Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (17)

14.
ДЕНИ

Чарлз Дарт се дръпна от поляризиращия микроскоп и изръмжа някакво проклятие. Той бе прекарал половината от живота си в опити да се откаже от този си навик, но сега, без да се замисли, сложи ръце на главата си и дръпна косматите си уши. Това беше маймунски жест, който никой друг на борда не можеше да изимитира с лекота. Ако Чарлз бе забелязал, че го прави, щеше веднага да спре.

От сто и петдесетте члена на екипажа само осем имаха даже ръце и… външни уши. Един от тях делеше с него сухата лаборатория.

Държанието на Чарлз Дарт не направи впечатление на Дени Зудман. Тя отдавна бе престанала да забелязва такива неща като отпуснатата му плавна походка, пискливия му смях на шимпанзе или козината, която покриваше почти цялото му тяло.

— Какво има? — попита тя. — Още ли имаш проблеми с онези проби?

Чарли кимна замислено, втренчен в екрана.

— Да-а.

Гласът му беше нисък и дрезгав. Въпреки старанието си, Чарлз Дарт все още говореше като човек с камъчета в устата. Понякога, когато обясняваше нещо сложно, той несъзнателно махаше с ръце, връщайки се към знаковия език на своята младост.

— Не мога да проумея тези изотопни концентрации — изръмжа той. — А и има минерали на най-неочаквани места… сидерофили без метали, сложни кристали на дълбочина, където не би трябвало да се среща подобно съединение… Глупавите забрани на капитан Крейдейки спъват работата ми! Иска ми се да ми разреши да извърша няколко сеизмични сканирания и да използвам дълбочинния радар. — Той се извъртя на седалката и погледна Дени искрено, като че ли очакваше тя да се съгласи с него.

По високите скули на Дени изгря широка усмивка. Лешниковите й очи весело се присвиха.

— Разбира се, Чарли. Защо пък не? Намираме се в един повреден кораб, скрит в океана на един мъртъв свят, за правото да ни пленят се бият флотилии от десетина арогантни и могъщи раси-патрони, а ти искаш да започнеш да правиш експлозии и да пускаш гравитационни лъчи наоколо. Великолепна идея! Чакай! Имам една още по-добра идея! Защо просто не направим един плакат, на който да пише: „Йухуу, чудовища! Елате и ни изяжте!“ А?

Чарли я погледна косо с една от своите редки, отпуснати, разкривени усмивки.

— О, не е необходимо гравитационните сканирания да бъдат големи. И се нуждая само от няколко тихи, малки взривчета за сеизмографските си проучвания. Мислиш ли, че извънземните биха ги забелязали?

Дени се засмя. Чарли искаше да накара планетата да звъни като звънец, за да проследи последователността на сеизмичните вълни. Тихи, малки взривчета, как ли не! По-скоро експлозии с килотонен обсег! Понякога Чарли изглеждаше толкова егоистичен като планетолог, че това смущаваше Дени. Но този път той явно се шегуваше със себе си.

Той също се захили, издавайки насечени крясъци, които отекваха от големите бели стени на лабораторията, и тупна по масата до себе си.

Усмихвайки се, Дени пъхна някакви документи в една папка.

— Както знаеш, Чарли, на известно разстояние оттук има вулкани, които постоянно изригват. Ако имаш късмет, това може да се случи съвсем наблизо.

— Хей, мислиш ли? — Чарли изглеждаше обнадежден.

— Разбира се. А ако извънземните започнат да бомбардират планетата с цел да ни открият, ти ще получиш предостатъчно информация от по-близките попадения. Естествено, в случай, че не бомбардират до такава степен, че да направят геофизическите анализи на Китруп съмнителни. Завиждам на възможностите, които могат да се разкрият пред теб. Междувременно смятам да забравя за това, както и за моето разочароващо проучване и да отида да хапна. Идваш ли?

— М-не. Все пак благодаря. Донесох си храна тук. Смятам да остана и да поработя известно време.

— Както решиш. И все пак трябва да се опиташ да видиш повече от кораба, а не само каютата си и тази лаборатория.

— Разговарям постоянно с Метц и Брукида чрез този екран. Нямам нужда да скитам безцелно из тая измишльотина, която вече не може и да лети.

— И освен това… — прибави тя.

— И освен това — усмихна се Чарли, — мразя да се мокря. Продължавам да твърдя, че вие, хората, е трябвало след нас да поработите с магиите си над кучетата. Делфините са свестни — някои от най-добрите ми приятели са делфини. Но те изглеждат комично като пътуваща из космоса раса!

Той поклати глава с изражение на тъжна мъдрост. Очевидно смяташе, че целият процес на ъплифт на Земята би бил по-успешен, ако неговият народ бе ръководил нещата.

— Е, те са превъзходни космически пилоти — подхвърли Дени. — Погледни например какъв страхотен звезден жокей е Кипиру.

— Да, и погледни какъв кретен е същият този делфин, когато не пилотира. Честно казано, Дени, това пътуване ме накара да се замисля дали делфините наистина са готови за космически полети. Забелязала ли си как се държат някои от тях, откакто имаме неприятности? Всичкото това напрежение ги обърква, особено някои от по-големите Стенос на Метц.

— Не си много благосклонно настроен — отбеляза Дени. — Никой не предполагаше, че тази мисия ще представлява подобен стрес. Виж как Крейдейки ни отърва от капана при Моргран.

Чарли поклати глава.

— Не знам. Въпреки това ми се иска на борда да имаше повече хора и шимпанзета.

Шимпанзетата бяха станали пътуващ в космоса вид само един век преди делфините. Дени си каза, че и след един милион години те щяха да имат покровителствено отношение към делфините.

— Добре, щом няма да идваш, аз изчезвам — каза Дени. Взе голямата си папка и докосна сензора до вратата. — Довиждане, Чарли.

Шимпанзето викна след нея, преди вратата със съскане да се затвори.

— О, между другото, ако срещнеш Ткаат или Сах’от, кажи им да ми се обадят, а? Мисля, че тези задържащи аномалии може да са палеотехнически! Това може да е интересно за един археолог!

Дени затвори вратата, без да отговори. Ако не изпълнеше молбата на Чарли, можеше по-късно да се престори, че не е разбрала. Нямаше защо да се отклонява от пътя си, за да говори със Сах’от, колкото и важно да беше това за Чарли.

Освен това именно този делфин винаги й губеше времето.

 

 

Сухите сектори на „Стрийкър“ бяха просторни, въпреки че обслужваха само осем члена от екипажа. Делфините можеха да посещават сухата част, само ако използваха паякообразните машини.

Имаше някои помещения, които не бяха пълни с пренаситена с кислород вода, нито пък бяха зависими от гравитационните отклонения на централния сектор, когато корабът беше в космоса. Имаше складове, които трябваше да бъдат сухи и машинни отделения, които работеха при гравитация. Имаше също и жилищни помещения за хората и шимпанзето.

Дени спря в пресечната точка на два коридора. Погледна надолу по единия, където бяха повечето от каютите на хората и се замисли дали да не почука на втората врата. Ако Том Орли беше там, това може би бе моментът да поиска съвета му за проблема, който с всеки изминал ден ставаше все по-досаден — как да се справи с необичайното… „внимание“ от страна на Сах’от.

Имаше много малко хора, които можеха да я посъветват по-квалифицирано от Томас Орли относно поведението на не-човешките същества. Официалната му титла беше Консултант по извънземни технологии, но беше очевидно, че той е тук и като психолог, за да помага на д-р Метц и д-р Баскин в оценката за изявата на смесения делфински екипаж. Той познаваше китообразните и сигурно можеше да й обясни какво Сах’от иска от нея.

Том щеше да знае как трябва да се постъпи, но…

Обичайната й нерешителност я обезкуражи. Имаше куп причини да не безпокои Том точно сега. Например фактът, че когато беше буден, той прекарваше всеки миг, търсейки начин да спаси техния живот. Разбира се, същото можеше да се каже и за по-голямата част от екипажа, но опитът и репутацията на Орли предполагаха, че той можеше да открие начин да измъкне „Стрийкър“ и неговия екипаж от Китруп, преди извънземните да го заловят.

Дени въздъхна. Друга причина да го отложи беше смущението й. Не беше лесно за една млада жена да поиска личен съвет от мъж като Орли. Особено когато въпросът беше как да се справи с попълзновенията на един влюбен делфин.

Какъвто и да беше Том, той щеше да е принуден да се засмее — или поне да подхвърли нещо иронично. Ситуацията, призна си тя, би изглеждала смешна на всекиго, с изключение на обекта на тези интимни домогвания.

Дени ускори крачките си по леко извиващия се коридор, като се насочи към асансьора. Защо въобще пожелах да летя в космоса?, запита се тя. Разбира се, това беше възможност за напредък в кариерата ми. А и личният ми живот на Земята беше пълна каша. Но къде съм сега? Изследването ми за китрупската биология не е стигнало доникъде. Хиляди чудовища с изпъкнали очи кръжат над планетата, опитвайки се да кацнат и да ме хванат, а един превъзбуден делфин ме задиря с предложения, които биха накарали и Екатерина Велика да се изчерви.

Не беше справедливо, разбира се, но кога ли въобще животът е бил справедлив?

 

 

„Стрийкър“ беше построен по подобие на типа изследователски кораби „Снаркхънтър“. Няколко „снарка“ все още бяха в употреба. Докато земляните привикваха с прецизните технологии в Библиотеката, те се научиха да съчетават старото и новото — древните галактически проекти и местните земни технологии. Този процес се намирал в доста странна фаза, когато били построени „снарковете“.

Корабът представляваше завършващ с разширения цилиндър, по чието протежение имаше стърчащи шипове в пет обръча по пет. В космоса шиповете придържаха кораба като котва в застой. Сега служеха като подпори за приземяване, докато повреденият „Стрийкър“ лежеше на една страна в мътен каньон на осемдесет метра под повърхността на извънземното море.

Между третия и четвъртия обръч корпусът леко се издуваше, защото там се намираше сухият сектор. В открития космос този сектор се въртеше, осигурявайки примитивна форма на изкуствена гравитация. Хората и техните подопечни раси бяха разбрали как да създават гравитационни полета, но почти всеки земен кораб все още имаше такова колело на принципа на центрофугата. Някои го приемаха като знак, рекламиращ това, което определени приятелски видове бяха посъветвали земляните да не изтъкват, а именно — че трите раси от Слънчевата система са различни от всички други в космоса… „сираците“ от Земята.

В колелото на „Стрийкър“ имаше място за четиридесет човека, но в момента те бяха само седем и едно шимпанзе. Там също се намираха и възстановителни центрове за делфините — басейни за скачане, пляскане и любовна игра по време на почивките.

Но на земя колелото не можеше да се върти. По-голяма част от стаите му бяха наклонени и недостъпни. А просторното централно помещение на кораба бе пълно с вода.

Дени се издигна с асансьора по една от спиците, които свързваха сухия сектор с твърдия гръбнак на кораба. Гръбнакът поддържаше вътрешността на „Стрийкър“ срещу външното налягане. Дени слезе от асансьора и тръгна по шестоъгълен коридор с врати и изходи по всички ъгли, докато не достигна до люка, водещ към централното помещение, на около петдесет метра от спиците на колелото.

В безтегловност тя по-скоро би се плъзгала, отколкото да върви по дългия коридор. Гравитацията правеше това помещение зловещо и непознато.

До люка в една стена от прозрачни отделения имаше скафандри и водолазни облекла. Дени взе от своя шкаф един плувен костюм, маска за лице и плавници. При „нормални“ обстоятелства щеше да вземе предпазните мерки — малък колан с реактивен двигател и чифт широки криле за ръцете. Така би могла да скочи в централното помещение и да полети във влажния въздух до което и да е място, като разбира се внимава за въртящите се спици на сухия сектор.

Сега, разбира се, спиците бяха в покой, а централното помещение съдържаше нещо по-мокро от споменатия въздух.

Тя бързо се съблече и влезе в плувния костюм. После спря пред огледалото и придърпа връзките му, докато не й прилегна идеално. Дени знаеше, че има привлекателно тяло. Поне мъжете, които познаваше, й го бяха казвали достатъчно често. Все пак донякъде широките рамене й даваха извинение за срамежливостта й.

Тя се усмихна на образа си в огледалото. Здравите бели зъби прелестно контрастираха на тъмнокафявите й очи.

Усмивката й се стопи. Трапчинките я правеха да изглежда по-млада — ефект, който трябваше да избягва на всяка цена. Тя въздъхна и внимателно напъха гарвановочерната си коса в гумената плувна шапка.

Провери дали добре е затворила папката си и отвори люка. Когато го затвори от вътрешната страна, съскаща солена вода заизпълва помещението от вентилите по пода.

Дени избягваше да гледа надолу. Пипнешком постави дихателната си маска, намествайки я удобно на лицето си. Прозрачната мембрана изглеждаше здрава, но пропускаше въздуха свободно. Многобройните гъвкави пластинки по ръба й помагаха да поема достатъчно въздух от наситената с кислород вода. В ъглите си маската бе снабдена с малки сонарни екрани, които компенсираха човешката глухота под водата.

Топла бълбукаща мокрота обгръщаше краката й. Дени донамести маската си няколко пъти. Притисна здраво папката под мишница. Когато течността достигна раменете й, тя потопи глава и вдъхна дълбоко със затворени очи.

Маската работеше. Както винаги, разбира се. Изглеждаше, че дишаш плътна океанска мъгла, но въздухът беше достатъчно. С тъпо упорство в своя изпълнен със страх незначителен ритуал, Дени изчака водата да се издигне над главата й.

Най-сетне вратата се отвори и Дени заплува през широко помещение, където паяци, ходещи машини и друга делфинска екипировка бе прилежно подредена в ниши. На рафтове бяха поставени малки водни реактивни двигатели, които делфините използваха, за да се движат из кораба в безтегловност. Тези машинки правеха възможни невероятни акробатически изпълнения при свободно падане, но сега, на земя, когато по-голямата част от кораба бе пълна с вода, те бяха ненужни.

Обикновено в тази външна съблекалня винаги имаше един-два делфина, които обличаха или сваляха екипировката си. Озадачена от пустотата, Дени се насочи към отвора в далечния край на помещението и погледна в централната част на кораба.

Големият цилиндър беше дълъг само двадесет метра. Гледката не бе кой знае колко впечатляваща. Но винаги, когато влезеше в централното помещение, първото усещане на Дени беше за едно огромно заето пространство. Дълги радиални опори минаваха от гръбнака към стените на цилиндъра, придавайки устойчивост на кораба и на външните му шипове. Между тези колони се намираха работните зони на делфините, оградени от еластични мрежи.

Делфините, дори и от вида Турсиопс амикус, не обичаха да бъдат ограничавани повече от необходимото. В космоса екипажът работеше в безтегловност, придвижвайки се с реактивните двигатели във влажен въздух. Но Крейдейки бе принуден да приземи повредения си кораб в един океан. И това означаваше, че трябваше и да наводни кораба, за да облекчи работата на подчинените си.

Из залата се носеше лека флуоресценция. Тук-таме малки струи от мехурчета се издигаха към извития таван. Водите на Китруп бяха внимателно филтрирани, към тях се прибавяха разтворители и кислород, за да бъдат превърнати в оксивода. Неоделфините бяха генно пригодени да могат да я дишат, въпреки че не я харесваха кой знае колко.

Дени озадачено се огледа наоколо. Къде бяха всички?

Долови някакво движение. Над централния гръбнак два делфина и два човека бързо плуваха към носа на кораба.

— Хей! — извика тя. — Почакайте ме!

Маската бе предвидена да концентрира и усилва звука от гласа й, но на Дени й се стори, че водата погълна думите й.

Делфините спряха веднага. Извърнаха се към нея в синхрон. Хората продължиха още няколко мига, после спряха и се огледаха. Когато видяха Дени, единият от тях махна с ръка.

— Побързайте, уважаема биоложжжке! — Едър, черносив делфин в тежка работна броня се стрелна край Дени. Другият нетърпеливо обикаляше наоколо.

Дени заплува с всички сили.

— Какво става? Да не е свършила битката в космоса? Да не би някой да ни е открил?

Един як чернокож мъж се усмихна, докато тя приближаваше. Другият човек — висока, величествена блондинка, нетърпеливо се извърна и продължи напред, веднага щом Дени се изравни с тях.

— Но ако извънземните приближа’аха, нямаше ли да чуем алармите? — пошегува се негърът, докато плуваха над гръбнака на кораба. Защо Емерсън Д’Анити, въпреки черния си цвят, решаваше понякога да говори гърлено, бе загадка, която Дени все още не бе разгадала.

Тя с облекчение разбра, че не са нападнати, но ако галактяните не ги бяха нападнали, за какво беше цялата суматоха?

— Разузнавателният отряд! — Съдбата на изчезналия патрул се бе изплъзнала от ума й, толкова зает със собствените й проблеми. — Джилиън, върнаха ли се? Тошио и Хикахи прибраха ли се?

Жената плуваше с изящество, на което Дени завиждаше. Ниският й алтов глас някак лесно преминаваше през водата. Изражението на лицето й беше тъжно.

— Да, Дени, върнаха се. Но поне четирима от тях са мъртви.

Дени зина с уста. Трябваше да запази самообладание.

— Мъртви? Но как…? Кой…?

Джилиън Баскин не намали скоростта си. Отвърна през рамо:

— Не знаем точно как… Когато Брукида се върна, спомена за Фип-пит и Сасиа… и каза на спасителния отряд, че вероятно ще намерят други, изхвърлени на брега или загинали.

— Брукида…?

Емерсън я побутна с лакът.

— А къде си била ти? Беше съобщено, когато Брукида пристигна. Още преди часове. Мистър Орли взе стария Ханес и двадесет делфина и отиде да търси Хикахи и останалите.

— Аз… сигурно по това време съм спала. — Дени си помисли, че би убила шимпанзето, ако го видеше в този момент. Защо Чарли не й беше казал, когато отиде на работа? Вероятно бе забравил. Това беше един от дните, в които самовлюбеността на шимпанзето можеше да я предизвика да го удуши!

Доктор Баскин вече се бе откъснала напред с двата делфина. Тя беше почти толкова добър плувец, колкото и Том Орли и никой от останалите петима в екипажа не можеше да се мери с нея, когато бързаше.

Дени се обърна към Д’Анити.

— Разкажи ми всичко!

Емерсън набързо предаде разказа на Брукида — за водораслото-убиец, за горящия падащ звезден кораб и за ужасните вълни, последвали падането му, които предизвикали условния рефлекс на треската за спасяване.

Дени бе удивена от разказа, особено от ролята на младия Тошио. Това въобще не бе присъщо на Тошио Ивашика. Той бе единственият на борда, който изглеждаше по-млад и по-самотен от нея. Тя харесваше юнгата и се надяваше да не е загубил живота си в опита си да бъде герой.

След това Емерсън й разказа най-новите слухове — за спасяването им от острова по време на среднощната буря и за туземните жители, използващи инструменти.

Този път Дени спря.

— Какво? Сигурен ли си? Местни същества на крачка от разума? — Тя се втренчи в чернокожия инженер.

Бяха само на около десет метра от големия люк, свързващ носа на кораба с централното помещение. През него до слуха им достигаше една какофония от високи писукания и изцвърчавания.

Емерсън потръпна. Движението отдели облак мехурчета от раменете му и от пластинките по ръба на маската.

— Дени, защо не отидем и не разберем? До момента всичко, с което разполагаме, са само слухове. Би трябвало вече да са проверени.

Пред тях се разнесе внезапен високочестотен вой на двигатели; после три бели уотърскутера се подадоха от външния люк. Те преминаха край Дени и Д’Анити преди някой от тях да успее да помръдне.

За края на всеки от тях, под пластмасовия навес, бе привързан по един ранен делфин. Два от тях имаха ужасяващи рани в перките си, превързани грубо. Дени премигна от изненада, когато видя, че един от тях е Хикахи, третият офицер на „Стрийкър“.

Санитарните уотърскутери минаха под централния гръбнак и се насочиха към един отвор във вътрешната стена на големия цилиндър. Хваната за една дръжка на последния уотърскутер, с тях се придвижваше Джилиън Баскин. Със свободната си ръка тя притискаше диагностициращ монитор до перката на един от ранените делфини.

— Нищо чудно, че Джилиън бързаше толкова. Глупаво беше от моя страна да я бавя с въпросите си.

— О, не се безпокой. — Емерсън я потупа по ръката. — Раните не са такива, че да има нужда от човек-лекар. Макани и роботите-доктори могат да се справят с почти всичко.

— И все пак може да има биохимични увреждания… отрови… Мога да бъда от полза.

Тя понечи да тръгне, но ръката на инженера я задържа.

— Ще бъдеш повикана, ако Макани или доктор Баскин не могат да се справят с нещо. А и не мисля, че ще искаш да пропуснеш новините, свързани с твоята специалност.

Дени погледна след линейките, после кимна. Емерсън беше прав. Ако имаше нужда от нея, сигналът по интеркома щеше да я открие навсякъде и уотърскутер щеше да я закара там по-бързо, отколкото би доплувала. Те заплуваха към групата развълнувани китообразни при люка на носа и влязоха в предното помещение сред водовъртеж от стрелкащи се сиви фигури и летящи мехурчета.

Предният люк на носа на „Стрийкър“ беше главната връзка на кораба с пространството отвън. Цилиндричната стена бе покрита с клетки, които съдържаха паяци, уотърскутери и друга екипировка за екипажа. Носът имаше три големи въздушни люка.

Пространствата край левия и десния борд бяха заети от спасителната совалка и разузнавателния кораб. Носа на всеки от двата малки космически кораба почти докосваше шлюза, който щеше да го пусне навън, във вакуум, въздух или вода — както се наложеше.

Кърмата на совалката стигаше почти до края на капака на двадесетметровия външен люк, но задницата на разузнавателния кораб се губеше в един ръкав, който се разширяваше в лабиринт от стаи и коридори в дебелата цилиндрична обвивка на „Стрийкър“.

Третото легло за спомагателен съд, намиращо се над люка, беше празно. Гигът^[1] на капитана бе изчезнал при странно произшествие преди няколко седмици, заедно с десет члена на екипажа, в региона, наречен от Крейдейки Шалоу Клъстър. Неговото изчезване по време на изследването на изоставената флотилия беше постоянна тема за разговори.

Дени сграбчи рамото на Д’Анити, когато край тях по-бавно от белите линейки на санитарния център премина друг уотърскутер. За него бяха привързани затворени зелени торби. Бутилкообразно стеснение в единия им край и перковидно плоско разширение в другия издаваха съдържанието им.

„Няма по-малка торба“, помисли си Дени. Означаваше ли това, че Тошио е жив? После съзря един млад човек сред тълпа от делфини.

— Това е Тошио! — извика тя, леко изненадана от облекчението, което изпита. Насили се да говори с малко по-спокоен тон. — Кипиру ли е до него?

Д’Анити кимна.

— Да. Изглежда са добре. По мои изчисления това означава, че Хист-т е загинал. Жалко. Да вървим. — Гърленият му говор напълно бе изчезнал, докато споменаваше загубата на своя приятел.

Той се взря през тълпата.

— Можеш ли да измислиш някаква достатъчно официална причина да се проврем там? Повечето от делфините ще ни направят път по навик, но с Крейдейки е различно. Ще ни скъса задниците, ако реши, че се мотаем без полза. Въобще няма да ни зачете като патрони.

Дени си мислеше за същото.

— Остави това на мен. — Тя го поведе сред развълнуваната тълпа, докосвайки перки и плавници, за да си проправи път. Повечето от делфините се отдръпваха, когато забелязваха двамата човеци.

Дени огледа писукащата цвърчаща тълпа. „Не трябваше ли Том Орли да е тук? — помисли си тя. — Нали той, Ханес и Тишуут бяха в спасителния отряд? Тогава защо не го виждам никъде? Трябва да поговоря с него съвсем скоро.“

Тошио имаше вид на много уморен млад човек. Бавно, машинално сваляше водолазния си костюм, докато говореше с Крейдейки. Скоро беше почти гол. Петна от синтетична кожа покриваха ръцете, гърлото и лицето му. Кипиру плуваше около него. Изтощеният делфин носеше акваланг, вероятно по лекарска заповед.

Изведнъж зрителите, препречващи погледа на Дени, започнаха да се обръщат и да се разотиват във всички посоки.

…групи от нехайни зяпачи —

прекратете празните си занимания!

За да не ги докопат мрежите на Ики —

защото нямат работа и цел!

Внезапното разпръскване на китообразните раздвижи водата, която разлюля Дени и Емерсън. За броени мигове тълпата изчезна.

— Не ме к-карайте да повтарям! — настоя Крейдейки. Гласът му подгони бягащите космонавти. — Всичко тук е свършено. Мислете ясно и си вършете работата!

Дузина делфини останаха близо до капитана и Тошио: персонала, обслужващ външния люк, и придружителите на капитана. Крейдейки се обърна към Тошио:

— Сега, малък убиецо на акули, довърши своя разказ.

Младежът се изчерви, смутен от дадената му титла. С усилие задържа очите си отворени и се опита да запази стойката си в движещото се течение.

— Ъ-ъ, мисля, че това е всичко, сър. Казах ви всичко. Мистър Орли и Тишуут ми казаха за своите планове. Ако останките от извънземния кораб са използваеми, те ще изпратят един уотърскутер с доклад. Ако не са, ще се върнат с това, което са спасили, по най-бърз начин.

Крейдейки правеше малки бавни кръгчета с долната си челюст.

— Риссскавано начинание — заключи той. — Ще достигнат до кораба най-малко след ден. А после ще минат още дни без връзка…

От носовата му дупка изскочиха мехурчета.

— Добре тогава. Почини си, после ела да вечеряме заедно. Боя се, че наградата за това, че си спасил Хикахи, а вероятно и всички нас, ще бъде разпит, какъвто не биха ти направили дори и враговете ти.

Тошио уморено се усмихна.

— Разбирам, сър. С радост ще ви позволя да изстискате от мен всичката информация, стига да мога първо да похапна… и да постоя на сухо за известно време!

— Разбира се. Тогава, до вечеря! — Капитанът кимна и понечи да се отдалечи.

Дени тъкмо щеше да извика след него, когато някой друг я изпревари.

— Капитане, извинете! Може ли да поговорим?

Гласът беше музикален. Собственикът му беше голям мъжки делфин с петнистосива окраска. Беше от една от под-породите Стенос. Беше в цивилна броня, без стърчащите решетки или тежките манипулатори, носени от обикновения екипаж. Дени изпита силно желание да се скрие зад Емерсън Д’Анити. Не беше забелязала Сах’от в тълпата.

— Преди да си тръгнете, сър — изсвири делфинът с доста небрежен тон, — трябва да ви помоля за разззрешение да отида до онзи остров, на който е била изхвърлена Хикахи.

С рязък мах на опашката си Крейдейки се извърна, за да погледне говорещия. След това каза със строг глас:

— Говорителю между видовете, този остров не е плитчина, пълна с риба, където поезията може да изкупи някоя грешка. Защо сега показваш смелост, която никога преди не си проявявал?

Сах’от за миг остана неподвижен. Въпреки че не го харесваше, Дени усети съчувствие към цивилния специалист. Поведението на Сах’от при изоставената флотилия, когато отказа да тръгне с обречения изследователски отряд, не беше достойно за уважение. Беше се държал като примадона.

Но се беше оказал прав. Гигът на капитана и десет отлични члена от екипажа бяха изчезнали безследно заедно с бившия втори командир на „Стрийкър“.

Всичко, което бяха постигнали със саможертвата си, беше един триметров цилиндър, направен от странен метал, надупчен от многото микрометеорити, удряли го през вековете. Той бе покрит отново лично от Томас Орли. Джилиън Баскин бе взела закритата реликва и доколкото Дени знаеше, оттогава никой друг не я беше виждал. Това едва ли струваше загубата, която „Стрийкър“ бе претърпял.

— Капитане — обърна се Сах’от към Крейдейки, — убеден съм, че това е нещо, което дори Томас Орли не е имал време да проучи детайлно. Той е отишъл да изследва потъналия кораб, но островът все пак ни засяга.

Не беше честно! Дени бе готова да се заеме с това! То щеше да е доказателство за професионализъм — за лична изява…

— Отговорете ми искрено, капитане — продължи Сах’от, — след дълга ни да се измъкнем от този капан и да служим на клана на Земните видове, коя е нашата най-голяма отговорност?

Крейдейки очевидно се разкъсваше. Явно искаше да сдъвче тръбната перка на Сах’от за това, че го дразнеше по този начин. От друга страна, Сах’от го бе ударил с двоен харпун… споменавайки думата „дълг“ и свързвайки я със загадката. Капитанът размаха опашката си, издавайки серия от ниски сонарни прещраквания, като цъкането на ръчен часовник. Погледът му беше отсъстващ и мътен.

Дени не можеше да изчака капитанът да реши проблема или пък да хвърли Сах’от в клетка.

— А аборигените?! — извика тя.

Крейдейки се извърна и я погледна. Дени се изчерви, когато почувства покрай себе си полето му от аналитични звуци. Тя знаеше, че вълните проникват дори във вътрешностите й и разкриват всичко — дори това, което беше закусвала. Крейдейки я плашеше. Тя въобще не се чувстваше патрон на могъщия и независим разум зад това широко чело.

Капитанът внезапно се извъртя и доплува до Тошио.

— У теб ли ссса все още онези предмети, които Томас Орли е събрал, млади ловецо?

— Да, сър. Аз…

— Ти любезно ще ги предоставиш на биоложката Зудман и говорителя между расите Сах’от, преди да се оттеглиш. Когато си починеш, вземи ги отново, заедно с препоръките на специалистите. Ще ги прегледам лично по време на вечеря.

Тошио кимна. Капитанът се извъртя с лице към Дени.

— Преди да ви разреша, трябва да ми представите план. Ще получите малка материална помощ от мен и ще бъдете отзовани при най-малкия сигнал за опасност. Бихте ли приели подобни условия?

— Д-да… ще ни бъде необходима компютърна връзка с кораба и…

— Уговорете това с Кипиру, преди да отиде да си почива. Той ще ви помогне с някои необходими аксесоари.

— Кипиру? Но аз мислех… — Дени погледна към по-младия делфин и бързо преглътна нетактичното си изявление. Тихо носещи своя акваланг, пилотът изглеждаше по-нещастен отвсякога.

— Имам основания за това, госпожице. Като пилот той не е толкова необходим, докато сме неподвижни. Мога да му позволя да бъде ваша полева свръзка… ако одобря вашия план.

Вниманието на капитана накара Кипиру да се изгърби леко и да погледне встрани. Тошио сложи ръка на гладкия му гръб. Това също беше промяна. Преди това двамата не приличаха на първи приятели според Дени.

Зъбите на Крейдейки пробляснаха под светлината на помещението.

— Има ли и д-други въпроси?

Всички мълчаха.

Крейдейки плясна с опашка и изсвири фразата за край на командите. Изви се и се отдалечи с бързи, мощни движения. Помощниците му го последваха.

Кипиру гледа след него, докато капитанът се изгуби от поглед. После се обърна към Дени и Сах’от:

На вашите услуги ще съм аз —

В моята каюта, плуващ, дишащ —

След като изпратя Тошио да почива…

Тошио се усмихна, когато Дени мимоходом го прегърна. После се обърна и отплува с ръка на гърба на Кипиру, съобразявайки се с бавните движения на делфина.

В този миг един от вътрешните асансьори се отвори и една синьожълта фигура излетя като куршум от него. Радостни звуци изпълниха помещението, докато другият юнга на кораба се стрелкаше край Кипиру и момчето. После закръжи около тях в постепенно стесняващи се кръгове, бърборейки развълнувано.

— Мислиш ли, че Тошио ще успее наистина да поспи? — попита Емерсън.

— Не и ако Аки го накара да разкаже цялата случка преди вечерята с капитана. — Завистта на Дени към приятелството на Аки и Тошио беше постоянна и силна като звездно сияние.

Тя гледаше как момчето се смее, докато на шега побутваше своя приятел и се отдалечаваше по коридора.

— Е, сестро — усмихна се Емерсън Д’Анити на Дени. — Изглежда ще получиш научното ръководство. Моите поздравления.

— Още нищо не е решено — отвърна тя. — Освен това Кипиру ще отговаря за всичко.

— Кипиру ще бъде военен ръководител. Това ме смущава донякъде. Не зная какво цели Крейдейки, като му възлага тази задача след начина, по който Кипиру се бил държал навън. Предполагам, че така иска да спаси бедното създание от депресията.

Дени трябваше да се съгласи, макар да мислеше, че това е малко жестоко.

Тя изведнъж усети леко докосване от вътрешната страна на лявото си бедро. Тя викна и се извърна с ръка на гърлото си, след това въздъхна, като видя, че това е делфинът-антрополог Сах’от, която я бе погъделичкал с лявата си коремна перка. Степосът й се усмихна криво. Грубите му зъби светеха ярко.

Сърцето на Дени биеше като лудо.

— Мръсна акула! Глупав стихоплетец! Махай се оттук! — прогърмя гласът й.

Сах’от се отдръпна назад, очите му за миг се облещиха изненадано. Явно не беше очаквал Дени да е толкова напрегната.

— О, Дени — въздъхна той, — аз просссто се опитвах да ти благодаря за намесата ти пред Крейдейки. Очевидно твоят чар е по-убедителен за него, отколкото аргументите, които бих могъл да му посоча. Сссъжалявам, ако съм те уплашил.

Дени изсумтя в отговор на двойното извинение на Сах’от. Все пак реакцията й може би беше малко крайна.

— О… няма нищо. Само не се промъквай до мен повече по този начин!

Без дори да се обръща, тя усети, че Емерсън Д’Анити се усмихва зад рамото си. Мъже, помисли си тя. Те въобще някога порастват ли!

— Дени? — гласът на Сах’от трептеше. — Има нещо, което трябва да обсъдим, ако ще бъдем заедно в експедицията към острова. Дали ще бъдеш толкова неразумна и ще оставиш Крейдейки да избере научния ръководител според някои предразсъдъци? Или ще ми дадеш възможност? Може би бихме могли да се поборим за п-п-поста?

Д’Анити се закашля. Обърна се настрана и прочисти гърлото си.

Дени се изчерви.

— Ще оставим на капитана да реши кое е най-доброто. Освен това… не съм сигурна, че и двамата трябва да отиваме. Чарли ми спомена, че изследването на пробите от кората на планетата може да представлява интерес за теб… Има следи от палеотехнологии в по-късните наслагвания. Трябва да отидеш при него веднага.

Очите на Сах’от се свиха.

— Това е интересссно. Мислех, че тази планета е твърде елементарна, за да има каквито и да е палеотехнически останки по нея. — В крайна сметка той пак разби надеждите на Дени. — Обач-ч-че копаенето на отдавна опечени боклуци от древни китрупски цивилизации не може да бъде и наполовина по-важно от контакта с почти разумна раса и установяването на вашите права на патрони. Ние, делфините, може би ще имаме нови братовчеди, още преди неокучетата да са завършени! Небето да е на помощ на бедните създания, ако Танду, Зоро или някой подобен вид ги докопа! Освен това — смекчи той тона си, — това е възможност за нас да се опознаем по-добре един другиго… и, разбира се, да обменим професионална информация.

Емерсън Д’Анити отново трябваше да се закашля.

— Зарязах възстановителните работи за твърде дълго, деца — каза той. Гърленият му говор отново се бе възвърнал. — Време е да се върна при моите машини и да ви оставя да обсъждате плановете си.

Д’Анити едва сдържаше смеха си. Дени се закле, че ще си отмъсти веднага.

— Емерсън! — изсъска тя.

— Да, лас^[2]? — погледна я той невинно.

Тя го стрелна с поглед и каза:

— Обзалагам се, че нямаш и капка келтска кръв във вените си!

Тъмнокожият инженер й се усмихна.

— Но, дете мое, нима не знаеш?! Всички шотландци са инженери и всички инженери са шотландци.

Той махна с ръка и отплува, преди Дени да може да измисли отговор. Запуши ми устата, ядоса се тя, при това с клише!

Когато Д’Анити не можеше вече да ги чуе, Сах’от се приближи до Дени и й заговори на ухо:

— Ще започнем ли да планираме нашата експедиция?

Дени се стресна. Изведнъж забеляза, че всички са си отишли. Сърцето й заби по-бързо и й се стори, че маската не й осигурява достатъчно въздух.

— Не и тук! — Тя се извърна и заплува. — Да отидем в каюткомпанията. Там има чертожни маси и… въздушни резервоари! Човек може да диша там!

Сах’от плуваше неприятно близо до нея.

— О, Дени… — започна той, но не продължи. Вместо това започна да пее ниска, атонална, смесена мелодия на сложен и рядък тринарен диалект.

Въпреки волята й, мелодията увлече Дени. Беше странна и загадъчно хубава и й отне няколко минути, докато разбере, че също е и невероятно цинична.