Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (31)

28.
САХ’ОТ

Беше ги следвал през цялата нощ. С приближаването на сутринта Сах’от почувства, че започва да ги разбира.

На зазоряване кикуите напуснаха своите нощни ловни полета и заплуваха към безопасността, която им осигуряваше техният остров. Те прибраха своите плетени мрежи и капани в скрити коралови пещери, взеха примитивните си копия и забързаха сред увеличаващата се светлина. С настъпването на деня щяха да се активизират водораслите-убийци, както и други опасности. През деня кикуите можеха да обикалят горите по върховете на металните възвишения, търсейки черупкови плодове и малки животни в гъстата растителност.

Под вода кикуите приличаха на издути зелени риби с къси, ципести ръце и крака, подобни на плавници. Чифт почти хващателни коремни перки им помагаха да маневрират. Мощните махове, които правеха с крака, позволяваха на ръцете им да носят товари. Около главите им се полюляваше перкоподобен гребен от много тънки камшичета, които събираха разтворения кислород за еластичния им въздушен мехур.

Ловците-събирачи теглеха две мрежи, пълни с ярки ракоподобни същества, които приличаха на многоцветни метални скулптури. Кикуите пееха някаква песен, състояща се от пърпорения, крясъци и изскимтявания.

Сах’от слушаше как си писукат един на другиго, използвайки ограничения си речник, съдържащ само вокализирани сигнали, които координираха техните движения. Всеки път, когато няколко кикуи се издигаха на повърхността за въздух, това тяхно действие биваше съпроводено от поредица сложни чуруликания.

Местните не обръщаха особено внимание на чуждопланетните същества, които ги придружаваха. Сах’от спазваше дистанция, като внимаваше да не им пречи. Разбира се, те знаеха, че той е там. От време на време някой по-млад кикуи пращаше подозрителни звукови сигнали към него. Колкото и странно да беше, изглежда старите ловци го приемаха напълно.

Сах’от погледна нагоре към настъпващата светлина. Въпреки тъмнината, той бе държал своя собствен сонар на минимум през цялата нощ, за да не смущава местните. Беше се чувствал почти сляп и го обземаше паника, когато почти се блъскаше в нещо… или нещо почти се блъскаше в него.

Но все пак си бе заслужавало.

Сега вече доста добре схващаше техния език. Сигналната му структура, подобно на първобитния делфински, се базираше на йерархичното стадо и на темповете на цикъла на вдишване и издишване. Причинноследствената му логика бе малко по-сложна от тази на първобитния делфински и без съмнение това се дължеше на наличието на ръце и употребата на инструменти.

 

:?: Виж, ние добре половувахме половувахме

— половувахме-добре

:?: Внимателно, внимателно

С късмет

:?: Ще ядем, ЯДЕМ добре, ще ядем —

— без да бъдем изядени Не!

:?: Ще умрем във водата, не във…

 

Ако се погледнеха само семантичните им способности, тези същества изглеждаха по-незрели за ъплифт, отколкото са били древните земни делфини. Но от друга страна, ако се погледнеше способността им за употреба на инструменти, те бяха по-напред.

Разбира се, фактът, че имаха ръце, вероятно означаваше, че никога нямаше да бъдат особено добри поети. И все пак някои от техните настоящи самохвалства имаха определен чар.

Коланите на бронята на Сах’от го ожулиха, когато се издигна да поеме въздух. Въпреки лекотата й и хидродинамичната й форма, на него му се искаше да я махне от себе си.

Но, разбира се, тези води бяха опасни и той можеше да има нужда от бронята си. А и Кипиру беше някъде наоколо — плуваше встрани от пътя, както беше желателно, но въпреки това подслушваше. Кипиру щеше да сдъвче опашката на Сах’от чак до гръбнака, ако го хванеше без броня.

За разлика от ултратехничните делфини от екипажа на „Стрийкър“, Сах’от се чувстваше неудобно от разните апарати. Той нямаше нищо против компютрите, някои от които можеха да говорят и му помагаха да разговаря с други раси. Но му се искаше приспособленията за преместване, оформяне или убиване на различни обекти да не са необходими.

Той ненавиждаше двата груби израстъка на върха на всяка от гръдните си перки, за които твърдяха, че един ден ще се превърнат в истински ръце за неговия вид. Те не бяха естетични. Той също така намираше за ненужни промените в белите дробове на делфините, които ги правеха по-устойчиви на земните болести и ги привикваха към дишане на оксивода. Обикновените Стенос бреданензис и Турсиопс трункатус, оставени недокоснати от гениите инженери, можеха да надплуват почти всеки от породата „амикус“.

Подобно бе отношението му и към увеличената визуална способност, постигната за сметка на отговарящото за звука сиво мозъчно вещество.

Сах’от отново се издигна, за да поеме въздух, после се потопи, поддържайки темпото на аборигените.

Собственото му мнение бе, че трябва да се набляга на езиковите способности, а не на употребата на инструменти. Това му се струваше по-естествено развитие за природата на делфина, отколкото целия този шум около космическите кораби с делфини, опитващи се да бъдат астронавти и инженери.

Това бе и една от причините той да откаже да се качи в гига на капитана и да помогне в изследването на изоставената флотилия в Шалоу Клъстър. Дори и да имаше нещо или някой, с когото да разговаря там — а за това нямаше никакви доказателства — той нямаше намерение „да се хвърля в огъня“, подкрепян само от група неопитни подопечни! Опитът на „Стрийкър“ сам да се оправи с изоставената флотилия приличаше на играта на група деца с истинска бомба.

Неговите действия му бяха спечелили презрението на екипажа, макар че бе оправдан от трагичната загуба на капитанския гиг.

Тяхното презрение не бе от значение, припомни си Сах’от. Той беше цивилен. Докато изпълняваше задълженията си, не дължеше обяснение никому.

Не го смущаваше и неодобрението по повод свалките му с Дени Зудман. Дълго преди ъплифта мъжките делфини си бяха падали по жени-изследователки. Сах’от приемаше, че това е една древна традиция. Това, което е добро за влюбчивия стар Делфин, е добро и за интелигентния му наследник.

Едно от нещата, които мразеше в човешкия начин на мислене, бе тази необходимост от самооправдание. Хората винаги питаха: „Защо?“. Какво значение имаше защо? Освен човешкият начин за възприемане на нещата съществуваха и други. Всяко китообразно би потвърдило това.

Кикуите цвърчаха развълнувано, докато приближаваха източния край на острова, готвейки се да издигнат плячката си през един процеп в подветрената дига.

Сах’от долови сонарна вълна, подобна на обикалящ прожектор. Кипиру се приближаваше от север, за да го придружи до лагера на земляните.

Сах’от изскочи на повърхността. Повдигна глава и погледна към новия ден. Слънцето се издигаше на изток над мъгла от изпарения, а вятърът носеше шепота на приближаващ дъжд.

Металният привкус на въздуха напомняше на делфина за положението, в което се намираха.

Без съмнение Крейдейки и неговите „инженери“ се опитваха да измъдруват как да се измъкнат от кашата, в която бяха попаднали. И без съмнение техният план щеше да бъде ужасно смел и умен… и щеше да доведе до всеобщата им смърт.

Не беше ли очевидно, че новаците в играта на измъкване и завладяване нямаше да успеят да заблудят галактяните, които я играеха от еони?

Разбира се, той беше предан на човеците. Но знаеше истинската им същност — недодялани хищници, борещи се да оцелеят в една враждебно настроена галактика.

Имаше стара делфинска поговорка, която гласеше следното: „Всички човеци са механици и всички механици са човеци.“ Беше доста оригинална, но очевидно невярна.

Кипиру изскочи на повърхността край него. Сах’от полека издиша, дъхът му бавно се превърна в пара. Той лежеше, наблюдавайки изгрева, докато търпението на Кипиру се изчерпа.

— Веччче е ден, Сах’от. Не бива да сме на открито. Трябва да докладваме, а аз се нуждая от малко храна и почивка!

Сах’от влезе в ролята на завеян учен. Подскочи, сякаш бе сепнат в размишления, по-дълбоки, отколкото Кипиру би могъл да си представи.

— Какво? О, да. Разбира се, пилоте. Съвсем прав сте. Имам интересна информация. Знаете ли, мисля, че схванах езика им.

— Колко хубаво. — Отговорът на Кипиру бе семантично англически, а фонетично — просто писък. Той се гмурна и се насочи към входа на пещерата.

Сах’от потрепна от сарказма на пилота.

Може би имам време да измисля няколко закачливи стихчета, които да вмъкна в своя доклад пред Дени, помисли си той. Жалко, че тя остава на брега и не идва с мен във водата. Но може би днес ще бъде по-благосклонна.

Делфинът започна да съчинява неприлична поезия, докато се гмурна подир Кипиру в непрогледната тъмнина под тях.

Когато стигнаха до края на бившия дънер на дървото-сонда, осветен сега от малък фосфорен фенер, Сах’от забеляза, че някой е изкарал двата уостърскутера от прохода и ги е закотвил в пещерата отдолу. Но поне единият трябваше да е в басейна, ако на Дени и Тошио им се наложеше бързо бягство! Той забърза след Кипиру нагоре по тесния вертикален тунел.

В басейна на върха имаше още два уостърскутера. Сах’от осъзна, че през нощта трябва да е пристигнал някой от кораба.

Тошио и Дени вече бяха край водата и разговаряха с Кипиру. Сах’от погледна Дени закачливо, но реши да не започва веднага.

Довечера ще се опитам да я накарам да дойде с мен във водата, реши той. Ще измисля някакъв претекст, може би нещо, свързано с устройството на корените на дървото-сонда. Вероятно няма да стане, но опитът ще бъде забавен.

Сах’от любопитно подскочи, трептейки с опашка, за да се издигне и да огледа сечището край басейна. Чудеше се кой ли от „Стрийкър“ е дошъл.

Гъстите храсти на юг се разтвориха и двама души, мъж и жена, се зададоха оттам.

Джилиън Баскин коленичи на брега и изсвири поздрав на тринар:

Твърди Кипиру,

здрав като скала,

победителю на косатки,

 

хамелеоне Сах’от,

винаги приспособяващ се,

винаги приличащ на човек,

 

и сред мрачни бури бих

Познала двама ви…

Щом ви видя!

Кипиру отвърна на англически, твърде тривиално:

— Радвам се да те видя, Джилиън. И теб също, Т-том.

Сах’от се гмурна във водата, осъзнавайки с неудоволствие, че още е достигнал определена репутация. За разлика от Кипирлу, той трябваше да отвърне с приветствие, което подобава на това на Джилиън.

По-скоро му се искаше да отиде някъде и да осмисли забележката на Джилиън, особено онази част за приликата с човек… Комплимент ли беше това или в горния регистър на Джилиън имаше нотка на съжаление, когато го изсвири?

Томас Орли стоеше мълчаливо до Джилиън. Сах’от имаше чувството, че мъжът сякаш вижда през него.

Сах’от си пое дъх.

Виж ти!

Едно моногамно

чудо!

 

Двойка влюбени,

чиито силуети се очертават —

На небесния фон!

Джилиън плесна с ръце и се засмя.

Том Орли само леко се усмихна. Но очевидно бе потънал в мисли.

— Радвам се, че вие двамата се върнахте — каза той. — Джилиън и аз пристигнахме тази нощ, тя от „Стрийкър“, а аз от мястото, където е потънал корабът, видян от Тошио. Джил ви донесе връзка със „Стрийкър“. Няколко дни ще работи заедно с вас по жизненоважния проблем за Кикуите. Освен това, както разбирам, на кораба има някои приятели, които биха ви помолили да съберете известни сведения за тях. Така ли е, Джилиън?

Русокосата жена кимна. Споменаването на изискванията на Чарли Дарт не очарова особено Тошио и Дени.

Орли продължи:

— Другата цел на идването на Джил тук бе да ми достави известна екипировка. Тази сутрин трябва да замина. Ще използвам соларен хидроплан.

Кипиру си пое дъх. Започна да възразява, но Орли вдигна ръка.

— Зная, че е рисковано. Но трябва да направя един експеримент, за да проверя дали разработеният от нас план за бягство ще бъде успешен. И тъй като вие сте единствените, с които разполагам, ще ви помоля за вашата помощ.

Опашката на Сах’от се тресеше под водата. Той се гмурна, за да скрие чувствата си, но това беше трудно. Твърде трудно!

Значи те наистина щяха да се опитат да избягат!

Беше очаквал нещо по-добро от Орли и Баскин. Те бяха интелигентните и опитни, почти митични служители на Съвета на земните видове. Винаги оцеляващите.

А сега говореха налудничави неща и очакваха от него да им помогне! Не осъзнаваха ли срещу какво се възправят?!

Той се доближи до Кипиру с маската на учтив, верен поданик. Но вътре в него бушуваше негодувание, докато слушаше лудия план, който уж трябваше да ги спаси от чудовищата с изпъкнали очи.