Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (16)

13.
ТОШИО

Тошио откри Сатата до ствола на едно гигантско дърво-сонда. Тя явно е била запокитена към чудовищното растение и смазана от сблъсъка. Бронята й представляваше бъркотия от натрошени парчета.

Тошио се влачеше през изкоренените и натрошени храсталаци, изсвирвайки, когато събереше сили, зов на тринар. Но най-вече се опитваше да се задържи на краката си. Не беше ходил толкова много, откакто бяха напуснали Земята. Контузиите и гаденето също го притесняваха.

Намери К’Хит да лежи на мека постеля от подобна на трева растителност. Неговата броня бе здрава, но кръвта на делфина-планетолог вече бе изтекла от три дълбоки рани на корема. Той бе мъртъв. Тошио запомни мястото и продължи.

По-близо до брега се натъкна на Сатима. Малката женска кървеше и беше в истерия, но жива. Тошио превърза раните й, после с един голям камък затисна краищата на бронята й към земята. Това беше най-доброто, което можеше да направи, за да я задържи на едно място, когато петата ударна вълна връхлетеше.

Беше по-скоро потоп, а не вълна. Тошио се хвана за едно плаващо дърво и с негова помощ задържа главата си почти над водата.

Веднага щом вълната започна да намалява, той се пусна и заплува към Сатима. Пипнешком потърси камъка, с който я бе задържал, и като го намери, я освободи да се носи в засилващото се обратно течение. Бореше се да се присъедини към отлива и да не изостане зад него.

Мъчеше се да я избута покрай един гъсталак, без да изпусне връщащата се в морето вода, когато долови с поглед някакво бързо движение в едно дърво пред себе си. То не пасваше на всеобщото поклащане наоколо. Той вдигна глава и срещна блясъка на чифт малки, черни очи.

Имаше само миг, за да се взре стреснато и по-внимателно, след което отливът изтласка и него, и Сатима през преградата в едно малко, наскоро образувало се блато. Тошио вече не можеше да погледне назад.

Трябваше да избута Сатима по хлъзгавата морска растителност до водата, внимавайки раните й да не се отворят отново. През последните няколко минути тя като че ли идваше на себе си. Писъците й на делфински ставаха все по-ясни и звучаха като думи на тринар.

Едно изсвирване накара Тошио да вдигне глава. Кипиру бе само на четиридесет метра от брега, бутайки уотърскутера към него. Делфинът си бе сложил акваланг, но все пак бе успял да сигнализира.

— Сатима! — викна Тошио на ранения делфин. — Плувай към уотърскутера! Плувай към Кипиру!

— Вържи я към някой резервоар за въздух! — заповяда той на Кипиру. — И наблюдавай екрана на сонара! Върни се в открито море, когато видиш, че наближава вълна!

Кипиру кимна с глава. Щом Сатима навлезе на стотина фута, той използва уотърскутера, за да я насочи към по-дълбоки води.

Пет делфина вече бяха налице. Значи оставаха Хист-т и Хикахи.

Тошио се изкатери обратно по водораслите и отново се завлачи сред храсталаците. Мислите му бяха накъсани, а умът не по-малко опустошен от острова, по който се влачеше. Беше видял прекалено много трупове за един ден — прекалено много мъртви приятели.

И едва сега осъзна, че до този момент не е бил справедлив към делфините.

Беше неправилно да ги вини, че го дразнят. Те не бяха виновни за начина, по който бяха устроени. Въпреки цялото генно инженерство, делфините се бяха отнасяли с човека с добронамерена подигравка, още откакто бяха видели първите хора с лодки в открито море. Този комичен образ е бил достатъчен да създаде отношение, което ъплифтът можеше единствено да промени, но не и да премахне изцяло.

А и защо да го премахва? Тошио сега разбра, че хората, които познаваше на Калафия и които работеха отлично с делфини, бяха по-особени — притежаваха смесица от сериозност, твърдост и чувство за хумор. Никой не работеше дълго с делфини, ако не спечелеше тяхното уважение.

Той забърза към една сивкава фигура, която лежеше сред храсталаците. Но не. Това бе трупът на Сатата, преместен от последната вълна. Тошио продължи нататък.

Делфините бяха наясно с това, което човечеството бе направило за тях. Ъплифтът беше болезнен процес. Но никой от тях не би се върнал към времето на Кита-Мечта по собствено желание.

Делфините знаеха също, че законите, които направляваха поведението сред галактическите раси — закони, заложени в Библиотеката от еони — даваха на човечеството право да изисква подчинение в продължение на сто хиляди години от расите, които бе усъвършенствало. Всички хора бяха отвратени от тази мисъл. Самият вид Хомо Сапиенс едва ли беше на подобна възраст. И ако човечеството имаше патрон някъде в пространството — достатъчно могъщ, за да потвърди това свое право — то той нямаше да получи Турсиопс амикус като допълнителна прибавка.

Нямаше делфин, който да не е наясно с позицията на Земята. В Съвета на Земните Видове имаше както шимпанзета, така и делфини.

Тошио най-сетне разбра как е наранил Кипиру с думите си преди схватката им в океана. Той съжаляваше най-вече за забележката си относно Калафия. Кипиру с радост щеше да умре хиляда пъти, за да спаси хората от родната планета на Тошио.

По-добре езикът му да се откъснеше, отколкото отново да изречеше подобни думи.

Тошио се довлече до някаква просека. Там, в плитък басейн, лежеше един турсиопс.

— Хикахи!

Тя бе издрана и насинена. Малки кървави следи водеха към нея. Но беше жива. И Тошио вече се бе втурнал към нея, когато тя извика:

— Стой там, Дръпнати очи! Не мърдай! Имаме си компания!

Тошио замръзна на място. Заповедта на Хикахи беше строга. Но все пак бе необходимо да отиде при нея и да й помогне. Раните й не изглеждаха леки. Ако под кожата й бяха влезли метални стружки, те трябваше скоро да бъдат извадени, преди да са отровили кръвта. А и нямаше да е лесно да докара Хикахи до океана.

— Хикахи, скоро ще има нова ударна вълна. Тя може да стигне и до тук. Трябва да бъдем готови да я посрещнем!

— Стой, Тошио. Вълната няма да стигне дотук. Освен това, огледай се наоколо. Вижжж колко по-важно е това!

Тошио за пръв път огледа просеката. Басейнът бе разположен в единия й край, а пресни белези доказваха, че е изкопан наскоро. После той видя, че лостовете в бронята на Хикахи липсват.

Тогава кой е изкопал…? Погледът му се отмести встрани. Съзря някакви руини, пръснати из гъсталаците, и разпозна останките от разрушено селище.

В постоянния блясък на китрупската гора Тошио видя останки от груби, изпокъсани плетени мрежи, разпръснати и повредени тръстикови покриви и парчета остър метал, несръчно, но здраво прикрепени към дървени колове.

В клоните на дърветата той долови бързи движения. После, една след друга, се появиха малки, ципести ръце, последвани от плахо надзъртащи, блестящи черни очички, които гледаха към него изпод ниски зеленикави вежди.

— Ха! — прошепна той. — Аз видях едно подобно по-рано, но после съвсем забравих за него! Изглеждат съвсем разумни същества!

— Да — въздъхна Хикахи. — И това прави необходимостта от секретност по-жизнено важна от всякога. Бързо, Дръпнати очи! Разкажи ми какво се е случило!

Тошио разказа какво бе направил след първата ударна вълна, като пропусна само подробностите от борбата си с Кипиру. Беше трудно да се съсредоточи при наличието на очите зад дърветата, които първо се взираха в него, а после се криеха уплашено, когато той погледнеше към тях. Едва успя да довърши разказа си и връхлетя поредната вълна.

Виждаха се водните маси, които с яростен рев и бяла пяна се носеха нагоре по наклонения бряг. Но очевидно Хикахи бе права. Водата нямаше да се вдигне чак дотук.

— Тошио! — изсвири Хикахи. — Справил си се отлично. Освен нас ти може би си спасил и този малък народ. Брукида ще успее. Той ще доведе помощ. Така че моето спасение не е важно. Трябва да направиш това, което ти казвам. Накарай Кипиру да се потопи веднага! Трябва да остане скрит и колкото може по-тих, докато търси тела и останки. Ти трябва да погребеш Сатата и К’Хит и да събереш парчетата от техните брони. Когато дойде помощта, трябва да сме готови да тръгнем бързо!

— Сигурна ли си, че ще издържиш? Раните ти…

— Ще издържа! Моите приятели ми осигуряват влага. Дърветата ме скриват. Наблюдавай небето, Дръпнати очи! Не позволявай да те забележат! Докато свършиш, се надявам да убедя моите приятели тук да ти имат доверие.

Гласът й звучеше уморено. Тошио се разкъсваше. Накрая той въздъхна и се шмугна обратно в гората. Положи усилие и се затича през натрошената растителност, следвайки оттеглящите се към брега води.

Кипиру тъкмо излизаше на повърхността, когато той пристигна. Делфинът бе махнал акваланга и си бе сложил въздушен резервоар вместо него. Съобщи, че е намерил тялото на Фип-пит — делфинът, за който предполагаха, че се е изгубил по-рано при водораслите-убийци. Разкъсаният му и изсмукан труп вероятно е бил освободен но време на връхлитащите цунами.

— Някакви следи от Хист-т? — викна Тошио.

Кипиру отговори отрицателно. Тошио предаде заповедта на Хикахи и се загледа в отново потъващия уостърскутер.

Постоя там още миг, после погледна на запад.

Червеникавото слънце на Китруп залязваше. Няколко звезди светеха през разпръснатите по небето облаци. На изток те бяха потъмнели и зловещи. През нощта щеше да вали. Тошио реши да не сваля водолазния си костюм, само махна гумената качулка. Вятърът бе хладен, но освежаващ.

Погледна на юг. Ако битката в космоса продължаваше, то той не видя никакви доказателства за това. Въртенето на Китруп около орбитата й бе скрило от него пламтящите облаци от плазма и метал, които трябваше да дрейфуват сега там.

Не му достигнаха сили да размаха юмрук, но се озъби на южното небе, надявайки се, че галактяните са се унищожили взаимно.

Едва ли бе така. Сигурно имаше победители. И скоро те щяха да се спуснат тук, за да потърсят делфините и хората.

Тошио разкърши рамене и въпреки умората си, пое бавно към гората, под спасителните корони на дърветата.

 

 

Откриха младежа и делфина скоро след пристигането си на острова. Двамата се бяха сгушили под един груб подслон, през който топлият дъжд се изливаше на мощни струи. Светкавици погълнаха приглушената жълта светлина на фенерите, които спасителите носеха. При първия проблясък на Томас Орли му се стори, че видя пет-шест малки приклекнали фигурки, скупчени около землянина и калафианеца. Но докато двамата със спътника му се промъкваха през гъсталаците, за да видят по-добре, животинките — или каквито бяха — бяха изчезнали.

Страховете му, че са били същества, хранещи се с мърша, се разсеяха, когато видя, че Тошио помръдва. Все пак задържа ръка на спусъка на бластера си и вдигна фенера нависоко, за да пропусне Ханес Суеси да мине пред него. Внимателно огледа просеката, възприемайки миризмите и звуците, идващи от металното възвишение, и запомняйки подробностите.

— Добре ли са? — попита Орли след няколко секунди.

— Ш-ш-ш, всичко е наред, Тошио. Това съм аз, Ханес — дочу той шепота на инженера. Гласът му звучеше много майчински. — Да, мистър Орли — викна Суеси в отговор. — И двамата са живи, но нямат достатъчно сили, за да говорят.

Томас Орли огледа просеката още веднъж и след това се приближи и сложи фенера на земята до Суеси.

— Тази светкавица ще прикрие всичко — каза той. — Ще наредя да докарат машините, за да отведем и двамата по-бързо оттук.

Той натисна един бутон на ръба на маската си и бързо изсвири на превъзходен тринар. Говореше се, че Томас Орли може да говори и първобитен делфински, макар че нито един човек не го беше чувал.

— Ще бъдат тук след няколко минути. Трябва да прикрият следите си. — Той приклекна до Тошио, който сега бе седнал. Суеси беше отишъл при Хикахи.

— Здравейте, мистър Орли — заговори момчето. — Съжалявам, че ви откъснахме от работата.

— Всичко е наред, синко. И без това исках да огледам наоколо. Това даде на капитана добро извинение да ме изпрати. След като ви отпратим на кораба, Ханес, Тишуут и аз ще отидем да огледаме разбилия се кораб. Как смяташ, ще можеш ли да ни заведеш преди Сатата и К’Хит? Искаме да изчистим този остров преди края на бурята.

Тошио кимна.

— Да, сър. Ще издържа още известно време. Предполагам, че не сте открили Хист-т?

— Не. Опасявахме се от подобно нещо, но не чак толкова, колкото се притеснихме, когато Брукида се върна. Кипиру ни разказа по-голяма част от случилото се. Делфинът говореше за теб с голямо уважение. Свършил си отлична работа тук.

Тошио се извърна, сякаш се засрами от получената похвала.

Орли го погледна с любопитство. Преди не се беше замислял за юнгата. През първата част от пътуването той правеше впечатление на умен, но малко безотговорен младеж. По-късно, след като намериха напуснатата и блуждаеща флотилия, той бе започнал да става все по-мрачен, когато шансовете им за завръщане намаляха.

И ето сега тази нова изява. Беше още рано да се кажат какви ще бъдат резултатите, но това явно беше бойното кръщение на Тошио.

От брега се разнесе бръмчене на мотори. Скоро се появиха две паякообразни машини, управлявани от скрити в брони делфини.

Тошио дрезгаво изстена, докато Орли му помагаше да стане. След това по-възрастният мъж спря, за да вдигне някакъв предмет от земята. Претегли го на ръка.

— Стъргалка, нали? Направено от люспи на метални риби, залепени за дървена дръжка…

— Предполагам, че да.

— Имат ли вече нещо като език?

— Не, сър. Е, само рудименти. Изглежда вече са напреднали в развитието си. Определено са в стадия на ловци-събирачи. Хикахи смята, че са на около половин милион години.

Орли кимна. Този местен вид изглеждаше на пръв поглед узрял. Една почти разумна раса, намираща се точно в подходящ стадий за ъплифт. Беше просто чудо как някой галактически вид-патрон не ги бе докопал вече за подчинена раса и не ги бе обрекъл на еон робство.

Сега хората и делфините от „Стрийкър“ имаха още едно задължение и секретността бе по-важна отвсякога.

Той пъхна предмета в джоба си и сложи ръка на рамото на Тошио.

— Добре, ти ще можеш да ни разкажеш всичко на кораба, синко. Междувременно трябва добре да обмислим някои неща.

— Сър? — Тошио вдигна глава и отправи объркан поглед към Орли.

— Е, не на всеки му се случва да стане кръстник на бъдеща звездна раса. Да знаеш, че делфините ще очакват да измислиш песен за това.

Тошио погледна към по-възрастния мъж, като не бе уверен дали той не се шегува. Но изражението на Том Орли запази обичайната си загадъчност.

Орли погледна нагоре към дъждовните облаци. Докато машините се приближаваха, за да вземат Хикахи, той се отдръпна и се усмихна на завесата, която временно се бе спуснала от небесния театър.