Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (71)

Глава 31
За неудобството от прекалено широките носилки и прекалено тесните врати

Бюси не се отделяше от Диана. Благодушната усмивка на Монсоро предоставяше на младия човек свобода, но той внимаваше да не злоупотреби с нея.

С ревнивците работата е такава — защитавайки своята собственост, те не знаят жалост, но затова и бракониерите не ги щадят, ако са попаднали вече в техните владения.

— Госпожо — каза Бюси на Диана, — наистина аз съм най-нещастният от всички хора. При известието за смъртта на графа аз посъветвах принца да се помири с майка си и да се върне в Париж. Той се съгласи, а вие, оказва се, оставате в Анжу.

— О, Луи! — отговори младата жена, стискайки с нежните си пръстчета ръката на Бюси. — И вие смеете да твърдите, че сме нещастни? Толкова чудесни дни и толкова неописуеми радости, споменът за които кара сърцето да бие като лудо. Нима забравихте за тях?

— Нищо не съм забравил, госпожо, напротив, твърде добре помня, и затова, губейки това щастие, се чувствам достоен за съжаление. Разберете колко ще страдам, госпожо, ако трябва да се върна в Париж и да се намирам на сто левги от вас! Сърцето ми се разкъсва, Диана, и аз ставам страхливец.

Диана погледна Бюси. Неговият взор бе изпълнен е такава скръб, че младата жена наведе глава и се замисли.

Бюси чакаше, устремил към нея умоляващ поглед и събрал молитвено ръце.

— Добре — каза Диана, — вие ще отидете в Париж — и аз също.

— Как? — възкликна младият човек. — Ще оставите господин дьо Монсоро?

— Аз бих го оставила — отговори Диана, — но той няма да ме остави. Не, повярвайте ми, Луи, по-добре е той да тръгне с нас.

— Но той е ранен, невъзможно е.

— Той ще замине, уверявам ви.

И веднага тя пусна ръката на Бюси и се приближи до принца. В много лошо разположение на духа принцът отговаряше нещо на граф дьо Монсоро, до носилката на графа стояха и Рибейрак, Антраге и Ливаро.

Графът видя Диана и челото му се проясни, но това състояние на покой беше мимолетно, то проблясна като слънчев лъч между две бури.

Диана се приближи до херцога и графът се намръщи.

— Монсеньор — каза тя с пленителна усмивка, — казват, че ваше величество много обича цветята. Елате, ще ви покажа най-прекрасните цветя в цялата област.

Франсоа галантно й предложи ръка.

— Къде водите монсеньора, госпожо? — обезпокоено попита Монсоро.

— В оранжерията, господине.

— А — произнесе Монсоро, — е, добре, така да е, носете ме в оранжерията.

„Честна дума — каза си Реми, — струва ми се, че направих добре, като не го убих. Благодаря на бога! Той самичък прекрасно ще се убие.“

Диана се усмихна на Бюси с усмивка, обещаваща чудеса.

— Само нека господин дьо Монсоро — прошепна му тя — да не знае, че вие заминавате от Анжу, за другото аз ще се погрижа.

— Добре — отговори Бюси.

И той се приближи до принца в момента, когато носилката изчезна сред дърветата.

— Монсеньор — каза той, — внимавайте да не се изпуснете. Монсоро не трябва да знае, че се готвим да се помиряваме.

— Защо?

— Защото, за да завоюва признанието на кралицата майка, той може да я предупреди за нашите намерения и нейно величество, знаейки, че решението ни е взето, може да не бъде толкова щедра с нас.

— Ти си прав — каза херцогът, — значи ти му нямаш доверие?

— Не, не, честна дума! Наистина са го проболи в гърдите с шпага. Този глупак Реми, който го спаси, първо помислил, че е мъртъв. Но душата на Монсоро очевидно е закована с гвоздеи за тялото му.

Те се приближиха до оранжерията.

Диана очарователно се усмихваше на херцога.

Пръв влезе принцът, след него — Диана. Монсоро искаше да ги последва, но се оказа, че носилката не може да влезе вътре. Сводестата врата, висока и дълбока, не беше по-широка от най-широкия сандък, а носилката на графа бе с ширина шест фута.

Като видя прекалено тясната врата и прекалено широката носилка, Монсоро гневно извика.

Без да обръща внимание на отчаяните жестове на мъжа си, Диана влезе в оранжерията.

Бюси прекрасно разбра усмивката на младата жена, чието сърце бе свикнал да чете по очите й, остана при Монсоро и му каза с възможно най-спокоен глас:

— Напразно упорствате, господин графе, вратата е много тясна и никога няма да можете да влезете през нея.

— Монсеньор, монсеньор — крещеше Монсоро. — Не отивайте в оранжерията, там има смъртоносни изпарения от разни презморски цветя! Тези цветя разпространяват най-отровни аромати, монсеньор.

Но Франсоа не го слушаше. Щастлив, че държи ръката на Диана, той беше забравил обичайната си предпазливост и навлизаше все по-навътре в зелените дебри.

Бюси ободряваше граф дьо Монсоро, като го съветваше да понася търпеливо болката, но въпреки неговите успокояващи слова, това, което трябваше да стане, стана — Монсоро не можа да понесе страданията — не физическите, в това отношение той беше по-твърд от желязо, а душевните.

Той загуби съзнание.

Реми отново встъпи в правата си. Той заповяда да отнесат ранения вкъщи.

— А сега — обърна се лекарят към Бюси, — какво да правя сега?

— Е, кълна се в бога! — отговори Бюси. — Довърши, това, което така добре си започнал — остани до графа и го излекувай.

След това той съобщи на Диана за нещастието с мъжа й.

Тутакси Диана остави херцог д’Анжу и забърза към замъка.

— Постигнахте ли целта си? — попита я Бюси, когато тя мина край него.

— Мисля, че да — отговори тя, — във всеки случай, не заминавайте, преди да се видите с Гертруда.

Херцогът се интересуваше от цветята само защото ги разглеждаше заедно с Диана. Щом тя се оттегли, той си спомни предупрежденията на граф дьо Монсоро и излезе от оранжерията.

Рибейрак, Антраге и Ливаро го последваха.

През това време Диана се върна при мъжа си, когото Реми свестяваше с амоняк.

Скоро графът отвори очи.

Първото му движение беше да скочи, но Реми очакваше това и се беше погрижил да завържат графа за леглото.

Той отново изръмжа, огледа се наоколо и видя Диана до главата си.

— А, вие ли сте, госпожо? — каза той. — Радвам се да ви видя, защото искам да ви съобщя, че днес вечерта заминаваме за Париж.

Реми се развика, но Монсоро не му обърна никакво внимание, сякаш въобще го нямаше тук.

— Искате да пътувате, господине? — попита Диана със своето обичайно спокойствие. — А раната ви?

— Госпожо, няма такава рана, която би ме задържала — каза графът. — Предпочитам да умра, нежели да страдам и дори да ми е съдено да умра по пътя, все едно, днес вечерта ние ще заминем.

— Какво пък, господине — каза Диана, — както ви е угодно.

— Така ми е угодно. Пригответе се за отпътуване, бъдете така добра.

— Аз лесно ще се приготвя, господине, но не бихте ли ми казали каква е причината за това внезапно решение.

— Ще ви отговоря, госпожо, тогава, когато вече няма да имате цветя, които да показвате на принца, или тогава, когато ми направят достатъчно широки врати, за да минава носилката ми през тях.

Диана се поклони.

— Но, госпожо… — започна Реми.

— Графът желае това — отговори Диана. — Мой дълг е да му се подчиня.

По едва забележимия знак на младата жена Реми разбра, че не трябва да се меси със своите забележки. Той замълча, като измърмори под носа си:

— Ще ми го убият, а после хората ще кажат, че медицината е виновна.

Междувременно херцог д’Анжу се готвеше да напусне Меридор.

Той изрази своята дълбока признателност на барона за приема и скочи на коня.

В този момент излезе Гертруда. Тя на висок глас съобщи на херцога, че нейната господарка е заета с графа и няма да има честта да му засвидетелства своето уважение и тихичко прошепна на Бюси, че Диана заминава вечерта.

Херцогът и свитата му заминаха.

Трябва да кажем, че херцогът не се отличаваше със силна воля.

Суровата, непристъпна Диана нараняваше чувствата му и го отблъскваше от Анжу. Усмихнатата Диана беше примамка, която го задържаше тук.

И понеже не знаеше за решението на главния ловчия да замине, херцогът през целия път размишляваше, че би било твърде опасно, ако веднага отстъпи на кралицата майка.

Бюси беше предвидил това и разчиташе на желанието на принца да остане в Анжу.

— Виж, Бюси — каза херцогът, — виж какво мисля…

— Да, монсеньор, какво? — попита младият човек.

— Че не трябва веднага да се съгласявам с доводите на майка ми.

— Прав сте. Тя и така се смята за велик политик.

— Ако, разбираш ли, ако я помолим да почака една седмица, или по-скоро, ако проточим тази седмица, като устроим няколко празненства, на които да поканим аристокрацията, ние ще покажем на нашата майка колко сме силни.

— Великолепна мисъл, монсеньор. Но ми се струва…

— Ще остана тук една седмица — и благодарение на тази отсрочка ще измъкна от майка ми нови отстъпки, помни ми думата.

Бюси изглеждаше потънал в размишления.

— Наистина, монсеньор, опитайте, но гледайте вашите работи да не пострадат от това отлагане, вместо да спечелят. Кралят например…

— Какво кралят?

— Кралят, който не знае вашите намерения, може да се разсърди. Той е много избухлив, нашият крал.

— Ти си прав, трябва да изпратим някого при брат ми да го приветства от мое име и да му съобщи, че се връщам. Така ще получа тази седмица, която ми трябва.

— Да, но този някой много рискува — каза Бюси.

Херцог д’Анжу се усмихна накриво.

— В случай, че променя намеренията си, нали?

— Е, въпреки обещанието, дадено на брат ви, вие ще ги промените, ако интересите ви го наложат, не е ли така?

— И още как, дявол да го вземе!

— Много добре. И тогава вашият пратеник ще бъде изпратен в Бастилията.

— Ние няма да му кажем защо отива, просто ще му дадем писмо.

— Напротив — възрази Бюси, — не му давайте писмо и му кажете.

— Но тогава никой няма да иска да се заеме с това поръчение.

— Е, стига!

— Ти познаваш ли някой, който би се заел с това?

— Да, познавам един.

— Кой е той?

— Аз, монсеньор.

— Ти?

— Да, аз. На мен ми харесват трудните поръчения.

— Бюси, мили Бюси — извика херцогът, — ако направиш това, можеш да разчиташ на моята вечна признателност.

Бюси се усмихна, той познаваше границите на тази признателност, за която говореше негово височество. Херцогът реши, че Бюси се колебае.

— И ще ти дам десет хиляди екю за пътешествието — добави той.

— Какво говорите — каза Бюси, — имайте милост, нима за такова нещо се плаща?

— Значи заминавате?

— Заминавам.

— В Париж?

— В Париж.

— А кога?

— Когато ви е угодно, дявол да го вземе!

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Разбира се. Е?

— Ами…

— Днес вечерта, ако желаете, монсеньор.

— Храбри Бюси, мили Бюси, но ти наистина ли си съгласен?

— Дали съм съгласен? — повтори Бюси. — Но вие прекрасно знаете, монсеньор — за да ви услужа, бих влязъл и в огъня. Значи разбрахме се. Заминавам днес вечерта. А вие тук се веселете и получете от кралицата майка за мен някое хубавичко абатство.

— Вече помислих за това, приятелю.

— Тогава, довиждане, монсеньор!

— Прощавай, Бюси! Да, да не забравим едно нещо.

— Какво?

— Да се сбогуваш с майка ми.

— Ще имам честта.

И наистина Бюси, по-безгрижен, весел и жизнерадостен от ученик в междучасие, направи визита на Катерина и се приготви да замине веднага, щом получи сигнал от Меридор.

Наложи се да чака до следващата сутрин. Монсоро беше много отслабнал след изживените вълнения и сам дойде до заключението, че тази нощ трябва да почива.

Около седем часа същият коняр, който му беше занесъл писмото на Сен-Люк, сега донесе сигнала. Той съобщи на Бюси, че въпреки сълзите на стария барон и възраженията на Реми графът е тръгнал за Париж на носилка.

Диана, Реми и Гертруда го придружавали на коне. Носилката носели на ръце осем селяни, които щели да се сменят на всяка измината левга.

Бюси чакаше само това съобщение. Той скочи на коня, оседлан от вечерта, и препусна в същата посока.