Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (37)

Глава 37
За това, какво правеше в Лувъра херцог дьо Гиз

След херцог дьо Гиз вървеше множество офицери, придворни, благородници. След този блестящ ескорт се бяха проточили тълпи народ — ескорт много по-малко блестящ, но далеч по-надежден и страшен.

В двореца пуснаха само свитата на херцога, народът остана пред стените на Лувъра.

Виковете, които се чуваха в онази минута, когато херцог дьо Гиз вече невидим за тълпата, влизаше в галерията, идваха именно от редиците на народа.

При вида на тази необикновена армия, която обграждаше кумира на парижани всеки път, когато той се появяваше по улиците на столицата, кралските гвардейци се хванаха за оръжието и като се построиха зад своя храбър полковник, загледаха към народа заплашително, а към триумфатора с нямо предизвикателство.

Гиз забеляза враждебното настроение на тези войници, командвани от Крийон. С изящен полупоклон той поздрави полковника, който с шпага в ръка беше застанал на четири крачки пред строените си хора. Застинал с безпристрастно изражение на лицето и неподвижност, която изразяваше презрение, той не отвърна на поздрава.

Подчертаният отказ на офицера и войниците да се преклонят пред неговото всепризнато могъщество, учуди херцог дьо Гиз. Той се намръщи, но с приближаването към вратите на кралския кабинет бръчките по челото му се разглаждаха и както вече казахме, в залата той влезе с любезна усмивка.

— А, това сте вие, братовчеде — каза кралят, — що за шум вдигнахте! Като че ли и фанфари имаше? Или фанфарите просто са ми се сторили?

— Господарю — отговори херцогът, — фанфарите в Париж славят само краля, а на бойното поле — само пълководеца. Аз твърде добре познавам и двореца, и военния лагер, за да сбъркам. Тук фанфарите биха били твърде гръмогласни за поданика, а там недостатъчно гръмки даже за принца.

Анри прехапа устни.

— Кълна се в смъртта на Христос — каза той след минутно мълчание, при което не сваляше очи от лотарингския принц, — вие изглеждате чудесно, братовчеде. Нима едва днес пристигате от обсадата на Ла-Шарите?

— Да, едва днес, господарю — отговори херцогът и леко се изчерви.

— Бога ми, вашето посещение е голяма чест за нас, голяма чест, голяма чест.

Анри III, когато имаше твърде много тайни мисли, имаше навик да повтаря думите, като че ли уплътняваше редиците на войници, прикриващи от очите на противника оръдейна батарея, която трябва да се изяви само в нужната минута.

— Голяма чест — повтори Шико, толкова точно копирайки интонацията на краля, че можеше да се помисли, че тези две думи произнесе Анри.

— Господарю — каза херцогът, — ваше величество си позволява да се шегува: нима може васал да оказва чест на суверена, от когото произлизат всички чести и почести?

— Имам предвид, господин дьо Гиз — възрази Анри, — че всеки добър католик, който се завръща от поход, обикновено отначало навестява бога в някой храм, а след това краля. Да се почита бога, да се служи на краля — вие знаете, братовчеде, — това е истина наполовина политическа, наполовина божествена.

При тези думи херцог дьо Гиз почервеня още по-забележимо. Кралят, който говореше, гледайки госта в очите, забеляза неговото смущение; подчинявайки се на някакъв инстинктивен порив, той премести поглед от дьо Гиз на херцог д’Анжу и с учудване видя, че неговият мил брат е пребледнял толкова силно, колкото е почервенял неговият скъп братовчед.

Това вълнение, проявено толкова различно, порази краля. Анри нарочно отмести поглед и прие любезен вид. Под този кадифен поглед Анри III както никой друг умееше да скрие кралските си нокти.

— Във всеки случай, херцоже — каза той, — нищо не може да се сравни с радостта ми, че ви виждам жив и невредим, щастливо избягнал всички съдбоносни случайности на войната, макар да говорят за вас, че вие не бягате от опасностите, а дръзко търсите среща с тях. Опасностите обаче ви познават, братовчеде, и те бягат от вас.

Херцогът в отговор на тази любезност направи поклон.

— Ето защо ще ви кажа, братовчеде: не преследвайте с такова увлечение смъртта, нещо, което наистина е непоносимо за безделници като нас грешните, които спят, ядат, ходят на лов и считат за победа измислянето на нова мода или молитва.

— Да, да господарю — залови се за последната дума на краля херцогът, — известно ни е, че сте просветен и благочестив крал и никакви земни грижи няма да ви накарат да забравите бога и интересите на светата църква. Затова и пристигнахме тук, изпълнени с доверие към ваше величество.

— Можеш да се полюбуваш на доверието на своя братовчед, Анри — каза Шико, посочвайки свитата на херцога, която, като не се осмеляваше да влезе в кралските покои, се тълпеше край отворените врати, — една трета от него той е оставил пред вратата на кабинета ти, а останалите две — пред вратите на Лувъра.

— С доверие?… — повтори Анри. — А нима не винаги идвате с доверие при мен, братовчеде?

— Позволете ми да ви обясня, господарю, думата „доверие“, която се изпусна от устата ми, се отнася за едно предложение, което, надявам се, няма да ми откажете да изслушате.

— Охо! Вие имате някакво предложение за мен, братовчеде? Тогава говорете откровено, или както казахте „изпълнен с доверие“. Какво имате да ни предложите?

— Една от най-прекрасните идеи, които биха могли още да вълнуват християнския свят, откакто кръстоносните походи станаха невъзможни.

— Говорете, херцоже.

— Господарю — продължи херцогът, повишавайки глас така, че да може да бъде чут и в преддверието, — господарю, званието на всехристиянски крал не е празен звук, то задължава ревностно и пламенно да се брани религията. Големият син на църквата, а такава е вашата титла, господарю, трябва винаги да бъде готов да защити своята майка.

— Виж ти — каза Шико, — моят братовчед проповядва с дълга рапира на кръста и каска на главата. Забавно! Вече няма да се чудя на монаси, които горят от нетърпение да се хвърлят в бой. Анри, моля полк за Горанфло.

Херцог дьо Гиз се направи, че не чува тези думи. Анри III кръстоса крака, опря лакът върху коляното си и подпря брадата си с длан.

— Нима църквата я заплашват сарацини? — попита той. — И не жадувате ли за случай да се сдобиете с титлата на… ерусалимски крал?

— Господарю — продължи херцогът, — уверявам ви, че огромните тълпи народ, които ме последваха до Лувъра, благославяйки името ми, ми оказват такава почит само като награда за моите ревностни усилия, насочени към защита на вярата. Имах честта да спомена на ваше величество още преди встъпването ви на престола проект за съюз между всички верни католици.

— Да, да — подхвана Шико, — спомням си. Това е Лигата, кълна се в светата утроба, Анри. Това е Лигата, Лигата, създадена в чест на свети Вартоломей, кралю мой. Бога ми, ти имаш къса памет, сине мой, ако не можеш да си спомниш такава победна идея.

При тези думи херцогът се обърна и с презрение погледна онзи, който ги произнесе, без да подозира какво голямо значение имат те за краля след неотдавнашните съобщения на господин дьо Морвилие.

Херцог д’Анжу се разтревожи. Притискайки пръст към устните си, той втренчено погледна херцог дьо Гиз, който беше блед и неподвижен като статуята на Предпазливостта.

Този път кралят не би забелязал това мълчаливо предупреждение, свидетелствуващо за общността на интересите на двамата принцове, но Шико си даде вид, че му е хрумнало да забоде една от своите хартиени птички на рубинената верижка, украсяваща шапката на краля, наведе се към Анри и му прошепна на ухото:

— Погледни братлето си, Анри.

Анри бързо вдигна очи — пръстът на херцог д’Анжу се махна със същата бързина, обаче беше късно. Кралят видя това движение и се досети какво означава.

— Господарю — продължи херцог дьо Гиз, който беше забелязал Шико да казва нещо на краля, но не можеше да чуе думите, — католиците действително нарекоха своето тайно сдружение света Лига и тази Лига сега си поставя за главна цел укрепването на трона и защитата му от нашите заклети врагове хугенотите.

— Добре казано! — възкликна Шико — Одобрявам pedibiis et nuiu^[1].

— И все пак — продължи херцогът — само обединение, колкото и сплотено да е то, е все още недостатъчно. Това единно обединено тяло трябва да се приведе в движение, да се насочи към някаква цел, тъй като в кралство като Франция няколко милиона души не се обединяват без съгласието на краля.

— Няколко милиона души! — повтори Шико. — Бива си я семката на недоволството! Ако се посади от опитна ръка — не се съмнявам, че прекрасните плодове няма да закъснеят.

Този път търпението на херцога изглежда преля, той презрително сви устни, напрегна десния си крак и за малко да тропне с него, но успя да се сдържи.

— Учудвам се, господарю — каза той, — че ваше величество допуска така често да прекъсват речта ми, макар че говоря за толкова важни неща.

При такова открито изказване на неудоволствие, със справедливостта на което беше невъзможно да не се съгласи, Шико изгледа всички присъстващи злобно и като подражаваше на пронизителния глас на парламентарния глашатай, кресна:

— Тишина! Инак, кълна се в светата утроба — ще си имате работа с мен.

— Няколко милиона! — повтори кралят, видимо поразен от тази цифра. — Твърде похвално за католическата религия. Срещу тези няколко милиона обединени католици колко души могат да изправят протестантите в моето кралство?

Херцогът сякаш се помъчи да си спомни някаква цифра.

— Четирима — каза Шико.

Тази нова проява беше посрещната с гръмогласен смях от придворните на краля, но херцог дьо Гиз сви вежди, а от преддверието, където бяха неговите хора, се чу ропот на възмущение от дързостта на шута.

Кралят бавно се обърна към вратата, откъдето идваха недоволните гласове, и тъй като умееше да придава на погледа си израз на високо достойнство, ропотът веднага стихна.

След това кралят със същия израз на лицето погледна херцога.

— И тъй, господине, към какво се стремите? — каза той. — По същество… по същество…

— Моля за едно, господарю, тъй като славата на моя крал може би ми е по-скъпа от моята собствена — нека ваше величество, който във всяко едно отношение стои над нас — да покаже своето превъзходство над нас също и чрез своята ревностна преданост към католическата вяра и по такъв начин да лиши недоволните от какъвто и да е повод за възобновяване на войната.

— Ах, ако става дума за война, братовчеде — каза Анри, — аз имам войска. Само под ваше командване в лагера, който напуснахте, за да ме ощастливите със скъпоценните си наставления, има, ако не се лъжа, почти двадесет и пет хиляди войници.

— Господарю, може би съм длъжен да ви обясня какво разбирам под война.

— Обяснете ми, братовчеде, велики пълководецо, не се съмнявайте, че аз винаги с голямо удоволствие слушам как разсъждавате за подобни неща.

— Исках да кажа, господарю, че в наше време кралете са призвани да водят две войни: война духовна, ако може така да се изразим, и война политическа — война с иден и война с хора.

— Кълна се в смъртта на Исус! — каза Шико. — Великолепно изложено!

— Млъкни, глупако! — заповяда кралят.

— Хората — продължаваше херцогът — това са видими, осезаеми същества, смъртни; с тях може да се сблъскаш, да ги атакуваш и разбиеш, а когато са разбити, тях ги съдят или бесят без съд, което е още по-добре.

— Да — каза Шико — може да се обесят изобщо без съд: и по-кратко, и повече по кралски.

— Но с идеите — продължи херцогът, — с идеите не можете да се борите като с хората, господарю, те са невидими и пропълзяват навсякъде; те се крият от очите особено на онези, които искат да ги изкоренят. Скривайки се в тайни кътчета на човешките души, те пускат там дълбоки корени. И колкото по-старателно изрязвате невнимателните филизи, избили на повърхността, толкова по-могъщи и неизтребими стават невидимите корени. Идеята, господарю, това е джудже гигант, което трябва да бъде следено и денем, и нощем, тъй като то може вчера да е лазило в краката ви, а утре да виси заплашително над главата ви. Идеята, господарю, е като искра, попаднала в слама, само зорки очи могат да забележат пламващия посред бял ден пожар. Ето защо, господарю, на вас са ви нужни милиони стражи.

— Ето че и последните четирима френски хугеноти хвръкват по дяволите! — каза Шико. — Кълна се в светата утроба! Жал ми е за тях.

— А за да бъдат под око тези стражи — продължи херцогът, — предлагам на ваше величество да назначи глава на Светия съюз.

— Свършихте ли, братовчеде? — попита кралят.

— Да, господарю, и както ваше величество можа да се убеди, говорих пределно откровено.

Шико изпусна чудовищна въздишка, а херцог д’Анжу като се съвзе след неотдавнашната уплаха, се усмихна на лотаринтския принц.

— А вие — обърна се кралят към заобикалящите го придворни, — какво мислите вие за това, господа?

Шико, без да каже нито дума, взе шапката и ръкавиците си, хвана за опашката лъвската кожа, постлана на пода, замъкна я в ъгъла и легна върху нея.

— Какво правите, Шико? — попита кралят.

— Господарю — отговори Шико, — казват, че нощта е добър съветник. Защо казват така? Защото през нощта се спи. Аз ще спя, а утре на свеж ум ще отговоря на моя братовчед дьо Гиз.

След това той се изтегна на кожата.

Херцогът хвърли на гасконеца яростен поглед. Шико отвори едното си око, улови погледа и му отвърна с хъркане, подобно на гръмотевичен тътен.

— И така, господарю — попита херцогът, — какво мисли ваше величество?

— Мисля, че сте прав както винаги, братовчеде, съберете вашите главни лигисти, елате заедно с тях и аз ще избера човека, от който има нужда религията.

— А кога, господарю? — осведоми се херцогът.

— Утре.

Произнасяйки тази дума, кралят изкусно раздели усмивката си на две — едната половина — за херцог дьо Гиз, а другата — за херцог д’Анжу.

Последният се беше приготвил да си върви заедно с придворните, едва беше пристъпил към вратата, когато Анри каза:

— Останете, братко мой, искам да поговоря с вас.

Херцог дьо Гиз за миг стисна челото си с ръка, като че ли искаше да събере заедно потока от мисли, после излезе заедно със свитата си и изчезна с нея под сводовете на галерията.

Минута по-късно гръмнаха радостните възгласи на тълпата, която приветстваше излизането му от Лувъра по същия начин, както приветстваше влизането му.