Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (25)

Глава 25
Баща и дъщеря

Разказът на Реми направо ощастливи Бюси. Всъщност той беше напълно щастлив, защото узна: първо, че господин дьо Монсоро, както и преди е мразен, и, второ, че него, Бюси вече го обичат.

Освен това искрената приятелска привързаност на младия човек радваше сърцето му. Възвишените чувства карат цялото ни същество да разцъфтява, те като че ли удвояват нашите способности. Добрите чувства създават усещане за щастие.

Бюси разбра, че не бива да губи повече време и, че всяко скръбно потръпване, свиващо сърцето на стареца, граничи със светотатство. При едни баща, оплакващ смъртта на своята дъщеря, има такова несъответствие на всички природни закони, че онази който, има възможност да утеши нещастния родител и не го прави, заслужава проклятията на всички бащи на света.

За владетеля на Меридорския, замък, по заповед на Бюси, беше оседлан бодър кон, който, вече беше на двора редом с коня на Бюси. Баронът и графът яхнаха конете и съпровождани от Реми, напуснаха двореца.

По пътя към улица Сент-Антоан барон дьо Меридор не престана да се изумява. Вече двадесет години откакто не беше идвал в Париж и беше поразен от пъстрата многогласа суетня на големия град: цвилене на коне, подвиквания на лакеи, множество преминаващи екипажи. Баронът намираше, че от времето ма царстването на крал Анри II Париж силно се е променил.

Но независимо от изумлението, граничещо понякога с възхищение, мрачните мисли продължаваха да тормозят съзнанието на барона и според степента на приближаване към неизвестната цел неговата печал растеше. Какъв прием ще му окаже херцогът и какви нови нещастия му обещава тази среща?

От време на време старият барон учудено поглеждаше към Бюси и се питаше: каква непозната сила го застави да последва придворния на принца, на принца, който беше причина за всичките му страдания? Не беше ли по-достойно да отправи предизвикателство към херцог д’Анжу и да не се влачи след Бюси, напълно подчинявайки се на неговата воля, а да се отправи направо в Лувъра и да падне в краката на краля? Какво може да му каже принцът? С какво може той да го утеши? Нима херцог д’Анжу не принадлежи към хората, свикнали да сипят ласкателства, с които като с балсам мажат раната, нанесена всъщност от тяхната ръка. Но достатъчно е да се оттеглят и кръвта руква от раната с нова сила, а болката се удвоява.

Най-после нашите конници пристигнаха на улица Сен-Пол. Бюси като опитен пълководец изпрати Реми напред със заповед да разузнае обстановката и да подготви пътя за влизане в крепостта.

Младият лекар намери Гертруда, бързо се върна и доложи на своя господар, че пътят е свободен и никаква шапка, никаква рапира не преграждат антрето, стълбата и коридора, водещи към покоите на госпожа дьо Монсоро.

Не е необходимо да се обяснява, че всички преговори между Бюси и льо Одоен се водеха шепнешком.

Баронът чакаше мълчаливо и с учудване се оглеждаше наоколо.

„Възможно ли е — питаше се той — херцог д’Анжу да живее на такова място?“

Скромният вид на къщата събуждаше недоверие в душата на барона.

— Разбира се, че херцогът не живее тук — усмихнато каза Бюси, който отгатна неговите съмнения, — това не е неговият дом. Тук живее една дама, която той обичаше.

По челото на стария благородник премина сянка.

— Господине — каза той и опъна поводите на коня, — ние -провинциалистите сме скроени по друг модел, различен от вашия, на столичните жители, леките нрави на Париж ни плашат и отблъскват и ние не бихме могли да живеем сред вашите тайни. Мисля, че щом херцог д’Анжу желае да се срещне с барон дьо Меридор, то трябва да го приеме в двореца си, а не в дома на една от любовниците си. И после — добави старецът е дълбока въздишка, — вие, който както ви разбрах сте човек с чест, защо ме водите при такава жена? Може би с това искате да ми дадете да разбера, че моята бедна Диана би останала жива, ако подобно на стопанката на този дом беше предпочела позора пред смъртта?

— Стига, стига, господин барон — каза Бюси със своята сърдечна усмивка, която беше най-сигурното му средство за убеждаване на стареца, — не се задълбочавайте в измамни догадки. Давам ви честната си дума на благородник, че дълбоко се заблуждавате. Дамата, която предстои да видите, е образец на добродетелта и е достойна за най-голямо уважение.

— Но коя е тя?

— Тя е… съпруга на едни благородник, когото познавате.

— Нима? Но тогава, господине, защо ми казахте, че принцът е обичал тази жена?

— Защото аз винаги говоря само истината, господин барон. Влезте и ще видите сам, лъжливи ли бяха обещанията ми.

— Внимавайте, аз оплаквах моето любимо чедо, когато вие ми казахте: „Бъдете спокоен, господине, божието милосърдие е огромно.“ — Да се обещава утешение на моята скръб е все едно да се обещава да стане чудо.

— Влезте, господине — повтори Бюси със същата усмивка, на която баронът не можеше да противоречи.

Баронът слезе от коня.

Объркана и смутена, Гертруда стоеше на вратата и поглеждаше към Одоен, Бюси и барон дьо Меридор, без да е по силите й да разбере по какъв начин провидението ги е събрало заедно.

— Вървете да предупредите госпожа дьо Монсоро — каза графът, — че господин дьо Бюси се е върнал и че веднага желае да я види. Но, заклевам ви — тихо добави той, — нито дума за това, кого съм довел.

— Госпожа дьо Монсоро! — смаяно промърмори старецът, — госпожа дьо Монсоро!

— Заповядайте, господин барон — покани го Бюси, като леко го побутваше към антрето.

Старецът с подкосяващи се крака започна да се изкачва по стълбата, когато всички чуха, всички чуха, казваме, необикновено развълнувания глас на Диана:

— Господин дьо Бюси ли, Гертруда? Господин дьо Бюси ли казахте? Нека влезе!

— Качвайте се, господин барон — каза Бюси.

Но баронът, целият разтреперан, се спря, хвана се за перилата и започна да се озърта наоколо. В този момент пред него на горната площадка, огряна от златистите слънчеви лъчи, се появи Диана, сияеща от красота, с усмивка на уста, макар че съвсем не очакваше да види своя баща.

Тя се стори на барона някакво неземно видение. Издавайки страшен вопъл, той замръзна на мястото си с блуждаещ поглед и протегнати напред ръце, като истинско и съвършено въплъщение на ужас и отчаяние, така че Диана, която вече се готвеше да се хвърли на шията на баща си, също се спря изумена и уплашена.

Баронът отмести ръката си, напипа рамото на Бюси и се облегна на него.

— Диана е жива! — бъбреше старецът, — Диана, моята Диана! А бяха ми казали, че е мъртва. О, господи!

И този силен воин, свикнал да побеждава във войните и междуособиците, пощаден от копия и куршуми, този стар дъб, поразен като от удар на мълния с известието за смъртта на дъщеря му и все пак задържал се на краката си, този могъщ борец, успял да се противопостави на скръбта, беше сломен, смазан, унищожен от радостта. При вида на скъпия образ, който плуваше и се люшкаше пред очите му, като че ли се разпадаше на отделни атоми, баронът отстъпи назад, коленете му се подкосиха и ако Бюси не го придържаше, щеше да се затъркаля надолу по стълбата.

— Боже мой! Господин дьо Бюси — извика Диана, стремително преодолявайки стъпалата, които я отделяха от баща й, — какво стана с баща ми?

Същият въпрос, дори още по-недоумяващ, се четеше и в очите на младата жена, изплашена от внезапната бледост и странното поведение на барона при срещата с нея, среща, за която тя мислеше, че баронът би трябвало да бъде предупреден.

— Господин барон дьо Меридор ви мислеше за мъртва, госпожо, той ви оплакваше така, както подобава на баща в такъв случай.

— Какво? — възкликна Диана. — И никой не го разубеди?

— Никой.

— Да, да, никой — обади се старецът, като вече се връщаше от небитието. — Никой, дори господин дьо Бюси.

— Неблагодарник — произнесе с ласкав упрек в гласа Бюси.

— О, не — отговори старецът, — вие бяхте прав. Ето я минутата, която с лихвите заплаща всичките ми страдания. О, моя Диана! Моя любима Диана! — продължаваше той, с едната си ръка обхванал главата на дъщеря си, притегляйки я към устните си, а другата протегнал към Бюси.

Изведнъж той отметна глава, като че ли някакъв -мъчителен спомен, или нов страх се прокрадна към сърцето му през бронята на радостта, която, ако може така да се изразим, току-що беше облякла неговото сърце.

— Обаче вие, господин дьо Бюси, ми бяхте казали, че ще видя госпожа дьо Монсоро. Къде е тя?

— Уви, татко — прошепна Диана.

Бюси събра всичките си сили.

— Тя е пред вас — каза той — и граф дьо Монсоро е ваш зет.

— Какво, какво? — несвързано проговори поразеният барон. — Господин дьо Монсоро е мой зет и никой не ми е известил за това, нито ти, Диана, нито той самият, никой?

— Не смеех да ви пиша, татко, от страх писмото ми да не попадне в ръцете на принца. При това предполагах, че вие знаете всичко.

— Но защо — попита баронът, — кому са нужни всички тези тайни?

— О, татко, помислете сам — подхвана Диана, — защо господин дьо Монсоро ви е оставил да смятате, че съм мъртва? Защо той скри от вас, че е мой мъж?

Целият разтреперан, баронът като че ли се страхуваше да проникне докрай в тази мрачна тайна. Той отправяше плах, питащ поглед ту към блестящите очи на своята дъщеря, ту към тъжните проницателни очи на Бюси.

Междувременно, като се придвижваха крачка след крачка напред, те влязоха в гостната.

— Господин дьо Монсоро — мой зет — все още слисано повтаряше барон дьо Меридор.

— Това не бива да ви учудва — отговори Диана и в гласа й прозвуча ласкав упрек, — нима вие не ми заповядахте да се омъжа за него, татко?

— Да, ако той те спаси.

— Ето, че ме е спасил — глухо проговори младата жена й се отпусна в креслото. — Той ме спаси, ако не от беда, то във всеки случай от позор.

— Тогава защо той не ми извести, че си жива — на мен, който така горчиво те оплаквах — повтаряше старецът. — Защо ме остави да се погубвам от отчаяние, когато можеше с една дума, с една-единствена дума да ми върне живота?

— О, тук има някакъв коварен умисъл — възкликна Диана. — Татко, отсега нататък вие не ще ме оставите. Господин дьо Бюси, нали вие няма да ни откажете защитата си?

— Много съжалявам, госпожо — каза, покланяйки се младият човек, — аз нямам никакво право да прониквам във вашите семейни тайни. Виждайки странното поведение на вашия съпруг, бях длъжен да ви намеря защитник, комуто да можете да се доверите. Този защитник е вече при вас, за него аз пътувах до Меридор. Отсега нататък с вас ще бъде вашият баща, а аз се оттеглям.

— Прав е — печално отбеляза старецът. — Господин дьо Монсоро се е страхувал да не разгневи херцог д’Анжу, господин дьо Бюси също се бои да не навлече върху себе си гнева на негово височество.

Диана отправи към младия човек красноречив поглед, който означаваше:

„Вие, когото наричат храбрецът Бюси, нима се боите от гнева на херцог д’Анжу, както може да се бои от него господин дьо Монсоро?“

Бюси разбра значението на погледа на Диана и се усмихна.

— Господин барон — каза той, — моля да ме извините за странната молба, вас, госпожо, също ви моля да ми простите, тъй като намеренията ми са най-добри.

Бащата и дъщерята се спогледаха и замряха в очакване.

— Господин барон — продължи Бюси, — моля ви да попитате госпожа дьо Монсоро…

При последните думи, подчертано произнесени от Бюси, младата жена пребледня. Като видя, че й причинява болка, Бюси се поправи.

— Попитайте вашата дъщеря щастлива ли е в брака, за който е дала съгласие, изпълнявайки вашата родителска воля.

Диана започна да кърши ръце и да плаче. Такъв беше единственият отговор, който тя беше в състояние да даде на Бюси. Впрочем никакъв друг не би бил по-ясен от този.

Очите на стария барон се напълниха със сълзи, той започна да разбира, че може би твърде набързо е завързал дружба с граф дьо Монсоро и тази дружба е изиграла съдбоносна роля в нещастната участ на неговата дъщеря.

— Сега — каза Бюси — наистина ли, господине, вие дадохте ръката на дъщеря си на господин дьо Монсоро доброволно, без да сте принуден със сила или с някаква друга хитрост?

— Да, при условие, че той ще я спаси.

— И действително той я е спасил. Аз не намирам за нужно да ви питам, господине, ще държите ли на своята дума.

— Да държиш на думата си — това е общ закон, от значение особено за лица с благороден произход и вие, господине, сте длъжен да го знаете по-добре от когото и да било. Господин дьо Монсоро, според вашите собствени думи, е спасил живота на моята дъщеря, значи моята дъщеря принадлежи на господин дьо Монсоро.

— Ах — прошепна Диана, — защо не умрях!

— Госпожо — обърна се към нея Бюси, — сега разбирате основанията ми да кажа, че нямам повече работа тук. Господин баронът е дал вашата ръка на господин дьо Монсоро, а вие самата сте му обещали да станете негова жена при условие, че отново видите баща си жив и невредим.

— Ах, не разкъсвайте сърцето ми, господин дьо Бюси — възкликна Диана, пристъпвайки към младия човек. — Татко не знае, че аз го ненавиждам, татко не знае, че се страхувам от него. Татко упорито се стреми да вижда в него мой спасител, а аз, ръководейки се не от разсъдъка, а от вътрешно усещане, утвърждавам, че този човек е моят палач.

— Диана! Диана! — умоляваше баронът, — той те спаси!

— Да — извика Бюси извън себе си, отведнъж престъпвайки всички граници, в които до тази минута го удържаше благоразумието и деликатността му, — а какво ако опасността не е била толкова голяма, както на вас ви се струва, ако опасността е била мнима, ако… Ах, нима аз зная? Повярвайте ми, господин барон, във всичко това има някаква тайна, която тепърва ми предстои да разкрия, и аз ще я разкрия. Но считам за свой дълг да ви заявя, че ако на мен самия ми се бе паднало щастието да се окажа на мястото на господин дьо Монсоро, то и аз бих спасил от безчестие вашата целомъдрена и прекрасна дъщеря, но кълна се в бога, който ме чува — аз никога не бих поискал отплата за тази услуга.

— Той я обичаше — каза баронът, който също чувстваше цялата мерзост в поведението на граф дьо Монсоро, — а на любовта трябва да се прощава.

— А аз! — извика Бюси. — Нима аз…

Изплашен от този изблик, неволно изтръгнал се от сърцето му, Бюси замълча, но прекъснатата фраза беше довършена от пламналия му поглед.

Диана разбра Бюси не по-лошо, отколкото ако той бе изказал с думи всичко онова, което кипеше в душата му, а може би неговият поглед бе по-красноречив от всякакви думи.

— И така — каза тя поруменяла, — вие ме разбрахте, нали? Е, тогава, мой приятелю, братко мой, нали вие настоявахте за тези обръщения и аз ви ги давам. И така, приятелю мой, и така, братко мой, можете ли да ми помогнете с нещо?

— Но херцог д’Анжу! Херцог д’Анжу! — бърбореше старецът, все още заслепен от мълнията на заплашителния височайши гняв.

— Аз не съм от тези, които се плашат от гнева на принцовете, сеньор Огюстен — отговори младият човек, — може би аз или се заблуждавам, или ние няма за какво да се плашим от този гняв. Ако вие пожелаете, господин барон, мога да ви направя толкова близък приятел на принца, че той ще ви защитава от граф дьо Монсоро, тъй като истинската опасност, повярвайте ми, произлиза от графа — опасност неизвестна, но несъмнена, невидима, но може би неизбежна.

— Обаче, ако херцогът узнае, че Диана е жива, всичко загива — възрази старият барон.

— Щом е така — каза Бюси, — виждам, че каквото и да ви кажа, все едно вие преди всичко и по-скоро, отколкото на мен, ще повярвате на господин дьо Монсоро. Няма да говорим повече за това. Вие се отказвате от моето предложение, господин барон, вие отблъсквате всемогъщата ръка, която съм готов да ви призова на помощ; хвърлете се в обятията на човека, който така прекрасно е оправдал вашето доверие. Аз казах вече: моят дълг е изпълнен и нямам повече работа тук. Прощавайте, сеньор Огюстен, прощавайте, госпожо, повече няма да ме видите, аз си отивам. Прощавайте!

— А аз? — възкликна Диана, хващайки го за ръка. — Нима аз съм променила отношението си към него? Не. На колене ви моля, господин дьо Бюси, не ме напускайте, не ме напускайте!

Бюси пое молитвено събраните прекрасни ръце и целият му гняв в същия миг се стопи, също както под горещата усмивка на майското слънце на гребена на скалата внезапно изчезва снежната шапка.

— Така да е, госпожо — каза Бюси. — Приемам святата мисия, която ми възлагате, и след три дни, понеже ми трябва време, докато се добера до принца, който, както се говори сега, заедно с краля е на поклонение на Шартърската богородица — не по-късно от три дни, ние отново ще се видим, или аз не съм достоен да нося името Бюси.

И като се доближи до Диана той я опияни със страстното си дихание и пламенен поглед и тихо добави:

— Ние с вас сме в съюз против Монсоро. Помнете, че не той ви върна бащата, и не ме предавайте.

И като стисна ръката на барона, Бюси напусна стаята.