Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (57)

54.
КИПИРУ

Кипиру знаеше, че е преследван. Бе допускал, че може да изпратят някого след него, за да му попречи да стигне до Хикахи.

Но преследвачът му беше някакъв идиот. От далечния вой на двигателите Кипиру разбра, че той кара уотърскутера си със скорост доста над допустимата за машината. На какво ли се надяваше? Кипиру имаше достатъчна преднина, за да влезе във връзка с екипа при тенанинските останки, преди преследвачът му да го доближи. Само трябваше леко да увеличи скоростта си.

Делфинът зад него разпръскваше импулси навсякъде пред себе си, сякаш искаше да съобщи на всички, че приближава.

С цялото си крещене този дебил пречеше на Кипиру да разбере какво става на югоизток. Кипиру се съсредоточи и се опита да игнорира шума, идващ отзад.

Изглежда два делфина, единият от които почти изтощен, а другият мощен и още доста енергичен, плуваха шеметно към линията от възвишения на около петдесетина километра от него.

Какво ставаше? Кой кого гонеше?

Бе се заслушал до такава степен, че внезапно му се наложи да завие, за да избегне сблъсъка с висок подводен хълм. Отклони на запад и мина само на метри от скалите. Възвишението за миг го хвърли в тишина.

Пазете се от плитчините

Деца на Турсиопси!

Изтананика си това учебно стихче, след което премина на тринар:

Отзвукът от брега

е като падащо перце

от литнал над морето пеликан!

Кипиру се порица. Смяташе се, че делфините са отлични пилоти — това им бе спечелило първите излизания в космоса преди повече от век — а той бе известен надлъж и нашир като един от най-добрите. Тогава защо се бе оказало по-трудно да се движи с четиридесет възела под вода, отколкото със светлинна скорост в метеоритен поток?

Уотърскутерът му излезе от сянката на подводния хълм и се върна в открити води. На изток-югоизток отново се появи блед звуков образ на гонещи се китообразни.

Кипиру се концентрира. Да, преследвачът беше едър Стенос, който използваше странни търсещи сонарни импулси…

А този отпред…

…трябва да е Аки, помисли си той. Хлапето е в беда. Голяма беда.

Той почти оглуша за миг, когато мощен звуков импулс от уотърскутера зад него го засече фронтално. Той изцвърча проклятие и тръсна глава, за да се освести.

Почти се извърна, за да се разправи със самовлюбения тъпак зад себе си, но знаеше, че дългът му е пред него.

Кипиру се измъчваше от въпроса какво да предприеме. Казано съвсем точно, неговият дълг бе да предаде на Хикахи съобщение. Но в противоречие с цялата му природа бе да изостави юнгата. Изглежда младокът беше изтощен. Преследвачът му определено го догонваше.

Но ако извиеше на изток, това щеше да позволи на собствения му преследвач да го догони…

Но също така можеше да отвлече вниманието на К’та-Джон, да го накара да свърне.

Това не подобаваше на един офицер на Съвета на Земните видове. Не съответстваше на Кинийнк. Но той не можеше да се ръководи от логиката.

Искаше му се някой далечен негов праправнук да е тук в момента, един напълно зрял и логичен делфин, който би могъл да каже на своя недодялан, полуживотински прародител как да постъпи.

Кипиру въздъхна. „А какво ме кара да мисля, че ще ми позволят да имам праправнуци?“

Реши да не изневерява на същността си. Изви уотърскутера наляво и засили двигателите.