Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (81)

Глава 41
Съгледвачи

Орили и херцог д’Анжу изпълниха намерението си. Херцогът целия ден гледаше по възможност да държи Бюси до себе си, за да проследява всичките му начинания.

Бюси бе желал точно такава възможност — да прекара деня с принца и по този начин да си освободи цялата вечер.

Обикновено постъпваше точно така, дори когато нямаше никакви тайни планове.

В десет вечерта се загърна в плаща си и с въжената стълба под мишница се запъти към Бастилията.

Херцогът, който не знаеше, че Бюси има стълба в неговото преддверие и не допускаше, че някой може да посмее в този час сам да излезе по улиците на Париж; херцогът, който предположи, че Бюси ще отиде до двореца си за коня и слугата, загуби десет минути за приготовления. През същите десет минути леконогият и влюбен Бюси вече беше изминал три четвърти от пътя.

Съдбата беше благосклонна към него, както е благосклонна обикновено към смелите хора. Той не срещна никого по улиците и когато наближи къщата, видя прозореца да свети.

Това беше уговореният им сигнал с Диана.

Младежът хвърли стълбата към балкона. По нея стърчаха шест куки, закривени на различни страни, та непременно да се закачи някъде.

Щом чу шума, Диана духна лампата и отвори прозореца, за да закрепи стълбата.

Всичко стана за минутка.

Диана огледа площада, взря се внимателно във всяко кътче и ъгълче.

Площадът й се стори безлюден.

Тогава тя направи знак на Бюси да се качва. След като видя знака й, той се заизкачва по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. Те бяха общо десет, така че той ги изкачи на пет крачки или за пет секунди.

Моментът бе избран много сполучливо, защото по времето, когато Бюси се изкачваше към прозореца, господин дьо Монсоро след повече от десетминутно търпеливо подслушване пред вратата на жена си бавно заслиза по стълбите, като се опираше на ръката на верен слуга, подходящ заместник на Реми за всичко останало освен превръзките и лекарствата.

Тази двойна маневра, сякаш изпипана от хитър стратег, бе изпълнена толкова точно, че Монсоро отвори външната врата тъкмо в мига, когато Бюси издърпа стълбата и Диана затвори прозореца.

Монсоро излезе навън. Но улицата, както вече казахме, беше празна и графът нищо не видя.

— Може би си получил неверни сведения? — попита той.

— Не, господине — отговори слугата. Излизах от двореца Анжу и старшият коняр, с него сме приятели, ми каза съвсем ясно, че монсеньор херцогът е заповядал вечерта да се оседлаят два коня. Но може пък другаде да е смятал да ходи, не тук.

— Къде другаде ще ходи? — намръщи се Монсоро.

Като всички ревнивци графът не можеше да си представи, че цялото останало човечество има и други грижи освен тази едничка — да му причинява страдания.

Пак огледа улицата.

— Май по-добре да бях останал в стаята на Диана — измърмори той. — Но те сигурно си дават някакви сигнали. Тя щеше да го предупреди, че съм там, и все едно нищо нямаше да науча. По-добре да дебна отвън, както се разбрахме. Хайде, отведи ме на онова тайно място, откъдето всичко се било виждало.

— Да вървим, господине — рече слугата. Монсоро тръгна напред, с едната ръка опрян на ръката на спътника си, с другата напипвайки стената.

И наистина само на двайсетина-трийсет крачки от вратата на къщата в посока към Бастилията имаше голяма грамада камъни, останали от разрушените сгради. Махленските момчета я използуваха за крепост, когато играеха на война — игра, добила популярност от годините на войните между арманяците и бургундците.

Сред руините слугата направи нещо като укритие, там спокойно можеха да се поберат двама.

Постла плаща си и Монсоро седна върху него.

Слугата остана в нозете му.

До себе си за всеки случай сложиха зареден мускет. Слугата понечи да запали фитила, но Монсоро го спря.

— Почакай — каза той, — има време. Тук сме на кралски лов. Вдигне ли някой ръка в кралските ловни полета, чака го бесило и смърт.

Той местеше очи с пламнали зеници като вълк, притаен край кошара, от прозорците на Диана към дъното на улицата, а оттам — към околните улици, да не би докато искаше да изненада, той самият да бъде неприятно изненадан.

Диана предвидливо бе дръпнала тежките гобленови пердета и само тясна ивица светлина между тях подсказваше за живот в тъмната къща.

Монсоро не беше престоял и десетина минути в засада, когато от улица Сент-Антоан излязоха двама конници.

Слугата не продума, само ги посочи с ръка.

— Да — пошепна Монсоро, — виждам.

На ъгъла при двореца Турнел конниците се спешиха и вързаха конете за желязната халка, специално забита в стената.

— Монсеньор — каза Орили, — изглежда сме закъснели. Най-вероятно е тръгнал направо от вашия дворец и ни е изпреварил с десетина минути. Вече е там.

— Дори така да е — отговори принцът, — щом не сме вадели как е влязъл, ще го видим поне как ще излезе.

— Но кога ли? — попита Орили.

— Когато ние пожелаем — отвърна принцът.

— Дано не ви се види неделикатно от моя страна, ако попитам как по-точно смятате да го постигнете, ваше височество?

— Нищо по-лесно. Един от нас, например ти, отиваш да почукаш на вратата под предлог, че си дошъл да питаш за господин дьо Монсоро — как е със здравето. Всички влюбени се стряскат от шума и щом влезеш в къщата, той ще изскочи от прозореца, аз пък тук, отвън, ще го видя как ще избяга.

— А Монсоро?

— Какво би могъл да каже, по дяволите! Той ми е приятел, аз съм угрижен и съм пратил човек да пита за здравето му, защото през деня ми се е сторило, че не изглежда добре. Много просто.

— Страшно хитро, монсеньор — съгласи се Орили.

— Чуваш ли какво си говорят? — допита Монсоро слугата.

— Не, но ако продължат разговора си, непременно ще ги чуем, защото идват към нас.

— Монсеньор — обади се Орили, — онези руини сякаш нарочно са тук, за да се скрие зад тях ваше височество.

— Да. Но почакай, може би ще успея нещо да видя между завесите.

Както вече казахме, Диана отново бе запалила лампата и слаба светлина се процеждаше през прозореца. Херцогът и Орили поне десетина минути се опитваха от различни места да намерят точката, откъдето погледите им биха могли да проникнат вътре в стаята.

През това време Монсоро кипеше от гняв и току стискаше цевта на мускета, много по-студена от ръката му.

— О! Как ще го понеса? — шепнеше той. — И това ли оскърбление да преглътна? Не, не! Търпението ми се изчерпа. Мили боже! Да нямам възможност нито да спя, нито да будувам, нито дори спокойно да боледувам само защото в скучаещия мозък на това нищожество принца се е загнездил позорен каприз! Не, аз не съм сервилен слуга, аз съм граф дьо Монсоро! Само да тръгне в онази посока — и ще го спре куршум в черепа, кълна се в честта си! Пали, Рьоне!

Тъкмо в този миг принцът, като видя, че не може да надникне зад пердето, се върна към първоначалния си план и понечи да се скрие зад развалините, докато Орили отиде да почука на вратата. Но Орили, внезапно забравил разликата в положението им, го дръпна за ръката.

— Какво има, господине? — учуди се принцът.

— Бързо, монсеньор, да се махаме, бързо — подкани го Орили.

— Но защо?

— Не виждате ли? Там вляво нещо проблясва. Бързо, монсеньор, бързо.

— Наистина съзирам искрица между камънаците.

— Това е фитил на мускет или аркебуза, монсеньор.

— А! — възкликна херцогът. — Кой ли може да се крие там, по дяволите!

— Някой от приятелите или слугите на Бюси. Да се оттеглим, ще заобиколим и ще се върнем от другата страна. Слугата ще вдигне тревога и ще видим как Бюси изскача от прозореца.

— Наистина си прав — съгласи се херцогът. — Да тръгваме.

Прекосиха улицата към мястото, където бяха оставили конете си.

— Отиват си — обади се слугата.

— Да — рече Монсоро. — Позна ли ги?

— Почти съм сигурен, че са принцът и Орили.

— Вярно. Но сега ще се убедя за по-сигурно.

— Какво смятате да правите?

— Тръгваме!

Херцогът и Орили междувременно свърнаха по Сент-Катрин с намерение да минат край градините и да се върнат покрай Бастилията.

Монсоро си отиде вкъщи и нареди да приготвят каретата.

Стана точно така, както беше предвидил херцогът.

Щом чу шума от прибирането на Монсоро, Бюси скочи: светлината отново угасна, прозорецът се отвори, спусна се стълба и Бюси за огромно свое съжаление бе принуден да бяга подобно на Ромео, но за разлика от Ромео не видя как денят наднича румен, нито чу песента на чучулигата.

В мига, щом стъпи на земята и Диана му хвърли въжената стълба, иззад ъгъла на Бастилията се появиха херцогът и Орили.

Те дори успяха да зърнат някаква сянка между небето и земята точно под прозореца на Диана, но сянката почти в същата секунда изчезна зад ъгъла на Сен-Пол.

— Господарю — понечи слугата да умири граф дьо Монсоро, — така ще вдигнем в паника цялата къща.

— Какво от това! — възмути се побеснелият Монсоро. — Нали аз съм господарят тук — имам пълното право да върша в дома си същото, което възнамеряваше да стори херцог д’Анжу!

Каретата вече чакаше. Монсоро прати за двамата слуги, които живееха на улица Турнел, и когато мъжете, дето го бяха съпровождали навсякъде още от раняването му, дойдоха и заеха местата си отзад на стъпенките, каретата потегли. Двата яки коня препускаха в тръс и след няма и четвърт час доставиха графа пред портите на двореца Анжу.

Херцогът и Орили се бяха прибрали току-що, та още и конете им не бяха разседлани.

Монсоро, който имаше право да влиза при принца без покана, се появи на прага тъкмо в момента, когато принцът, захвърлил шапката си на креслото, протягаше нозе пред камердинера да му изуе ботушите.

Лакеят, с няколко стъпки изпреварил Монсоро, докладва за идването на господин главния ловчия.

Гръм да бе паднал в стаята, принцът нямаше повече да се слиса, отколкото при тази вест!

— Господин дьо Монсоро? — викна той, обзет от безпокойство — то пролича и от бледостта му, и от развълнувания тон.

— Да, монсеньор, същият — отвърна графът, успокоявайки или по-точно опитвайки се да успокои кипналата си кръв.

Усилието, което правеше, бе тъй жестоко, че графът почувства как нозете му се подкосяват и се свлече на фотьойла до вратата.

— Но — рече херцогът — пощадете се, скъпи приятелю. Още отсега сте тъй блед, сякаш всеки момент ще паднете в несвяст.

— О не, монсеньор! Първо трябва да съобщя на ваше височество твърде важни новини. После не е изключено и да загубя съзнание, наистина е възможно.

— Тогава говорете, скъпи графе — подкани го Франсоа съвсем объркан.

— Не в присъствието на слугите, надявам се — рече Монсоро.

Херцогът отпрати всички, дори Орили.

Останаха насаме.

— Ваше височество се връща май отнякъде? — попита Монсоро.

— Както виждате, графе.

— Много непредпазливо от страна на ваше височество — да се разхождате посред нощ по улиците.

— Кой ви е казал, че съм се разхождал по улиците?

— Проклятие! Тази прах по ботушите ви, монсеньор…

— Господин дьо Монсоро — отвърна принцът с недвусмислен тон, — нима изпълнявате и други функции освен тази на главен ловчия?

— Длъжността на съгледвач ли? Да, монсеньор. В наше време всички го правят, едни повече, други по-малко, та и аз като другите.

— И какво ви дава тази длъжност?

— Възможност да знам всичко, което става.

— Интересно — каза принцът и се премести към звънеца, за да има възможност да повика слугите.

— Много интересно — потвърди Монсоро.

— Е, съобщете ми онова, което искахте.

— Точно затуй съм дошъл.

— Ще позволите ли и аз да седна?

— Не иронизирайте, монсеньор, над смирения и верен приятел като мен, който въпреки късния час и тежкото си състояние е дошъл да ви направи важна услуга. И да съм седнал, монсеньор, кълна ви се, то е само защото не ме държат краката.

— Услуга ли? — попита херцогът. — Услуга?

— Да.

— Но говорете най-после!

— Монсеньор, дойдох при ваше височество по поръка на един повелител.

— Краля?

— Не, монсеньор, херцог дьо Гиз.

— А — каза принцът, — по поръчение на херцог дьо Гиз, това вече е друго. Елате насам и говорете по-тихо.