Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (9)

Четвърти ден
14 септември 1683

На следната сутрин се събудих с болки в гърба и с, меко казано, объркана глава — всичко това очевидно по причина на недостатъчния и неспокоен сън, след събитията от предния ден. Дългото спускане в галерията, усилията, положени при преминаването на тайни входове и стълби, а и вълнуващата схватка с корписантарите, ме бяха оставили изтощен телом и духом. От едно-единствено нещо обаче бях същевременно колкото смаян, толкова и щастлив: малкото часове за сън, които ми се позволяваха, не бяха смутени от никакви кошмари, независимо от ужасяващите видения при срещата с Угонио и Чаконио. Даже неприятното (макар и необходимо) издирване на човека, който ми беше отмъкнал единствения скъпоценен предмет, който бях притежавал някога, не успя да смути нощната ми почивка.

Напротив, когато отворих очи, даже, бях обзет от спомени за най-сладостни прекрасни съновидения. Всичките изглежда искаха да ми нашепват за Клоридия и нейните вълшебни форми. Не бях в състояние да възстановя в обща картина това блажено съзвучие от фантастични, а при все това сякаш истински, усещания на сетивата: красивият лик на моята Клоридия (така я наричах вече!), нейният обезоръжаващ, небесен глас, меките й чувствени ръце, нейното леко и свободно слово…

За късмет бях откъснат от тези меланхолични, безплътни фантазии, преди безсилието да ме погълне безвъзвратно, давайки тласък на самотни деяния, които можеше да ме лишат и от малкото останали ми сили.

Всъщност това, което привлече вниманието ми, беше едно стенание, идващо отдясно. Обърнах се и видях синьор Пелегрино — седнал на леглото, облегнат на стената, стиснал с ръце главата си. Изключително изненадан и щастлив да го видя в по-добро състояние (всъщност от началото на болестта никога не бе вдигал глава от възглавницата), се хвърлих към него, обсипвайки го с въпроси.

Той седна с голяма мъка на ръба на скромното легло и ме погледна с празен поглед, без да издаде звук.

Разочарован, а и притеснен от необяснимата му промяна, се хвърлих през глава да повикам Кристофано.

Лекарят пристигна незабавно и, разтреперан от изненада, за почна да преглежда Пелегрино. Но точно когато тосканецът разглеждаше отблизо очите му, Пелегрино изпусна едно гръмко flatus ventris^[1]. Последваха едно леко оригване и още една пръдня. На Кристофано бяха достатъчни няколко минути за да си изясни нещата.

— Сънен е, бих казал апатичен, може би все още не се е събудил изцяло. Цветът му още е мъртвешки. Не говори, вярно е, но не се обезкуражавам, че съвсем скоро ще се съвземе напълно. Хематомът на главата изглежда е спаднал и не ме притеснява толкова.

Пелегрино за момента беше само силно замаян. Треската беше изчезнала; все пак още не можело да сме напълно спокойни.

— И защо не може да сме спокойни? — попитах, след като разбрах, че лекарят нямаше желание да сподели лошите новини.

— Твоят господар страда от очевиден излишък на въздух в стомаха. Има избухлив характер, а и днес е доста горещо — това трябва да ни прави предпазливи. Добре ще е да се намеся с един клистир. Впрочем отдавна се опасявах, че ще трябва да го направя.

Добави, че от този момент нататък, предвид вида на лечението и пречистващите процедури, които Пелегрино трябваше да понесе, последният би трябвало да остане сам в стаята. Затова решихме да пренеса леглото си в близката стаичка — една от трите, останали почти напълно недокоснати след смъртта на старата съдържателка синьора Луиджа.

Докато се занимавах набързо с преместването, Кристофано измъкна от една кожена чанта помпа с духало, голяма колкото ръката ми от лакътя до китката. На края на помпата прикачи една тръба, към която на свой ред перпендикулярно се свързваше друга дълга, тънка тръбичка, чийто край завършваше с дупчица. Опита един-два пъти механизма, за да се увери, че духалото, при нужното задвижване, вдухваше въздуха в канала и накрая го изпускаше през дупчицата.

Пелегрино наблюдаваше подготовката с празен поглед. Гледах го със смесица от задоволство, задето най-накрая го виждах да отваря очи, и боязън, заради странното му здравословно състояние.

— Готово — каза удовлетворен Кристофано накрая на изпитанието, като ми нареди да донеса вода, зехтин и малко мед.

Веднага след като се върнах със съставките, заварих с изненада лекаря да се бори с полусъблечения Пелегрино.

— Не съдейства, помогни ми да го удържа мирен.

Така че се наложи да помогна на лекаря да оголи задните части на моя господар, който прие с нежелание подобна инициатива. В последвалата схватка (в действителност дължаща се предимно на липсата на съдействие от страна на Пелегрино, отколкото на някаква реална съпротива), успях да попитам Кристофано каква е целта на нашите усилия.

— Много просто — отвърна той. — Искам да му изкарам повечко от ненужния въздух.

И ми обясни, че моделът на устройството, с което разполагаше, позволяваше благодарение на тръбите, разположени под прав ъгъл, човек сам да практикува вливане, съхранявайки така собственото си достойнство. Пелегрино обаче не изглеждаше в състояние да се погрижи за себе си и следователно се налагаше ние да сторим необходимото.

— Но дали това ще му помогне да се почувства по-добре?

Кристофано каза, почти изненадан от въпроса, че клизмата (така някои бяха свикнали да обозначават подобно лечение) винаги е била от полза и никога във вреда: както казва Франческо Реди, тя пропъжда вредните вещества при пълно спокойствие без да омаломощава червата и без да ги състарява, както правят лекарствата, приемани през устата.

Докато наливаше приготвената течност в духалото, Кристофа но възхваляваше прочистващите клистири, но и дразнителните, болкоуспокоителните, литонтропичните, газоизвличащите, съсирващите, промиващите и дори адстрингиращите. Благотворните съставки бяха безкрайни: можеха да се прилагат инфузии с цветя, листа, плодове и семена от билки, но също и с отвара от крака и глава на кастриран овен, от черва от животни, а освен това с бульон от стари петли, зашеметени от продължителни удари по главите.

— Много интересно — опитах се да доставя удоволствие на Кристофано, прикривайки отвращението си.

— В този ред на мисли — добави лекарят на края на тези необходими старателни поучения — през следващите дни възстановяващият се ще трябва да спазва диета с бульони и супички, за да си възвърне силите след такова изтощение. За това днес ще му дадеш половин чашка шоколад, една кокоша кълка и мостачоли^[2], натопени в червено вино. Утре една чашка кафе, супа от пореч и шест чифта пилешки тестикули.

След като обработи здравата Пелегрино, Кристофано го остави полугол и ме натовари със задачата да го наглеждам, докато благотворният ефект на клизмата не се увенчае с постигане на крайната цел. Нещо, което в действителност се случи почти веднага и така мощно, че разбрах защо лекарят ме бе накарал да си пренеса вещите в съседната стаичка.

* * *

Слязох да приготвя обяда, който според лекаря трябваше да бъде лек, но същевременно хранителен. Така че направих един бульон от жито, варено в бадемово мляко със захар и канела, после супа от шипки в бульон от чирози с ароматно масло, подправки и бити яйца, която поднесох с парченца хляб на кубчета и канела. Разнесох я на наемателите и попитах Дулчибени, Бреноци, Девизе и Стилоне Приазо кога ще им бъде удобно да им се приложат лековете, предписани от Кристофано срещу заразата. Но и четиримата, когато взеха храната я помирисаха, изпъшкаха гневно и ми отговориха, че в момента искат само да бъдат оставени на мира. Обзе ме съмнението, че тази неохота и раздразнителността са свързани някак с моята неопитност в готварството — може би сладките изпарения на канелата не облагородяваха достатъчно крайния продукт. Обещах си впрочем за в бъдеще да увелича дозите.

След обяда Кристофано ми съобщи, че отец Робледа ме е търсил, тъй като се нуждаел от малко вода за пиене. Напълних догоре една гарафа и почуках на вратата на йезуита.

— Влез, синко — рече той, посрещайки ме с неочаквана любезност.

И след като отпи дълбока глътка, той ме покани да седна. Заинтригуван от подобно поведение, го попитах дали е прекарал добре изминалата нощ.

— Ох, мъчително, синко, мъчително — отговори той лаконично, като с това допълнително ме постави нащрек.

Лицето на Робледа бе необичайно бледо, с подпухнали клепачи и тъмни торбички под очите. Можеше да се предположи, че е прекарал безсънна нощ.

— Вчера аз и ти имахме един разговор — реши се да проговори йезуитът, — но днес те моля да не придаваш толкова голямо значение на някои разсъждения, които може да сме тълкували прекалено свободно. Нерядко пъти пастирската ни мисия, поради желанието да бъдат подбудени младите умове към нови и плодовити достижения, довежда до употребата на неподходящи стилистични фигури, до прекалена кристализация на понятията, до обърквания в синтаксиса. От друга страна младите не винаги са готови да приемат подобни плодотворни стимули за интелекта и сърцето. При това и трудната обстановка, която всички търпим в тази странноприемница, може да накара човека да изтълкува грешно чуждата мисъл, а и да оформя неправилно своята собствена. Затова те моля най-простичко да забравиш това, което сме си казали, най-вече относно Негово светейшество нашия прескъп папа Инокентий XI. На сърцето ми тежи най-вече опасението да не би да разкажеш тези бегли и безсмислени наблюдения на гостите на странноприемницата. Това насилствено изолиране би могло да причини погрешни впечатления, мисля, че разбираш…

— Не се притеснявайте — излъгах аз, — така или иначе не помня кой знае колко от този разговор.

— Така ли? — извика Робледа и доби за миг оскърбен вид. — Е, още по-добре. Като се бях замислил за нещата, които си казахме помежду си, се почувствах някак потиснат от тежестта на толкова сериозни твърдения. Както, когато влизаш в катакомбите и после, внезапно, под земята усещаш, че ти спира дъхът.

Докато се насочваше към вратата, за да ме отпрати, ме поразиха последните му думи, които, според мен, разкриваха всичко. Робледа се беше издал. Опитах се набързо да измисля някаква тема, за да го накарам да се разкрие още повече.

— Ще сдържа обещанието да не говоря повече за тези неща, но все пак имам един въпрос за Негово светейшество папа Инокентий XI, даже, бих казал, за папите изобщо… — казах миг преди вратата да хлопне.

— Казвай.

— Ами, ето… — заекнах в опита си да импровизирам, — питах се дали съществува начин да се прецени кои измежду миналите папи са били добри, кои изключително добри и кои светци.

— Любопитно е, че ме питаш това. Именно върху това разсъждавах предната нощ — отговори той, сякаш сам на себе си.

— В такъв случай съм сигурен, че ще имате някакъв отговор и за мен — добавих, обнадежден, че ще мога да удължа разговора.

Така йезуитът отново ме покани да седна, като обясни, че съществували многобройни изследвания и пророчества през вековете, и всичките имали за предмет настоящите, миналите и бъдещите наследници на свети Петър.

— Това е така — обясни той, — защото особено в този град, всички познават или си мислят, че познават, качествата на живия папа. В същото време оплакват миналите и се надяват, че следващият ще е по-добър или, дори, че ще е Ангелският папа.

— Ангелският папа?

— Тоест този, който ще върне Римската Църква към изначалната й святост.

— Не разбирам — намесих се с престорена наивност, — ако народът винаги оплаква миналите папи, а от своя страна докато са били живи, те са го карали да оплаква предшествениците им, това ще да значи, че папите са ставали все по-лоши. Следователно как може да се надяваме в бъдеще да се появи един по-добър папа?

— Това е противоречието в пророчествата. Открай време Рим е обект на пропагандата на еретиците, враговете на папството: още откакто, преди много години, Super Hieremiam^[3] и Oraculum Cyrilli^[4] предвидили падането на града, а Томазо от Павия направил публично достояние виденията, които предсказвали разрушението на Латеранския дворец, а пък и Роберто Д’Узе, и Жан дьо Роктайад предупреждаваха, че градът, в който Петър поставил първия камък на християнската църква, е вече градът на двете колони, тоест седалище на Антихриста.

Внезапно се почувствах малко виновен, задето засегнах подобни теми само и само за да придобия повече сведения за една кражба на ключове и на дребни скъпоценности. Но Робледа вече беше започнал. Не можело, твърдеше той, да не се спомене и второто загадъчно, неразбираемо пророчество за Карл Велики, който в деня на Страшния съд щял да извърши едно славно пътешествие до Светите земи и там щял да бъде коронясан именно от Ангелския папа, докато боговдъхновените видения на света Бригита предвещаваха със сигурност справедливото опустошение на Рим от страна на германското племе.

Но подобни фантазии за разруха и пречистване на папския престол, опорочен от скъперничество и похот, бяха само бледи прищевки на въображението, ако се сравняха с Apocalipsis nova^[5] на португалеца Амедей Блажени, в който веднъж завинаги се даваше да се разбере, че Господ щял да избере Пастир за своето стадо, който щял да очисти Църквата от всичките й грехове и щял да разясни всички загадки, щял да насочва желанията на всички, а царете от всички краища на света щели да дойдат, за да му се поклонят, и Църквата на Изтока и тази на Запада щели да станат една-единствена църква, и неверниците щели отново да бъдат спечелени за единствената истинна вяра и най-накрая светът щял да има unum ovile et unus Pastor^[6].

— И този пастир би трябвало да бъде Ангелският папа — казах аз, опитвайки да си изясня усещането, че йезуитът насочва разговора към нещо друго.

— Именно — отвърна той.

— А вие вярвате ли в това?

— За Бога, сине мой, не бива да се задават такива въпроси. Не малко от тези мними ясновидци са прекрачили границите на ереста.

— Значи вие не вярвате в Ангелския папа?

— Разбира се, че не. Искам да кажа: тези, които се стремят да събудят очакване за някакъв ангелски папа, са еретици или дори по-лошо. Тяхната цел е да прокарат идеята, че Църквата подлежи изцяло на разрушаване и че папата не е достоен да заема това място.

— Кой папа?

— Ех, за съжаление богохулни нападки от този род са били отправяни към всичките наместници Иисусови.

— Срещу Негово светейшество нашия папа Инокентий XI? Робледа стана сериозен и забелязах в очите му сянка на подозрение.

— Да кажем, че измежду многото пророчества има някои, които, както вече ти казах, биха искали да разкрият миналото от зората на вековете и бъдещето до края на света. Поради това те включват всички папи, също и Негово светейшество Инокентий XI.

— И какво предвиждат?

Долавях как Робледа се връщаше към темата със странна смесица от нежелание и наслада. Заговори отново с малко по-висок глас и ми обясни, че съществувало измежду многото едно пророчество, което претендирало да познава поредността на всички папи приблизително от 1100-та година до края на вековете. Тогава, като че от години не се беше занимавал с друго, изрецитира по памет една загадъчна поредица, изградена от латински изрази: „Ех castro Tiberis (от замък на Тибър), Inimicus expulsus (прогонен неприятел), Ех magnitudine montis (от възвишението на планината), Abbas suburranus (субурански абат), De rure albo (от бялото село), Ех tetro carcere (от мрачния затвор), Vita transtiberina (живот отвъд Тибър), De Pannonia Tusciae (от Панония на Етрурия), Ех ansere custode (от пастира на гъските), Lux in ostio (светлина във вратата), Sus in cribro (свиня в сито), Ensis Laurnetii (меч на Лавренций), Ех schola exiet (от училище излиза), De rure bovensi (от кравешкия обор), Comes signatus (белязан водач), Canonicus ех latere (каноник отстрани), Avis ostiensis (птица от Остия), Leo sabinus (сабински лъв), Comes laurentinus (лаурентийски водач), Jerusalem Campaniae (селски Йерусалим), Draco depressus (смирен дракон), Anguineus vir (мъж-змия), Concionator gallus (галски подстрекател), Bonus comes (добър водач)…“

— Но това не са имената на папите — прекъснах го.

— Напротив, те са. Един пророк ги прочел в бъдещето, преди да дойдат на света, но ги е обозначил със зашифрованите изрази, които току-що ти изредих. Първият е Ех castro Tiberis, което значи „от един замък на Тибър“. Какво значи това? Папата, описан с този израз, бил Целестин II, който в действителност е роден в Чита ди Кастело^[7], на бреговете на Тибър.

— Значи пророчеството е вярно.

— Точно така. Но и следващият също, Inimicus expulsus^[8], със сигурност е Луций И, от фамилията Качанемичи^[9] — точният превод на латинския израз. Третият подред папа е Ех magnitudine montis^[10]: става дума за Евгений III, роден в замъка Грамон, съкращение от Grand montagne — голяма, висока планина, което на френски е именно преводът на фразата. Номер четири…

— Трябва да са доста стари папи — прекъснах го. — Никога не съм чувал тези имена.

— Много отдавнашни, наистина. Но и съвременните папи са били предвидени с изключителна точност. Jucunditas cruris^[11], номер 82 от пророчеството, е Инокентий X, който всъщност е обявен за папа на 14 септември, празник на Светия Кръст. Montium custos, Пазителят на планините, номер 83, е Александър VII, който всъщност създаде заложните къщи^[12]. Sydiis olorum, сиреч Звездата на лебедите, номер 84, е Климент IX. Във Ватикана той в действителност обитаваше Стаята на лебедите. Изразът за Климент X, номер 85, е Deflumine magno, тоест „От голямата река“. Наистина той е роден в една къща на бреговете на Тибър, точно където реката често преливала от коритото си.

— Значи пророчеството винаги се е сбъдвало.

— Да кажем, че някои, даже мнозина, поддържат тази идея — намигна Робледа.

И замълча, сякаш очакваше някакъв въпрос. В списъка на предвидените от пророчеството папи той всъщност се бе спрял на папа Климент X, номер 85. Беше разбрал, че няма да устоя на изкушението да го попитам за следващия.

— А какъв е изразът за номер 86? — попитах възбудено.

— Ами, след като точно ме питаш… — въздъхна йезуитът — изразът е, как да кажем, крайно любопитен.

— И какъв е?

— Belua insatiabllis — каза Робледа с безцветен глас, — ненаситен звяр.

Постарах се да прикрия изненадата и объркването си. Докато всички описания за останалите папи бяха просто невинни игри на думи, това на нашия обичан понтифекс звучеше страшно заплашително.

— Но може би изразът за негово светейшество не се отнася до неговите морални качества! — възпротивих се обидено, за да си дам кураж.

— Това е напълно възможно — отвърна смирено Робледа. — Сега, като се замислих, в герба на папската фамилия са изобразени лъв с леопардова кожа и орел. Тоест именно два ненаситни звяра. Нищо чудно, даже със сигурност обяснението да е такова — завърши йезуитът с невъзмутимост, по-красноречива от всяка усмивка.

— Във всеки случай не бива да си губиш съня — заключи той, — тъй като според пророчеството ще има общо 111 папи, а сега сме едва на номер 86.

— Но кой ще бъде последният папа? — настоях.

— Поредицата започва с Целестин II и включва 111 понтифекса. Към края ще се появи Pastor angelicus, тоест Ангелският папа, за когото ти говорих преди малко, но той няма да бъде последен. Всъщност ще следват още пет папи и най-накрая, казва пророчеството, in extrema persecutione Sacrae Romanae Ecclesiae sedebit Petrus romanus, qui pascet oves in multis tribulationibus; quibus transactis, civitas septicollis diruetur, et judex tremendus judicabit populum^[13].

— Тоест ще се върне свети Петър, Рим ще бъде разрушен и ще настане Страшния съд.

— Браво, точно така.

— И кога ще се случи това?

— Казах ти вече: според пророчеството има още много време. Но сега е добре да ме оставиш — не бих искал да пренебрегваш останалите наематели, за да слушаш тези безсмислени приказки.

Разочарован от внезапния край на разговора и без да съм успял да изтръгна от устата на Робледа каквато и да е полезна улика, вече бях на прага, когато почувствах, че трябва да задоволя едно последно, и този път искрено, любопитство.

— Между другото кой е авторът на пророчеството за папите?

— О, един свят монах, живял в Ирландия — каза набързо Робледа, докато затваряше вратата. — Казваше се, струва ми се, Малахия.

* * *

Превъзбуден от неочакваните и покъртителни новости, изтичах незабавно до стаята на Ато Мелани, на другия край на етажа, за да го осведомя за всичко. Когато ми отвори вратата, заварих стаята му потънала в море от хартии, книги, стари щампи и пакети с писма, всички безредно нахвърляни по леглото и на земята.

— Работех — каза той, като ме посрещна.

— Той е! — казах задъхано.

И му разказах за разговора с Робледа, в който той първоначално бе споменал без очевидна причина катакомбите. После йезуитът, но само защото бе съвсем на място подтикнат от мен, се бе впуснал в дълги разсъждения върху знаменията, които предвещават идването на Ангелския папа, и после върху едно пророчество, отнасящо се до края на света, в което се говори за някакъв „ненаситен звяр“, който би трябвало да е Нашият Господар, папа Инокентий XI, и най-накрая бе признал, че предзнаменованието било направено от ирландския пророк Малахия…

— Спокойствие, спокойствие — прекъсна ме Ато. — Опасявам се, че започна малко да се оплиташ. Знам, че свети Малахия е бил ирландски монах, живял хиляда години след Христа, следователно напълно различен от пророк Малахия в Библията.

Уверих го, че прекрасно знам това, но че изобщо не съм се объркал, и му изложих по-подробно фактите.

— Интересно — отбеляза накрая Ато, — двама различни Малахиевци, и единият, и другият пророци, ни се изпречват на пътя в разстояние на няколко часа. Прекалено начесто, за да е съвпадение. Отец Робледа ти е обяснил, че е разсъждавал върху пророчеството на свети Малахия точно предната нощ, когато ние открих ме главата на пророк Малахия от Библията в подземията. Преструва се, че не си спомня със сигурност името на светеца, когото почитат много народи. И после намесва, ни в клин, ни в ръкав, катакомбите. Че един йезуит е откраднал ключовете, това изобщо не ме изненадва — правили са и доста по-лоши неща. Но ми се ще да знам за какъв дявол е тръгнал да се рови из тези подземия — ето кое е интересното.

— За да бъдем сигурни, че е Робледа, трябва да проверим Библията му — отбелязах — и да видим дали откъснатата страница е оттам.

— Правилно, а за да го сторим, имаме само една възможност. Кристофано току-що предупреди, че след малко ще се проведе проверката за карантината — ще трябва да се възползваш от излизането на Робледа от стаята му, за да се вмъкнеш и да потърсиш Библията му. Убеден съм, че вече знаеш къде да гледаш — в Стария завет, книгата на Малахия.

— След книгите на Царете, между дванадесетте малки пророка — отговорих възбудено.

— Много добре. Аз няма да мога да направя нищо, понеже Кристофано ще ме следи зорко. Трябва да е надушил нещо — по-рано ме попита дали случайно не съм излизал от стаята си през нощта.

 

Точно в този момент чух гласа на лекаря да ме вика по име. Бързо отидох при него в кухнята, където той ми съобщи, че от улицата вече се разнесъл призивът на стражите, които чакаха, за да направят втората проверка. Надеждата, която всички тайно хранехме, а именно, че очакването на изхода от битката при Виена ще намали бдителността на нашите надзиратели, се разби на пух и прах.

Кристофано беше тревожен. Ако Бедфорд не издържеше успешно изпита, почти със сигурност щяхме да бъдем отведени на друго място и подложени на доста по-сурови мерки. Тези от нас, които носеха със себе си каквото и да било имущество, щяха да се разделят с него, да го оставят да бъде пречистено от зловредните гнилостни зарази чрез излагане на оцетни изпарения. И както вече ни бе обяснил Кристофано, който се разделеше със собствеността си по време на чума, накрая трудно си връщаше дори една четвърт от нея.

Следвайки наставленията на Кристофано, цялата група се скупчи в трепет на първия етаж, пред стаята на Помпео Дулчибени. Нежен трепет премина през мен, когато забелязах Клоридия да ми се усмихва, и тя самата осъзнала с тъга (или поне така си представях), че сега не бе възможна никаква близост, било разговор, или каквото и да е друго. Последни пристигнаха лекарят с Девизе и Ато Мелани. Противно на очакванията ми, те не носеха със себе си почти неподвижното тяло на Бедфорд: англичанинът (това се разбираше от съкрушеното лице на Кристофано) явно не бе в състояние да се държи на крака, а още по-малко да отговори на проверката. Докато се приближаваха, видях, че Ато и китаристът привършваха със знаци на съгласие някаква бърза уговорка.

Кристофано прекоси стаята и първи се показа на прозореца, пред който стражите вече бяха проточили вратове в опита си да ни огледат. Лекарят се представи и показа до себе си младия и очевидно здрав Девизе. След това бяха повикани и огледани набързо абат Мелани, Помпео Дулчибени и отец Робледа. Последва кратка пауза, в която проверяващите разговаряха помежду си. Видях, че Кристофано и отец Робледа бяха почти примрели от страх. Дулчибени пък наблюдаваше всичко това напълно невъзмутимо. Забелязах, че единствен от групата, Девизе бе напуснал стаята.

Проверяващите (които впрочем дори на мен, непросветения, не изглеждаха кой знае колко опитни в лекарското изкуство) отправиха още няколко общи въпроса на Кристофано, който междувременно бе побързал да доведе на прозореца и мен, за да бъда огледан както трябва. После беше ред на Клоридия, която мигновено предизвика у проверяващите дрезгав смях и намеци за неясни болести, на които куртизанката можела да бъде носител.

Нашите страхове достигнаха върховата си точка, когато най-накрая дойде ред на синьор Пелегрино. Кристофано го заведе решително, но без унизително дърпане, до прозореца. Знаехме всички, че Кристофано трепереше — това, че представяше моя господар на властите и, то без да изказва каквито и да било съмнения, означаваше, че той първи свидетелства за доброто му здраве.

Пелегрино се усмихна слабо на тримата непознати. Двама от тях си размениха въпросителен поглед. Няколко метра разделяха Кристофано и моят господар от техните инквизитори. Пелегрино се олюля.

— Бях те предупредил! — гневно извика Кристофано и извади едно шишенце от панталоните му. Пелегрино се оригна.

— Доста си е поговорил с гръцкото винце — пошегува се единият от тримата стражи, намеквайки за вече очевидната склонност на моя господар към виното. Кристофано беше успял да представи Пелегрино като пиян, а не болен.

Точно тогава (това няма да забравя никога) видях Бедфорд да се появява като по магия сред нас.

Приближи се с широки стъпки до прозореца, грижовно посрещнат от Кристофано и се изложи на погледите на страховития триумвират. Както всички останали, и аз бях изплашен и зашеметен, сякаш присъствах на някакво възкресение. Бих повярвал, че ставаше дума за неговия дух, до такава степен изглеждаше, че се е освободил от мъките на плътта. Тримата стражи не бяха толкова изненадани, тъй като не подозираха, че болестта го бе поразила в предходните часове.

Бедфорд рече нещо на своя език. Тримата стражи показаха с досада, че не го владеят.

— Пак казва, че иска да си замине — обясни Кристофано.

Тримата, които добре си спомняха протестите на Бедфорд по време на предишната проверка и бяха надменно убедени, че той не ги разбира, му се присмяха просташки и гръмогласно.

Бедфорд, или по-скоро неговото чудодейно изображение, отвърна на подигравките на тримата стражи със съответния порой от хули и незабавно беше отведен от Кристофано. Цялата наша група също се върна обратно, докато неколцина си разменяха недоумяващи погледи поради необяснимото оздравяване на англичанина.

Веднага, щом влязох в коридора, потърсих Ато с надеждата да получа някакво обяснение. Хванах го точно, докато се насочваше към стълбата, за да се качи на втория етаж. Погледна ме развеселен, надушвайки на мига какво ми се искаше да узная и ме взе на подбив, изтананиквайки:

Сражение моите мисли водят,

на сърцето правят свирепа засада.

Така със сърцето, безмилостни войни,

битка те водят, война без пощада…

— Видя ли как се е оправил нашият Бедфорд? — попита той иронично.

— Но това не е възможно — казах недоумяващо.

Ато се спря по средата на стълбата.

— Да не мислиш, че един специален агент на френския крал ще се остави да го изиграят като малко дете? — прошепна той хапливо. — Бедфорд е млад, не много висок, със светла коса; това, което ти всъщност видя, бе един млад, нисък и рус човек. Британецът има сини очи, и нашият тазвечерен Бедфорд беше синеок. При предишната проверка Бедфорд протестира, тъй като искаше да си тръгне, така направи и този път. Бедфорд говори език, който тримата стражи не разбират, и сега пак нищичко не разбраха. Къде е загадката?

— Но не може да е бил той…

— Разбира се, че не беше Бедфорд. Той си лежи все още полумъртъв в леглото и дано един ден да се изправи отново на крака. Но ако ти имаше добра памет (а ако искаш да бъдеш вестникар, трябва да имаш), щеше да си спомниш, че по време на миналата проверка настъпи малко объркване: когато бях повикан аз, Кристофано изведе на прозореца Стилоне Приазо; когато беше ред на Дулчибени, Кристофано взе отец Робледа и така нататък, преструвайки се, че греши. Според теб, след този балет, тримата стражи можеха ли да бъдат сигурни, че познават всички гости на страноприемницата? Смятай, че началникът на стражата не разполага с наши портрети, тъй като никой от нас не е папата, или кралят на Франция.

Мълчанието ми отговори вместо мен.

— Разбира се, че не можеха да разпознаят никого — подчерта абатът, — освен младия благородник с руса коса, който протестира на някакъв чужд език.

— Следователно Бедфорд…

Спрях се и просветлението дойде за миг. Видях Девизе да изчезва зад вратата на стаята си.

— …Свири на китара, говори френски и от време на време се преструва, че знае английски — каза Ато, хвърляйки една съучастническа усмивка на Девизе — а днес просто облече дрехи, подобни на тези на бедния Бедфорд. Можеше просто да ги вземе назаем, но уважаемият Кристофано щеше да ни изпрати всичките направо в лазарета — никога да не се използват завивки и дрехи на чумави!

— Но тогава синьор Девизе е отишъл за втори път до прозореца, на мястото на Бедфорд, а аз не съм го забелязал!

— Не си усетил, защото беше абсурдно, а абсурдните неща, макар и истински, са най-трудни за вярване.

— Но хората на Полицейския началник вече ни бяха извикали — един по един — не се предавах аз, — когато странноприемницата беше заключена поради подозрение за зараза.

— Да, но тази първа проверка беше извършена на две-на три и прекалено объркана, понеже стражите по същото време трябваше да се погрижат и за отцепването на улицата, и за заключването на странноприемницата. И после, оттогава е минал някой и друг ден. Видимата преграда, сиреч мрежата на прозорците на първия етаж, спомогна за останалото. Самият аз, през тази мрежа, след ден два вече не бих могъл да разпозная с абсолютна сигурност нито един от нашите надзиратели. Като стана дума за очи — какви са очите на Бедфорд?

Замислих се за момент и на лицето ми разцъфна усмивка:

— Ами… криви.

— Точно така. Ако си помислиш добре, кривогледството за жалост е най-очевидната му характеристика. Когато тримата стражи видяха, двете събрани сини зеници насочени към тях (и тук нашият Девизе се представи блестящо), у тях не останаха никакви съмнения — англичанинът е.

Замълчах, докато премислях нещата смаян.

— А сега отивай при Кристофано — раздели се с мен Ато. — Той със сигурност ще има нужда от теб. Не го разпитвай за малкия театър, който той ми помогна да изиграем — срамува се, понеже се опасява, че изневерява на принципите на своята професия. Греши, но по-добре да го оставим да си мисли, каквото иска.

* * *

След като отидох при него, Кристофано сподели с мен ободрителни новини: беше разговарял с хората на полицейския началник и ги бе убедил, че състоянието на цялата група е добро. После бе дал личната си гаранция, че каквото и друго да се случи, ако е от значение, незабавно ще бъде съобщено на един пратеник, който всяка сутрин щеше да идва до странноприемницата, за да получава сведения за положението от самия Кристофано. Това ни освобождаваше от задължението да се представяме на проверка, както бяхме правили (с такива усилия) досега.

— При други условия нямаше да бъдат възможни такива облекчения — каза лекарят.

— Какво имате предвид?

— Знам как постъпиха властите в Рим по време на чумата от 1656-та. Веднага, щом се разбра, че в Неапол е имало случаи на подозрителни заболявания, бяха затворени всички пътища между двата града и бе забранен всякакъв превоз на хора или стоки от останалите гранични земи. В четирите посоки на папската държава бяха изпратени съответен брой комисари, за да надзирават приложението на мерките за здравеопазване, подсили се охраната на крайбрежието, за да се ограничи или попречи на акостирането на кораби, докато в Рим някои от градските врати своевременно бяха залостени, а на онези, които останаха отворени, бяха сложени непристъпни решетки, за да се ограничи преминаването на хора само до най-спешните случаи.

— И всичко това не бе достатъчно, за да спре заразата?

Било вече прекалено късно, обясни печално лекарят. Един неаполитанец, продавач на риба, някой си Антонио Чоти, бил пристигнал от Неапол в Рим още предния месец март, за да избяга от обвинение в убийство. Намерил убежище в една странноприемница в Трастевере, в квартала Монтефиоре, където внезапно се разболял. Жената на ханджията (Кристофано бе узнал тези подробности в разговори с някои възрастни свидетели на събитията) веднага наредила продавачът на риба да бъде пренесен в болницата „Свети Йоан“, където младежът умрял няколко часа след приемането му. При аутопсията не бил открит никакъв повод за притеснение. Няколко дни по-късно обаче умряла жената на ханджията, а после майката и сестрата на жената. И в този случай лекарите не открили следи от чумна зараза, но все пак се взело решение, предвид прекалено очевидното съвпадение, ханджията и слугите му да бъдат изпратени в лазарета. Трастевере бил отделен с постове и ограждения от останалата част на града. Специалната Конгрегация по Здравеопазването била свикана, за да се заеме с този спешен случай. Били създадени комисии във всеки квартал, съставени от свещеници, благородници, лекари и нотариуси, които преброили всички жители на града, отбелязвайки занаята, нуждите, здравословното състояние на всеки, именно за да дадат на Конгрегацията по Здравеопазването възможността да има ясен поглед върху положението. Наредено било да се посещават домовете и да се оказва помощ в определени дни.

— Но сега всички в града изглежда мислят единствено за битката при Виена — отбеляза Кристофано, — и нашите трима стражи ми казаха, че наскоро папата бил забелязан, проснат на земята пред разпятието, да плаче от ужас и страх за съдбините на цялото християнство; а щом папата плаче, така смятат римляните, то всички трябва да треперим.

Лекарят добави още, че отговорността, която бе поел на плещите си, беше изключително тежка и падаше също и върху моите рамене. Отсега нататък трябваше да следим с още по-голямо внимание всяка промяна в здравето на наемателите. А от друга страна, всеки пропуск, допуснат от двама ни (той със сигурност щял да съобщи за моите евентуални прояви на безотговорност) щял да ни навлече тежки санкции. Особено прилежно трябвало да следим никой, и на никаква цена, да не може да напуска страноприемницата до края на карантината. Така или иначе, за да осигурят необходимия контрол двама часови, бяха постоянно на пост и внимаваха някой да не се опитва да извади гвоздеите от гредите и да не се спусне от прозорците.

— Ще ви служа във всичко — казах на Кристофано, за да му хвърля прах в очите, докато вече с нетърпение очаквах падането на нощта.

 

Прекъсването на проверките, макар и добре дошло, беше провалило плана, който скроихме заедно с Ато Мелани, да надникнем в Библията на отец Робледа. Осведомих дискретно абата, като му пъхнах една бележка под вратата и след това се върнах в кухнята, тъй като се страхувах, че Кристофано (който минаваше от стая в стая, за да преглежда пациентите) можеше да ме изненада в разговор с абата.

Кристофано обаче ме извика в стаята на Помпео Дулчибени, на първия етаж. Благородникът от Фермо страдаше от пристъп на ишиас. Заварих го скован на леглото, легнал на една страна, да се моли на лекаря да го изправи на крака възможно най-бързо.

Кристофано умислено опипваше краката на Дулчибени. Вдигаше единия и същевременно ми нареждаше да сгъна другия — при всяко такова движение, лекарят спираше в очакване на реакцията на болния. Всеки път, когато той извикваше, Кристофано тържествено кимваше с глава.

— Разбрах. Ще ни трябва един кралски компрес с испанска муха. Момче, докато го приготвям, намажи цялото му ляво бедро с този балсам — каза той и ми подаде едно шишенце.

После осведоми Дулчибени, че ще трябва да носи осем дни кралския компрес.

— Осем дни! Искате да кажете, че ще остана неподвижен толкова дълго време?

— Разбира се, че не: болката ще намалее много по-рано — отвърна лекарят. — Ясно е, че няма да можете да тичате. Но какво от това? Докато трае карантината, и без това нямате какво да правите, освен да си въртите палците.

Дулчибени само измърмори нещо. Явно бе в твърде лошо настроение.

— Успокойте се — добави Кристофано, — има хора, които хем са по-млади от вас, хем вече са измъчени от болежки: отец Робледа не го показва, но от няколко дни го мъчи ревматизмът. Сигурно има прекалено крехко здраве, защото странноприемницата изобщо не ми изглежда влажна, а и тези дни времето е хубаво и сухо.

При тези думи подскочих. Моите подозрения към Робледа се изостриха. Междувременно забелязах с отвращение, че лекарят беше измъкнал от чантата си едно бурканче, пълно с умрели мухи. Извади две от тях, със зелено-златист цвят.

— Кантариди — каза, размахвайки насекомите под носа му, — наречени още испански мухи, мъртви и изсушени. Чудесен лек за мехури. А също и афродизиак.

Като каза това, започна да ги кълца внимателно върху една навлажнена марля.

— Значи, йезуитът има ревматизъм — възкликна Дулчибени. — Много хубаво — така ще спре да си вре носа навсякъде.

— Какво искате да кажете? — попита Кристофано, зает с испанските мухи.

— Не знаете ли, че Христовото братство е гнездо на шпиони?

Сърцето ми се качи в гърлото. Трябваше ми да узная още. Но Кристофано изглежда не беше привлечен от темата, и твърдението на Дулчибени щеше да отмине незабелязано.

— Нали не говорите сериозно? — намесих се тогава настоятелно.

— И още как! — подхвана Дулчибени.

По неговите думи, йезуитите не само били майстори в изкуството на шпионажа, но даже претендирали, че то е привилегия на ордена им и че всеки, който го прилага без изричното им разрешение, трябвало да бъде сурово наказан. Преди да се появят йезуитите, другите религиозни ордени също бяха имали своя дял в интригите около Светия престол. Но откакто следовниците на свети Игнаций се бяха заели с шпионския занаят, те надминали всички. Станало така, защото папите открай време винаги са имали остра нужда да проникват и в най-потайните дела на владетелите. С пълното съзнание, че никой никога не бе имал толкова успехи в шпионското поприще, колкото йезуитите, те ги направили герои — изпратили ги в най-важните градове, облагодетелствали ги с привилегии и були и ги издигнали над всички останали ордени.

— Извинете — възпротиви се Кристофано, — но как така йезуитите се справят толкова добре? Те не могат да общуват с жени, които обикновено са доста приказливи, нямат право да общуват с престъпници и лица с ниско положение, а освен това…

Обяснението било просто, отговори Дулчибени: папите поверили на йезуитите тайнството на изповедта, и то не само в Рим, а и във всички градове на Европа. Посредством изповедите йезуитите можели да се вмъкнат в мислите на всички — бедни и богати, крале и селяни. Но най-вече по този начин узнавали склонностите и настроенията на всеки държавен съветник или министър — с добре изучени реторични похвати, изтръгвали от дълбините на сърцето всички мисли и желания, които жертвите им хранели тайно.

За да могат да се посветят изцяло на изповедите и да трупат все по-големи богатства, те получили от Светия престол освобождаване от останалите си задължения. Междувременно жертвите налапвали въдицата. Кралете на Испания например имали открай време йезуити за изповедници и настояли техните министри да сторят същото — по всички земи, подчинени на Испания. Други владетели, които до този момент бяха живели, без да познават коварството на йезуитите, оттам започнали да вярват, че отците притежавали някакво особено достойнство по отношение на изповедта. Малко по малко последвали примера на испанските крале и също избрали йезуитите за свои изповедници.

— Но някой така или иначе трябва да ги е разкрил — възрази лекарят, докато продължаваше да мачка испанските мухи с малкия си скалпел.

— Със сигурност. Но след като играта им била разкрита, те се поставили в услуга на едните или на другите владетели, в зависимост от случая, винаги готови на предателство.

Ето защо всички ги обичат и всички ги мразят, каза Дулчибени: мразят ги, защото служат на всички като шпиони; обичат ги, защото не знаят къде да намерят по-добри шпиони за собствените си цели; обичат ги, защото се предлагат доброволно за шпиони; мразят ги, защото по този начин удържат най-голямата полза за своя орден и нанасят най-голяма вреда на всички останали.

— В крайна сметка е вярно — завърши благородникът, — че йезуитите заслужават изключителното право върху шпионажа: останалите в общи линии се провалят, още преди да са започнали. Йезуитите обаче, когато решат да следят някой нещастник, се залепват за него като пиявици и повече не се пускат. По време на бунта в Неапол беше чиста наслада да ги видиш как шпионират за вицекраля срещу Мазаниело^[14] и за Мазаниело срещу вицекраля, и то с такова умение, че никой от двамата не забелязваше нищо; а те извличаха полза и от единия, и от другия…

 

Кристофано сложи на Дулчибени кралския компрес, наръсен с парченцата от испанската муха, и двамата се разделихме с него. Бях погълнат от мислите си: намекът на лекаря за странния ревматизъм на отец Робледа, и после откритието, че на йезуита-испанец в семинарията са преподавали по-скоро как да шпионира, отколкото да се моли, потвърждаваха все повече подозренията ми към Робледа.

Накрая вече възнамерявах да се оттегля (имах истинска нужда от почивка след трудностите на безсънно преминалата нощ), когато забелязах, че йезуитът беше излязъл от стаята си, придружен от Кристофано, за да отиде до ямата, близо до кухнята, където трябваше да се извършат органичните изхвърляния. Пред подобен златен случай, мисълта и действието се сляха в едно: тихичко се придвижих до втория етаж, побутнах леко вратата на стаята на йезуита, и се шмугнах вътре. Прекалено късно — стори ми се, че чувам стъпките на отец Робледа, който се изкачваше по стълбите.

Изскочих навън и бързо се върнах към стаята си, разочарован неуспеха.

* * *

Първо отидох да посетя моя господар, когото намерих полуотпуснат на леглото. Трябваше да му помогна да си облекчи стомаха, зададе ми няколко объркани и измъчени въпроса за своето здравословно състояние, понеже, изфъфли той, лекарят от Сиена се отнесъл с него като с малко дете, и скрил истината. Аз опитах на свой ред да го успокоя, след което му дадох да пие, нагласих го добре между завивките, погалих го по главата, и той скоро задряма.

Вече можех да се заключа в стаичката си. Измъкнах изпокъсания си дневник и, крайно уморен, записах — малко разбъркано, ако трябва да бъда искрен — последните събития.

Когато и аз най-накрая се отпуснах на леглото, нуждата от почивка влезе в конфликт с нашествието от мисли, които напразно опитваха да се подредят в едно по-смислено и последователно цяло. Страницата от Библията, намерена от Угонио и Чаконио, може би бе притежание на Робледа, който я беше изгубил в подземните проходи под площад „Навона“: следователно по всяка вероятност той беше крадецът на ключовете, или най-малкото имаше достъп до тези подземия. Помощта, която бях оказал на абат Мелани, ми бе струвала голяма уплаха, дори без да говорим за сборичкването с двамата смрадливи корписантари. И все пак именно абатът беше намерил изход от ситуацията, и то само с една проста лула, представена за пистолет. Успех, който впоследствие бе постигнал и със сценката за пред стражите, с която избегнахме опасността да бъде обявена чумна зараза, даже напротив — контролът щеше значително да отслабне. Почувствах, че недоверието, което бях хранил спрямо абат Мелани, полека-лека се размиваше благодарност и възхищение — дотолкова, че очаквах с трепет момента, в който щеше да продължи издирването на крадеца — почти със сигурност още същата тази нощ. Беше ли фактът, че абатът бе заподозрян в шпионаж и политически интриги, по някакъв начин в ущърб на всички ни? Даже обратното, казах си: благодарение на неговите хитрости наемателите избегнаха ужасяващото интерниране в лазарет. При това той ме бе направил съпричастен на своята мисия и това доказваше доверието му в мен. Беше отмъкнал писмата от къщата на Колбер като истински крадец, но подобни задачи бяха непосредствено и незаличимо последствие от неговата служба при краля на Франция. Потърсих се от отвращение, когато в мислите си внезапно изникна гнусната маса от човешки останки, която се изсипа върху мен от купчината на Чаконио, и изведнъж бях обзет от преливаща благодарност към абат Мелани. Рано или късно, мислех си, като вече почти се оставях на дрямката, нямаше да се удържа и щях да разкажа на останалите наематели за неговата ловкост, с която взе надмощие над двамата корписантари и ги държа под око — с равно количество обещания и заплахи. Така, представях си аз, трябваше да действа един специален агент на френския крал и съжалявах, задето все още не притежавах необходимите знания и опит, за да опиша по достойнство тези чудни деяния. Мрежа от тайни проходи под града, един специален агент на френския крал в изпълнено с опасности преследване на негодници, група благородни мъже — превърнати в затворници поради една загадъчна смърт, и заради съмнение за чумна зараза. И накрая, Главният интендант Фуке, считан за мъртъв, но неколкократно засичан в Рим от доносниците на Колбер. Вече почти надвит от умората, помолих небето един ден, когато стана вестникар, да мога да пиша за също толкова интересни събития.

Вратата (която всъщност трябваше да затворя по-внимателно) се отвори със скърцане. Обърнах се за миг, колкото да забележа как една сянка бързо се скрива зад стената.

Скочих, за да изненадам неканения посетител и излязох в коридора. Забелязах някакъв силует на няколко крачки от вратата. Беше Девизе, който държеше в ръка китарата си.

— Вече спях — казах аз възмутено, — а и Кристофано забрани да излизаме от стаите си.

— Виж — каза той и посочи към пода, където бе поводът за неговото посещение.

Мигновено си дадох сметка, че ходя по килим от хрускащи трошици, чието постоянно шумолене бе съпътствало стъпките ми от момента, в който станах от леглото. Поставих длан на пода.

— Изглежда, че е сол — каза Девизе.

Поднесох една от трошиците към езика си.

— Точно сол е — потвърдих притеснено, — но кой я е поръсил на земята?

— Според мен е бил… — каза Девизе, но докато изричаше името, ми подаде китарата и последните му думи потънаха в тишината на нощта.

— Какво казахте?

— Това е за теб — каза той с тънка иронична усмивка, връчвайки ми инструмента, — понеже ти харесва как свиря.

Бях трогнат. Не бях убеден, че бих успял да възпроизведа с помощта на тези тънки корди някакъв приятен звук, или дори някоя нежна, приятна за ухото мелодия. Защо пък да не опитам направо с онази вълшебна мелодия, която бях чул да изпълнява музикантът-французин? Реших веднага да пробвам, така, пред него, макар да знаех, че със сигурност се излагам на неговите подигравки. Вече разучавах акордите с лявата ръка, докато с другата изпитвах деликатната упоритост на струните на инструмента, така обичан от Всехристиянския крал, когато бях прекъснат от едно колкото познато, толкова и неочаквано докосване.

— Дошъл е при теб — рече Девизе.

Един красив котарак с тигрова окраска и зелени очи, молещ се за малко храна, се въртеше около мен и просеше храна, търкайки с нежна настойчивост опашката си в прасеца ми. Бях още по-притеснен от това непредвидено посещение. Ако котаракът се беше промъкнал в странноприемницата, казах си, то вероятно съществуваше някакъв друг път за контакт с външния свят, който абат Мелани и аз все още не бяхме открили. Вдигнах очи, за да споделя мислите си с Девизе. Беше изчезнал. Някой разтърси леко рамото ми.

— Не трябваше ли да се заключиш?

* * *

Отворих очи. Бях в леглото си. От съня ме бе изтръгнал Кристофано, който настояваше да приготвя и да разнеса вечерята. Без ентусиазъм и още сънен, се откъснах от моите съновидения.

След като подредих набързо кухнята, приготвих супа от ангинар в бульон от чирози с добър зехтин, лук, грах и маруля, увита в резенчета свинско. Добавих по едно дебело парче сирене и половин фолиета разредено с вода червено вино. Върху всичко, както си бях обещал, посипах обилно канела. Самият Кристофано ми помогна да разнеса яденето, заемайки се лично да нахрани Бедфорд, докато аз трябваше да раздам вечерята на всички останали и преди всичко да помогна на моя господар.

Когато свърших да храня Пелегрино, почувствах осезателната нужда от малко свеж въздух. Дългите дни, прекарани на затворено най-вече в кухнята със закованата врата и решетката на прозореца, между парите на готвещите се ястия, които постоянно се виеха над печката, стягаха гърдите ми. Затова реших да отида за малко в моята стаичка. Отворих прозореца, който гледаше към уличката, и се подадох навън: през този слънчев следобед от края на лятото навън нямаше жива душа. Единствен часовият се прозяваше лениво, гален от слънцето, на ъгъла с „Улицата на Мечката“. Опрях лакти на перваза и поех дълбоко дъх.

— Но рано или късно турците ще се изправят срещу най-могъщите владетели на Европа.

— О, така ли? И с кого по-точно?

— Ами с Всехристиянския крал например.

— Е, тогава ще имат сгоден случай да си стиснат ръцете, без да трябва повече да се крият.

Гласовете, разпалени, но предпазливо приглушени, принадлежаха без съмнение на Бреноци и Стилоне Приазо. Идваха от втория етаж, където техните стаи, делени от една стена, разполагаха със съседни прозорци. Наведох се предпазливо, за да надзърна: същи Пирам и Тизба^[15], двамата бяха намерили лесен начин да общуват скришом от строгия надзор на Кристофано. И единият, и другият с неспокоен и любопитен характер, а освен това любители на приказките от какъвто и да е род, те даваха по този начин израз на неспирните си тревоги.

Попитах се дали не ми е паднал случай да се възползвам от тази неочаквана ситуация: както не ме виждаха, вероятно бих могъл да дочуя някое и друго сведение в повече относно тези две странни личности, единият от който се бе оказал беглец. И, кой знае, можеше да узная и някоя полезна подробност за нелеките разследвания, в които подпомагах абат Мелани.

— Луи XIV, врагът на християнството. Друг път турците! — обяви междувременно Бреноци с неспокоен и жлъчен глас. — Добре знаете, че при Виена се воюва за спасението на целия християнски свят и всеки владетел би трябвало да иде на помощ на града. За жалост краля на Франция не пожела да окаже помощ. Но това не е случайно, не, не е случайно.

 

Както вече казах и както бях разбрал в общи линии напоследък от приказките на хората и от новините, съобщени ми от посетителите на странноприемницата, Нашият Господар, Инокентий XI бе положил огромни усилия, за да сформира Свещен съюз срещу Турчина. На призива му беше отговорил кралят на Полша, изпращайки четиридесетхилядна войска, която се прибави към шейсетте хиляди, събрани във Виена от императора, преди сам той да избяга най-позорно от собствения си град. Към праведния кръстоносен поход впоследствие се бе присъединил и смелият херцог на Лотарингия. Разказваше се също, че към Виена междувременно са се упътили единадесет хиляди баварски войници. Турците обаче разполагаха с помощта на „куруците“, всяващите страх унгарски вероотстъпници, които, след като бяха скъсали уговорката с императора, опустошаваха беззащитните села в равнината между Будапеща и Виена. Без да се брои фаталната подкрепа, която османците можеха да намерят в лицето на заразата — в действителност едно чумно огнище, изглежда тлееше между обсадените, вече почти довършени от кървавата дизентерия.

Решителната помощ за християните би могла да пристигне от Париж. Но кралят на Франция, припомни Бреноци, изобщо не се помръднал.

— Какъв срам! — съгласи се Стилоне Приазо. — А на всичкото отгоре е най-могъщият владетел в Европа, и прави винаги, каквото му изнася. Всеки ден си измисля някой нов поход я към Лотарингия, я към Елзас…

— А когато силата не стига, използва подкупи. То и без туй се знае — кралят на Франция си е купил даже трима други крале, като онова мекотело Чарлз Втори Английски.

— Каква гадост, голяма гадост. Може би вие имате право: у християнските владетели Франция предизвиква повече страх от турците — отбеляза Стилоне Приазо.

— Ама разбира се! По-добре Мохамед, отколкото французите. Изстреляха хиляда гюлета по Генуа, само задето не била изпратила поздрав от сушата към техните кораби, когато минавали оттам.

Бреноци се спря, може би наслаждавайки се на безутешното изражение, което, представих си, сигурно се бе изписало по лицето на неаполитанеца. Стилоне, от своя страна, не закъсня да продължи разговора с други мрачни наблюдения.

Провесих се внимателно от моята надеждна позиция и ги загледах скришом: разгорещени от разговора, двамата си възвръщаха живеца, загубен в мрака и самотата, страстта към политиката сякаш прогонваше страха от чумата. Но не се ли случваше същото и с останалите наематели на странноприемницата, когато моето посещение или това на лекаря, заедно с горещите пари, ароматизираните масла и леките масажи, им развързваха езика и изваждаха най-съкровените им мисли на бял свят?

— В цяла Европа — подхвана Стилоне Приазо — единствено принц Уилям Оранжки, който впрочем постоянно търси заеми, успя да спре французите, които имат планини от пари, за да се стигне до Ниймегенския мир^[16].

Отново в разговорите на нашите наематели се появяваше холандецът Уилям Оранжки, чието име се бе появило в бълнуванията на Бедфорд и впоследствие ми бе разяснено от абат Мелани. Интригуваше ме този благороден и беден Давид, чиято войнска слава беше съпътствана от слуховете за неговите дългове.

— Докато манията за завоевания на Всехристиянския крал не бъде задоволена — настоя Бреноци, — в Европа няма да има мир. А знаете ли кога ще стане това? Когато на главата на френския крал блесне императорска корона.

— Имате предвид Свещената Римска империя, предполагам.

— Ясно е като бял ден! Да стане император — това иска Луи. Иска короната, която Карл Хабсбургски отне на Франсоа I, неговия дядо, единствено с помощта на финансови маневри.

— Да, да, подкупвайки принцовете-електори, струва ми се…

— Браво, добра памет. Ако Карл Хабсбургски не ги беше купил, днес императорът щеше да е французин. Но сега той си иска обратно тази корона. Ето защо на Франция й е толкова изгодна инвазията на турците — ако те натиснат Виена, империята отслабва на изток, докато Франция се разширява на запад.

— Наистина! Империята все едно е притисната в клещи.

— Точно така.

 

Ето защо, продължи Бреноци, когато Инокентий XI бе призовал европейските владетели да се обединят срещу турците, Всехристиянският крал, Първородният син на Църквата, бе отказал да изпрати войски, независимо че всички християнски владетели го бяха молили настойчиво. Кралят на Франция даже бе поставил на императора едно срамно условие — че щял да остане неутрален, ако му се признаят всички разбойнически завоевания.

— И на всичкото отгоре има наглостта да определи като „умерени“ своите искания. Но императорът, който при това е затънал до гуша в проблеми, не се огъна. Сега Всехристиянският крал се въздържа от враждебни действия, но да не мислите, че го прави от скрупули? Не! Всичко това е тактика. Очаква Виена да се изтощи напълно. Това ще улесни играта му. Още в края на август се говореше, че френските армии са готови отново да тръгнат срещу Нидерландия.

Ако Бреноци можеше да прочете по лицето ми тежките мисли, които събуждаше подобно разсъждение! Подслушвах разговора на двамината и преглъщах горчиво: на какъв ужасен владетел беше обещал услугите си Ато Мелани? Към абата, безполезно е да го отричам, се бях привързал невъзвратимо, и въпреки възходите и паденията, все още не се бях отказал да го смятам за мой учител и водач.

Така отново ставах жертва на собствената си страст за разследвания и познание, и ми се случваше да узная, за свое съжаление, неща, за които бих предпочел никога да не чувам и думичка.

— О, но това не е нищо — добави Бреноци почти с изсъскване. — Знаете ли най-новото? Сега турците защитават френските търговски кораби от пиратите. Така днес търговските пътища към Изтока са в ръцете на Франция.

— И какво ще спечелят турците в замяна?

— О, нищо — подсмихна се иронично Бреноци, — може би само… победата при Виена.

Веднага след като жителите се затворили зад градските стени, разясни после Бреноци, турците прокопали цяла мрежа от окопи и подземни галерии, която достигала до градските стени и заложили в тях изключително мощни взривни вещества, пробивайки на няколко пъти укрепленията. Добре, но тази техника е същата, на която са майстори френските инженери и военни тактици.

— В общи линии искате да кажете, че французите действат в съгласие с турците — заключи Приазо.

— Не съм аз този, който твърди подобно нещо — казаха го всички военни експерти в християнския лагер при Виена. Войските на Всехристиянския крал бяха научили техниката да използват окопи и галерии от двама войници на служба във Венеция, по време на отбраната на Кандия^[17]. Тайната после беше стигнала до Вобан, военен инженер на Всехристиянския крал. Вобан я усъвършенствал: вертикални изкопи, посредством които да се пренасят напред мините, и хоризонтални окопи, чрез които войските да могат да преминават от една точка на бойното поле до друга. Това е смъртоносно оръжие: в мига, в който се отвори удобно място за пробив, се прониква в обсадения град. Сега, при Виена, ненадейно се оказа, че турците са майстори в същата тази техника. Мислите ли, че е случайно?

— Говорете по-тихо — смъмри го Стилоне Приазо. — Не забравяйте, че тук наблизо е абат Мелани.

— Ах, да. Този шпионин на Франция, дето е толкова абат, колкото е абат и граф Дьонхоф. Имате право, да спрем дотук — каза Бреноци и след като се сбогуваха, двамата се оттеглиха в стаите си.

Сенките над Ато се сгъстяваха. Какво означаваше тази забележка, която намесваше в играта някаква непозната личност? Докато затварях прозореца, отново ми дойде наум невежеството на Мелани в Библейската материя. Доста любопитно, помислих си аз, за един абат.

 

— Китара, котка и сол — засмя се доволна Клоридия. — Така вече е по-добре.

Бях подредил кухнята с една-единствена мисъл — да се върна при нея. Тягостните забележки на Бреноци налагаха със сигурност допълнителна среща с абат Мелани, но за това беше нощта, когато самият той щеше да почука на вратата ми, за да ме заведе отново в подземните галерии. Бях раздал набързо хранителните припаси на останалите затворници, измъквайки се от онези, които (като Робледа и Девизе) се бяха опитали да ме задържат под различни претексти. От друга страна беше много по-важно, да мога да поговоря още веднъж с хубавата Клоридия — нещо, което сторих с извинението, че искам да ми се изтълкува втория любопитен сън, който бях сънувал, откакто вратите на странноприемницата бяха заключени от стражите.

— Да започнем от разпръснатата сол — каза Клоридия — и те предупреждавам, че това не е добър знак. Означава убийство или спънки пред нашите намерения.

Клоридия прочете разочарованието на лицето ми.

— Но всеки отделен случай трябва добре да се преценява — добави тя, — защото не е казано, че това тълкуване се отнася до сънуващия. В твоя сън, например, би могло да се отнася до Девизе.

— А китарата?

— Означава голяма меланхолия или работа без признание. Като някой селянин, който работи здравата цяла година, без накрая да получи удовлетворение. Или някой превъзходен художник, или архитект, или музикант, чийто творби никой не познава и той остава завинаги забравен. Виждаш, че е почти синоним на меланхолия.

Бях покрусен. В един и същ сън два доста лоши символа, към които, обяви Клоридия, се добавяше и трети.

— Котаракът е изключително ясен знак — прелюбодеяние и похот — каза тя накратко.

— Но аз нямам жена.

— За да бъдеш похотлив, не е нужно да си женен — отвърна Клоридия, навивайки лукаво едно кичурче коса върху бузата си, — а що се отнася до прелюбодеянието, помни — всеки знак трябва да бъде внимателно преценяван.

— И как? Ако не съм женен, съм си ерген и толкоз.

— Ама ти наистина нищо не знаеш — скара ми се нежно Клоридия. — Сънищата могат да бъдат тълкувани и по напълно противоположен начин на това, което представят. Затова и са безпогрешни, защото може едновременно да предположат всички „за“ и всички „против“.

— Но така въз основа на един сън може да се каже какво ли не и после точно обратното… — възразих аз.

— Така ли? — отвърна тя, оправяйки си косата зад тила, повдигайки, с широко движение на ръцете, кръглите и твърди куполи на гърдите си.

Седна на едно столче, а мен остави да стоя прав.

— Моля те — каза тя, след като развърза кадифената лентичка, украсена с камея, която носеше на врата си — постави ми я добре, понеже пред огледалото не успявам да се оправя. Нагласи я малко по-надолу, но не много. И внимавай, кожата ми е изключително чувствителна.

Сякаш за да улесни задачата ми, тя държеше ръцете си широко разперени зад главата, излагайки по този начин на показ почти изливащата се от деколтето гръд, стотици пъти по-цветуща от градините на Квиринала и хиляди пъти по-съвършена от купола на „Свети Петър“.

Забелязвайки промяната в цвета на лицето ми от неочакваната гледка, Клоридия не обърна внимание на моето възражение. Продължи като че не се беше случило нищо, докато се потях с ръце около шията й.

— Според някои сънищата, които предхождат изгрева на слънцето, се отнасят до бъдещето; тези, които ни спохождат, докато слънцето грее, се отнасят до настоящето; и накрая тези, които следват изгрева на слънцето, се отнасят до миналото. Сънищата са по-сигурни през лятото и зимата, отколкото през есента и пролетта; и най-вече при изгрева на слънцето, отколкото през който и да е друг час на денонощието. Други казват, че сънищата, сънувани около Коледа и Благовещение предвещават ясни и дълготрайни неща, докато тези, които сънуваш по време на подвижните празници (като Великден) предвиждат променливи неща, на които малко можем да се надяваме. Други пък… Ах, не, така не е добре, прекалено ми стяга. Ама защо ти треперят ръцете? — попита тя с лукава усмивка.

— Всъщност почти привърших, не исках…

— Спокойно, спокойно, имаме на разположение толкова време, колкото искаме — намигна тя, след като забеляза, че се бях провалил за пети пъти с възела. — Други пък — продължи Клоридия, разголвайки прекомерно врата си и повдигайки още повече гърдите си към ръцете ми — казват, че в Бактрия^[18] се намира един вид камък, наречен Евметрис, който, ако го сложиш под главата си по време на сън, превръща сънищата в ясни и сигурни предзнаменования. Някой използват само ефимерни средства: аромат от мандрагора и мирта, вода от върбинка или лаврови листа, стрити на прах и положени под главата. Но има и такива, които препоръчват котешки мозък, смесен с изпражнения от прилеп, завързан в червена кожа, а други пълнят смокиня с екскременти на врабче и прах от корал. Повярвай ми, за нощните видения всички тези средства са много, много възбуждащи…

Ненадейно тя хвана ръцете ми между своите и ме погледа развеселено — още не бях успял да направя възела. Пръстите ми, смешно оплетени в лентичката, бяха ледени; нейните — горещи. Лентичката падна в деколтето й и изчезна. Някой трябваше да я извади оттам.

— В общи линии — продължи тя, стискайки ръцете ми, без да откъсва погледа си от моя, — важно е да се сънуват ясни, точни, дълготрайни, истински сънища и за всяка цел си има средство. Ако сънуваш, че не си женен, това може да значи точно обратното, сиреч че скоро ще бъдеш. А може да означава, че не си женен и толкоз. Разбра ли?

— Но в моя случай не е ли възможно да се разбере дали съновидението е истина или означава противоположното? — попитах, почти останал без глас, с пламнали бузи.

— Разбира се, че е възможно.

— Защо не ми го кажете? — помолих, навеждайки, без да искам погледа си към ароматната пропаст, която бе погълнала лентичка та.

— Много просто, скъпи мой — защото не си платил. Усмивката й изчезна, тя отблъсна грубо ръцете ми от гърдите си, извади лентичката и я завърза светкавично около врата си, като че ли никога не бе имала нужда от помощ.

Слязох по стълбите с най-тъжното усещане, на което е способна човешката душа, проклинайки целия свят, така неспособен да се прегъне пред моите желания, и пожелавайки ада, след като се бях оказал толкова неумел тълкувател. Сънищата, които аз нещастният бях споделил с Клоридия, се бяха изсипали, голи и беззащитни в скута на една куртизанка — как можах да забравя това? Как бях могъл да си въобразя, да бъда такъв глупак, че ще спечеля нейните ласки, без да следвам утъпкания път на заплащането? И как можех да се надявам, тъпак такъв, че точно пред мен тя щеше liberaliter^[19] да открие сърцето си и не само него, а не на други, хиляди пъти по-значими, заслужили и достойни за възхита? И после: не трябваше ли да предизвика подозрението ми нейната молба, и при двете срещи посветени на сънищата, да седна на леглото, докато тя се настаняваше на стол в края на ложето, зад раменете ми? Подобна неразбираема и подозрителна молба трябваше да ми напомни естеството на кратките ни срещи, за жалост — изцяло меркантилно.

Поради тези тъжни мисли, веднага щом слязох по стълбите и се упътих към стаята си, фактът, че заварих пред вратата си, вече изнервен от краткото чакане, абата Ато Мелани, предизвика мигновено удовлетворение. Абатът, рискувайки да издаде на Кристофано нашата уговорка, не можа при пристигането ми да удържи една звучна кихавица.