Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (87)

Глава 47
Която ще хвърли светлина върху предходната

Предната вечер, след като всичко беше решено и уговорено между господата дьо Гиз и анжуйците, господин дьо Монсоро се прибра и завари вкъщи Бюси.

Тогава Монсоро си помисли, че този смел дворянин, към когото той се отнасяше все така приятелски, може твърде много да се компрометира утре, ако не бъде предупреден, и реши да говори с него на четири очи.

— Скъпи графе — каза на младежа, — позволявате ли да ви дам един съвет?

— Естествено — отвърна Бюси. — Дори ви моля.

— На ваше място бих отсъствал утре от Париж.

— Аз ли? Защо?

— Единственото, което мога да ви кажа: отсъствието би ви спасило от големи неприятности.

— Какви неприятности? — учуди се Бюси и прониза с поглед графа.

— Нима не знаете какво ще стане утре?

— Нямам представа.

— Честно?

— Кълна се.

— Монсеньор херцог д’Анжу не е ли споделил нищо с вас?

— Не. Монсеньор херцогът споделя с мен само нещата, за които може да се говори на висок глас и бих добавил даже: за които почти всеки би могъл да говори на висок глас.

— Добре тогава, аз не съм херцог д’Анжу и обичам приятелите не заради себе си, а заради тях самите. Та ще ви кажа, скъпи графе, че за утре се подготвят важни събития и че поддръжниците на херцог д’Анжу и на господата дьо Гиз са замислили удар, чиято крайна цел може да бъде детронирането на краля.

Бюси погледна господин дьо Монсоро с известно недоверие, но лицето на графа изразяваше абсолютна искреност и тя не будеше никакво съмнение.

— Графе — отвърна Бюси, — знаете, че принадлежа на херцог д’Анжу, тоест нему принадлежат животът ми и моята шпага. Кралят, а аз никога не съм си позволявал нападки лично срещу него, ми е сърдит и не пропуска случай да каже или стори нещо против мен. Тъкмо утре — Бюси понижи глас, — казвам това само на вас, разбирате ли ме? — утре ще рискувам живота си, за да унизя Валоа в лицето на неговите фаворити.

— Значи твърдо сте решен да понесете всички последици от предаността си към херцог д’Анжу? — попита Монсоро.

— Да.

— Сигурно знаете докъде може да ви доведе това?

— Знам къде възнамерявам да спра. Независимо от причините да съм недоволен от краля, никога не бих вдигнал ръка срещу божия помазаник. Нека други го вършат, аз няма да посегна на никого и никому няма да нанеса удар, само ще следвам херцог д’Анжу, за да го защитя в случай на опасност.

Монсоро се замисли, след малко сложи ръка на рамото на Бюси и каза:

— Скъпи графе, херцог д’Анжу е лицемер, страхливец и предател, човек, способен от ревност или страх да жертва най-верния си слуга, най-предания си приятел. Скъпи графе, чуйте моя дружески съвет: оставете го, идете утре във венсенската си къща, вървете където и да е, но не участвайте в шествието по време на празника.

Бюси го изгледа внимателно.

— А защо вие самият оставате с херцог д’Анжу?

— Защото поради въпроси, свързани с моята чест, още някое време ще имам нужда от него — отговори графът.

— Е, и аз поради въпроси, засягащи моята чест, ще остана с херцога.

Граф Монсоро стисна ръка на Бюси и двамата се разделиха.

Вече разказахме в предишната глава, какво се случи по време на утринното обличане на краля на следващия ден.

Монсоро се прибра, уведоми жена си, че заминава за Компиен и веднага разпореди да бъде подготвено всичко за отпътуването му.

Диана с радост изслуша тази вест. Тя знаеше от мъжа си за подготвяния дуел между Бюси и д’Епернон, но от всички миньони на краля д’Епернон беше известен като последен по храброст и умение, затуй, когато мислеше за дуела, тя изпитваше едновременно страх и гордост.

Бюси още рано сутринта се яви при херцог д’Анжу и го съпроводи в Лувъра, там остана през цялото време в галерията.

Д’Анжу си тръгна от краля, взе Бюси и кралският кортеж потегли към Сен-Жермен л’Оксероа.

Когато видя Бюси, толкова прям, верен, предан, херцогът почувства нещо като угризение на съвестта, но две неща потиснаха добрите му подбуди: голямата власт, която имаше над него Бюси — както всеки силен човек над слабия, — вдъхваше на принца опасения, че Бюси, приближен до трона му, може да стане истинският крал; освен това Бюси беше влюбен в госпожа дьо Монсоро и любовта му нараняваше ревнивото сърце на Франсоа.

Обаче и Монсоро, от своя страна, будеше у него същото безпокойство, както Бюси и принцът си каза:

„Ако Бюси дойде с мен и с храбрата си подкрепа ми помогне да извоювам победата, защо ще ме интересува какво би казал или направил този Монсоро? Ако пък Бюси ме напусне, повече нищо няма да му дължа и също ще го изоставя.“

Поради двойнствените си мисли, посветени на Бюси, принцът нито за миг не изпускаше от очи младия мъж.

Видя го как със спокойно, усмихнато лице влезе в църквата, любезно даде път на противника си д’Епернон и коленичи отзад.

Тогава принцът му направи знак да се доближи. Така, както бяха заели местата в църквата, за да вижда Бюси, принцът трябваше да обръща глава назад, а ако го приближеше откъм лявата си страна, можеше да му хвърля по някой поглед.

Бяха минали вече петнадесети на минути от началото на литургията, когато в църквата влезе Реми и коленичи до своя господар. При появата на младия лекар херцогът трепна: той знаеше, че Бюси доверява на Одоен всичките си тайни.

И наистина след малко, когато двамата шепнешком размениха няколко думи, Реми скришом му подаде бележка.

Принцът усети, че кръвта му се смразява: адресът върху писъмцето беше написан с дребен изящен почерк.

„От нея — помисли си принцът, — пише му, че мъжът й няма да бъде в Париж.“

Бюси пусна бележката в шапката си, отвори я и я прочете.

Принцът не я виждаше вече, но видя лицето му, озарено от блясъка на радостта и любовта.

„Ах, ако не дойдеш с мен, мисли му!“ — закани се той.

А Бюси докосна листчето с устни и го прибра до сърцето си.

Херцогът се огледа. Ако Монсоро беше тук, кой знае, може би принцът нямаше да изтърпи чак до вечерта, за да му назове името на Бюси.

Когато литургията свърши, всички отново се върнаха в Лувъра, където ги чакаше лека закуска — краля в неговите покои, дворяните в галерията.

Швейцарците вече бяха строени пред вратите на Лувъра, готови за път.

Крийон с френската гвардия стоеше в двора.

Както херцог д’Анжу не изпускаше от поглед Бюси, така Шико следеше с очи краля.

Когато влизаха в Лувъра, Бюси отиде при херцога:

— Прощавайте, монсеньор — поклони се той, — бих искал да кажа на ваше височество две думи.

— Спешно ли е? — попита херцогът.

— Много, монсеньор.

— А не може ли да ми го кажеш по време на шествието. Ще вървим заедно.

— Извинете, монсеньор, но аз спрях ваше височество точно за да помоля за позволение да не ви съпровождам.

— Защо? — попита херцогът и гласът му издаде скритото вълнение.

— Монсеньор, ваше височество знае, че утре е голям ден, защото тогава трябва да се приключи с враждата между Анжу и Франция. Искам да се усамотя във венсанската си къща и целия ден да прекарам там самичък.

— Значи няма да се включиш в шествието, в което участва целият дворец, участва кралят?

— Не, монсеньор. Но само с позволение на ваше височество, разбира се.

— И няма да се присъединиш към мен дори в манастира?

— Монсеньор, искам целият ми ден да е свободен.

— Ами ако изведнъж имам нужда от приятелите си? — попита херцогът.

— Тъй като ще имате нужда от тях, само за да вдигнат шпага срещу краля си, монсеньор, с двойно основание моля да ме пуснете — настоя Бюси. — Моята шпага е свързана с предизвикателството ми към д’Епернон.

По-рано Монсоро вече беше казал на принца, че може да разчита на Бюси. Значи всичко се беше променило след това и промяната се дължеше на бележката, която Одоен донесе в църквата.

— И така — процеди херцогът през зъби, — напускаш своя сеньор и господар, Бюси?

— Монсеньор — отговори Бюси, — за човек, който утре ще рискува живота си в такъв жесток, кървав, гибелен двубой, какъвто, сигурен съм, ще бъде нашият дуел, за такъв човек не съществува вече друг господар освен онзи, за когото е предназначена последната му изповед.

— Ти знаеш, че става дума за трон за мен и ме напускаш?

— Ваше височество, аз достатъчно направих за вас и достатъчно ще направя утре, не искайте от мен повече от живота ми.

— Добре — глухо рече херцогът, — свободен сте, вървете, господин дьо Бюси.

Бюси, който никак не се обезпокои от внезапното охладняване на принца, се поклони, слезе по стълбите и щом се намери извън стените на Лувъра, бързо закрачи към своя дворец.

Херцогът извика Орили.

Орили дойде.

— Какво стана, монсеньор? — попита лютнистът.

— Той сам си прочете присъдата.

— Не идва ли с вас?

— Не.

— Заради писъмцето за среща?

— Да.

— Тогава значи довечера.

— Довечера.

— Господин дьо Монсоро предупреден ли е?

— За срещата — да, но кого ще види там — още не.

— И така, решили сте да пожертвувате вашия Бюси?

— Реших да отмъстя — каза принцът. — Сега се плаша само от едно.

— И то е?

— Да не би Монсоро да разчита само на своята сила и ловкост и да не би Бюси да му се измъкне.

— Нека монсеньорът не се безпокои.

— Защо?

— Господин Бюси окончателно ли е осъден?

— Да, кълна се в смъртта на Христос! Той ми стана като настойник, парализира волята ми, налага ми се; той ми отне любимата и я направи своя, той не е човек, а лъв, и аз не съм му господар, а по-скоро съм негов пазач. Да, да, Орили, присъдата е твърда, безпрекословна и без право на помилване.

— В такъв случай, както вече казах, нека монсеньорът не се вълнува: ако Бюси се изплъзне от Монсоро, няма да се спаси от друг.

— Кой е този друг?

— Ваше височество заповядва ли ми да го назова?

— Да, заповядвам ти!

— Този друг е господин д’Епернон.

— Д’Епернон! Д’Епернон, който утре трябва да се бие с него?!

— Да, монсеньор.

— Разкажи ми всичко.

Орили започна да разказва, но в този момент повикаха принца. Кралят вече беше на трапезата и се учуди, че не вижда херцог д’Анжу, по-точно Шико му обърна внимание, че принца го няма, и кралят нареди брат му да бъде извикан.

— Ще ми разкажеш по време на шествието — реши херцогът.

И последва лакея, който бе пратен да го търси.

А сега, тъй като сме заети с по-важен герой и нямаме достатъчно време, за да последваме херцога и Орили по парижките улици, ще разкажем на нашите читатели какво се беше случило между д’Епернон и лютниста.

Рано сутринта д’Епернон отиде в двореца Анжу и каза, че иска да говори с Орили.

Отдавна се познаваше с музиканта.

Последният го беше учил да свири на лютня и двамата, ученик и учител, често се бяха събирали да поскрибуцат на виола или на цигулка, както по това време беше модно не само в Испания, но и във Франция.

Оттам двамата музиканти бяха свързани с чувство за приятелство, сърдечно, но в рамките на приличието.

Освен това д’Епернон, хитрият гасконец, използуваше метода па кроткото проникване, което означаваше да се добира до господарите чрез слугите им, и херцог д’Анжу почти не би могъл да има тайна, за която миньонът да не бе осведомен от приятеля си Орили.

Ще допълним, че като хитър дипломат той се умилкваше едновременно и пред краля, и пред херцога и се прехвърляше от единия към другия от страх да не си спечели враг в лицето на бъдещия и от желание да си запази благоволението на настоящия крал.

Целта на последната му визита при Орили беше да поговорят за предстоящия двубой.

Дуелът с Бюси тревожеше неспирно кралския миньон.

През целия дълъг живот на д’Епернон храбростта никога не бе представлявала основна черта на характера му, а за да приеме хладнокръвно мисълта за двубой с Бюси, трябваше да е повече от храбър — трябваше да е безстрашен. Да се бие с Бюси — това означаваше да се изправи лице в лице със смъртта.

Някои се бяха осмелявали, но в битката биваха сваляни на земята, за да не се изправят никога вече.

Щом д’Епернон подхвана разговор с музиканта по този важен за него въпрос, Орили, който знаеше за тайната омраза на своя господар към Бюси — Орили, както казахме, веднага подкрепи ученика си и му показа колко го съжалява. Той съобщи, че господин дьо Бюси вече осем дни упражнява фехтовката по два часа всяка сутрин със сигналиста от армията, най-коварната рапира на Париж от всички времена, своего рода артист във фехтовката, който понеже бил пътешественик и философ, бил възприел от италианците тяхната предпазливост и съсредоточеност, от испанците — красивите бляскави финтове, от немците — желязната хватка на пръстите върху дръжката и изкуството на контраударите, а от дивите поляци, които тогава се наричаха сармати — техните отскоци, пируети, внезапното отпускане и боя гърди в гърди. По време на това дълго изброяване на предимствата на противника д’Епернон от ужас изгриза целия кармин от боядисаните си нокти.

— Така ли? Тогава с мен е свършено! — каза той едновременно усмихнат и блед.

— Ами да, по дяволите! — потвърди Орили.

— Но това е безсмислено — възкликна д’Епернон, — да се дуелирам с човек, дето бездруго ще ме убие. Все едно да играя зарове с противник, който е сигурен, че всеки път ще хвърля по две шестици.

— Трябваше да помислите за всичко това, преди да приемете неговото предизвикателство, господине.

— Гръм да ме убие! — не се сдържа д’Епернон. — Някак ще се измъкна. Все пак съм гасконец. Безумец е, който доброволно си отива от живота и особено на двайсет и пет. Аз поне така мисля, кълна се в смъртта на Христос! И това е съвсем разумно. Чакай!

— Слушам.

— Казваш, господин дьо Бюси бил сигурен, че ще ме заколи?

— За мен това е абсолютно ясно.

— Тогава нашето няма да е дуел, а истинско убийство.

— Наистина.

— И ако е убийство, нали тогава…

— Какво?

— Законът позволява убийството да бъде изпреварено…

— Да…

— С… друго убийство.

— Разбира се.

— Щом той ще иска да ме убие, какво ми пречи аз пръв да го убия?

— О, боже господи! Никой естествено; не си го бях помислил.

— Има ли нещо неясно в мисълта ми?

— Ясна е като бял ден.

— И логична?

— Съвсем логична.

— Но само че вместо да го убия варварски, собственоръчно, както той иска да постъпи с мен, аз — понеже не мога да гледам кръв — ще предоставя тази грижа на някой друг.

— Значи ще наемете убийци?

— Да, кълна се в честта си! Както херцог дьо Гиз и херцог дьо Майен — за Сен-Мегрен.

— Ще ви струва скъпо.

— Давам три хиляди екю.

— Когато вашите убийци научат с кого ще си имат работа срещу трите хиляди екю, повече от шестима няма да можете да наемете.

— Шестима не стигат ли?

— Шестима ли! Господин дьо Бюси ще убие четиримата, преди да го е докоснала шпага. Спомнете си сблъсъка на улица Сент-Антоан, когато рани Шомберг в бедрото, вас в ръката и почти уби Келюс.

— Давам и шест хиляди екю, ако е нужно — рече д’Епернон. — Кълна се в божия кръст! Щом ще се захващам с нещо, искам да го свърша както трябва, без да ми се изплъзне!

— Имате ли набелязани подходящи хора? — попита Орили.

— Проклятие! — отговори д’Епернон, — Имам предвид някои безделници: войници от запаса, разни юначаги. Общо взето не падат по-долу от венецианските и флорентинските побойници.

— Прекрасно! Прекрасно! Само че внимавайте.

— Защо?

— Ако не успеят, ще ви издадат.

— Кралят е на моя страна.

— Това е добре, но кралят не може да попречи на господин дьо Бюси да ви убие.

— Така е, точно така — умисли се д’Епернон.

— Бих ви подсказал друг начин.

— Кажи, приятелю, кажи.

— Но може би няма да искате да действате съвместно с още едно лице?

— Не бих се отказал от нищо, което увеличава надеждите ми за избавление от бясното псе.

— Добре. Един враг на вашия враг го ревнува…

— О!

— И точно сега…

— Точно сега, да — какво?

— Готви капан за вашия враг.

— Нататък?

— Обаче няма пари. С вашите шест хиляди екю ще може да свърши едновременно и вашата, и своята работа. Нали не настоявате лично да имате честта да нанесете удара?

— Боже мили, не, разбира се. Напротив: държа да остана в сянка.

— Тогава му пратете вашите хора, без да им разкривате кой сте. Той ще ги използува.

— Но дори моите хора да не знаят кой съм, аз поне трябва да знам кой е този човек.

— Ще ви го покажа днес.

— Къде?

— В Лувъра.

— Значи е благородник?

— Да.

— Орили, незабавно ще ти бъдат връчени шестте хиляди, за да уредиш всичко.

— Така ли се разбираме?

— Твърдо и непоклатимо.

— Тогава към Лувъра!

— Към Лувъра!

В предишната глава видяхме как Орили казва на д’Епернон:

— Всичко е наред, господин дьо Бюси няма да се бие утре.