Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (38)

35.
ДЖИЛИЪН

„Подобно на повечето видове, произлезли от изцяло хищни предци, Тандуанците са били трудна за подчиняване раса. Те имали канибалистични наклонности, а в началото на техния ъплифт са известни случаи на нападения срещу представители на расата им патрон — видът Нгхт6.

Тандуанците притежават значително по-слаба телепатия от останалите разумни видове. Те са членове на псевдорелигиозна секта, чийто основен принцип е унищожаването на видове, преценени като «безполезни». Въпреки че спазват законите на Галактическите Институти, тандуанците не крият желанието си за по-слабо населена вселена, както и очакванията си за времето, когато всички закони ще бъдат отхвърлени от една «по-висша власт».

Според последователите на тяхната секта, наречена «Наследник», това ще се случи, когато Прародителите се завърнат в Петте Галактики. Тандуанците смятат, че те ще бъдат избрани, за да унищожат безполезните.

Докато чакат идването на тази ера, тандуанците се подготвят чрез участия в многобройни дребни схватки и битки за чест. Те се включват във всяка война, обявена от Галактическите Институти, независимо от каузата, и често са порицавани за употреба на излишна сила. На тях се приписва «случайното изчезване» на поне три овладели звездите раси.

Въпреки че видът им има твърде малки телепатични способности за положението си на раса-патрон, тандуанците са майстори в изкуството на ъплифта. Още в прединтелигентния си период на собствената си планета те вече били опитомили няколко местни вида и ги използвали като ловни животни — еквивалент на ловните кучета на Земята. Откакто са се освободили от задълженията си като подчинена раса, тандуанците са овладели и приспособили два от най-могъщите медиуми сред последните подчинени раси. Тандуанците се занимават с дългосрочни изследвания за цялостна генетична манипулация, целяща да превърне гореспоменатите два вида (вж. бележки: ЕПИСИАРХ — подч. –82ф49; АКСЕПТОР — подч. — 82ф50) в изцяло зависими оръжия на тяхната любов към лова…“

Мили същества са тези тандуанци, помисли си Джилиън.

Тя остави плоската плака, от която четеше, до дървото, под което бе седнала. Беше си отделила един час за четене тази сутрин. Той беше вече на свършване. Беше прегледала около двеста хиляди думи.

Тази справка за Танду беше изпратена снощи по връзката със „Стрийкър“. Очевидно Нис вече извличаше сведения от минибиблиотеката, която Том бе измъкнал от тенанинския кораб. Този доклад се четеше твърде ясно и прекалено точно предаваше същността на информацията, за да идва направо от софтуерния английски превод на жалкия дребен микроклон на „Стрийкър“.

Разбира се, Джилиън вече знаеше някои неща за тандуанците. Всички служители на Съвета на Земните видове знаеха за тези потайни, брутални врагове на човечеството.

Справката само засили усещането й, че има нещо ужасно неправилно в една вселена, в която живеят подобни чудовища. Джилиън веднъж бе прекарала едно лято в четене на древна научна фантастика от времето преди Контакта. Колко открити и приятелски изглеждаха онези измислени вселени! Дори и най-песимистичните не приличаха много на затворената, ограничена и опасна реалност.

Размислите за тандуанците я наведоха на мелодраматичната мисъл да носи със себе си кама и да я използва като жените в древността, ако някога попадне в ръцете на тези смъртоносни същества.

Плътната органична миризма на хумус надделяваше над металния привкус, просмукващ се от водата. Въздухът беше свеж след снощната буря. Леко се поклащаха покрити със зеленина клони, люляни от непрестанните китрупски ветрове.

Досега Том трябва вече да е намерил своя остров, мислеше си тя, и да е започнал подготовката за своя експеримент.

Ако все още е между живите.

За първи път тази сутрин тя изпита безпокойство. Беше толкова сигурна, че ще разбере, ако той загине, независимо къде и кога се случеше това. А сега се чувстваше объркана. Съзнанието й беше замъглено и единственото, за което бе сигурна, беше, че през нощта са се случили ужасни неща.

Първо, по залез в разума й бе пропълзяло предчувствието, че нещо се е случило с Том. Тя не можа да осъзнае това усещане, но то я обърка.

После, късно през нощта, тя бе сънувала поредица странни неща.

В съня й имаше лица. Лица на галактяни, космати и пернати и люспести, озъбени и със зинали човки. Те ръмжаха и виеха, но тя, въпреки значителната си подготовка, не можа да разбере нито една дума или знак. Бе разпознала някои от лицата — двама ксапиански астронавти, които умираха, докато корабът им се пръскаше на парчета, един джофурианец, който скимтеше от болка при вида на кръвта, изтичаща от отрязаната му ръка, една синтианка, заслушана в песни на китове, докато нетърпеливо чакаше зад някакъв метеоритен поток в студен вакуум.

Джилиън не можа да ги пропъди от съня си.

Беше се събудила внезапно, посред нощ от тръпки, докоснали гърба й като опъната тетива. Дишаща тежко в мрака, тя долови с предела на възможностите си една средно съзнание, гърчещо се в агония. Въпреки разстоянието Джилиън почувства нещо смесено в убягващия телепатичен сигнал. Той беше твърде човешки, за да е само от делфин и твърде делфински, за да е просто от човек.

После усещането изчезна. Телепатичният пристъп бе свършил.

Тя не знаеше какво да мисли за всичко това. Каква беше ползата от пси-способностите, след като нейните съобщения бяха смътни, за да бъдат разбрани? Генетично засилената й интуиция сега приличаше на жестока заблуда. Беше по-лошо, отколкото ако изобщо не я притежаваше.

От часа, отделен за четене, й оставаха още няколко минути. Тя ги прекара със затворени очи, заслушана в усилващите се и отслабващи звуци, които идваха от безспирната борба на вълните с брега. Вятърът поклащаше клоните на дърветата и шумолеше в тях.

Заедно с шумовете на дънери и клони Джилиън можеше да чуе и високите цвърчащи звуци на пресапиентните аборигени — кикуите. От време на време долавяше гласа на Дени Зудман, която говореше посредством един апарат, превеждащ думите й на високочестотния диалект на кикуите.

Въпреки че иначе работеше по дванадесет часа на ден, помагайки на Дени с кикуите, Джилиън се почувства виновна, че си почива. Припомни си, че малките туземци са особено важни, а тя току-що се бе замислила за кораба.

Но през цялата сутрин Джилиън непрекъснато виждаше едно от лицата в съня си. Само преди половин час бе осъзнала, че това е собствената й подсъзнателна представа за това как Хърби, древният труп, причинил всички тези неприятности, вероятно бе изглеждал, когато бе бил жив.

В съня й, малко преди да долови предчувствията за нещастие, удълженото хуманоидно лице на мумията й се бе усмихнало и бавно й бе намигнало.

— Джилиън! Доктор Баскин! Време е!

Тя отвори очи. Вдигна ръка и погледна часовника си. Все едно, че бе задействан от гласа на Тошио. „Имай доверие на юнгата“, припомни си тя. „Кажи му да те извести след един час и той ще го направи с точност до секундата“. По-рано по време на пътуването им й се беше наложило да вземе строги мерки, за да го накара да я нарича „сър“ или с анахроничното „госпожо“ само веднъж на три думи, а не след всяка дума.

— Идвам, Тошио! Само минутка! — Тя се изправи на крака и се протегна. Почивката й беше от полза. Умът й бе толкова объркан, че само спокойствието бе успяло да го успокои.

Надяваше се да свърши тук и да се върне на „Стрийкър“ след три дни, по времето, когато Крейдейки планираше да премести кораба. Дотогава тя и Дени доста трябваше да се потрудят и да изучат нуждите на кикуите, за да могат да отведат малка група от тях в Центъра по Ъплифт на Земята. Ако „Стрийкър“ се измъкнеше, разбира се, и ако човечеството първо ги поискаше за подчинена раса, кикуите можеха да избегнат една доста по-лоша съдба.

По пътя си между дърветата Джилиън успя да зърне океана през пролука в растителността на североизток.

Ще мога ли да почувствам тук, когато Том се обади? Нис каза, че сигналът му ще бъде доловим по цялата планета.

Със сигурност всички извънземни ще го чуят.

Тя внимателно сдържаше цялата си психична енергия, както Том бе настоял. Но оформи с уста една старомодна молитва и я изпрати на север, над вълните.

— Обзалагам се, че това ще достави удоволствие на доктор Дарт — каза Тошио. — Разбира се, сензорите може да не са точно от искания от него тип. Но все пак роботът-сонда действа.

Джилиън провери малкия, свързан с робота екран. Тя не беше специалист по роботика или планетология, но знаеше основните принципи.

— Мисля, че си прав, Тошио. Рентгеновият спектрометър работи. А също и лазерният сензор, и магнетометърът. Роботът може ли да се движи?

— Като малък скален рак! Единственото, което не може, е да доплува обратно. Плавателните му двигатели бяха повредени, когато парчето корали рухна върху него.

— Къде се намира сега?

— На един скален ръб, около деветдесет метра под нас. — Тошио натисна клавиша и пред екрана се появи холосхема. — Показва ми сонарна карта на тази дълбочина. Няма да го спускам по-надолу, преди да говоря с доктор Дарт. Можем само да го спускаме надолу. Когато роботът напусне дадено място, вече не може да се върне назад.

Схемата показваше една леко наклонена цилиндрична пукнатина, стигаща до богатата на метали силикатна скала, каквато представляваше тънкият повърхностен слой на Китруп. Стените бяха насечени от издатини и ръбове, подобни на този, на който сега стоеше повредената сонда.

Солидна колона се издигаше в голямата пукнатина, леко наклонена под ъгъл. Това беше коренът на дървото-сонда, който Тошио и Дени бяха взривили преди няколко дни. Горният му край бе подпрян в стената на издълбаната от самия него подводна пещера. Долният му край се губеше в непозната територия под очертаната от схемата област.

— Мисля, че си прав, Тошио. — Джилиън се усмихна и го потупа по рамото. — Чарли ще е доволен. Може би това ще отърве Крейдейки от него. Искаш ли да му съобщиш новините?

Тошио очевидно бе поласкан от комплимента, но и смутен от предложението на Джилиън.

— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря, сър. Искам да кажа, не можете ли просто да вмъкнете това във вашия доклад до кораба днес? Убеден съм, че доктор Дарт ще има въпроси, за които нямам необходимата квалификация…

Джилиън не можеше да вини Тошио. Да съобщиш добри новини на Чарлз Дарт едва ли беше по-приятно, отколкото да съобщиш лоши на някого другиго. Но рано или късно Тошио трябваше да се срещне с шимпанзето-планетолог. Най-добре щеше да е ако свикнеше с този проблем още в началото.

— Съжалявам, Тошио. Доктор Дарт е изцяло твоя грижа. Не забравяй, че аз ще си тръгна оттук след няколко дни. Ти ще си този, който ще трябва да… удовлетвори Чарли, когато той помоли да превключваш робота-сонда на всеки тридесет часа.

Тошио кимна сериозно, приемайки сдържано съвета. Джилиън се усмихна и той не можа да не се изчерви и да не се засмее.