Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (10)

Глава 10
За това, как Бюси се отправи в търсене на съня си, все по-силно убеден, че всичко е било наяве

Бюси и херцог д’Анжу напуснаха Лувъра дълбоко замислени: херцогът се опасяваше от последиците на дръзкия си разговор с краля, към който го подтикна Бюси, а мислите на Бюси витаеха както и преди около събитията през миналата нощ.

„В края на краищата — разсъждаваше той на път за двореца си, след като се сбогува с херцога, чието мъжествено и решително поведение той възнесе до небесата, — в края на краищата едно нещо не подлежи на съмнение: мене ме нападнаха, аз се защитавах, накрая ме раниха; раната ми в десния хълбок още се обажда, и то доста силно. И така, докато се биех с миньоните, виждах стената на Турнелския дворец и зъбчатите кули на Бастилията толкова добре, както сега виждам там в далечината кръста върху черквата Пти-Шан; бях нападнат на площада пред Бастилията малко преди да стигна Турнелския дворец, между улиците Сент-Катрин и Сен-Пол, а аз бях тръгнал за Сент-Антоанското предградие да взема писмото от кралицата на Навара. Нападнаха ме близо до една врата с прозорче, през което, след като вратата зад мене се затвори, гледах Келюс, чиито страни бяха от бели по-бели, а очите му горяха. Озовах се в някакво антре със стълбище в единия му край. Спънах се в първото стъпало на стълбището и паднах в несвяст. После започна моят сън. После студеният вятър ме върна в съзнание: лежах на ръба на рова край Тампл, около мен стояха някакъв монах, някакъв месар и още — една бабичка.

Обикновено напълно и много бързо забравям сънищата си, а този все по-ярко оживява в паметта ми, въпреки че времето го отдалечава все повече от мен. Ах — помисли Бюси, — в това е и цялата загадка…“

През това време той стигна до входа на своя дворец, спря се, облегна се на стената и затвори очи.

— Господи, невъзможно е един сън да остави в душата такава ярка следа — каза си той. — Аз виждам стаята, фигурите върху гоблените, виждам рисувания таван, кревата от резбован дъб със завеси от бяла коприна, бродирана със златни нишки, виждам портрета, виждам русата дама, макар, може би, тя и да не е излязла от портрета, в това отношение не съм много наясно. Най-сетне, аз виждам доброто и весело лице на младия лекар, когото бяха довели при мен със завързани очи; изобщо главата ми е пълна с всевъзможни образи и подробности. Да си повторим всичко още веднъж: гоблените, таванът, резбованият креват, коприненият бял балдахин със златни нишки, портретът, жената, лекарят. Хайде! Хайде! Кълна се, че ще издиря къде се намира всичко това и ще бъда последният нещастник, ако не постигна своето. А най-важното — завърши за себе си Бюси, — за да бъде всичко както трябва, ще се облечем по-подходящо за нощни разходки, и — към Бастилията.

Едва ли това решение можеше да се нарече разумно. Защото кой разумен човек, изложил се на нападение в някоя глуха уличка и по чудо избегнал смъртта, ще се отправи на следния ден, и то в същия приблизително час, да търси мястото на произшествието? Бюси обаче се канеше да постъпи тъкмо така. Без повече да умува, той се качи горе в стаите си и заповяда на посветения в лекарското изкуство слуга, когото държеше за такива случаи, да превърже по-стегнато раната му, нахлузи високи ботуши, стигащи до средата на бедрата, избра най-добрата си шпага, загърна се в плаща си, седна в носилката, спря я в края на улица Роа-дьо-Сисил, слезе от носилката, нареди на своите хора да го чакат и закрачи по улица Сент-Антоан към площад Бастилия.

Беше около девет часа вечерта. Бе даден вече сигналът да се загасят светлините. Парижките улици опустяха. През деня слънцето бе надниквало от време на време и духаше топъл вятър, ето защо всичко се топеше, локвите с ледена вода и пълните с кал ями бяха превърнали площада на Бастилията в почти непроходима местност, покрита с езера и трапища; той бе опасан от минаващ покрай самата крепостна стена път, за който вече говорихме.

След като си изясни къде се намира, Бюси започна да търси мястото, където бяха ранили коня му и, както му се стори, го намери. След това той възстанови в паметта си своите отстъпления и атаки и ги повтори наум. Огледа фасадите на съседните къщи с надеждата да открие вратата с нишата, в която бе потърсил по-голяма сигурност за защитата си, и с прозорчето, през което бе наблюдавал Келюс. Ала всички врати бяха в ниши и почти във всяка от тях имаше прозорче, през което се виждаше тъмно тясно антре. По волята на съдбата зад три-четвърти от всички входни врати имаше такива антрета и съображението за тяхното наличие няма да ни се стори толкова безсмислено, ако си спомним, че в ония времена парижките буржоа не са имали портиери.

— По дяволите! — с явна досада заключи Бюси. — Ако трябва, ще почукам на всяка врата и ще разпитам всички стопани, ако трябва, ще изхарча хиляда екю, за да развържа езиците на всички лакеи и всички стари бабички, но ще разбера онова, което искам да разбера. Тук има петдесет къщи, по десет на вечер прави пет вечери и аз ще ги пожертвам. Само че ще трябва да почакам, докато земята изсъхне.

Бюси вече завършваше монолога си, когато забеляза в далечината поклащаща се, бледа светлинка, която се отразяваше в локвите подобно на светлината на фар в морето и се движеше към него.

Светлинката се приближаваше бавно и неравномерно; от време на време спираше, понякога се отклоняваше наляво или надясно, понякога спираше изведнъж, започваше внезапно да подскача като блуждаещ огън, сетне спокойно тръгваше напред, но скоро отново започваше да криволичи.

— Не ще и дума, Бастилията е необикновено място — каза си Бюси. — Но ще почакаме, каквото и да става.

И с тези думи той се нагласи по-удобно: загърна се с плаща си и се скри в най-близката ниша. Нощта бе от тъмна по-тъмна и на четири крачки отпреде си човек не можеше да различи нищо.

Светлинката продължаваше да се приближава и да описва най-чудновати кръгове. Но тъй като Бюси не беше суеверен, оставаше с убеждението, че тази светлина не е естествен блуждаещ огън, от ония, които внушаваха такъв страх на пътниците в средните векове, а е чисто и просто някакъв фенер, размахван от нечия ръка, която на свой ред бе прикрепена към нечие тяло.

И наистина след няколко секунди на очакване това предположение се потвърди. На тридесетина крачки от себе си Бюси забеляза черен силует, удължен и тънък като стълб, постепенно силуетът прие очертанията на човешка фигура; човекът държеше в ляната си ръка фенер и ту го изнасяше с ръката си напред, ту встрани, ту надолу към краката си. Отначало Бюси помисли, че непознатият е член на почтеното братство на пияниците, тъй като само с пийнало състояние можеха да се обяснят нелепите му движения и философското спокойствие, с което той пропадаше в калните ями и шляпаше по локвите.

В един миг той дори се подхлъзна на разтопения лед: Бюси дочу глух звук, видя как фенерът стремително полетя надолу, и помисли, че нощният пияница едва се крепи на краката си и се мъчи да запази равновесие.

Към този „служител на Бакхус“, както метр Ронсар би нарекъл непознатия, Бюси вече изпитваше съчувствието, което благородните сърца изпитват към пияниците, оказали се в късни доби на улицата, и едва не се спусна да му се притече на помощ, когато фенерът полетя нагоре с бързина, свидетелстваща, че неговият притежател демонстрира значително по-голяма устойчивост, отколкото можеше да се допусне на пръв поглед.

— На ти сега — каза си Бюси, — предстои ни май още едно приключение.

И тъй като фенерът възобнови движението си напред и, изглежда, се носеше точно към мястото, където се намираше Бюси, младият човек се прилепи по-плътно до стената.

Фенерът се приближи с още десетина крачки и в обсега на неговата светлина нашият герой забеляза нещо поразително — очите на човека с фенера бяха вързани.

„Ей богу! — каза си Бюси. — Що за щуротия да си играе на жмичка с феиер в ръка, особено по това време и в тая киша? Да не би пък отново да спя и сънувам?“

Бюси изчакваше. Човекът със завързаните очи направи още пет или шест крачки.

— Господи, боже мой — изненада се Бюси, — той май си приказва самичък. Не, той не е нито пияница, нито умопобъркан. Той е математик и се опитва да реши някаква задача.

Последното заключение на нашия наблюдател се основаваше на думите, които чу да произнася човекът с фенера.

— Четиристотин осемдесет и осем, четиристотин осемдесет и девет, четиристотин и деветдесет — тихо броеше той. — Трябва да е тук някъде.

И тайнственият непознат надигна превръзката от очите си, приближи се до вратата на дома, пред който бе спрял, и внимателно започна да я изучава.

— Не — установи той, — явно не е тази врата. След това отново нахлузи превръзката на очите си и продължи пътя си, като все така броеше на глас:

— Четиристотин деветдесет и едно, четиристотин деветдесет и две, четиристотин деветдесет и три, четиристотин деветдесет и четири… Тук трябва вече да е „горещо“.

Той отново надигна превръзката от очите, приближи се до най-близката до Бюси врата, огледа я с не по-малко внимание от първата и отново заговори:

— Хъм! Хъм! Като че ли тази ще е. Не… да, да… не, дяволски врати, приличат си една на друга като две капки вода.

„До същия извод стигнах и аз — каза си Бюси. — Този математик започва да ме изпълва с уважение.“

Непознатият отново сложи превръзката върху очите си и продължи нататък.

— Четиристотин деветдесет и пет, четиристотин деветдесет и шест, четиристотин деветдесет и седем, четиристотин деветдесет и осем, четиристотин деветдесет и девет… Ако срещу мен сега има врата — произнесе той, — трябва да е онази…

Врата наистина имаше, и то тъкмо тази, в чиято ниша се беше притаил Бюси, така че, когато предполагаемият математик свали превръзката, видя точно пред себе си нашия герой.

— И какво? — заинтересува се Бюси.

— Господи! — отстъпи потресен назад любителят на нощните разходки.

— Това се казва среща! — каза Бюси.

— Възможно ли е? — възкликна неизвестният.

— Както виждате, възможно е, но случаят наистина е необикновен. Та значи вие сте същият онзи лекар?

— А вие същият онзи благородник?

— Както виждате.

— Исусе Христе! Какъв късмет!

— Значи, същият лекар — продължи Бюси, — който снощи превърза благородника, получил удар с шпага в бедрото?

— Без всякакво съмнение.

— Аз също ви познах веднага. Трябва да ви кажа, че имате нежна, лека ръка и в същото време много умела.

— Ах, господине, най-малко вас очаквах да срещна тук.

— А какво търсите?

— Къщата.

— Ааа, къщата ли? — учудено запита Бюси.

— Да.

— Ще рече, вие не знаете къде се намира тя?

— Как мога да я знам — отвърна младият човек, — след като ми вързаха очите, преди да ме отведат в нея?

— Значи вас са ви вкарали със завързани очи?

— Именно.

— Сигурен ли сте обаче, че наистина сте идвали в този дом?

— В този или в един от съседните. В кой именно, не съм сигурен, затова съм се захванал да го търся…

— Прекрасно — каза Бюси, — значи всичко това не е било сън…

— Кое всичко? Какъв сън?

— Трябва да ви призная, любезни, че цялото това приключение с изключение на удара с шпагата естествено, ми се струваше просто сън.

— Разбирам ви — каза младият лекар, — в това не виждам нищо удивително, господине.

— Как така?

— Самият аз мислех, че в цялата тази история има някаква тайна.

— Да, любезни, и тъкмо нея искам да разкрия. Да се надявам ли на помощта ви?

— Иска ли питане?

— Дайте ми ръката си. Но преди това ще ви попитам…

— Слушам ви.

— Как се казвате?

— Господине — отвърна младият лекар, — не бих искал да приема за обиден въпроса ви. Знам, че, както го изисква добрият тон, на въпроса ви би трябвало да вдигна гордо глава и изпъчен да попитам на свой ред: „А вие, господине, няма ли да ми се представите?“ Но вие имате дълга шпага, а аз само ланцет, при това видът ви е на знатен благородник, а аз, измокрен до кости и в кал до кръста, трябва да ви се струвам някакъв нехранимайко. Затова ще ви отговоря просто и чистосърдечно: казвам се Реми льо Одоен.

— Прекрасно, господине, премного съм ви благодарен. Колкото до мен, аз съм граф Луи дьо Клермон, сеньор дьо Бюси.

— Бюси д’Амбоаз? Героят Бюси! — възторжено възкликна младият медик. — Гледай ти! Господине, нима вие сте същият онзи знаменит Бюси, полковникът, който, който… О!

— Същият, господине. А сега, когато си изяснихме кои сме, бъдете така добър да задоволите любопитството ми, въпреки че сте толкова измокрен и изкалян.

— Наистина — каза младият човек и заоглежда съкрушен доста късите си панталони, целите опръскани с кал, — наистина, подобно на Епаминонд Тивански, ще трябва, очевидно, да прекарам три дни вкъщи, доколкото гардеробът ми разполага всичко на всичко само с едни панталони и един камизол. Но, извинете, вие ме попитахте като че ли нещо?

— Да, господине, бих желал да знам как попаднахте в този дом?

— По най-простия и едновременно с това много сложен начин. Съдете сам.

— Да чуя.

— Господин графе, дължа да ви се извиня. Бях толкова потресен, че се обръщах към вас, без да назовавам вашата титла.

— Това са чисти дреболии, продължавайте.

— Господин графе, ето цялата ми история: живея на улица Ботрйи на петстотин и две крачки оттук. Макар само беден ученик на хирург, смея да ви уверя, че ръката ми е доста умела.

— Аз самият имах случая да се убедя в това — каза Бюси.

— Учих се усърдно — продължи младият човек, — но не можах да си намеря пациенти. Казвам се, както вече ви се представих, Реми льо Одоен; Реми — защото такова име са ми дали при кръщенето, а Одоен — защото съм се родил в Нантей-льо-Одоен. Преди седем-осем дни зад Арсенала някакъв клетник бе намушкан с нож, аз му заших корема и много сполучливо натиках вътре червата му, които се бяха изсипали. Тази операция ми донесе известност наоколо и, изглежда, благодарение на това имах снощи щастието да бъда събуден от едно приятно гласче.

— Глас на жена? — възкликна Бюси.

— Да, но не бързайте с изводите, графе, колкото и селяндур да съм, все пак можах да разбера, че това е глас на прислужница. В това отношение не мога да се излъжа, много по-често ми се случва да имам работа с прислужници, отколкото с госпожи.

— И какво направихте?

— Вдигнах се от леглото и отидох да отворя вратата, но едва бях проврял глава, когато две малки, не твърде нежни, но и не прекалено загрубели ръчички ми сложиха върху очите превръзка.

— Без нито дума да ви кажат при това?

— Не, защо, беше ми казано: „Вървете с мен, без да се опитвате да разберете къде ви водя, мълчете, ето вашето възнаграждение.“

— Какво беше то?

— Кесия с пистоли, която ми бе пъхната в ръката.

— Аха! А какво отговорихте вие?

— Че съм готов да последвам моята очарователна водачка. Не знаех колко е очарователна, но си помислих, че блага приказка пари не струва.

— И я последвахте без възражения, без да искате някакви гаранции за сигурността си?

— Често ми се е случвало да чета в книгите за подобни истории и съм забелязал, че за лекаря те винаги завършват с нещо приятно. И така, аз тръгнах с непознатата, както вече имах честта да ви доложа; стъпвахме по твърда земя, през нощта беше замръзнало, и аз преброих четиристотин, четиристотин и петдесет, петстотин, и накрая петстотин и две крачки.

— Отлично — каза Бюси, — постъпили сте много умно. И сега трябва да бъдем според вас пред същата врата?

— Във всеки случай някъде наблизо, защото този път можах да преброя четиристотин деветдесет и девет крачки. Естествено хитрото девойче би могло да ме поведе по заобиколен път — според мен то бе способно да ми изиграе такъв номер.

— Да допуснем, че прислужницата се е погрижила за подобни предпазни мерки, все пак, дори да е била по-хитра от самия дявол, би могла да изтърве нещо излишно, да назове нечие име?

— Абсолютно нищо.

— А вие самият не забелязахте ли нещо?

— Само което може да усетиш с допира на пръстите, научени в някои случаи да ни заменят очите, тоест — вратата, обкована с гвоздеи, антрето зад вратата и стълбището в дъното на антрето.

— Отляво ли?

— Точно така. Дори преброих стъпалата.

— Колко бяха?

— Дванайсет.

— И веднага след това входа?

— Мисля, че отначало имаше коридор: отваряха се три врати.

— Добре.

— А после чух глас. Ах, този път това бе гласът на госпожицата — толкова нежен и мелодичен.

— Да, да. Това беше нейният глас.

— Естествено нейният.

— Нейният, нейният, кълна ви се.

— Ето все пак нещо, в което можете да се закълнете. По-нататък ме вмъкнаха в една стая, където лежахте вие и ми разрешиха да сваля превръзката от очите си.

— Всичко е точно.

— И тогава ви видях.

— Къде се намирах?

— На едно легло.

— На едно легло с балдахин от бяла коприна, бродирана със златни цветя?

— Да.

— А стените на стаята бяха обкичени с гоблени, нали?

— Правилно.

— А върху тавана бяха изрисувани фигури?

— Точно така, а между прозорците…

— Портрет?

— Именно.

— На осемнайсет-двайсетгодишна жена?

— Да.

— Блондинка?

— Да, несъмнено.

— Прекрасна като ангел?

— Още по-прекрасна!

— Браво! И какво направихте?

— Превързах ви.

— При това отлично, честна дума!

— Постарах се, колкото мога.

— Превъзходно ме превързахте, просто превъзходно, милостиви господине, тази сутрин раната ми беше почти затворена и стана розова.

— Това го дължите на мехлема ми; мисля, че въздействието му е отлично, понеже, преди да го приложа на друг, съм го изпробвал неведнъж върху собствената си кожа на най-различни места по тялото и — кълна ви се! — два-три дни след това раните напълно се затварят.

— Любезни ми господин Реми — възкликна Бюси, — вие сте забележителен човек, вие ме предразположихте изцяло към себе си… Но по-нататък? Какво стана по-нататък? Разказвайте.

— По-нататък вие отново загубихте съзнание. Гласът ме попита какво ви е състоянието.

— Откъде ви питаше?

— От съседната стая.

— Значи не видяхте самата дама?

— Не, не я видях.

— Какво й казахте?

— Казах й, че раната не е опасна и че ще се затвори след двадесет и четири часа.

— А тя остана ли доволна?

— Ужасно. Тя възкликна: „Боже мой, какво щастие!“

— Казала е: „Какво щастие!“? Мили господин Реми, ще ви позлатя целия, но продължавайте, продължавайте… или!

— Това беше всичко, по-нататък няма нищо. След като ви превързах, нямах повече работа там. Гласът ми каза: „Господин Реми…“

— Гласът знаеше името ви?

— Разбира се, все заради същия нещастник, когото бяха намушкали с нож. Помните ли, преди малко ви споменах?

— Вярно, вярно; и така, гласът ви каза: „Господин Реми…“

— „Останете докрай човек на честта, не подлагайте на опасност една бедна жена, поддала се на състраданието; завържете си очите и се оставете да ви върнат у дома ви, без да се опитвате да надничате по пътя.“

— Обещахте ли й?

— Дадох й дума.

— Устояхте ли на думата си?

— Както виждате — простодушно отвърна младият човек, — иначе не бих търсил сега вратата.

— Добре — каза Бюси, — това е великолепна черта на характера ви, показваща, че вие сте галантен кавалер и макар че всичко в мен кипи от злоба, не мога да не ви кажа: ето ви ръката ми, господин Реми.

И възхитеният Бюси протегна ръката си на младия лекар.

— Господине! — възкликва трогнатият Реми.

— Стиснете я, стиснете я, вие сте достоен да бъдете благородник.

— Господине — отзова се Реми, — вечно ще се гордея с това, че имах честта да стисна ръката на храбрия Бюси д’Амбоаз. Ала моята съвест остава неспокойна.

— Това пък защо?

— В кесията имаше десет пистола.

— И какво?

— Това е твърде много за един лекар, който получава за визитация пет су, ако изобщо решат да му платят, и аз търсех да открия дома…

— За да върнете кесията ли?

— Именно.

— Любезни господин Реми, вие сте твърде добросъвестен, кълна ви се; спечелили сте честно тези пари, те ви се полагат по право.

— Мислите ли? — с явно облекчение попита Реми.

— Отговарям за думите си, макар че най-малко тази дама е следвало да се разплаща с вас, ами че аз съвсем не я познавам, нито пък тя мен.

— Ето ви още една причина да върна парите. Сам виждате.

— Исках само да кажа, че аз също ви оставам длъжник.

— Вие мой длъжник?

— Да, и аз ще ви се изплатя. С какво се занимавате в Париж? Хайде, разкажете ми. Поверете ми вашите тайни, любезни господин Реми.

— С какво се занимавам в Париж ли? Да, всъщност с нищо, господин графе, но бих могъл да върша все нещо, ако имах пациенти.

— Да смятаме тогава, че ви е провървяло; за начало ви предоставям един пациент: самия себе си. Повярвайте ми, ще имате голяма практика! Не минава ден, в който да не продупча най-прекрасното творение на създателя или някой да не повреди великолепния образец на неговата работа в мое лице. Е как, съгласен ли сте да се заемете с кърпенето на дупките по моята кожа или на онези, които самият аз ще продупча в нечия чужда?

— Ах, господин графе — отвърна Реми, — аз имам толкова малко заслуги…

— Напротив, вие сте именно човекът, който ми трябва, дявол да го вземе! Ръката ви е лека като на жена, и с този мехлем Ферагюс…

— Господине!

— Вие ще останете да живеете при мен, ще имате на разположение собствени стаи и собствени слуги; съгласявайте се или, честна дума, ще ме хвърлите в бездната на отчаянието. Още повече че вашата работа не е приключила: трябва да смените превръзката ми, любезни господин Реми.

— Господин графе — отвърна младият лекар, — аз съм в такъв възторг, че не знам как да изразя радостта си. Ще имам работа! Ще имам пациенти!

— Е не, казах ви, че ви вземам само за себе си… и за моите приятели естествено. А сега — нищо друго ли не си спомняте?

— Нищо.

— Щом е така, помогнете ми да си обясня някои неща, ако е възможно.

— Как именно?

— Виждате ли… вие сте наблюдателен човек: броите крачките си, опипвате стените, запомняте гласовете. Не знаете ли защо след като сте ме превързали, се озовах на ръба на рова край Тампл?

— Вие?

— Да… аз… Може би сте помагали при пренасянето ми?

— В никакъв случай! Напротив, ако бяха поискали моя съвет, аз решително щях да се възпротивя срещу такова преместване. Студът можеше да ви напакости извънредно много.

— Не мога да си обясня как е могло да стане това. Желаете ли да продължим заедно издирването на този дом?

— Готов съм на всичко, което е угодно на вас, господине, но се боя, че от това няма никаква полза — всички къщи тук са напълно еднакви.

— Тогава — каза Бюси — трябва да ги огледаме през деня.

— Да, но през деня ще ни забележат.

— Тогава ще трябва да съберем сведения.

— Всичко ще разузнаем, монсеньор…

— И ще постигнем своето. Повярвай ми, Реми, от днес сме двама и съществуваме не насън, а наяве, а това вече не е никак малко.