Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (5)

2.
ГАЛАКТЯНИТЕ

На един кораб в центъра на флотилия от космически кораби се извършваше фаза на отричане.

Гигантските крайцери се разпръснаха от един процеп в космоса и се насочиха към блестящото като връх на топлийка неописуемо червеникаво слънце. Един след друг те се измъкваха от осветената пролука. С тях се процеждаше и отразена звездна светлина от мястото на тръгването им, отдалечено на стотици парсеци.

Съществуваха правила, които би трябвало да предотвратят това. Тунелът бе неестествен начин за преминаване от едно място към друго. Необходима бе силна воля, за да се отрече природата и да се материализира такъв процеп в космоса.

Еписпархът, със своето нечувано отричане на Съществуващото, бе създал този проход за своите господари Танду. Процепът се крепеше на стоманената сила на неговото аз — с отказа му да приеме каквото и да е от Реалността.

Когато премина и последният кораб, Еписпархът съзнателно бе разсеян и процепът се затвори с беззвучна ярост. След няколко мига само апаратите можеха да установят, че той някога е съществувал. Обидата спрямо физическите закони бе изтрита.

Еписпархът бе докарал армадата на Танду до целта доста преди другите флотилии, които щяха да предизвикат тандуанците за правото да пленят земния кораб. Тандуанците изпратиха импулси на похвала към центровете за удоволствие на Еписпарха. Той нададе вой и разлюля с благодарност огромната си космата глава.

За тандуанците този странен и опасен начин за пътуване още веднъж бе оправдал рисковете. Добре беше да пристигнеш на бойното поле преди врага. Спечеленото време щеше да им даде тактическо преимущество.

Еписпархът се нуждаеше само от неща, които да отрича. Задачата му сега бе изпълнена, той бе върнат в своята кабина, пълна с илюзии, за да създава безкрайна верига от заместители на реалността, докато неговото безумие не станеше отново необходимо на Господарите. Неговата рунтава и безформена фигура се спусна от сензоралната мрежа и той се отдалечи бавно, придружаван от бдителни пазачи.

Когато пътят се освободи, влезе Аксептърът и се закатери с вретеновидните си крака към своето място в мрежата.

За известно време той оценяваше Реалността, обгръщайки я. Аксептърът опитваше, докосваше и милваше този нов регион в пространството със своите всеобхватни усещания. Накрая от удоволствие издаде мелодичен, но монотонен вик.

— Така да се издават! — съобщи радостно Аксептърът. — Бях чувал, че преследваните са небрежни некадърници, но те се издават дори когато сканират, търсейки опасност! Скрили са се на втората планета. Само краищата на техните психични щитове успяват донякъде да скрият от мен точното им местоположение. Кои са техните господари, че са научили толкова добре тези делфини да бъдат жертви?

— Господарите им са хората, които сами по себе си също са несъвършени — отвърна Главният Ловец на тандуанците. Гласът му представляваше ритъм от щракания и пукания, идващи от зъбчатите стави на неговите крака, подобни на крайниците на богомолка. — Земляните са покварени от грешна вяра и от срама, че са били напуснати от своите патрони. Шумът, вдиган от три столетия, ще замлъкне, когато те бъдат изядени. Тогава нашата ловджийска радост ще бъде като твоята, когато видиш някое ново място или нещо.

— Голяма радост — съгласи се Аксептърът.

— Сега се размърдай и открий детайлите — нареди Ловецът. — Скоро ни предстои сражение с еретици. Трябва да дам нарежданията си и на останалите членове на подчинени раси.

Аксептърът се извърна в мрежата, докато Ловецът се отдалечаваше, и разтвори чувствата си за тази нова реалност. Всичко бе прекрасно. Той пращаше доклади за това, което виждаше, и в зависимост от тях Господарите разполагаха корабите от армадата. Но с по-голямата част от мозъка си той оценяваше… той приемаше… малкото червено слънце, всяка от неговите малки планети, прекрасната очаквателност на мястото, което скоро щеше да стане бойно поле.

След известно време той почувства, че другите бойни флотилии навлизат в системата — всяка по свой особен начин. Всяка заемаше леко неизгодна позиция поради ранното пристигане на тандуанците.

Аксептърът почувства страстите на клиентите-воини и хладнокръвните изчисления на по-спокойните сред тях. Той галеше гладката повърхност на умствените щитове, възправяни срещу него, и се чудеше какво става зад тях. Оценяваше откритостта на други врагове, които смело показваха мислите си, позволявайки слушателят да долови огромното им презрение.

Големите флотилии се приближаваха една към друга. Заблестяха ярки експлозии.

Аксептърът прие всичко това с радост. Как можеше някое същество да се чувства другояче, след като вселената криеше в себе си такива чудеса?