Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (32)

Заемите на Инокентий XI за Уилям Оранжки

Има право Ато Мелани, когато казва във връзка с процеса срещу Фуке: историята се пише от победителите. И до днес винаги е побеждавала официалната историография. Никой не е могъл (или пожелал) да напише истината за Инокентий XI.

Първи започнали да говорят за заеми, отпуснати от Инокентий XI на Уилям Оранжки някои анонимно списвани вестници, разпространявани от французите още на следващия ден след десанта на протестантския принц в Англия (виж Ж. Орсибал, Louis XIV centre Innocent XI, Париж 1949, стр. 63–64 и 91–92). Освен това, според мемоарите на мадам де Ментьонон папата е изпратил на Уилям парична помощ в размер на 200 000 дуката за нападението над Англия: но това е творба със съмнително авторство. Става дума за слухове, разпръсквани от французите с очевидната цел да охулят папата. Впоследствие клюките били разпространявани от мемоаристи и драскачи, но те не предоставяли никакви доказателства за твърденията си.

Доста по-опасен за светлата памет на Инокентий XI бил Пиер Байл със своя прословут Dictionnaire historique et critique. Байл напомня, че Инокентий произлизал от семейство на банкери и прилага един сатиричен коментар, закачен в Рим под статуята на Паскуино в деня, в който кардинал Одескалки е провъзгласен за папа: Invenerunt hominem in telonio sedentem, сиреч: „избраха (за папа) човек, седнал на масата на лихваря“.

Този път не ставало дума за добре пилотиран слух. Байл, голям интелектуалец от епохата на ранното Просвещение, не може да бъде обвинен в недостойно франкофилско партизанство. Освен това е бил и доста близко по време до фактите, за които говори (неговият Dictionnaire е публикуван през 1697).

Никой историк обаче не се опитал да изясни фактите, да последва следата, предначертана от анонимните вестници и Байл. Така истината за фамилията Одескалки останала в един куп анонимни писания и в стария, забравен речник на един отричан холандски философ и ренегат (Байл преминал от калвинизма към католицизма, за да се върне пак обратно и накрая да отхвърли всяка вяра).

Междувременно общоприетите животоописания на папата шествали, без да срещнат съпротива и Инокентий XI минал в историята. Фактите изглеждали необорими: през 1683 Виена е освободена благодарение на човека, които мобилизирал католическите принцове и изпратил субсидии от Апостолическата камера в Австрия и Полша. Инокетий XI е папата-герой и аскет, който поставя края на непотизма, които заздравява финансите на Църквата, който забранява на жените да се показват на публични места с къси ръкави, който слага точка на безумната лудост на карнавалите, който затваря театрите в Рим — места на морална разруха…

След смъртта му завалява порой от писма от цяла Европа: всеки владетелски двор моли да го провъзгласят за блажен. Още през 1714 започва процеса по беатификацията, благодарение и на настояванията на племенника му Ливио. Изслушани са все още живите свидетели, приложени са документи, възстановени са биографични данни още от детството му.

Но почти веднага се появяват някои пречки, който забавят хода на следствието. Може би са били извадени на бял свят старите френски памфлети и речникът на Байл: злонамерени писания, недоказани и вероятно невъзможни за доказване клевети, които все пак, дори в случая на един чист, праведен и героичен живот като този на Бенедето Одескалки е трябвало да бъдат разследвани. Подозира се също възможна опозиция от страна на Франция, която не гледа с добро око на обявяването на един неин стар и ненавистен враг за блажен. Процесът по беатификацията, вече утежнен от многобройните й грижливо изготвени актове на следствието, следва предначертан път; от стремително течение се превръща в тиня и всичко като че ли засяда на едно място.

Минават десетилетия. За да се заговори отново за Инокентий XI, трябва да се изчака до 1771 година, когато английският историк Джон Далримпъл публикува своите Memoirs of Great Britain and Ireland. И може би от тях става ясно какво забавя беатификацията. Но, за да се разбере тезата на Далримпъл, трябва да направим крачка назад и да обгърнем с поглед европейската политическа панорама непосредствено преди десанта на Уилям Оранжки в Англия.

През последните месеци на 1688 в Германия пламнало ново, изключително опасно огнище на политическо напрежение. От месеци се очаквало назначението на новия архиепископ на Кьолн — длъжност, на която Франция искала да всяка цена да постави кардинал Фюстенберг. Ако маневрата имала успех, Луи XIV щял да разполага с един скъпоценен мост в Централна Европа, завоювайки военно и стратегическо господство — нещо, което останалите владетели не възнамерявали да толерират. Самият Инокентий XI отказал съгласието си, юридически необходимо, за назначаването на Фюстенберг. По същото време цяла Европа следяла с притеснение на военните маневри на войските на Уилям Оранжки. Какво се готвел да стори Уилям? Да се намеси срещу французите, за да разреши със силата на оръжието въпроса за архиепископа на Кьолн и да разпали по този начин ужасяващ конфликт в цяла Европа? Или пък — както подозирали някои — да нахлуе в Англия?

Следователно ето тезата на Далримпъл. Уилям Оранжки накарал папата да повярва, че иска да използва войските си срещу французите. Инокентий XI, който, както винаги, нямал търпение да вкара прът в колелетата на Луи XIV, паднал в капана и заел на Уилям парите, необходими за издръжката на войската му. А пък принц от династията Оранж прекосил Ламанша и върнал окончателно Англия към протестантската вяра.

Ереста впрочем щяла да възтържествувала благодарение на парите на Църквата. Папата, макар и излъган, все пак бе въоръжил един принц-еретик срещу един принц-католик.

Тази хипотеза вече била развита в някои от анонимните вестници, появили се по времето на Инокентий XI и Луи XIV. Но този път Далримпъл изважда решителното доказателство: две дълги и подробни писма от кардинал д’Естре, извънреден посланик на Луи XIV в Рим, адресирани до френския владетел и до Лувоа, министър на войната на краля-слънце.

Според двете послания, най-тесните сътрудници на Инокентий XI познавали много по-отрано истинските намерения на Уилям Оранжки — завоюването на Англия. Още в края на 1687 — една година преди инвазията на протестантския принц в Англия — държавният секретар на Ватикана Лоренцо Казони влязъл във връзка с един холандски градоначалник, изпратен тайно от Уилям. Но между служителите на Казони се криел предател, благодарение на когото били заловени писмата, пратени от Казони до императора Леополд I. От посланията се разбирало, че папата държал големи парични суми на разположение на принц Оранжки, а също и на император Леополд I, за да могат те да се сражават срещу французите в конфликта, който щял да избухне във връзка с новия архиепископ на Кьолн. От писмата на Казони до Леополд ставало ясно и истинското намерение на Уилям — не един конфликт в Централна Европа срещу французите, а инвазията на Англия, за която следователно министрите на Инокентий XI знаели много добре.

Писмата на д’Естре нанесли смъртоносен удар на процеса по беатификацията. Макар и Инокентий XI да е бил в неведение относно истинския план на Уилям, а именно унищожаването на католицизма в Англия, все пак излизало черно на бяло, че той го е спонсорирал за военни цели, и на всичкото отгоре срещу Всехристиянския крал.

В последвалите години цяла тълпа историци подхванала тезата на Далримпъл, разнищвайки паметта на Бенедето Одескалки. Освен това възникнали съмнения и по чисто догматични въпроси, които усложнили допълнително хода на обявяването за блажен: издигането на Инокентий XI до олтарите изглеждало непоправимо компрометирано.

Трябвало да мине един период от време, съответен на тежестта на тези обстоятелства, преди някой да намери смелостта и подготовката, необходими, за да се повдигне отново въпроса. Чак през 1876 година, една майсторски обоснована статия на историка Шарл Герен кара историята да се завърти на 180 градуса. В Revue des questions historiques Герен демонстрира със сила и богатство на аргументациите, че писмата на д’Естре, публикувани от Далримпъл, са умели фалшификати, които трябва да се припишат по всяка вероятност още един път на френската пропаганда. Неточности, грешки, неверни сведения и най-вече няколко скандални анахронизма ги лишават от всякаква достоверност.

Като че не стига това, Герен разяснява, че оригиналите на писмата, които според думите на Далримпъл е трябвало да се намират в архивите на Министерството на външните работи в Париж, не могат да бъдат намерени. Самият Далримпъл, отбелязва Герен, най-искрено си признавал, че никога не е виждал оригиналите, а се е доверявал на копия, изпратена му от някакъв познат. Ответният удар на статията на Герен, макар ограничен в кръговете на историците, е наистина тежък. Десетки са авторите (включително толкова възхваляваният Леополд фон Ранке, пътеводно светило за историците на папството), които с радост са се допитвали до Memoirs на Далримпъл, без да проверят източниците му.

Заключението е неизбежно. Със сляпа последователност, след като веднъж е доказана неистинността на писмата, автоматично се приемат за неверни и фактите, които те съобщават, а в истина се превръща всичко онова, което върви в обратната посока. Ако обвиненията произлизат от фалшиви книжа, обвиняемият веднага става невинен.

Вече остарялата дискусия за взаимоотношенията между Инокентий XI и Уилям Оранжки, която изглеждала разрешена веднъж завинаги от Герен, неочаквано е извадена на бял свят от немския историк Густав Ролоф в началото на Първата световна война. В една статия, публикувана през 1914 в Preussische Jahrbuecher, Ролоф представя нови документи върху Инокентий и принц Оранжки. Един доклад на бранденбургския дипломат Йохан фон Гьортц разкрива, че през юли 1688, няколко месеца преди десанта на Уилям Оранжки на английския бряг, Луи XIV тайно е помолил императора Леополд I Австрийски (католик, но по традиция съюзник на холандците) да не се намесва в случай, че Франция нахлуе в Холандия. Леополд обаче вече е знаел, че Уилям Оранжки възнамерява да нападне Англия, и се оказва пред драматична дилема: да се застъпи за католическа Франция (при все това мразена от цяла Европа) или да подкрепи еретическата Холандия?

Колебанията на императора се разрешили, според доклада на Гьортц, от Инокентий XI. Всъщност папата посъветвал Леополд изобщо да не одобрява действия и планове на Луи XIV, доколкото те „не идват от една правдива страст към Католическата Религия, а от намерението да подчини цяла Европа и впоследствие Англия“.

Леополд, отърсил се от тежестта на религиозното съмнение, не се поколебал да сключи допълнителни договори за взаимопомощ и сътрудничество с Уилям, благоприятствайки по този начин инвазията на Англия от страна на един принц-еретик. Решителното становище на Инокентий XI пристигнало във Виена мигове преди преврата на Уилям, за чието скорошно осъществяване папата трябва да е бил информиран от своя представител в Лондон, нунция Д’Ада. Разбира се, отбелязва Ролоф, все още не е намерено някакво писмо на Инокентий XI, в което той изяснява становището си на Леополд; но е лесно да се предположи, че по-скоро става дума за бързо и дискретно устно послание посредством папския нунций във Виена.

И все пак самият Ролоф не е напълно задоволен от собственото си обяснение. В играта е трябвало да има нещо друго, казва немският историк: „Ако Инокентий беше папа от епохата на Ренесанса, лесно би се обяснило неговото поведение спрямо политическата опозиция във Франция. Но подобна причина след големите религиозни войни вече не е достатъчна.“. Това, което предопределило ходовете на папата било, всъщност е трябвало да бъде нещо друго, от което засега се усеща само настоятелното присъствие.

Играта не е приключила. През 1926 друг немски историк, Еберхард фон Данкелман, се включва в контраатака със заявеното намерение да се сражава и да победи в решителното сражение. С една статия, появила се в периодичното издание Quellen und Forschungen aus italienischen Archiven und Bibliotheken, Данклеман се изправя срещу Ролоф. Не само че Инокентий XI не е знаел за предстоящата кампания на принц Оранжки, казва Данкелман, цитирайки една поредица от писма на ватикански дипломатически представители, но дори следял с тревога развоя на нещата в Англия.

После идва това, което според нас е решаващият момент. Почти мимоходом Данкелман признава, че знае за някогашните слухове, че принц Оранжки е дължал на папата огромни суми. Дългове, вследствие на които Уилям се бил замислил да се откаже от своето Оранжко княжество в полза на Инокентий. Сумите, уточнява Данкелман, били предоставени именно за кампанията в Англия.

В пет реда Данкелман буквално хвърля в краката на читателя истинска бомба. Вярно е, и Сен Симон цитира в своите Memoires тази хипотеза (впоследствие Волтер се намесва, за да я заклейми като недостоверна). Но нито един съвременен, самоуважаващ се и добре подготвен историк никога не е вземал на сериозно скандалната хипотеза, че блаженият Инокентий е заемал пари на принц Оранжки, за да сломи католическата религия в Англия.

Всъщност и самият Ролоф се ограничава да заключи, че папата е знаел предварително за предстоящия десант на принц Оранжки, и че не е направил нищо, за да го предотврати. Но по никакъв начин не твърди, че Уилям е бил финансиран от Инокентий XI. А Данкелман дава име — макар че го опровергава — но онова „нещо“, което, според интуицията на Ролоф, е ръководело ходовете на папата и го е карало тайно да поддържа Уилям: парите.

Хипотезата, че Инокентий е финансирал начинанието на Уилям, обосновава се Данкелман, се основава естествено на едно предположение: а именно, че папата е знаел за предстоящия десант на принца Оранжки, както Ролоф твърди, че е доказал. Веднъж възкачил се на английския трон, Уилям щял да може разчисти дълговете си към папата и рано или късно щял да му върне всичко, и то с лихвите, като на някой най-обикновен лихвар.

Обаче папата не е знаел нищо, кълне се Данкелман. Не е очаквал нищо от Уилям, защото нищо не е и подозирал за предстоящото нападение над Англия. Това доказват, твърди Данкелман, писмата, разменени непосредствено преди десанта на Уилям, между държавния секретар кардинал Алдерано Сибо, нунция във Виена кардинал Франческо Буонвизи и нунция в Лондон Фердинандо Д’Ада. Според посланията папата е много разтревожен от военните маневри на принц Оранжки и никъде не се прави никакъв намек за тайни преговори между Светия Престол и Уилям. Значи папата не знае.

Дори да допуснем, че Инокентий е изпращал помощни суми на Уилям, настоява Данкелман, парите е трябвало почти със сигурност да минават през канала на нунциатурата в Лондон. Но от вноските от Рим за Лондонската легация, най-внимателно проучени от немския учен, не следва наличието на никаква следа за финансово съдействие на Уилям. Разгледаните документи, завършва доволен Данкелман, „дават пълна яснота по въпроса“. Тезата на Ролоф е разбита. Сразен е всеки един, който някога е дръзвал да твърди, че папата е заемал пари на Уилям Оранжки, quod erat demonstrandum^[1].

През 1956, най-накрая идва беатификацията на папа Одескалки, според някои и под въздействието на студената война: турците стават метафора на съветската империя, докато живият папа се превръща в продължител на делото на героя отпреди три века. Инокентий е спасил християнския Запад от турското нашествие, Пий го предпазва от ужасите на комунизма.

Истината е трябвало да чака дълго време. След като веднъж се е утвърдила официалната версия, историците са ревностни, както никога преди, при повтаряне на вече казаното. Смущавани може би от въпроси, прекалено стари и същевременно твърде нови, те посвещават само един безразличен поглед на загадъчната бездна, която свързва завинаги Уилям III Оранжки, принца, който върнал Англия на англиканската религия, и най-великия папа на 17 век.

Междувременно никнели като гъби монографии, студии и дипломни работи върху обезкосмяването в Средновековието, ежедневния живот на глухонемите при френския ancien regime или начина, по който възприемат света мелничарите в долна Галиция. Но никой никога не е паднал така ниско, че да се заеме с даването на окончателен отговор на един забележителен исторически въпрос, да прочете честно документацията на рода Одескалки и писмото на Бокастел, да се понапраши малко в архивите.