Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (76)

Глава 36
Която е само продължение на предишната, съкратена от автора по случай новогодишните празници

В парадната зала се издигаше тронът на Анри III.

Около него шумно се тълпяха възбудените придворни.

Кралят седна на трона тъжен, с намръщено чело.

Всички очи бяха устремени към галерията, откъдето капитанът на гвардията трябваше да въведе пратеника.

— Господарю — каза Келюс и се наведе към ухото на краля, — знаете ли как се казва този пратеник?

— Не, какво ме интересува неговото име?

— Господарю, той се казва господин дьо Бюси. Нима оскърблението от това не става три пъти по-силно?

— Не виждам в това нищо оскърбително — опита се да запази хладнокръвие Анри.

— Ваше величество може и да не вижда — каза Шомберг, — но ние, ние прекрасно виждаме.

Анри не отговори. Той чувстваше как около трона кипят гняв и ненавист и в душата си се поздравяваше, че съумя да издигне между себе си и враговете си два такива мощни вала.

Лицето на Келюс непрекъснато сменяше цвета си — той ту пребледняваше, ту почервеняваше, стиснал здраво дръжката на шпагата си.

Шомберг бе свалил ръкавиците си и наполовина бе извадил кинжала от ножницата.

Можирон бе взел от пажа своята шпага и я бе закачил на колана си.

Д’Епернон бе засукал връхчетата на мустаците си до очите си и се беше скрил зад гърбовете на приятелите си.

Що се отнася до Анри, то той напомняше ловец, който чува как кучетата лаят на глиган и предоставил пълна свобода на своите фаворити, само се усмихваше.

— Да влезе — каза той.

При тези думи в залата се възцари пълна тишина, в която като че ли се чуваше глухият тътен на кралския гняв.

И в този миг в галерията се чуха уверени стъпки и гордо звънтене на шпори по плочите на пода.

Влезе Бюси с високо вдигната глава и спокоен поглед, с шапка в ръка.

Надменният взор на младия човек не се спря на никой от тези, които бяха наобиколили краля.

Бюси се запъти право към Анри, поклони се дълбоко и зачака въпроси. Той стоеше гордо пред трона, но това беше особена гордост, гордост на благородник, в която нямаше нищо оскърбително за кралското величие.

— Вие тук, господин дьо Бюси? Мислех, че сте в дебрите на Анжу?

— Господарю, аз наистина бях там, но както виждате, там вече ме няма.

— Какво ви води в нашата столица?

— Желанието да поднеса моето най-дълбоко почитание на ваше величество.

Кралят и миньоните се спогледаха. Очевидно те не очакваха това от невъздържания млад човек.

— И… нищо повече? — много високомерно попита кралят.

— Ще добавя, ваше величество, че моят господар, негово височество монсеньор херцог д’Анжу, ми заповяда да присъединя към моите почитания и неговите.

— Херцогът нищо друго ли не каза?

— Каза ми, че всеки момент ще тръгнат с кралицата майка за Париж и би искал ваше величество да знае за връщането на един от своите най-верни поданици.

Кралят почти онемя от учудване и не можа да продължи разпита си.

Шико се възползва от това прекъсване и се приближи до пратеника.

— Здравейте, господин дьо Бюси — каза той.

Бюси се обърна, изненадан, че в тази тълпа може да има и негов приятел.

— А, господин Шико, приветствам ви от цялото си сърце — отговори той. — Как е господин дьо Сен-Люк?

— Отлично. Той сега се разхожда при клетките за животни заедно със своята съпруга.

— Това ли е всичко, което трябва да ми кажете, господин дьо Бюси? — попита кралят.

— Да, господарю, ако има още някакви важни новини, херцог д’Анжу ще има честта лично да ви ги съобщи.

— Прекрасно — каза кралят.

И като стана мълчаливо от трона, той слезе по неговите две стъпала.

Аудиенцията завърши, тълпата придворни се разпръсна.

С крайчеца на окото си Бюси забеляза, че четиримата миньони го бяха наобиколили и направо затворили в жив пръстен, изпълнен с напрежение и заплаха.

В ъгъла на залата кралят тихо разговаряше със своя канцлер.

Бюси се направи, че не забелязва нищо и продължи да говори с Шико.

Тогава кралят, сякаш и той бе в заговора и искаше да остави Бюси сам, повика:

— Елате тук, Шико. Трябва да ви кажем нещо.

Шико се поклони на Бюси с учтивост, по която от левга можеше да се познае благородникът.

Бюси му отговори с не по-малко изящен поклон и остана в пръстена сам.

И тогава неговата поза и изразът на лицето му се измениха — с краля той разговаряше спокойно, с Шико — вежливо, сега той стана любезен.

Като видя, че Келюс се приближава до него, той каза:

— А, здравейте, господин дьо Келюс. Позволете да ви попитам как се чувства вашата компания?

— Доста зле, господине — отговори Келюс.

— Боже мой! — възкликна Бюси, сякаш загрижен от този отговор. — Но какво се е случило?

— Има едно нещо, което ни пречи ужасно — отговори Келюс.

— Нещо? — учуди се Бюси. — Та нима вие и вашите приятели, и особено вие, господин дьо Келюс, не сте достатъчно силни, за да отстраните това нещо?

— Извинете, господине — каза Можирон и дръпна Шомберг, който беше направил крачка напред, за да каже и той своята дума в този обещаващ да стане интересен разговор, — господин дьо Келюс искаше да каже не „нещо“, а „някой“.

— Но ако някой пречи на господин дьо Келюс — каза Бюси, — нека господин дьо Келюс го блъсне, както направихте току-що вие.

— Аз го посъветвах същото, господин дьо Бюси — каза Шомберг, — и мисля, че господин дьо Келюс е готов да последва съвета ми.

— А, това сте вие, господин дьо Шомберг — каза Бюси, — не ви познах.

— Сигурно, защото синята боя все още не се е измила от лицето ми — каза Шомберг.

— Съвсем не, напротив, вие сте много бледен, може би не се чувствате добре, господине?

— Господине, ако съм бледен, то това е от ярост.

— А, ето какво било! Значи и на вас, както на господин дьо Келюс, нещо или някой ви пречи?

— Да, господине.

— И на мен — каза Можирон, — на мен също ми пречи някой.

— Вие, както винаги, сте твърде остроумен, скъпи господин дьо Можирон, но наистина, господа, колкото повече ви гледам, толкова повече ме огорчават вашите разстроени лица.

— Забравихте за мен, господине — каза д’Епернон и застана гордо пред Бюси.

— Моля за извинение, господин д’Епернон, вие, както обикновено, стояхте зад другите, а при това аз почти нямам удоволствието да ви познавам и не мога да се обърна пръв към вас.

Това беше много любопитно зрелище — непринуденият, усмихващ се Бюси сред четиримата кипящи от ярост миньони, които му хвърляха, недвусмислени страшни погледи.

Само глупак или сляп можеше да не разбере какво искат кралските фаворити.

Само Бюси можеше да се направи, че не ги разбира.

Той помълча все така с усмивка на уста.

— Значи! — възкликна високо и тропна с крак Келюс, който пръв изгуби търпение.

Бюси вдигна поглед към тавана и се огледа.

— Господине — каза той, — забелязали ли сте какво ехо има в тази зала? Нищо не отразява така добре звука като мраморните плочи, а под измазаните сводове гласовете звучат два пъти по-високо. В открито, поле, напротив, звуците се разсейват и, кълна се в честта си, мисля, че и облаците играят важна роля за това. Аз правя това предположение според Аристофан. Чели ли сте Аристофан, господине?

Можирон прие тези думи на Бюси за покана и се приближи по-близо, за да поговори с него шепнешком.

Бюси го спря.

— Никакви секрети тук, господине, умолявам ви — каза Бюси, — вие знаете колко ревнив е негово величество кралят. Той ще реши, че злословим.

Можирон се отдръпна, вбесен повече от всякога. Шомберг зае неговото място и каза надменно:

— Колкото до мен, то аз съм немец, нека да съм прост, тъп, но съм прям. Аз говоря високо, за да ме чуят всички, които ме слушат. Но когато моите думи, които се опитвам да направя колкото се може по-понятни, не стигат до онзи, за когото се отнасят, защото той е глух, или не са разбрани от него, защото той не иска да ги разбере, то в такъв случай аз…

— Вие? — каза Бюси и впери в младия човек, чиято ръка вече нетърпеливо се надигаше, един от онези тигрови погледи, които сякаш изригват от дъното на пропастта и изгарят с плам. — Вие?

Шомберг свали ръката си.

Бюси сви рамене, завъртя се на токовете си и се обърна с гръб към него.

Сега той се оказа лице в лице с д’Епернон. Д’Епернон се хвърли в боя и всички пътища за отстъпление му бяха отрязани.

— Погледнете, господа — каза той, — какъв провинциалист е станал господин дьо Бюси след бягството му с монсеньор херцог д’Анжу — той е пуснал брада и няма на шпагата си панделка, той е с черни ботуши и сива шапка.

— Точно върху това размишлявах и аз току-що, скъпи д’Епернон. Като ви гледам такъв издокаран, си помислих: „Докъде може да доведе човек няколкодневното му отсъствие от двора. Аз, Луи дьо Бюси, сеньор дьо Клермон, съм принуден да се равнявам по вкуса на дребно гасконско благородниче.“ Но разрешете ми да мина, моля ви. Вие се приближихте толкова близо, че ме настъпихте и господин дьо Келюс също. Усетих това, макар да съм с ботуши — добави той с очарователна усмивка.

И като мина между д’Епернон и Келюс, Бюси протегна ръка на Сен-Люк, който тъкмо влезе в залата.

Сен-Люк забеляза, че ръката му е цялата в пот.

Той разбра, че става нещо необичайно и като дръпна след себе си Бюси, го изведе първо от пръстена на миньоните, а след това от залата.

Ропот на учудване се разнесе от миньоните и се разпространи и сред другите придворни.

— Невероятно — каза Келюс, — аз го оскърбих, а той не ми отговори.

— Аз — каза Можирон — му хвърлих ръкавица и той не ми отговори.

— Аз — подхвана Шомберг — поднесох ръката си почти до лицето му и той не ми отговори.

— Аз го настъпих — викаше д’Епернон, — настъпих го и той не ми отговори.

Д’Епернон сякаш беше пораснал с височината на крака на Бюси.

— Съвсем ясно е, той нищо не искаше да разбере — каза Келюс. — Тук се крие нещо.

— Аз зная какво — възкликна Шомберг.

— Какво?

— Той прекрасно вижда, че четиримата ще го убием и не иска да бъде убит.

В това време към младите хора се приближи кралят — Шико му шепнеше нещо на ухото.

— Е — произнесе кралят, — какво си приказвахте с господин дьо Бюси? Стори ми се, че имахте сериозен разговор с него.

— Искате да знаете какво си говорихме с господин дьо Бюси, господарю? — попита д’Епернон.

— Да, вие знаете, че съм любопитен.

— Честно казано, господарю, нищо хубаво. Той вече не е парижанин.

— Какъв е тогава?

— Селяндур. Той ни избяга.

— О, какво значи това? — каза кралят.

— Това значи, че ще трябва да обуча кучето си да го захапва за краката, но кой знае, може би и тогава няма да усети нищо през ботушите си.

— А аз — каза Шомберг — имам чучело за упражнения с шпагата, ще го кръстя Бюси.

— А аз — заяви д’Епернон — ще действам направо и ще отида най-далеч. Днес го настъпих по крака, утре ще го зашлевя. Храбростта му е престорена, тя се крепи на самолюбието му. Той си казва: „Достатъчно съм се сражавал за своята чест, сега трябва да пазя живота си.“

— Как, господа — възкликна Анри и се направи на сърдит, — вие се осмелихте да се отнесете зле тук, при мен в Лувъра, с благородник от свитата на брат ми?

— Уви, да — отговори на престорения гняв на краля Можирон със също така престорено смирение. — И макар че ние се отнесохме с него твърде зле, той с нищо не ни отговори.

Кралят с усмивка погледна Шико, наведе се към ухото му и прошепна:

— Ти все още ли смяташ, че те блеят, Шико? Струва ми се, че вече заръмжаха.

— Е — каза Шико, — а може би замяукаха. Познавам хора, на които котешкото мяукане ужасно им действа на нервите. Може би господин дьо Бюси се отнася към тези хора? Та затова е излязъл, без да им отговори.

— Така ли мислиш? — каза кралят.

— Времето ще покаже — поучително отговори Шико.

— Стига — каза Анри, — какъвто господарят, такива и слугите.

— Да не искате да кажете, господарю, че Бюси е слуга на вашия брат? В такъв случай много се заблуждавате.

— Господа — каза Анри, — отивам при кралицата, с която ще обядвам. Скоро Желози^[1] ще ни покажат един фарс. Каня ви на представление.

Присъстващите почтително се поклониха и кралят се оттегли през главния вход.

Точно в този момент господин дьо Сен-Люк влезе през страничния.

Той направи знак на четиримата миньони, които се готвеха да си тръгват.

— Моля за извинение, господин дьо Келюс — каза той, като се поклони, — вие все още ли живеете на улица Сент-Оноре?

— Да, скъпи приятелю, а защо питате?

— Бих искал да ви кажа няколко думи.

— О!

— А вие, господин дьо Шомберг, ще бъдете ли така добър да ми дадете вашия адрес?

— Аз живея на улица Бетизи — каза учуденият Шомберг.

— Вашия адрес го зная, д’Епернон.

— Улица дьо Грьонел.

— С вас сме съседи. А вие, Можирон?

— Аз живея в казармата на Лувъра.

— Значи ще започна с вас, ако разрешите, не, по-добре с вас, Келюс.

— Великолепно. Струва ми се, че разбрах. Вие идвате по поръчение на Бюси, нали?

— Няма да обсъждаме по чие поръчение идвам, господин дьо Келюс. Трябва да говоря с вас, това е.

— С четиримата ли?

— Да.

— Да, но ако не искате да говорите с нас в Лувъра, защото, както предполагам, смятате това място, за неподходящо, можем да се съберем в един от нас. Бихме могли заедно да изслушаме това, което искате да кажете на всеки от нас поотделно.

— Прекрасно.

— Тогава да отидем у Шомберг, на улица Бетизи, това е на две крачки оттук.

— Да, да се съберем при мен — каза младият човек.

— Така да бъде — отговори Сен-Люк и отново се поклони.

— Водете ни, господин дьо Шомберг.

— С удоволствие.

Петимата благородници излязоха от Лувъра и се хванаха за ръце, като заеха цялата ширина на улицата.

След тях шестваха техните въоръжени до зъби слуги.

Така те стигнаха улица Бетизи и Шомберг заповяда да приготвят голямата гостна в двореца му.

Сен-Люк остана да чака в преддверието.