Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 29
За това, как брат Горанфло размени магарето си за муле, а мулето — за кон

Митарствата на Горанфло през този ден в крайна сметка привършиха. Като направиха заобиколка, двамата приятели отново излязоха на големия път и спряха пред една странноприемница, която съперничеше на онази, която заобиколиха и която беше на три четвърти левги разстояние от нея.

Шико нае стаята, която гледаше към пътя, и се разпореди вечерята да се сервира там. От всичко личеше, че храната не представлява първостепенна грижа за гасконеца. Той работеше със зъбите небрежно, но пък иначе целият беше слух и зрение. Това продължи до десет часа. Доколкото до този час Шико не видя и не чу нищо подозрително, той сне обсадата, поръча да сипят на коня и на магарето двойна порция овес и трици и да ги оседлаят, щом се развидели.

Като чу тази заръка, Горанфло, който вече от един час изглеждаше заспал, а всъщност се намираше в състояние на сладостно премаляване, предизвикано от обилната храна, оросена с достатъчно количество бутилки хубаво вино, тежко въздъхна.

— Веднага, щом се развидели? — повторно попита той.

— Кълна се в светата утроба — каза Шико. — Ти си длъжен да имаш навика да ставаш с разсъмването.

— Защо? — поинтересува се Горанфло.

— А утринните меси?

— Абатът ме беше освободил от тях поради крехко здраве — отговори монахът.

Шико сви рамене и произнесе само една дума: „Лентяй“, като прибави към окончанието и буквата „и“, която, както е известно, се явява признак на множествено число.

— Е да, лентяи — съгласи се Горанфло — разбира се, лентяи. А защо ли пък не?

— Човекът е създаден за труд — наставнически каза гасконецът.

— А монахът за почивка — възрази брат Горанфло, — изключение от рода човешки.

И доволен от този довод, с който, изглежда, срази дори Шико, Горанфло с голямо достойнство стана от масата и легна в леглото, което Шико, опасявайки се да не би монахът да направи нещо непредпазливо, беше заповядал да поставят в неговата стая.

Ако брат Горанфло нямаше такъв здрав сън, той би могъл да види как с развиделяването Шико стана от постелята, приближи се до прозореца и като се скри зад завесата, започна да наблюдава пътя.

Изведнъж той се отдръпна от прозореца, независимо че имаше завеса, и ако брат Горанфло в тази минута се събудеше, щеше да чуе как по калдъръмената настилка на пътя отекват подковите на трите мулета.

В същия момент Шико се спусна към спящия монах и го разтърси за рамото.

— Нима няма да имам минута покой — пробърбори монахът, който беше проспал цели десет часа.

— Ставай, ставай — подканяше го Шико. — Бързо, обличаме се и тръгваме.

— А закуската? — осведоми се монахът.

— Чака ни по пътя за Монтеро.

— Какво е това Монтеро? — попита монахът, пълен невежа по география.

— Монтеро — отговори гасконецът, — това е град, в който се закусва. Това достатъчно ли ви е?

— Да — отвърна кратко Горанфло.

— Тогава, друже — каза Шико, — аз ще сляза долу да платя за нас и за нашите животни. Ако след пет минути не бъдете готов, ще замина без вас.

Сутрешният тоалет на монаха не е дълъг, но на Горанфло той все пак зае шест минути. Ето защо, излизайки от вратите на странноприемницата, той видя как Шико, точен като швейцарец, вече препускаше по пътя. Горанфло се покачи на Панург, а Панург, въодушевен от двойната дажба овес и трици, които му бяха отпуснати по заповед на Шико, без да дочака нечии нареждания, пое в галоп и скоро препускаше хълбок до хълбок с коня на Шико.

Гасконецът беше изправен на стремето като върлина.

Горанфло също се приповдигна и видя на хоризонта трите мулета, които се скриваха зад хребета на хълма.

Монахът въздъхна тежко, като си помисли колко печално е собствената му съдба да зависи от нечия чужда воля.

Този път Шико удържа на думата си — те закусиха в Монтеро.

Целият ден приличаше на предишния като две капки вода, а и следващият премина почти еднакво. Затова смело можем да пропуснем подробностите. Горанфло, лошо или добре, започна да свиква с чергарския начин на живот, докато на четвъртото денонощие, привечер, забеляза, че Шико постепенно започва да губи обичайната си веселост. От половин ден той беше загубил следите на тримата ездачи на мулетата, затова вечеря в лошо настроение и през нощта спа лошо.

Горанфло яде и пи за двама, изпя своите най-хубави, песнички, но Шико си остана мрачен и неразговорлив.

Едва съмнало, той беше вече на крак и разбута спътника си. Монахът се облече и буквално от прага препуснаха в тръс, който скоро премина в бесен галоп.

Но всичко остана напразно — мулетата не се появяваха на хоризонта.

По обед и конят, и магарето бяха капнали от умора.

На моста Вилньов-льо-Роа Шико се приближи до будката, където се плащаше мито за всички копитни твари, и попита:

— Не сте ли виждали трима ездачи на мулета? Трябваше да минат оттук тази сутрин.

— Днес сутринта не са минавали, господине — отговори събирачът на мито. — Минаха вчера вечерта рано.

— Вчера?

— Да, вчера вечерта в седем часа.

— Забелязахте ли нещо?

— По дяволите! Както обикновено забелязвам преминаващите.

— Питам ви, не си ли спомняте, що за хора бяха?

— Стори ми се, че един от тях е господин, а другите двама — лакеи.

— Това са те — каза Шико и даде на събирача на мито едно екю.

След това промърмори на себе си:

„Вчера вечерта, в седем часа. Кълна се в светата утроба, те са ме изпреварили с дванадесет часа! Смело, приятелю Горанфло!“

— Чуйте ме, господин Шико — каза монахът, — аз все още как да е се държа, но Панург вече съвсем капна.

Действително, бедното животно, изтощено до крайна степен през последните два дни, трепереше с цялото си тяло и неговата тръпка се предаваше и на ездача му,

— И вашият кон също — продължи Горанфло, — погледнете в какво състояние е.

В интерес на истината, конят, който беше истински състезателен кон, колкото и да беше издръжлив, а може би именно и от това, беше се запенил, гъста пара излизаше от ноздрите му, а от очите му като че ли всеки момент щеше да бликне кръв.

Шико огледа двете животни и изглежда се съгласи със своя другар.

Горанфло облекчено въздъхна.

— Слушай, брате — каза Шико, — сега сме длъжни да вземем велико решение.

— Но вече няколко дена, откакто само с това се занимаваме — възкликна Горанфло, чието лице се изопна още преди да е чул какво го заплашва.

— Ние трябва да се разделим — каза Шико, хващайки, както се казва, бика за рогата.

— Ето пак — каза Горанфло, — вечно все една и съща шега! А защо ни е да се разделяме?

— Твърде сте бавен, друже.

— Света Богородице — възкликна Горанфло, — нося се като вятър, сутринта препускахме в галоп цели пет часа.

— И все пак това е недостатъчно.

— Тогава да потегляме, по-бързо като тръгнеш — по-бързо ще стигнеш. Предполагам, че все ще пристигнем някъде.

— Конят ми не може да върви, вашето магаре също отказва да ви служи.

— Тогава какво да правим?

— Ще ги оставим тук и ще ги вземем на връщане.

— Ами ние? Да не искате да се мъкнем пешачката?

— Ще вземем мулета.

— Откъде ще ги вземем?

— Ще ги купим.

— Това е — въздъхна Горанфло, — пак разходи.

— И така?

— И така, заминаваме за мулета.

— Браво, друже, започвате да се образовате. Възложете на стопанина да се грижи за Баярд и Панург, аз ще вървя да търся мулета.

Горанфло старателно изпълни поръчението. За четирите дни, които прекара с Панург, той успя да оцени, ако не достойнствата на магарето, то във всеки случай неговите недостатъци. Монахът забеляза, че трите главни недостатъка, присъщи на Панург, бяха трите порока, към които той самият също имаше склонност, а именно: мързел, чревоугодничество и сластолюбие. Това наблюдение трогна сърцето на монаха и той не без съжаление се раздели със своето магаре. Обаче брат Горанфло беше не само лентяй, лакомник и женкар, той преди всичко беше егоист и затова предпочиташе да се раздели с Панург, отколкото да се раздели с Шико, тъй като в джоба на последния, както вече казахме, се намираше кесията.

Шико се върна с две мулета, на които те същия ден преминаха разстояние от двадесет левги. Вечерта той с радост забеляза трите мулета пред вратите на ковачницата.

— Ах! — изтръгна се за пръв път от него въздишка на облекчение.

— Ах! — въздъхна след него Горанфло.

Но опитното око на Шико отбеляза, че мулетата са разседлани, а липсват и господинът, и двамата му лакеи. Мулетата стояха в своята природна премяна, тоест от тях беше свалено всичко, което можеше да бъде снето, а що се отнася до господина и лакеите, то те бяха изчезнали.

Нещо повече, около мулетата се тълпяха непознати хора, които ги оглеждаха и по всяка вероятност ги оценяваха. Тук бяха: прекупвачът на коне, ковачът и двама монаси францисканци. Всички въртяха бедните животни на всички страни — гледаха зъбите им, надничаха в ушите, опипваха краката, с една дума — изучаваха ги всестранно.

Тръпки преминаха по тялото на Шико.

— Върви там — каза той на Горанфло. — Приближи се до францисканците, дръпни ги настрана и хубавичко ги разпитай. Надявам се, че монасите няма да имат тайни от монах. Неусетно разузнай откъде са се взели тези мулета, каква цена им искат и къде са се дянали стопаните им, после се върни и ми разкажи.

Горанфло, обезпокоен от състоянието на своя приятел, подгони мулето в тръс към ковачницата и след няколко минути се върна.

— Ето всичко поред — каза той. — Първо, знаете ли къде се намираме?

— По дяволите! Пътуваме по пътя за Лион — каза Шико. — Това е единственото, което ми трябва да зная.

— Нека бъде така, но вие трябваше да знаете още, поне така казвахте, къде са се дянали стопаните на тези мулета.

— Е да, разказвай!

— Онзи, който прилича на благородник…

— Какво, какво?

— Онзи, който прилича на благородник, е заминал оттук за Авиньон по краткия път през Шато-Шинон и Прива.

— Сам?

— Как сам?

— Питам сам ли е свил към Авиньон?

— Не, с лакея.

— А другият лакей?

— Другият лакей е заминал по стария път.

— В Лион?

— В Лион.

— Чудесно. А защо благородникът е заминал за Авиньон? Предполагах, че той пътува за Рим. Обаче — замислено каза Шико, като че ли разговаряше сам със себе си, — аз те питам за неща, които ти не можеш да знаеш.

— А не, аз знам — отговори Горанфло. — Доста ще ви учудя!

— И какво знаеш?

— Той пътува за Авиньон, защото негово светейшество папата е изпратил в Авиньон легат, на когото е доверил всички пълномощия.

— Добре — каза Шико, — всичко е ясно… А мулетата?

— Мулетата са изморени. Те са ги продали на ковача, а той иска да ги препродаде на францисканците.

— За колко?

— По петнадесет пистола на глава.

— На какво за заминали?

— Купили са коне.

— От кого?

— От един кавалерийски капитан, който тук набира коне.

— Заклевам се в светата утроба, друже — възкликна Шико. — Ти си скъпоценен, едва днес те оцених истински.

Горанфло самодоволно се усмихна.

— Сега — продължи Шико, — довърши онова, което така прекрасно започна.

— Какво съм длъжен да сторя?

Шико слезе на земята и сложи юздата на своето муле в ръката на Горанфло.

— Вземи нашите мулета и ги предложи на францисканците двете за двадесет пистола. Сигурно ще приемат предложението ти.

— Ще го приемат — увери го Горанфло, — иначе ще се оплача на абата им.

— Браво, друже, ти се образова вече!

— А ние — попита Горанфло, — ние на какво ще заминем?

— На коне, дявол да го вземе, на коне!

— По дяволите — изруга монахът и се почеса зад ухото.

— Стига де — каза Шико. — Ти си такъв ездач!

— Както се случи — въздъхна Горанфло. — Но къде ще ви намеря?

— На градския площад.

— Чакайте ме там.

И монахът с решителна стъпка се отправи към францисканците, докато в същото време Шико по една странична уличка излезе на централния площад на малкото градче.

Тук, в странноприемницата с табела „Храбрият петел“, той намери капитана на кавалеристите, който си пийваше от лекото оксерско вино, което разни доморасли познавачи бъркат с бургундското. Капитанът съобщи на гасконеца допълнителни сведения по всички пунктове, потвърждаващи донесението на Горанфло.

Шико незабавно се договори с капитана за два коня, които смелият капитан отметна в списъка като умрели по пътя. Благодарение на тази непредвидена смърт Шико успя да се сдобие с два коня за тридесет и пет пистола.

Остана само да се спазарят седла и юзди, но тук Шико видя как от страничната улица на площада излезе Горанфло с две седла на главата и две юзди в ръцете.

— Охо — възкликна гасконецът. — Какво означава всичко това, друже?

— Нима не виждате — отвърна Горанфло, — това са седлата и юздите от нашите мулета.

— Ти си ги задържал, преподобни отче? — каза Шико и се усмихна широко.

— Ами да — каза монахът.

— И продаде мулетата?

— По десет пистола за глава.

— А платиха ли ти?

— Ето ги паричките.

Монахът разтърси джоба си, в който дружно задрънкаха всевъзможни монети.

— Кълна се в светата утроба! — възкликна Шико. — Ти си велик!

— Е, чак пък толкова — с престорена скромност потвърди Горанфло.

— На път!

— Но аз искам да пия — оплака се монахът.

— Добре, пий, докато аз оседлавам конете, само гледай да не се напиеш.

— Една бутилчица.

— Бива, една, но не повече.

Горанфло пресуши две, а останалите пари върна на Шико.

На Шико му мина мисълта да не взема от монаха тези двадесет пистола, намалели със стойността на двете изпити бутилки, но веднага съобрази, че ако у Горанфло се задържат дори две екю, той в същия ден ще престане да се подчинява.

И гасконецът, без да издава с нищо своите колебания, взе парите и яхна коня.

Горанфло направи същото с помощта на капитана, който като човек богобоязлив, подкрепи крака на монаха, а в замяна на тази услуга Горанфло от седлото възнагради капитана със свята благословия.

— Ха така — каза Шико и препусна в галоп, — на този хаймана от днес му е приготвено място в рая.

Като видя, че вечерята му препуска напред, Горанфло се спусна да я догони. Трябва да кажем, че той правеше безспорни успехи в изкуството на ездата и вече не се хващаше с една ръка за гривата, а с другата за опашката, а се вкопчваше с две ръце в предната дъга на седлото и с тази единствена опорна точка яздеше така бързо, че не изоставаше от Шико.

В крайна сметка той започна да проявява повече усърдие, отколкото своя патрон, и всеки път, когато Шико сменяше алюра и придържаше коня, монахът, който пред тръс предпочиташе галоп, продължаваше да препуска, окуражавайки коня си с викове „Ур-ра!“

Тези всеотдайни усилия заслужаваха възнаграждение и след още един ден, вечерта, малко преди Шалон, Шико отново откри метр Никола Давид, преоблечен като лакей, и до самия Лион не го изпусна от очи. На осмия ден след отпътуването им от Париж, привечер, и тримата влязоха през градските порти.

Горе-долу в същия този час, пътувайки в противоположна посока, Бюси и съпрузите Сен-Люк, както вече разказахме, видяха стените на Меридорския замък.