Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (23)

Глава 23
Осиротелият старец

Госпожа дьо Сен-Люк не сбърка: след два часа пътниците се приближиха до Меридорския замък.

През тези два часа те мълчаха. Бюси се питаше дали да не каже на приятелите си за онези събития, които бяха заставили Диана дьо Меридор да напусне родното гнездо. Но ако направеше дори само една крачка по пътя на откровеното признание, вече трябваше да разкаже и не само за това, което скоро щеше да бъде известно на всички, но и за онова, което знаеше единствено само той и което нямаше намерение да разкрива никому. Затова той не се реши на признание, то неминуемо би довело до различни предположения и въпроси.

Освен това Бюси искаше да влезе в Меридорския замък като съвършено непознат. Той искаше по този начин без каквато и да било предварителна подготовка да се срещне с барон дьо Меридор и да чуе от него за граф дьо Монсоро и херцог д’Анжу. Не се съмняваше в искреността на Диана, нито за секунда не можеше да заподозре в лъжа този чист ангел, но може би Диана сама се заблуждаваше в нещо, ето защо Бюси искаше да се убеди, че в разказа, който беше изслушал с неотслабващо внимание, всички събития са изобразени правилно.

Както забелязва читателят, в душата на Бюси живееха две чувства, даващи възможност на мъжа да запази господстващо положение, дори когато е обхванат от любовно безумие. Тези две чувства бяха: предпазливост по отношение на всички непознати и дълбоко уважение към обекта на неговата любов.

Ето защо госпожа Сен-Люк, независимо от своята женска проницателност, можа да се подведе от показаното от Бюси пълно безразличие и да остане с убеждението, че младият човек за първи път чува името на Диана дьо Меридор и че то не събужда в него никакви спомени или надежди. Значи той просто очаква да срещне в Меридор посредствена провинциалистка, твърде непохватна и извънредно смутена от срещата си със столични кавалери.

Жана предварително предвкусваше наслаждението, което ще изпита при вида на неговото изумление.

Тя обаче с учудване забеляза, че при звуците на рога, с които стражата от стената известяваше за тяхната поява, Диана не изтича на подвижния мост да посрещне гостите, както правеше обикновено.

Вместо нея от парадния вход на замъка излезе прегърбен от годините старец, който се подпираше на бастун.

Той беше загърнат с широко наметало от зелено кадифе, обшито с лисичи кожи, на колана му висеше блестяща сребърна свирка и подрънкваше връзка ключове.

Бялата му като сняг дълга коса се развяваше от вечерния вятър над главата му. Той мина по подвижния мост, съпроводен от два огромни песа немска порода, които с наведени глави вървяха отзад, без да бързат и не се изпреварваха един друг нито крачка, но също така и не изоставаха с нито една крачка.

— Кой е там? — със слаб глас попита баронът, когато достигна вала на замъка. — Кой оказва чест на бедния старец със своето посещение?

— Това съм аз, това съм аз, сеньор Огюстен! — весело извика младата жена. Тя беше свикнала да се обръща към стария барон по име, за да го различава от неговия по-млад брат Гийом, който беше починал преди три години.

В отговор Жана очакваше да чуе също такова радостно възклицание, но старецът бавно вдигна глава и погледна неочакваните гости със своите печални безжизнени очи.

— Вие? — попита той. — Кои сте вие? Не ви виждам?

— О, боже мой — възкликна Жана, — нима не можете да ме познаете? Ах, да, наистина, нали съм преоблечена.

— Простете — каза баронът, — но аз почти съвсем не виждам. Старческите очи не понасят сълзи и когато старците плачат, сълзите им изгарят очите.

— Скъпи бароне — продължи младата жена, — значи вашето зрение действително е отслабнало, иначе бихте ме познали дори в мъжки дрехи. Изглежда налага се да назова името си?

— Обезателно, нали казах, че почти не ви различавам.

— Но аз все едно ще ви излъжа, скъпи сеньор Огюстен — аз съм госпожа дьо Сен-Люк.

— Сен-Люк? Не ви познавам, госпожо — каза старият барон.

— Но моето моминско име — разсмя се младата жена, — моето моминско име е Жана дьо Косе-Брисак.

— О, господи — възкликна старият човек и с треперещи ръце се опита да повдигне напречната греда, която затваряше прохода, — о, господи!

Като не беше в състояние да си обясни защо й се оказва толкова странен прием, съвсем различен от онзи, който очакваше, Жана го отдаде на преклонната възраст на барона и неговата старческа немощ. Сега когато видя, че най-после той я позна, тя скочи от коня и стремително се хвърли в обятията му, както правеше това, когато беше малко момиченце. Обаче прегръщайки почтения старец, госпожа Сен-Люк почувства, че бузите му са мокри — баронът плачеше. „Това е от радост — помисли тя. — Сърцето винаги остава младо.“

— Моля заповядайте — покани ги баронът, след като целуна Жана.

И като че ли не забелязал двамата и спътници, той се отправи към замъка с отмерена крачка, а след него на същото разстояние както преди това тръгнаха кучетата, които бяха успели вече да подушат и разгледат посетителите.

Замъкът имаше необичайно печален вид. Капаците на прозорците бяха затворени, слугите, които се мяркаха тук-там, носеха траур. Меридорският замък приличаше на огромна гробница.

Сен-Люк хвърли на жена си недоумяващ поглед — нима така му описваше тя приюта на своето детство?

Жана го разбра, а и на самата нея й се искаше по-скоро да излезе от неловкото положение. Младата жена догони барона и го хвана под ръка.

— А Диана? — попита тя. — Нима за моя зла участ няма да се срещна с нея?

Старият барон спря внезапно като поразен от мълния и почти с ужас се взря в Жана.

— Диана — повтори той.

Като чуха това име, кучетата вдигнаха глави от двете страни на своя стопанин и нададоха сърцераздирателен вой.

Бюси не можа да сдържи студените тръпки, които преминаха по тялото му, Жана погледна Сен-Люк, а Сен-Люк се спря, без да знае какво да предприеме — да продължи, или да се върне обратно.

— Диана — повтори старецът, като че ли чак сега проумя въпроса, който му бяха задали. — Нима нищо не знаете?

Неговият слаб, треперещ глас се задави от ридания, изтръгнали се от дълбините на сърцето му.

— Но какво има? Какво се е случило? — развълнувано възкликна Жана и стисна ръце.

— Диана е мъртва — извика баронът и в неудържимо отчаяние издигна ръце към небето, а от очите му рукнаха потоци от сълзи.

Той се свлече на първите стъпала на входната врата, до която бяха вече стигнали, и така остана да седи, обхванал с две ръце глава, поклащайки се настрани, като че ли отпъждаше с това съдбоносния спомен, който не му даваше покой.

— Мъртва — в ужас изкрещя Жана, пребледняла като привидение.

— Мъртва — проговори Сен-Люк, обзет от състрадание към бедния баща.

— Мъртва — прошепна Бюси. — Значи той и него е убедил в смъртта й. Ех, бедни старче, как ще ме обикнеш в един прекрасен ден!

— Мъртва, мъртва — твърдеше баронът. — Те я убиха.

— Скъпи мой сеньор — промълви Жана, която потресена от страшното известие, беше обляна в сълзи — средството, което спасява женското сърце да не се пръсне.

Младата жена прегърна стареца, обливайки лицето му с горчиви сълзи.

Старият господин с мъка се изправи.

— Влезте — каза той — колкото опустошен и безутешен да е този дом, той все пак не е загубил своето гостоприемство, най-покорно ви моля — заповядайте.

Жана хвана барона подръка, мина заедно с него през покритата галерия и предишното помещение на стражата, превърнато в столова, и влезе в гостната.

Отпред вървеше слуга, който отваряше вратите и скръбното му лице свидетелстваше за нежна привързаност към господаря. Сен-Люк и Бюси завършваха шествието.

Като влезе в гостната, старият барон, все още поддържан от Жана, седна, или по-скоро се строполи в голямото, украсено с дърворезба кресло.

Слугата отвори прозореца да влезе чист въздух и без да напуска стаята, се оттегли в тъмния ъгъл.

Жана не се осмеляваше да наруши мълчанието. Страхуваше се да не разчопли отново раните на стареца с въпросите си. В същото време като всички млади и щастливи хора тя не можеше да повярва в нещастието, за което току-що беше чула. Има възраст, когато човек не е способен да приеме смъртта, защото не вярва в самата смърт.

Тогава баронът, като че ли отгатнал мислите на младата жена, проговори пръв:

— Вие ми казахте, че сте омъжена, мила моя Жана, значи този господин е ваш съпруг?

Баронът посочи Бюси.

— Не, сеньор Огюстен — отговори Жана, — Моят мъж е господин дьо Сен-Люк.

Сен-Люк се поклони дълбоко пред злощастния баща, отдавайки почит не толкова на старостта, колкото на скръбта на барона. Той бащински поздрави младия човек и се опита дори да се усмихне. После неговите подпухнали очи се спряха на Бюси.

— А този господин е ваш брат, брат на вашия съпруг или ваш роднина?

— Не, любезни бароне, господинът не ни е роднина, а наш приятел — Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси д’Амбоаз — приближен на херцог д’Анжу.

При произнасянето на името на херцога старият барон рязко се изправи, като изхвърлен от скрита пружина, отправи гневен поглед към Бюси и като че ли изгубвайки последните си сили от това безмълвно предизвикателство — със стон рухна в креслото.

— Какво ви стана? — обезпокои се Жана.

— Вие познавате ли барона, господин дьо Бюси? — поинтересува се Сен-Люк.

— Не. За първи път имам честта да срещна барон дьо Меридор — спокойно отговори Бюси. Единствен той разбра какво въздействие оказа върху стареца произнасянето на името на херцога.

— Да не би да е загубил разсъдъка си? — попита тихо Сен-Люк жена си, докато гледаше учудено барона.

— Изглежда скръбта е помътила съзнанието му — уплашено отговори Жана.

Владетелят на Меридор, който с думите си накара Жана да се съмнява в яснотата на разсъдъка му, съпроводи тези думи с още по-заплашителен поглед, отколкото преди това. Бюси обаче запази спокойствие и издържа този поглед, без да каже нищо, като продължаваше да показва с вида си най-дълбоко почитание.

— Това чудовище — повтори барон дьо Меридор — убиецът на моята дъщеря!

— Какво казахте? — попита Жана.

— Нещастни господине — прошепна Бюси.

— Излиза, че вие не го познавате, след като ме гледате така изплашено — възкликна баронът, хващайки за ръцете Жана и Сен-Люк. — Но нали херцог д’Анжу уби моята Диана! Херцог д’Анжу!… Дъще моя, момичето ми! Той я уби!

Отчаянието, което прозвуча в старческия глас, беше така покъртително, че даже очите на Бюси се напълниха със сълзи.

— Господине — каза младата жена, — дори това да е така, макар че не разбирам как е могло да се случи, вие нямате право да хвърляте вина за постигналото ви ужасно нещастие върху господин дьо Бюси — най-верния и най-благородния сред всички рицари. Погледнете, скъпи господине, че господин дьо Бюси плаче заедно с нас — той също нищо не знаеше за вашата беда. Нима той би дошъл тук, ако можеше да предположи как ще го посрещнете? Мили сеньор Огюстен, в името на вашата скъпа Диана, разкажете ни как стана всичко това!

— Вие наистина ли нищо не знаете? — обърна се баронът към Бюси.

Последният мълчаливо се поклони.

— Боже мой, разбира се, че не — каза Жана. — Никой от нас не знае.

— Възможно ли е моята Диана да е мъртва, а най-близката й приятелка да не знае нищо за това! Макар че аз наистина на никого не писах и на никого не казах за нейната смърт. Струваше ми се, че целият свят трябва да прекрати своето съществувание от онази минута, когато престане да съществува моята Диана. Смятах, че цялата вселена трябва да носи траур по нея.

— Говорете, говорете, ще ви олекне — каза Жана.

— Слушайте тогава — с ридание произнесе баронът. — Този подъл принц — позор за френските благородници, след като видял моята Диана, пленен от красотата й, заповядал да бъде похитена и отведена в замъка Боже, където смятал да я обезчести, както би постъпил с дъщерята на някой свой слуга. Но Диана, моята Диана, това свято и благородно създание, предпочела смъртта пред позора. Тя се хвърлила от прозореца в езерото, в което след това бил намерен само воалът й, плаващ по водата.

Старецът с мъка произнасяше думите през задавящите го ридания. Това зрелище се стори на Бюси едно от най-покъртителните, които някога той, закаленият воин, свикнал сам да пролива кръв и да вижда как я проливат другите, бе виждал през живота си.

Жана, готова да припадне, гледаше Бюси със страх в очите.

— О, графе — извика Сен-Люк. — Но това е просто чудовищно?! Графе, вие трябва незабавно да напуснете този презрян принц! Такова благородно сърце като вашето не би могло да изпитва дружески чувства към един похитител и убиец на жени.

Тези думи поободриха стария барон и той очакваше отговора на Бюси, за да си състави окончателно мнение за него. В минути на огромни душевни сътресения човек става слаб като дете, а един от най-сигурните начини да утешиш дете, което е ухапано от любимото му куче, е: пред неговите очи да удариш любимото куче.

Бюси, без да даде отговор, пристъпи към барон дьо Меридор.

— Господин барон — каза той, — ще благоволите ли да ми окажете чест като ме удостоите с разговор насаме?

— Изслушайте господин Бюси, любезни сеньоре — помоли Жана, — и вие ще видите колко добър и отзивчив е той.

— Говорете, господине — разреши баронът, който неволно потрепна, почувствал в погледа на младия човек нещо необичайно.

Бюси се обърна към Сен-Люк и неговата жена и ги погледна с открит приятелски поглед.

— Ще позволите ли? — попита той.

Младите съпрузи излязоха от стаята, хванати под ръка, съзнавайки с удвоена сила своето щастие пред лицето на тази неизмерима скръб.

Когато вратата след тях се затвори, Бюси се приближи към барона и му се поклони дълбоко.

— Господин барон — обърна се той към стареца, — преди минута в мое присъствие вие обвинявахте принца, на когото аз служа, изразите ви бяха така резки, че аз съм принуден да ви помоля за обяснение.

Старецът гордо вдигна глава.

— Съвсем не се съмнявайте в почтения смисъл на думите ми, говоря с вас, изпитвайки най-дълбоко съчувствие и искрено желание да облекча вашата мъка. Моля ви, господин барон, разкажете ми с повече подробности ужасната история, която току-що накратко изложихте пред Сен-Люк и неговата жена. Нека видим действително ли всичко е станало така, както вие мислите, и дали наистина всичко е загубено.

— Господине — каза баронът, — имах някакъв лъч на надежда. Господин дьо Монсоро — благороден и верен човек, обикна дъщеря ми и поиска ръката и.

— Господин дьо Монсоро! А как се държеше той? — попита Бюси.

— О, като човек на честта и дълга. Диана му отказа, но независимо от това, именно той първи ме извести за подлите намерения на херцога. Именно той ми посочи начин да осуетя изпълнението им. Той си предложи услугите да спаси дъщеря ми, като молеше само едно — то още веднъж доказва неговото великодушие, — да му дам Диана за жена, ако му се удаде да я изтръгне от ноктите на херцога. Уви! Моята дъщеря не би могла да бъде спасена от нищо друго. Той, младият, енергичен и предприемчив човек щеше да може да я защити от посегателствата на могъщия принц, след като това не беше вече по силите на бедния й баща. Аз с радост дадох съгласието си, но за мое нещастие — всичко се оказа напразно. Графът пристигна твърде късно, когато моята бедна Диана се беше спасила от безчестие с цената на живота си.

— А след този съдбоносен ден господин дьо Монсоро не се ли появи? — попита Бюси.

— Оттогава измина един месец — отговори баронът. — Бедният граф очевидно не смее да се покаже пред очите ми, след като не му се удаде да изпълни великодушния си замисъл.

Бюси наведе глава — всичко му стана ясно.

Сега той разбра по какъв начин граф дьо Монсоро е могъл да отнеме от принца девойката, в която се е бил влюбил, и как опасявайки се, че принцът ще научи за женитбата му с тази девойка, е разпространил слуха за смъртта й и е накарал дори нещастния й баща да повярва в това.

— И тъй, господине — каза старият барон, виждайки как младият човек замислено беше свел глава и очи, в които неведнъж по време на тъжния разказ, святкаха искри.

— И тъй, господин барон — отговори Бюси, — поръчано ми е от монсеньор херцог д’Анжу да ви отведа в Париж, където негово височество желае да поговори с вас.

— Да разговаря с мен — възкликна баронът. — След смъртта на дъщеря си да застана лице срещу лице с този изверг! И какво може да ми каже той, който я погуби?

— Кой знае? Може би той иска да се оправдае.

— Притрябвали са ми неговите оправдания! Не, господин дьо Бюси, аз няма да замина в Париж, тъй като покрай всичко друго не желая да се отдалечавам от мястото, където в своя студен саван от тръстика почива бедното ми дете.

— Господин барон — с твърдост в гласа произнесе Бюси, — позволете ми да настоявам. Мой дълг е да ви съпроводя до Париж, тъй като пристигнах единствено за това.

— Нека бъде така — ще замина за Париж — целият разтреперан от гняв изрече баронът. — Тежко на онзи, който пожелае да ме погуби! Кралят ще ме изслуша, а ако не пожелае да ме изслуша, тогава ще се обърна към всички френски благородници. Как можа да се случи това — промърмори той, — в скръбта си да забравя, че в ръцете си имам оръжие, останало до този момент без приложение. Решено, господин дьо Бюси, заминавам с вас.

— А аз, господни барон — каза Бюси, като хвана ръката на стареца, — аз ви съветвам да проявите търпение, да запазите спокойствие и самообладание, подобаващо на истински християнин. Божието милосърдие е безкрайно и неведоми са пътищата господни. Моля ви в очакване на деня, когато бог ще прояви милосърдие, да не ме причислявате към своите врагове, тъй като не знаете какво смятам да сторя за вас. И тъй, до утре, господин барон, когато с настъпването на деня, ако сте съгласен — ще се отправим на път.

— Съгласен съм — отвърна старият господин, който против волята си бе трогнат от проникновените нотки в гласа на Бюси, — независимо от това, какъв сте сега за мен, приятел или враг, в момента вие сте мои гост и дългът ми повелява да ви отведа в определените за вас покои.

Баронът взе от масата сребърния свещник с три свещи и с натежали крачки започна да се изкачва по парадната стълба на замъка, а след него пристъпваше Бюси д’Амбоаз.

След Бюси вървяха двама слуги, които също носеха свещници. Кучетата се надигнаха, готови да тръгнат със стопанина си, но с жест на ръката той ги спря.

На прага на стаята си Бюси попита къде са сега господин и госпожа Сен-Люк.

— Моят стар Жермен би трябвало да се е погрижил за тях. Лека нощ, господин графе!