Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Startide Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, София, 1994

Поредица „Избрана световна фантастика“ №7

Превод: Александър Жеков, Евгени Орлов, 1994

Редактор: Теодор Михайлов

Формат 84/108/32. Печатни коли 36

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от niki_gr)

94.
„СТРИЙКЪР“

— Готови сме. — Съобщението бе направено със съвсем прозаичен тон.

Джилиън вдигна очи от дисплея. Ханес Суеси козирува от вратата. Светлина от осветения коридор оформи ярък трапец на пода на мрачната стая.

— Импедансите пасват ли?

— Всички кръпки са почти съвършени. Всъщност, когато се върнем на Земята, смятам да предложа да купим комплект корпуси от тенанинците, за да ремонтираме всички снаркове. Ще сме бавни, двойно по-бавни, заради водата в централната част на кораба, но „Стрийкър“ ще се издигне, полети и издържи. И ще е необходим много мощен удар, за да пробие външната обвивка.

Джилиън вдигна единия си крак на бюрото.

— Има много мощни оръжия там горе, Ханес.

— Той ще лети. Колкото до останалото… — Инженерът сви рамене. — Единственото, което предлагам, е да разрешите на инженерния състав да прекара час-два в машините за сън, ако не бързате с излитането. Всичко е във вашите ръце сега, госпожо капитан.

Той я прекъсна, преди тя да може да каже нещо.

— И не търси някакъв съвет от нас, Джилиън. До момента се справяш отлично и нито Тишуут, нито аз ще кажем нещо друго, освен „слушам, сър“ и ще тръгнем, когато кажеш.

Джилиън затвори очи и кимна.

— Добре — каза тя тихо.

Ханес погледна през отворената врата на кабинета към лабораторията на Джилиън. Той знаеше за древния труп. Бе помогнал на Том Орли да го пренесе на кораба.

Мярна очертанията му в стъклената витрина. Потрепера и отвърна поглед.

Дисплеят на Джилиън показа Китруп с размерите на топка за пинг-понг заедно с разпръснати тук-там малки точици — луните на планетата. Висящи в пространството, две групи сини и червени точки бяха придружени от компютърни букви.

— Изглежда, че малцина от противните гадове са оцелели — изкоментира Суеси.

— Това са само корабите в близкото пространство. Цялостната картина показва две все още значителни галактически флотилии. Разбира се, не можем да идентифицираме ескадрите, но бойният компютър посочва цветове на базата на движението. Там някъде те все още сменят съюзниците си. Има също и мнозина оцелели, които се укриват на луните.

Суеси сбърчи устни. За малко не зададе въпроса, който беше на езика на всички. Обаче Джилиън го изпревари:

— Все още няма съобщение от Том. — Тя погледна ръцете си. — Досега не сме имали нужда от информацията, но сега… — Тя млъкна.

— Но сега трябва да разберем дали отлитането ще бъде самоубийство. — Суеси завърши мисълта си. Той забеляза, че Джилиън отново изучава дисплея.

— Опитваш се да го разбереш сама, нали?

Джилиън сви рамене.

— Иди се възползвай от този час, Ханес. Кажи на делфините си да подремнат на място, да прикрепят машините си за сън към мостика.

Тя се намръщи, когато погледна разпръснатите точки.

— Може да греша. Може да се наложи да посрещнем по-малкото зло — да се крием тук долу, докато венците ни не посинеят от металната отрова или не умрем от глад. Но имам чувството, подозрението, че скоро ще се наложи да действаме. — Тя поклати глава.

— Ами Тошио, Хикахи и другите?

Джилиън не отговори. Но отговор не беше необходим. След миг Суеси се обърна и излезе, като затвори вратата след себе си.

 

 

Точки. Нищо повече не можеше да се разбере от пасивните сензори на „Стрийкър“, освен разпръснати точки, които от време на време се събираха в блестящи рояци и се разделяха вече по-малко на брой. Бойният компютър премина през фигурите и направи колебливи заключения. Но отговорът, от който се нуждаеше тя, изобщо не се появяваше.

Биха ли оцелелите кораби останали безразлични към внезапното завръщане на изчезналия за дълго тенанински кръстосвач, или биха обединили силите си, за да го изпъдят от небето? Решението зависеше от нея. Никога Джилиън не се бе чувствала толкова самотна.

Къде си, момче? Жив си, зная. Чувствам далечното ти дишане. Какво ли правиш сега?

От дясната й страна засвятка зелена светлина.

— Да — каза тя в интеркома.

— Доктор Баскин! — Това беше гласът на Уатасети, който се обаждаше от мостика. — Хикахи се обажда! Тя е п-при предавателя. Ссс нея е и Крейдейки.

— Свържи ме!

Имаше пращене, докато операторът усили отслабналия сигнал.

— Джилиън? Т-ти ли си?

— Да, Хикахи. Хвала на бога! Добре ли си? Крейдейки още ли е при предавателя?

— И двамата сме доста добре, Спасителко на Животи. От това, което чуваме от делфините на мостика, ти изглежда въобще нямаш нужда от нас.

— Те се подмазват на патрона си. Не бих си помръднала и пръста за някой от тях. Слушай, липсват пет делфина от екипажа. Трябва да те предупредя — двама са атавистични и крайно опасни.

Дълго време след това линията съскаше. Накрая се чу отговорът:

— Знаем за всички, Джилиън. Четирима от тях вече са мъртви.

Джилиън закри очи.

— Мили Боже…

— Кипиру е с нассс — отговори на незададения въпрос Хикахи.

— Бедният Аки — въздъхна Джилиън.

— Изпрати съобщение до Калафия, че той е изпълнил дълга си. Кипиру казва, че той е бил смел и разумен до самия си край.

Джилиън не хареса намека в посланието на Хикахи.

— Хикахи, сега ти си капитан. Тук се нуждаем от теб. В този момент официално предавам…

— Недей, Джилиън — прекъсна я изтънелият глас. — Моля те. Не още. Все още има какво да се стори със скифа. Онези от острова трябва да бъдат доведени, както и кикуите-доброволци.

— Не съм сигурна дали ще имаме време, Хикахи. — Думите прозвучаха горчиво, докато ги изричаше. Тя си спомни за умната, винаги самокритична Дени Зудман, за ерудита Сах’от и Тошио, толкова млад и благороден.

— Обаждал ли се е Том? Необходимо ли е да бързаме?

— Все още не. Но…

— К-какво тогава?

Тя не можеше да обясни. Опита на тринар:

Някакъв пронизителен звук дочувам —

звъна на тръби, грохота на двигатели,

сълзите на любов изоставена

Скоро, толкова скоро…

В скифа настъпи пълна тишина. После не гласа на Хикахи, а този на Крейдейки отговори. В неговия повтарящ се, пълен с прости изрази тринар, имаше нещо, което Джилиън съвсем бегло долавяше — нещо дълбоко и зловещо.

Звуци, всички звуци

отговарят на нещо,

отговарят на нещо:

 

Дела, всички дела

правят звуци,

правят звуци:

 

Но Дългът, истинският Дълг

зове мълчаливо,

зове мълчаливо:

Джилиън задържа дъха си, когато чу последния стих на Крейдейки. По гърба й полазиха тръпки.

— Дочуване, Джилиън — каза Хикахи. — Направи това, което трябва. Ще се върнем к-колкото можем по-скоро. Но не ни чакай.

— Хикахи! — Джилиън се протегна към интеркома, но сигналът прекъсна, преди тя да успее да изрече каквото и да е друго.