Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (66)

63.
ТОМ ОРЛИ

Той внимателно се придвижваше от дупка на дупка в преплетените сенки под килима от водорасли. Дихателната маска му помагаше да изкара дълго време с едно вдишване, особено когато доближи острова и трябваше да търси път към брега.

Том най-сетне изпълзя на сушата, точно когато оранжевото слънце Ктсимини се спусна зад голяма група облаци на западния небосклон. Дългият китрупски ден щеше да продължи още известно време, но на него му липсваше директната топлина на слънчевите лъчи. Охлаждането на изпаренията го накара да потрепери, докато се измъкваше от един процеп във водораслите. Той се добра до скалистия бряг, изпълзя на ръце и колене върху едно хълмче на няколко метра над морската повърхност и тежко се облегна на грапавия базалт. После свали дихателната маска около врата си.

Островът сякаш леко се поклащаше като корк, подскачащ във вода. Щеше да му е необходимо известно време, за да свикне отново с твърда земя — тъкмо колкото щеше да му е необходимо, помисли той с ирония, за да свърши това, за което бе дошъл тук, и да се върне обратно във водата.

Той свали кичурите зеленикава слуз от раменете си и потрепера, докато влагата бавно се изпаряваше.

Глад. А, да, имаше и нещо такова. То поне отвличаше ума му от влагата и студа. Той се замисли дали да не изяде последната си протеинова пръчка, но реши, че може да почака. Това бе всичката храна, с която разполагаше за хиляда километра напред, освен ако не намереше нещо в извънземните останки.

От мястото, където се бе разбил малкия извънземен разузнавателен кораб, точно от другата страна на планинския склон все още се издигаше дим. Тънката струя се издигаше високо и се смесваше със саждивите пушеци от кратера на вулкана. Понякога Том чуваше и ръмженето на самата планина.

Добре. Да тръгвам.

Той събра краката си под себе си и се изправи.

Виеше му се свят. Все пак беше приятно изненадан, че можеше да стои прав без големи затруднения.

Може би Джил е права, помисли си той. Може би притежавам резерви, до които никога по-рано не съм се докосвал.

Той се обърна надясно, направи една крачка и за малко не падна. Закрепи се, после се заклатушка по скалистия склон, благодарен на дебелите си ръкавици, защото му се налагаше да се катери по назъбени камъни, остри като кремък. Стъпка по стъпка се приближаваше към източника на дима.

Когато изкачи едно малко възвишение, той видя мястото на корабокрушението.

Разузнавателният съд се бе разцепил на три части. Кърмовият отсек лежеше скрит, само предната му част стърчеше от гъстата растителност. Том провери радиационния измервател на ръба на маската си. Можеше да издържи няколко дни, ако се наложеше.

Предната половина на кораба се бе разцепила на две части по дължина, разпилявайки съдържанието си по каменистата повърхност. Откъснатите краища на фини жици се поклащаха над металните останки, които бяха сцепени и разкривени като твърд карамел.

Помисли си дали да не извади бластера си, но реши, че е по-добре и двете му ръце да са свободни в случай, че паднеше.

Изглежда доста лесно, каза си Том. Просто ще се спусна и ще разгледам проклетото нещо. Постепенно.

Той внимателно се спусна по склона и стигна до кораба без произшествия.

Не бе останало много.

Том разглеждаше пръснатите малки парчета, разпознавайки части от различни уреди. Но нищо не му подсказваше това, което искаше да разбере.

Нямаше и храна.

Големи огънати листове метал лежаха навсякъде. Том се приближи до един, който изглеждаше поизстинал, и се опита да го вдигне. Беше твърде тежък, за да го повдигне повече от няколко инча, преди да го изпусне.

Том подпря ръце на коленете си за момент, дишайки тежко.

На няколко метра от него имаше голяма купчина от довлечени от водата растения. Той отиде до нея и издърпа няколко по-дебели стръка от изсъхнали водорасли. Бяха жилави, но твърде меки, за да ги използва като лостове.

Том почеса брадата си и се замисли. Погледна към морето, покрито до самия хоризонт с гадни, слузести водорасли. Най-накрая той започна да събира изсъхнали лиани на две купчини.

 

 

След смрачаване седна край огъня, накладен от довлечените от водата растения, и започна да сплита от стръкове жилави лиани чифт големи плоски ветрила, приличащи на тенис-ракети с примки в единия край. Не бе сигурен дали щяха да му свършат работа, но утре щеше да разбере това.

Той запя тихо на тринар, за да отвлече мислите си от измъчващия го глад. Ехото от учебната песничка нежно заотеква от близките скали.

Ръце и огън?

Ръце и огън!

Използвай ги,

за да скачаш по-високо!

 

Мечти и песни?

Мечти и песни!

Използвай ги,

за да скачаш по-далече!

Том внезапно спря и наведе глава. След миг извади бластера от кобура си.

Беше ли чул нещо? Или само си въобразяваше?

Тихо се изтърколи вън от осветеното от огъня пространство и се сви в тъмнината. Огледа се и се опита като делфин да чуе формата на нещата. Приведен като ловец, бавно започна да обикаля покрития с отломки плаж.

— Баркеемклеф Аннатан П’Кленно. В’чувекф?

Той се просна зад едно парче от корпуса и се отърколи встрани. Дишайки с отворена уста, за да бъде по-тих, той се заслуша.

— В’чув’ек Кент’туун ф?

Гласът резонираше, като че ли идваше от метална кутия… изпод една от по-големите отломки? Някой оцелял? Кой би допуснал?

Том извика:

— Биркех’клеф. В’човек идес’к. В’Тенан’клеф ф? — След това изчака. Когато гласът от мрака отговори, Том скочи на крака и се затича.

— Идатесс. В’Тенан’клееф…

Той отново се просна на земята, скривайки се зад друга купчина разнебитен метал. Запълзя на лакти и бързо огледа тази страна на корпуса.

И насочи оръжието си към очите на едно едро влечугоподобно лице, намиращо се само на метър от него. Лицето се намръщи в неясната лунна светлина.

Той бе срещал тенанинец само веднъж и ги бе изучавал в училището на Катренлин една седмица. Съществото бе полупремазано под масивна метална плоскост. Том предположи, че лицето му изразява болка. Ръцете и гърбът на разузнавача бяха счупени при удара.

— В’чувек т’бархит па…

Том се приспособи към диалекта, използван от тенанинеца. Той използваше един вариант на галактически език шест.

— …няма да ви убия, човече, дори да можех. Искам само да ви убедя да поговорите с мен и да ме разсеете за известно време.

Том прибра бластера си и седна с кръстосани крака пред пилота. Щеше да е учтиво да изслуша съществото и да се опита да го избави от мъките му, ако то го помолеше за това.

— Съжалявам, че не мога да ви излекувам — отговори Том на галактически шест. — Въпреки че сте враг, аз никога не съм смятал тенанинците за съвсем зли.

Съществото отново се смръщи от болка. Главата му постоянно се удряше в металния покрив и всеки път то простенваше.

— И ние не смятаме чувек’влех за напълно безперспективни, въпреки че са упорити, диви и непочтителни.

Том се поклони, приемайки като цяло частичния комплимент. После предложи:

— Готов да извърша услугата на унищожение, стига да я желаете.

— Много мило от ваша страна, но това не е нашият начин. Ще чакам, докато болката балансира живота ми. Великите Духове ще ме приемат като храбрец.

Том сведе поглед.

— Нека ви приемат като храбрец.

Тенанинецът задиша накъсано със затворени очи. Ръката на Том премина по колана му. Докосна издутината — съобщителната бомба. Дали още чакат там, на „Стрийкър“?, запита се той. Какво ще реши да направи Крейдейки, ако не получи съобщение от мен? Трябва да разбера какво е станало в битката над Китруп.

— Като разговор и развлечение — предложи той, — дали да не си обменим въпроси?

Тенанинецът отвори очи, изразяващи, изглежда, чувство на благодарност.

— Чудесно. Чудесна идея. Като по-старши ще започна аз. Ще ви задавам прости въпроси, за да не ви измъчвам.

Том сви рамене. Притежаваме Библиотеката от вече почти триста години. Имали сме сложна цивилизация повече от шест хиляди години. И все още никой не вярва, че хората могат да бъдат нещо повече от невежи диваци.

— Защо от Моргран вие не побягнахте към някое по-сигурно убежище? — попита разузнавачът. — Земята не би могла да ви защити, нито онези негодници тимбримите, които ви водят по лоши пътища. Но съюзът на абдикаторите е силен. При нас щяхте да бъдете в безопасност. Защо не дойдохте при нас?

Той изкарваше всичко толкова просто! Де да беше така! Само ако имаше някой наистина могъщ съюз, който не би поискал в замяна повече, отколкото „Стрийкър“ или Земята биха могли да платят. Как да обясни на тенанинеца, че неговите абдикатори са само малко по-приятни от останалите фанатици?

— Наша политика е никога да не се предаваме пред заплахи и опасности — каза Том. — Никога. Нашата история доказва стойността на тази традиция в по-голяма степен, отколкото могат да си представят запознатите с аналите на Библиотеката. Нашето откритие ще бъде предоставено само на Галактическите Институти и то само от нашия Съвет на Земните видове.

При споменаването на откритието на „Стрийкър“ лицето на тенанинеца изрази зле прикрит интерес. Но той изчака своя ред, давайки според етикецията следващия въпрос на Том.

— Тенанинците печелят ли в сражението над нас? — нетърпеливо попита Том. — Видях тандуанци. Кой има надмощие в небето?

През дихателните клапани на пилота просвири въздух.

— Славните се провалиха. Най-многобройни и силни са убийците тандуанци и езичниците зороанци. Атакуваме където и когато можем, но Славните се провалиха. Еретиците ще спечелят плячката.

Беше малко нетактично изказване, след като „част от плячката“ седеше пред него. Том тихо изруга. Какво щеше да прави сега? Някои от тенанинците бяха оцелели, но можеше ли да каже на Крейдейки да продължи според плана, базирайки се само на този факт? Трябваше ли да прибягнат към уловка, която, дори при успех, би им спечелила съюзници, които са твърде слаби, за да им бъдат от полза?

Тенанинецът пак задиша накъсано.

Макар че не бе негов ред, Том зададе следващия си въпрос.

— Студено ли ви е? Ще преместя моя огън тук. Освен това трябва да свърша известна работа, докато разговаряме. Простете на по-младшия патрон, ако с нещо ви обижда.

Тенанинецът го погледна с виолетовите си котешки очи.

— Учтиво казано. Знаехме, че вие, хората, не притежавате никакви маниери. А може би просто не сте научени, но поне сте добронамерени… — Разузнавачът хъхреше и издухваше песъчинки от дихателните си клапани, докато Том бързо пренасяше лагера си. Край блещукащия огън тенанинецът въздъхна. — Подходящо е, че попаднал в капан и умиращ в един примитивен свят, аз ще бъда стоплен от уменията и сръчностите за правене на огън на един хищник. Ще ви помоля да разкажете на едно обречено на смърт същество за вашето откритие. Без тайни, просто приказка… приказка за чудото на Великото Завръщане…

Том се върна към спомена, от който все още потръпваше, и започна:

— Представете си кораби, космически кораби — древни, с много пробойни, огромни като луни…

 

 

Когато се събуди край топлата жарава от огъня, зората едва просветляваше, хвърляйки дълги неясни сенки по плажа.

Том се чувстваше много по-добре. Стомахът му бе привикнал към постите, а сънят му бе помогнал много. Все още беше слаб, но се усещаше готов да предприеме пътуване към следващото възможно убежище.

Изправи се, отърси се от многоцветния пясък и погледна на север. Да, поклащащата се останка все още беше там. Надежда на хоризонта.

Вляво от него, под масивната отломка от корпуса, Тенанинският разузнавач дишаше леко и бавно умираше. Беше заспал, слушайки приказката на Том за Шалоу Клъстър, за светещите гигантски кораби и за загадъчните символи по тях. Том се съмняваше, че съществото някога отново ще се събуди.

Щеше да се обърне и да вдигне обувките, които бе сплел снощи, когато се намръщи и се втренчи към източния хоризонт, засенчвайки с ръка очите си.

Поне да бе спасил бинокъла!

Присви очи и най-сетне различи линия от сенки, движещи се на фона на просветляващия хоризонт, — няколко фигури с вретеновидни крака и едно по-дребно тромаво същество. Редицата неясни силуети се движеше бавно на север.

Том потрепера. Те се бяха насочили към яйцевидната останка. И ако не реагираше бързо, щяха да го лишат от единствената възможност за оцеляване.

Сега вече можа и да различи, че са тандуанци.