбоната in anima vili^[1].

— Бедни ми Реми — каза Бюси, — повярвай ми, аз много високо ценя твоята преданост!

— Е, монсеньор — отговори льо Одоен, — в края на краищата, аз няма от какво да се оплаквам. Гертруда е силна и представителна девойка с цели два дюйма по-висока от мен и хващайки вашия покорен слуга за яката, може да го вдигне с изпънати ръце, което е доказателство за добро развитие на бицепсите и делтовидния мускул. Това внушава в мен уважение към нея, което я ласкае и понеже винаги отстъпвам, ние никога не се караме. Освен това Гертруда притежава скъпоценен дар…

— Какъв, мили мой Реми?

— Тя е голяма майсторка да разказва.

— Така значи!

— Да. По такъв начин аз научавам всичко, което става в дома на нейната господарка. Какво ще кажете? Мисля, че един такъв шпионин в къщата би ви послужил при нужда.

— Льо Одоен, ти си добрият гений, който ми изпрати случаят, или по-скоро провидението. Значи Гертруда-и ти…

— Palella me diligit^[2] — отговори льо Одоен, поклащайки се с наперен вид.

— А приемат ли те в къщата?

— Вчера в полунощ влязох там на пръсти през знаменитата врата с прозорчето, която ви е известна.

— И как постигна това щастие?

— Да си призная, по най-естествен начин.

— Казвай бързо!

— Един ден след вашето заминаване и на следващия ден след настаняването ми в стаичката аз вече очаквах кога кралицата на моите мечти ще излезе от къщи за продукти. Такива излизания, трябва да ви призная, тя прави ежедневно сутрин от осем до десет часа. В осем и десет минути тя се появи и аз веднага се спуснах от моята обсерватория и й преградих пътя.

— Тя позна ля те?

— Как не! Тя се разкрещя с цяло гърло и хукна да бяга.

— А ти?

— Аз се спуснах след нея и я догоних, това ми отне доста усилия, тъй като Гертруда е извънредно подвижна, но полите, вие се досещате, във всички случаи само пречат.

— Исусе — каза тя.

— Света Дево — възкликнах аз.

Това възклицание ме представи от най-добрата страна. Някой друг по-малко набожен на мое място би извикал „дявол да го вземе“, или „кълна се в Христовите рани“.

— Лекарю — каза тя.

— Прелестна стопанке — отвърнах аз.

Тя се усмихна, но веднага се опомни и придоби непристъпен вид.

— Припознахте се, господине — каза тя, — не съм ви виждала нито веднъж.

— Но затова пък аз съм ви виждал — възразих аз. — Ето вече цели три дни как не живея, не съществувам и единственото, което правя, е да ви обожавам. Ето защо сега живея не на улица Ботрейи, а на улица Сент-Антоан на ъгъла с улица Сент-Катрин. Смених жилището си, за да мога да ви съзерцавам, когато влизате или излизате от къщи. Ако отново ви потрябвам, за да превържа раните на някакъв красавец благородник, трябва да ме търсите не на стария адрес, а на новия.

— По-тихо — прошепна тя.

— Ето че ви хванах — засмях се аз.

По този начин се състоя, или по-точно се възобнови нашето запознанство.

— Значи днес вече ти…

— Дотолкова съм ощастливен, доколкото може да бъде един любовник. Ощастливен от Гертруда, разбира се, всичко на този свят е относително. Но аз съм повече от щастлив, аз съм на върха на блаженството си, понеже постигнах това, към което се стремях заради вас.

— А тя не подозира ли?

— Нищо, аз нито дума не съм споменал за вас. Нима бедният Реми льо Одоен може да познава толкова благородна особа като сеньор дьо Бюси? Не, само един път с най-равнодушно изражение я попитах:

— А как е вашият млад господин? Вече по-добре ли му е?

— Кой млад господин?

— Онзи, когото лекувах у вас.

— Той не ми е никакъв господин — отговори тя.

— Как така, нали лежеше в леглото на вашата господарка, затова помислих…

— О не, за бога, не — с въздишка каза тя. — Бедният млад човек не ни се пада никакъв. Оттогава сме го видели само един път.

— Значи вие не знаете даже името му? — попитах аз.

— О, знаем го.

— Но дори да сте го знаели, може да сте го забравили.

— Такива имена не се забравят.

— Тогава как се казва?

— Може би ви се е случвало да чуете за сеньор дьо Бюси?

— Естествено — отговорих аз. — Бюси, храбрецът Бюси!

— Тъкмо той.

— Значи дамата?…

— Моята господарка е омъжена, господине.

— Може да сте омъжена, може да сте вярна съпруга и в същото време понякога да си мислите за младия красавец, дори ако сте го виждали… само един път, особено ако този млад красавец е бил ранен, предизвиквал е у вас състрадание и е лежал в постелята ви.

— Прав сте — отвърна Гертруда, — честно, не бих казала, че моята господарка не мисли за него.

Алена вълна кръв нахлу към лицето на Бюси.

— Ние даже си спомняме за него — добави Гертруда, — всеки път, когато оставаме сами.

— Каква чудесна девойка — възкликна графът.

— И какво си говорите? — попитах аз.

— Аз разказвам за разни негови подвизи, а това не е трудно, при положение, че в Париж все за това се говори — как той бил ранил някого, или как него го ранили. Аз дори научих госпожата една малка песничка за него, която сега е на мода.

— Знам я — отговорих аз, — не е ли тази?

Най-острата шпага сред нас

е граф дьо Бюси д’Амбоаз,

и пръв е във всеки салон

пак граф дьо Бюси дьо Клермон.

— Да, да, същата — зарадва се Гертруда. — Сега моята госпожа пее само нея.

Бюси стисна ръката на младия лекар. Необяснима тръпка на щастие премина по жилите му.

— И това е всичко? — попита той, защото човек е ненаситен в желанията си.

— Всичко, монсеньор. О, ще съумея да изкопча още нещо. Но, по дяволите! Не е възможно да се научи всичко за един ден… или по-точно, за една нощ.