Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (19)

Девети ден
19 септември 1683

— Виж, виж тук. Този другият е съвсем млад.

Ръце на милосърдни ангели се грижеха за мен. Бях стигнал до края на дългото пътуване. Но мен вече ме нямаше: тялото ми сигурно се намираше някъде другаде, а аз се наслаждавах на благодатната топлина, която струи от небето върху всички благочестиви души. Очаквах да ми бъде посочен пътят.

 

Преминаха няколко безвременни мига, додето ръцете на един от ангелите ме докосна сладостно. Лек и неразличим шепот постепенно ме разбуди. Накрая успях да доловя една искрица от този прекрасен небесен разговор: „По-добре виж другия.“

 

След мимолетни, но може би всевечни, отрязъци от секундата, разбрах, че възнесените небесни пратеници временно ме бяха изоставили. Вероятно за момента вече нямах нужда от тяхното добросърдечно внимание. Тогава отворих сърцето си за божествената светлина, която благото небе изливаше върху и около мен и връз други бедни заблудени души.

Против всичките ми очаквания, все още имах очи, за да виждам, уши, за да чувам и плът, за да сещам удовлетворението от свещената и топла зора, която ме изпълваше изцяло. И ето защо открехнах клепачи и пред мен се яви божествения знак на Нашия Бог, използван преди много векове от първите християни: една прекрасна сребриста риба, която ме наблюдаваше със състрадание^[1].

Най-накрая вдигнах поглед към сиянието, но мигновено покрих лицето си с ръка.

Беше ден и бях под слънчевите лъчи, проснат на някакъв бряг.

Не ми трябваше много, за да разбера, че съм жив, макар и в доста тежко състояние. Напразно подирих с поглед двата ангела (или каквото и да бяха), които се бяха погрижили за мен. Главата ужасно ми болеше, а очите ми не понасяха дневната светлина. Усетих, че едва успявам да се държа на краката си. Коленете ми трепереха, а калта, върху която стъпвах, заплашваше да ме подхлъзне с лоши последствия.

С присвити очи, все пак реших да се огледам наоколо. Без съмнение се намирах на бреговете на Тибър. Зазоряваше се и няколко рибарски лодки вече се носеха кротко по водите на реката. На другия бряг се виждаха останките от древния Понте Рото. Вдясно — равнодушните очертания на остров Тиберина, увенчаван от двете течения на реката, която от хилядолетия сладостно го галеше. Вляво хълмът Санта Сабина се врязваше в мирното зазоряващо се небе. Сега знаех къде се намирам: малко по-вдясно се намираше отворът на Клоака Максима, който бе повърнал Ато и мен в реката. За щастие течението не ни бе повлякло в долината. Имах някакъв объркан спомен, че се бях измъкнал от водата и се бях тръшнал безсилен на земята. Чудо беше, че бяхме живи; ако всичко това се бе случило през зимата, помислих си, със сигурност щях да предам Богу дух.

Но ето, че за да ми дава утеха, грееше септемврийското слънце, току-що показало се на прозрачното небе; едва щом мисълта ми се проясни, си дадох сметка, че целият съм мърляв и скован, и един неудържим трепет започваше да ме разтърсва от главата до петите.

— Остави ме, нещастнико, махай се! Помощ!

Гласът идваше откъм гърба ми. Обърнах се и видях пътя, препречен от един висок жив плет. Прескочих го и заварих абат Мелани, паднал на земята, и той целият покрит с кал, вече неспособен да вика: беше се свил на две. Двама мъже, всъщност две хилави фигури, се бяха навели над него, но щом се доближих, отскочиха назад и хукнаха да бягат, изчезвайки зад лекото възвишение над брега. Изглежда от лодките, плаващи наблизо, никой рибар не бе видял сцената.

Разтърсван от ужасяващи конвулсии, Ато повръщаше водата, погълната по време на ужасното ни корабокрушение. Хванах главата му с надеждата, че изхвърлената течност няма да го задави. След малко отново бе в състояние да говори и диша нормално.

— Двете копелета…

— Не се напрягайте, синьор Ато.

— …крадци. Ще ги хвана.

Нямах, нито някога щях да имам куража да призная на Ато, че в тези двама крадци бях видял благословените ангели на моето разбуждане. Вместо да се погрижат за нас, те ни бяха претърсили най-обстойно, за да ни ограбят. Сребристата риба, която бях видял до мен, не беше свещено Богоявление, а просто изхвърлена от някой продавач на риба.

— И без това нищо не намериха — поде Ато между едно и друго плюене. — Малкото, което носех със себе си, загубих в Клоака Максима.

— Как се чувствате?

— Как искаш да се чувствам в това положение, на моята възраст? — каза, докато си разкопчаваше жилетката и ризата, и двете окаляни. — Ако ставаше дума само за мен, щях да си стоя тук, на слънце, докато не се стопля. Но не можем.

Трепнах. След малко Кристофано щеше да започне утринната обиколка на стаите.

 

Под любопитните погледи на една групичка рибари, които бързаха да слязат от лодките наблизо, ние се отдалечихме.

Преминахме една уличка, успоредна на речното корито, като оставихме от дясната си страна Монте Савело. Мръсни и окаяни, каквито бяхме, ние предизвиквахме учудените погледи на малцината минувачи. Аз дори си бях загубил обувките и вървях, накуцвайки и кашляйки непрестанно; Ато изглеждаше трийсет години по-стар и дрехите му стояха така, като че ли ги беше откраднал от някоя гробница. Ругаеше полугласно заради ревматизма и болката в мускулите, които му бяха причинени от ужасяващите нощни изпитания и влагата. Канехме се да тръгнем към портика на Октавия, когато той рязко смени посоката.

 

— Тук имам доста познати, да минем от другаде.

Тогава минахме през площад „Монтанара“, после през площад „Кампители“. По улиците се появяваха все повече хора.

В лабиринта на тесните, криви, влажни и тъмни, почти лишени от настилка, улички отново вкусвах със съжаление планините от кал и прах, миризмите, всевечната глъчка. Дебели свини и прасенца се ровеха в нечистотията, струпана около димящи казани със спагети и широки тигани с риба, препържена още в този ранен час, напук на постановленията и едиктите за общественото здравеопазване.

Чух Ато да мърмори нещо с отвращение и неприязън, но внезапният трясък от колелетата на една каруца заглуши думите му.

Когато тишината се възстанови, Ато заговори:

— Възможно ли е, подобно на прасетата, да търсим мира в торищата, спокойствието в мръсотиите, почивката в бордеите на опропастените улици? За какво ни е да живеем в град като Рим, ако трябва да се движим като зверове, а не като хора? Умолявам те, Свети Отче, извади ни от лайната!

Погледнах го въпросително.

— Казал го е Лоренцо Пицати от Понтремоли — отвърна той. — Обикновен безделник от двора на папа Роспильози, но колко имаше право: именно той написа тази доста откровена молитва към папа Климент IX преди двайсетина години.

— Значи Рим винаги е бил такъв — извиках изненадан, понеже си бях представял Града на градовете от миналото в съвсем различна и приказна рамка.

— Както вече ти казах, по онова време бях в Рим: уверявам те, че още оттогава поправяха улиците (зле), почти всеки ден. И, като добавиш тръбите и каналите, по улиците човек се давеше в строежи. За да се спасиш от дъждовната вода и отпадъците, още тогава трябваше да ходиш с ботуши дори и през август. Имаше право Пицати: Рим се е превърнал в един Вавилон, където се живее в постоянна шумотевица. Това вече не е град, ами конюшня — обяви абатът, натъртвайки върху последната дума.

— А папа Роспильози нищо ли не правеше, за да подобри нещата?

— Напротив, момчето ми. Но ти сам знаеш какви дървени глави са римляните. Опитаха, например, да изградят обществена система за събиране на отпадъците; издадено бе нареждане на гражданите да почистват улицата пред прага си, особено през лятото. Всичко беше напразно.

Ненадейно абатът ме сграбчи грубо и двамата скочихме на тесния тротоар: така успях на косъм да избегна устремния ход на огромна, разкошна карета. Настроението на абата съвсем се помрачи.

— Карло Боромео^[2] казваше, че в Рим, за да имаш успех, ти трябват две неща: да обичаш Господ и да притежаваш каляска — каза кратко и остро абат Мелани. — Знаеш ли, че в този град има повече от хиляда?

— Тогава може би на тях се дължи далечният тътен, който чувам, дори когато по улицата не минава никой — казах объркан. — Но къде отиват всички тези карети?

— О, никъде. Това са просто благородници, посланици, лекари, прочути правници и римски кардинали, които се придвижват единствено и само в каляски, дори и за най-кратките разстояния. И това не е всичко: разхождат се в каляска и даже често с няколко каляски накуп.

— Толкова многочленни ли са семействата им?

— О, не — изсмя се Ато. — Човек се движи с ескорт от още четири или пет каляски, за да си придаде по-голяма важност. Но кардиналите и посланиците на официални посещения могат да поведат и до триста. С неизбежните задръствания и ежедневните облаци от прах.

— Сега си обяснявам сбиването за място за временно спиране — подех на свой ред — на което присъствах преди време, на площад „Ин Постерула“: сбиха се кочияшите на две благороднически каляски и никак не се шегуваха.

 

В този миг Ато смени още веднъж посоката.

— И тук могат да ме разпознаят. Има един млад каноник… Да свием към площад „Сан Панталео“.

Изтощен от цялата работа, се възпротивих на тези заплетени обиколки.

— Мълчи и не привличай вниманието — каза Ато, като неочаквано оправи разчорлената си коса.

— Добре, че в тази животинска гмеж никой не се интересува от нас — процеди той и с глас, който почти не се чуваше, добави: — Мразя да съм в това състояние.

Разумно беше — и Ато знаеше това — да преминем през голямото стълпотворение на пазара на площад „Навона“, вместо да бъдем забелязани, сами и скитащи се, минавайки през площад „Мадама“ или по улица „Парионе“.

— Трябва да стигнем до къщата на Тиракорда възможно най-бързо — каза Ато, — но без да се излагаме на погледа на часовите, които стоят на пост пред странноприемницата.

— И после?

— Ще се опитаме да влезем в конюшнята и да се вмъкнем в подземията.

— Но това ще е изключително трудно, всеки може да ни разпознае.

— Знам. Имаш ли по-добра идея?

 

Ето защо побързахме да се влеем в навалицата на пазара на площад „Навона“. Огромно бе разочарованието ни обаче, когато заварихме площада пред нас почти празен, оживяван само от разпръснати групички, в средата на които, от височината на малък подиум или стол, брадати и запотени оратори ръкомахаха, докато изнасяха речи и държаха проповеди. Никакъв пазар, никакви продавачи, никакви сергии с плодове и зеленчуци, никаква тълпа.

— Проклятие, днес е неделя! — казахме Ато и аз почти едновременно.

В неделя нямаше пазар — ето защо тук се разхождаха толкова малко хора. Карантината и многобройните премеждия ни бяха лишили от представа за дните.

Както през всеки празничен ден, господари на площада бяха свещеници, проповедници и благочестиви люде, които привличаха — кой с поучителни слова, кой с тънкостта на логиката, кой с гръмогласната мощ на красноречието, малки групички от любопитни, студенти, учени, нехранимайковци, просяци и дори джебчии, готови да се възползват от разсеяността на останалите слушатели. Веселият ежедневен пазарен хаос бе отстъпил място на една тежка и потискаща обстановка; облаците, сякаш в хармония с общата атмосфера, мигновено скриха слънцето.

Прекосихме площада, безмълвни от разочарование, чувствайки се още по-голи и беззащитни, отколкото вече бяхме. Бързо се отдалечихме от средата на площада и се доближихме до дясната страна, по протежението на която минахме на пръсти с надеждата да не ни забележат. Подскочих от уплаха, когато едно детенце, излязло от една близка къщурка, ни посочи на възрастния, който го придружаваше. Човекът ни погледна за миг, след което за щастие, изгуби интерес към нашия мизерен и жалък вид.

— Ще ни забележат, по дяволите. Да се опитаме да се слеем с хората — каза Ато, като ми посочи една малка група недалеч от нас.

Така се смесихме с една не голяма, но гъста групичка, скупчена около невидим център. Намирахме се само на две крачки от фонтана на четирите реки, издигнат от кавалера Бернини в центъра на площада; четирите титанични статуи на водните божества, в своето мраморно величие, сякаш подканваха човечеството към смирение и допринасяха към общата благоговейна обстановка. От фонтана ме наблюдаваше един каменен лъв — свиреп, но безсилен. Над монумента се издигаше един островръх обелиск, изцяло гравиран с йероглифи и завършващ с малка позлатена пирамида, сякаш се стремеше към Всевишния. Не беше ли именно този обелискът, чиято тайна била разгадана от Кирхер, както някой бе споменал пред мен наскоро? Но вниманието ми бе отклонено от тълпата, която се заблъска още повече, за да чува по-добре словата, които се носеха откъм средата на групата.

В гората от глави, гърбове и рамене успявах да зърна само за кратки мигове проповедника. По шапката личеше, че е йезуит; беше кръгло, червендалесто човече, с прихлупена тривърха шапка, прекалено голяма за главата му. Той обсипваше с порой от думи малката, но гъста групичка от слушатели.

— … Кой е посветеният Богу живот? — чух го да ораторства. — Аз ви казвам: да говориш малко, много да плачеш, да бъдеш подиграван от всекиго; да понасяш бедността в живота, болестта в тялото, поругаването на честта, тежестта на лихвите. А може ли и един такъв живот да не е нещастен? И аз ви казвам: може!

През тълпата премина ропот на недоумение и несъгласие.

— Знам! — продължи с жар проповедникът. — Хората на духа са навикнали на тези злини и дори искат да ги изпитват по собствена воля върху себе си. И ако не ги срещат по пътя си, отиват да ги търсят!

Нов неспокоен ропот разтърси тълпата.

— Както Симон Киринеец, който се престори на луд, за да бъде взет на присмех от народа. Както Бернар дьо Клерво^[3], който имаше крехко здраве, но винаги търсеше подслон в най-студените и сурови уединени места! Можеха да минат и без това! И за това ли ги имате за нещастници? Не, не, сега ще чуете какво е казал великият прелат Салвиано…

Абат Мелани привлече вниманието ми с едно дръпване:

— Положението ми изглежда благоприятно, да тръгваме.

Отправихме се към най-близкия до „Оръженосеца“ изход на площад „Навона“ с надеждата, че тези последни крачки не ни крият някаква неприятна изненада.

— Великият прелат Салвиано да казва каквото си иска, аз нямам търпение да се преоблека! — изпъшка Ато, вече изнемощял.

Не можех да събера кураж да се обърна, но имах неприятното усещане, че някой ни следи.

Вече щяхме да излезем невредими от опасния преход, когато се случи непредвидимото. Ато вървеше точно пред мен, почти прилепен до стената на един дворец, когато зърнах как от една вратичка се подадоха светкавично две здрави ръце, уловиха го и го завлякоха насила вътре в тъмнината. Поради ужасната гледка и поради умората, която ме изпълваше, почувствах, че ще изгубя съзнание. Останах вкаменен, без да мога да реша дали да избягам или да викам за помощ — рискувах и в двата случая да бъда разпознат и арестуван.

Откъм гърба ми се разнесе, за да ме измъкне от неприятното положение, един познат глас, за който никога не бих повярвал, че можеше да има такъв небесен звук: „Поразбързай и ти в прискривалището.“

 

Колкото и голяма да бе неприязънта, която абат Мелани хранеше към корписантарите, вярвам, че в този случай той положи доста сериозни усилия да прикрие благодарността си за тяхната намеса. Всъщност Угонио не само чудодейно беше оцелял в Клоака Максима, но и след като се бе срещнал отново с Чаконио, ни беше издирил и, макар и с малко грубовати методи, отвел на сигурно място. Чаконио после беше издърпал Ато във вратичката на площад „Навона“, където Угонио ме бе приканил да вляза на свой ред.

Когато влязохме във вратичката, без да имаме време да задаваме въпроси, корписантарите ни накараха да се вмъкнем през една друга вратичка и да слезем по едно малко и стръмно стълбище, което от своя страна извеждаше в тясно и още по-мрачно коридорче без прозорци. Чаконио извади един светилник, който някак абсурдно ми се стори, че е държал, вече запален, под мърлявия си плащ. Нашият спасител изглеждаше мокър колкото нас, но подскачаше бързо и пъргаво, както обикновено.

— Къде ни водите? — попита Ато, веднъж и той изненадан, лишен от възможността да бъде господар на положението.

— Навонското площадище опасностира — каза Угонио — и за да съм повеч’ отец, отколко отцеубиец, по здравословесловно е подпантеонието.

Спомних си, че по време на едно от проучванията на проход С, корписантарите ни бяха показали един изход, който извеждал в двора на някакъв дворец зад Пантеона, на площад „Ротонда“. Водиха ни четвърт час през зимници и килери, с непрекъснато редуване на вратички, стълбички, изоставени подземия, спираловидни каменни стълбища и галерии. От време на време Угонио вадеше своята връзка с ключове, отваряше някоя врата, пускаше ни да преминем и после я заключваше зад себе си с четири-пет завъртания. Ато и аз вече напълно изнемощели, вървяхме побутвани от двамата корписантари, подобно на смъртни обвивки, вече готови да напуснат Земята.

Най-накрая се озовахме пред нещо като огромна дървена порта, която се отвори, скърцайки, към един двор. Дневната светлина отново нарани зениците ни. От двора излязохме в една странична уличка, и оттам в друга запусната градина, в която се влизаше през вратата на ограда, лишена от ключалка.

— Поразбързайте се в проходченцето — подкани ни Угонио, като посочи нещо подобно на дървен капак в земята. Вдигнахме гредите, които разкриха един задушаващ, мрачен кладенец. На върха на отвесната кухина бе положена хоризонтална желязна решетка, от която висеше старо въже; здраво се уловихме за него и се плъзнахме надолу. Вече знаехме къде щеше да ни отведе — в мрежата от подземия, свързани с „Оръженосеца“.

Докато капакът на отвора се затваряше над главите ни, видях зачудените лица на Угонио и Чаконио да изчезват в светлината на деня. Искаше ми се да попитам Угонио как бе успял да оцелее след корабокрушението в Клоака Максима и как, по дяволите, бе излязъл от там, но нямаше време. Докато се спусках надолу, стиснал въжето, в един бегъл миг ми се стори, че погледът на Угонио и моят се срещнаха. Бях убеден, че той знаеше какво си мислех: бях щастлив, че бе успял.

 

В мига, щом влязох в стаята си, се преоблякох светкавично и скрих мръсните и окаляни дрехи. Веднага тръгнах към стаята на Кристофано, готов да оправдая отсъствието си с едно непредвидено слизане в зимника. Прекалено изтощен, за да се притеснявам, се бях примирил, че ще трябва да посрещна въпроси и възражения, за които нямаше да мога да дам никакви разумни обяснения.

Но Кристофано спеше. Може би все още изтощен поради кризата от предния ден, бе задрямал, без дори да затвори вратата. Беше се свил неудобно на леглото, полугол.

Внимавах много да не го разбудя. Слънцето беше ниско на хоризонта; все още имах време за нещо преди срещата, която си бяхме уредили с Девизе пред стаята на Бедфорд — да поспя.

 

Противно на очакванията ми, сънят не бе възстановителен. Почивката бе нарушена от мъчителни и конвулсивни съновидения, в които отново изживявах неблагополучното подземно премеждие: първо срещата със Сдружението за мъртвите и ужасяващите моменти, прекарани под обърнатата лодка; после тревожните разкрития на острова на митрея и, накрая, дългият кошмар на Клоака Максима, в който бях повярвал, че ще срещна смъртта. Ето защо, когато юмруците на Кристофано отекнаха на вратата ми, се събудих сякаш по-уморен отпреди.

 

Лекарят също изобщо не изглеждаше в добро състояние. Тежки синкави торбички под очите подчертаваха умората на лицето му; погледът бе влажен и унесен, а обичайната му изправена и уверена стойка, се бе изгубила. Не ме поздрави, за щастие не ме и попита каквото и да било относно изминалата нощ.

Дори трябваше да му припомня, че след малко щеше да се наложи да се погрижим, както обикновено, за храненето на наемателите. Но преди това трябваше да се мисли за спешния случай. Дошло бе времето да се приложат на практика теориите на Робледа: чумата на Бедфорд щеше да бъде лекувана този път с музиката от китарата на Девизе. Минах да осведомя йезуита, че възнамерявахме да следваме неговите указания. Извикахме Девизе и после отидохме в съседната стая, до одъра на бедния англичанин.

Младият музикант бе домъкнал със себе си едно столче, за да може да се разположи да свири в коридора, без да му се налага да влиза в стаята на чумавия и да излага на опасност собственото си здраве. Вратата щеше да остане отворена, за да пропуска благотворните (така поне се надявахме) звуци на китарата. А Кристофано се нагласи точно до леглото на Бедфорд, за да наблюдава реакциите, при положение, че имаше такива.

Аз застанах дискретно в коридора, на няколко крачки от музиканта. Девизе седна на столчето, потърси най-удобното разположение и настрои набързо инструмента си. Първом си подгря ръцете с една алеманда^[4].

После изсвири и една куранта^[5], за да се върне на една строга сарабанда^[6].

Спря се, за да настрои отново китарата си и попита Кристофано има ли промяна в състоянието на болния.

— Нищо.

Концертът продължи с един гавот^[7] и после с жига^[8].

— Нищо. Нищичко, ама съвсем нищичко. Даже изглежда, че не чува.

Тогава Девизе засвири най-сетне това, което се надявах да чуя и което, едничко сред всички танци, които го бях чувал да изпълнява, ми се струваше в състояние да плени вниманието и сърцето на всички наематели на странноприемницата: величественото рондо, което неговият учител Франческо Корбета бе написал за Мария Тереза, кралица на Франция.

Както подозирах, не бях единственият, очаквал тези фатално привлекателни ноти. Девизе изпълни рондото веднъж, после пак, и после трети път, сякаш искаше да покаже, че също и за него тези ноти — по неизвестни причини — бяха изключително сладки и приятни. Всичко стояхме мълчаливи, запленени както винаги. Бяхме слушали тази музика толкова пъти, и при все това никога не ни беше омръзвало.

Но докато слушахме рондото за четвърти път, насладата от звуците отстъпи в мен място на една напълно неочаквана мисъл. Бях се унесъл в цикличното повторение на основния мотив, когато си помислих: какво бе казал Девизе преди няколко дни? Редуващите се строфи на рондото „съдържат все нови хармонични блокове, като всички до един завършват по неочакван начин, сякаш бяха чужди на общоприетата музикална доктрина. И след като стигне своята кулминация, рондото се спускаше ненадейно към своя край.“

А какво бе прочел абат Мелани в писмото на Кирхер? Че чумата също е циклична, и „в своите последни прояви показва нещо неочаквано, нещо загадъчно, чуждо на медицинската доктрина: болестта, като достигне до своя връх, senescit ex abrupto, сиреч започва неочаквано своя край“.

Думите, използвани от Девизе, за да опише рондото, бяха почти еднакви с тези, с които Кирхер бе говорил за чумата…

Изчаках музиката да отзвучи и най-накрая зададох въпроса, който трябваше да задам още преди много, много време:

— Синьор Девизе, това рондо има ли си име?

— Да, Les Baricades misterieuses — обяви той тържествено.

Замълчах.

— На италиански се казва… мистериозни барикади — добави той, като че за да запълни тишината.

Продължавах да мълча, вкаменен.

Мистериозни барикади, les baricades misterieuses: не бяха ли това същите неразбираеми думи, произнесени предния следобед насън от Ато Мелани?

Не успях да си дам своевременен отговор: мислите ми препускаха като луди към други мистериозни барикади, arcanae obices от писмото на Кирхер…

Разсъжденията ми бяха пометени от нова мисъл. Захвърлен в море от подозрения и заблуди от ожесточеното бръмчене на тези две латински думи в съзнанието ми, почувствах замайване. Внезапно скочих на крака, и хукнах през глава към стаята си под смаяния поглед на Кристофано и на самия Девизе, който отново начеваше същия мотив на китарата.

Затръшнах вратата зад гърба си, смазан от тежестта на това разкритие и от всички последствия, които, подобно най-опустошителната сред лавините, то повличаше след себе си.

Ужасната загадка на arcanae obices на Кирхер, мистериозните препятствия, които скриваха secretum vitae, най-накрая бяха добили форма пред очите ми.

 

Необходима ми бе минута за размисъл, в пълна самота, в моята стая. И не защото имах нужда да подредя мислите си, а по-скоро защото трябваше да разбера с кого да ги споделя.

Ато и аз бяхме по следите на arcanae obices, сиреч „мистериозните барикади“, който имаха върховното свойство да побеждават чумата, споменати от Кирхер в налудничавото писмо до Главния интендант Фуке; после бях чул абата да споменава в съня си, на езика на избраната си родина, някакви baricades misterieuses. И сега, запитвайки Девизе как се наричаше рондото, което той свиреше, за да лекува чумавия Бедфорд, откривах, че се нарича именно Les Baricades misterieuses. Някой знаеше доста повече от това, което бе готов да признае.

* * *

— Но ти изобщо нищо не разбираш! — извика абат Мелани.

Току-що го бях събудил от дълбокия сън, за да изискам обяснение, и мигновено новините възпламениха мислите и поведението му. Помоли ме да му повторя случилото се дума по дума: как Девизе бе свирел рондото, за да излекува Бедфорд, и как призна с най-невинна откровеност, че тази пиеса бе озаглавена Les Baricades misterieuses.

— Прости ми, но ми трябват три минути, за да размисля — каза Мелани, като че ли беше зашеметен от новините.

— Вие обаче знаете, че искам обяснения и че…

— Добре, добре, но сега ме остави да мисля.

 

Ето защо бях принуден да го оставя и да почукам отново на вратата му малко по-късно. По погледа му, върнал своята зоркост и острота, бих предположил, че никога не бе заспивал.

— Точно сега, когато сме близо до истината, си решил да ми станеш враг — започна той сякаш съкрушен.

— Не враг — побързах да го поправя. — Но все пак трябва да разберете…

— Хайде, моля те — прекъсна ме той, — опитай да помислиш.

— Ако ми разрешите, синьор Ато, този път съм в състояние да разсъждавам прекрасно. И си казвам: как е възможно вие да знаете заглавието на това рондо и то да е именно преводът на arcanae obices!

Почувствах се горд, че притискам до стената, макар и за малко, този толкова умен човек. Хвърлих му поглед, изпълнен с подозрение и обвинение.

— Свърши ли?

— Да.

— Добре — каза той накрая, — сега позволи ми да кажа и аз нещо. В съня си ме чул да прошепвам „baricades misterieuses“, ако разбрах добре.

— Точно така.

— Добре. Както и ти знаеш, това е горе-долу преводът на arcanae obices.

— Именно. И много бих искал да ми обясните поне веднъж искрено откъде знаехте това…

— Мълчи, мълчи. Не разбираш ли? Не е тук проблемът.

— Но вие…

— Довери ми се за последен път. Това, което се каня да ти кажа, ще те накара да промениш мисленето си.

— Синьор Ато, аз не мога повече да преследвам тези загадки, а после…

— Повече нищо не трябва да преследваш. Стигнахме вече. Тайната на arcanae obices е сред нас, и може би е повече твоя, отколкото моя.

— Какво имате предвид?

— Че си я видял или по-скоро, слушал много по-често от мен.

— Тоест…

— Secretum vitae, която предпазва от чумата, се крие в тази музика.

 

Сега аз имах нужда от време, за да свикна с тази разтърсваща мисъл. Във великолепното рондо, което толкова ме бе очаровало, се криеше ключът към загадката около Кирхер и Фуке, краля-слънце и Мария Тереза.

Ато ми остави необходимото време, за да си сменя няколко пъти цвета, изцяло жертва на изненадата, и да изфъфля безпомощно:

— Но аз вярвах… не е възможно.

— И аз така си бях казал в първия момент, но ако си помислиш добре, ще разбереш. Следи ми мисълта: нима не ти казах, че Корбета, учителят на Девизе, бе майстор в изкуството да шифрира съобщения в своята музика?

— Да, вярно е.

— Ето. А самият Девизе ти каза, че рондото Les Baricades misterieuses е било композирано от Корбета и подарено от него, преди да умре, на Мария Тереза Испанска.

— И това е вярно.

— Добре. Посвещението на рондото, което ти си видял с очите си, е „а Mademoiselle“: жената на Лозюн. Лозюн е бил в затвора с Фуке. А Фуке е бил получил тайната на чумата от Кирхер. Така Фуке, още докато е бил Главен интендант, трябва, в съгласие с Кирхер, да е натоварил Корбета с шифрирането на secretum vitae в музика, сиреч arcanae obices или мистериозни барикади, наричай ги както си искаш, които предпазват от чумата.

— Но Кирхер също е можел да шифрира съобщения в музика — така ми бяхте казали.

— Разбира се. Всъщност не изключвам, че Кирхер е връчил на Фуке secretum vitae, вече шифрирана в музикални интаволатури. Но най-вероятно те все още са се намирали в доста сурово състояние. Спомняш ли си какво ти разказа Девизе? Корбета е сътворил рондото, преработвайки една съществуваща вече мелодия. Убеден съм, че е имал предвид Кирхер. Не само това: самият Девизе, свирейки и повтаряйки рондото на своята китара, може на свой ред да е усъвършенствал изпълнението, та изобщо да не буди подозрението, че под една тъй величествена хармония може да се крие съобщение в код. Невероятно, нали? И аз самият едва го побирам в главата си.

— Така под формата на рондо Главният интендант трябва ревниво да е съхранявал secretum vitae.

— Да. Тези интаволатури, кой знае как, са избегнали нещастията, сполетели моя беден приятел Никола.

— Докато в Пинероло…

— … не ги е поверил на Лозюн. Знаеш ли какво си мисля при това положение? Че именно Лозюн е написал посвещението „а Mademoiselle“: сигурно е дал тези листове с музика на жена си, за да успее да ги предаде на кралица Мария Тереза.

— Но Девизе ми каза, че са били подарък от Корбета за кралицата.

— Хубава измислица без никакво значение. Само начин да ти представи една проста историйка: истината е, че след Корбета и преди да стане притежание на Мария Тереза, това рондо е минало през ръцете на Фуке, Лозюн и Мадмоазел.

— Едно нещо не ми е ясно, синьор Ато: нали подозирахте, че Лозюн е бил затворен в Пинероло, близо до Фуке, за да му измъкне тайната?

— Може би Лозюн е служил на двама господари. Вместо да държи под око и да предаде Фуке, е предпочел да му говори открито, не на последно място защото Катеричката бе дарена с голяма проницателност. Така Лозюн му е помогнал да уговори с краля собственото си освобождение в замяна на secretum morbi. Но, и това му прави чест, добре се е погрижил да не разкрие на Негово Всехристиянско Величество, че Фуке притежава и secretum vitae, сиреч рондото. Даже той и Мадмоазел са се възползвали от случая, за да си отмъстят на краля и да съдействат скъпоценната противоотрова срещу заразата да се озове в ръцете на враговете на Негово Величество. Като се почне, колкото и да ми е неприятно да го кажа, с кралицата, неговата съпруга, Мария Тереза, Бог да прости душата й.

Останах в плен на размишления, като мислено извървявах всичките пътища, които Ато ми бе предначертал.

— Всъщност има нещо странно в тази музика — отбелязах, следвайки отново нишките на паметта си — като че… тръгва и се връща, винаги еднаква и винаги различна. Не успявам да го обясня добре, но ме кара да мисля за онова, което Кирхер бе написал за чумата: болестта се отдалечава и се завръща, отдалечава и завръща, и накрая умира, точно когато стигне до своя връх. Като че ли… тази музика говори за това.

— Така ли? Още по-добре тогава. Че в това рондо има нещо загадъчно и неопределено всъщност мислех и аз, докато го слушах през изминалите дни, още преди затварянето.

В потока на размишлението напълно бях забравил повода, поради който бях отишъл при абат Мелани: да изискам обяснение относно думите, произнесени от него в съня. Но Ато още веднъж не ме остави да говоря.

— Слушай ме добре. Остават ни още два неразрешени проблема: преди всичко, на кого служи противоотровата secretum vitae срещу secretum morbi и следователно срещу Негово Всехристиянско Величество. Второ: каква мрежа плете Дулчибени, който пътуваше с Девизе и Фуке, преди моят беден приятел — и тук гласът на Ато още веднъж се огъна под тежестта на вълнението, — да угасне в твоята странноприемница.

Канех се да му напомня, че трябваше също да открием на кого или какво се дължеше странната смърт на Фуке и къде бяха отишли моите перлички, когато, повдигайки бащински брадичката ми с ръка, той продължи:

— Сега те питам: ако аз знаех на чия врата да почукам, за да намеря arcanae obices, споменати от Кирхер, щях ли да загубя цялото това време, само за да се наслаждавам на твоята компания?

— Ами, може би не.

— Със сигурност не: щях направо да ида и да изтръгна от Девизе тайната на неговото рондо. Вероятно щях да успея без особено затруднение: може би Девизе изобщо не знае какво точно се крие в рондото Les Baricades misterieuses. И тогава — много поздрави на Корбета, Лозюн, Мадмоазел и на цялата тази дяволски заплетена история.

Точно в този миг очите ни се срещнаха.

— Не, момче. Трябва да го кажа: наистина си ми безценен помощник, но никога не съм възнамерявал да те заблуждавам, за да спечеля услугите ти. Сега обаче абат Мелани трябва да те помоли за една последна жертва. Ще ми се довериш ли още веднъж?

Отговорът ми бе спестен от ехото на един вик: веднага разпознах гласа на Кристофано.

Оставих абат Мелани и незабавно изтичах към стаята на Бедфорд.

 

— Триумф! Чудо! Победа! — повтаряше на всички посоки лекарят, задъхан, с лице зачервено от вълнение, с ръка на сърцето, опрян на стената, за да не падне.

Младият англичанин Едуардус Бедфорд, стоеше седнал на ръба на своето легло и кашляше шумно.

— Мога ли да получа чаша вода? — попита той с пресипнал глас сякаш сега се бе събудил от дълъг сън.

 

Подир четвърт час цялата странноприемница се трупаше около смаяния Девизе, пред прага на Бедфорд. Тържествуващи и останали без дъх поради щастливата изненада, наемателите на „Оръженосеца“ се бяха стекли, подобно на буен поток, по коридора на първия етаж и сега се засипваха взаимно със смаяни възгласи и въпроси, на които изобщо не очакваха да получат отговор. Все още не дръзваха да се приближат до Кристофано и възвърналия се към живота англичанин — всъщност лекарят, върнал самообладанието си, извършваше най-старателен оглед на пациента. Съвсем скоро дойде и заключението:

— Добре е. Много е добре, по дяволите. Бих казал, че никога не е бил по-добре — каза накратко Кристофано и се отдаде на освободителен смях, който зарази всички.

Бедфорд, обратно на синьор Пелегрино, моя господар, веднага се беше съвзел напълно. Попита какво се е случило и защо сега се намира целия превързан по този странен начин и всичките му крайници го болят толкова — рязането на бубоните и раните от кръвопускането бяха изтощили младото му тяло.

Не си спомняше нищо. На всеки въпрос, който му се задаваше, най-вече от Бреноци, отвръщаше унесено, като потъркваше очи и поклащаше уморено глава.

Като разгледах групата, забелязах, че не всички бяха в едно и също настроение. На радостта на Робледа, Бреноци, Стилоне Приазо и на моята Клоридия (която ми дари една прекрасна усмивка) се противопоставяха развълнуваното мълчание на Девизе и восъчната бледност на Дулчибени. Видях Ато Мелани замислено да пита нещо Кристофано. После абатът се отдалечи и се качи нагоре по стълбите.

Чак тогава, сред всеобщото увеселение, Бедфорд най-накрая разбра, че е имал чума и че в продължение на дни е бил смятан за неизлечимо болен. Той пребледня и възкликна:

— Но тогава видението…

— Какво видение? — попитаха всички в хор.

— Ами… стори ми се, че съм се озовал в ада.

Така разказа, че от своята болест си спомнял само как внезапно бил изпитал усещане за необикновено дълго падане надолу, към някакъв огън. След незнайно колко време пред него се явил не кой да е, а Луцифер. Демонът, със зелена кожа, мустаци и малка брадичка (точно като тези на Кристофано, каза той и го посочи) и му наврял в гърлото едно от своите червени пипала, от което излизали огнени езици и се опитал да му изтръгне душата. Понеже не успял, Луцифер размахал тризъбеца си и го промушил многократно, оставяйки го почти обезкръвен. После нечестивият звяр грабнал бедното му, вече безжизнено, тяло и го запратил в кипящия катран; и на това място Бедфорд се кълнеше, че всичко му се бе сторило зловещо истинско и че никога не би повярвал, че може да се изпитва такава болка. И в оня катран младият мъж останал доста време, гърчейки се от мъки, и бе поискал прошка Богу за всички грехове и за колебливата си вяра, и най-разпалено бе помолил Всевишния да го изтръгне от този зловещ ад. После настанал мрак.

 

Бяхме изслушали всичко в благоговейна тишина, но сега гласовете на наемателите се съревноваваха кой по-силно да вика „чудо“. Отец Робледа, който по време на разказа неколкократно се бе прекръстил, предпазливо излезе напред от групата, отиде към Бедфорд и развълнувано благослови въздуха с кръстен знак. При което неколцина паднаха на колене и на свой ред се прекръстиха.

Единствено лицето на лекаря бе помръкнало. Знаеше добре, както знаех и аз, откъде водеше началото си видението на Бедфорд: то беше чисто и просто трескав спомен за жестоките лечителски методи, на които Кристофано го бе подложил, докато лежеше в плен на чумата. Дяволското пипало, което щяло да му изтръгне душата, не можеше да е друго, освен топчетата двуароматен цяр, с които Кристофано го бе накарал да повърне; докато в зловещия тризъбец на Луцифер бяхме разпознали без затруднения инструментите, с които лекарят бе извършил кръвопускането; и накрая врящият катран — така бедният Бедфорд бе видял димящия казан, над който го бяхме разположили за парната баня.

Бедфорд бе гладен, но същевременно се оплакваше от силно парене в стомаха. Тогава Кристофано ми нареди да му затопля малко от хубавия бульон от гургулици, който бе останал. Щеше добре да го засити и да успокои вътрешностите му. Обаче в това време англичанинът задряма.

Затова решихме да го оставим да си почива и всички заедно слязохме в трапезариите на приземния етаж. Странно, но никой не се притесняваше, че е излязъл без разрешението на лекаря от собствената си стая, а и на Кристофано не му мина през ума да ги смъмри всичките до един и да ги накара да се заключат по стаите. Чумата изглежда си бе отишла: така затварянето бе свършило по мълчаливо съгласие и даже никой изобщо не го спомена.

Наемателите на „Оръженосеца“ като че ли също изпитваха силен глад. Поради това слязох в зимника, решен да сготвя нещо много вкусно и питателно, за да се отпразнува събитието. Докато с приведена глава, спуснал се почти до дъното на сандъците със сняг, вадех главички и крачета от козлета, дреболии и овнешко, което щях да сготвя в гърне, както и млади пуйки, безброй въпроси се въртяха в ума ми. Бедфорд бе оздравял: как бе възможно това? Девизе бе свирил за него по съвет на отец Робледа: в такъв случай теорията на йезуита за магнетизма на музиката може би беше вярна. Вярно бе също, че англичанинът изглежда се бе разбудил чак след Les Baricades misterieuses… Но не трябваше ли това рондо да е само прост шифър на secretum vitae? Така поне бе предположил абат Мелани. А пък сега тази мелодия се разкриваше като същинската изцелителна сила… Не, наистина не успявах да въведа какъвто и да било ред в цялата тази работа. Трябваше възможно най-скоро да говоря с абат Мелани.

Качвайки се отново, чух гласа на Кристофано. В залата видях, че Ато се бе присъединил към групата.

— Какво да кажа? — питаше се лекарят, обърнат към малкото събрание. — Дали е бил магнетизмът на музиката, както твърди отец Робледа, или пък моите грижи, не зная. Но истината е, че не е известно защо чумата изчезва така ненадейно. По-учудващо е, че Бедфорд не бе дал никакви знаци за подобрение. Той сякаш агонизираше и скоро щях да бъда принуден да ви съобщя, че всяка надежда е загубена.

Робледа патетично кимна с глава, обърнат към останалите, за да покаже, че той бе присъствал на тези отчаяни мигове.

— Мога само да ви кажа — продължи Кристофано — че това не е първият случай. Някои обясняват подобни чудодейни изцеления с убеждението, че чумата не се задържа в мебелите, нито в дома или в други материални неща и може да изчезне загадъчно само за един ден. Спомням си, че когато се намирах тук, в Рим, по време на епидемията от 1656-та, понеже не се намираше никакъв лек, бе взето решение да се постанови всеобщ пост и множество процесии, в които хората се молеха за опрощението на своите грехове — боси, с лица, облени в сълзи, облечени във власеници, жални и отчаяни. Тогава, казват, Бог изпратил архангел Михаил, който бе видян от целия римски народ на осмия ден от май над Замъка^[9] с окървавен меч в ръка: от туй пладне чумата престана мигновено и повече в нищичко не остана зараза, дори в облеклата и в леглата, които обикновено са твърде опасен носител на болестта. И това не е всичко. Историците на древността също разказват за подобни странности. В лето 567-мо, известяват те, върлувала чума, яростна и безумно жестока, по целия свят. Измряла една четвърт от цялото човечество. Но внезапно чумата спряла и не останала зараза никъде. Освен това, през 1346-та година се развихрила черната чума за три дълги години. Върлувала навсякъде, но най-вече в Милано, където умрели шейсет хиляди и във Венеция, дето бедствието също било огромно.

— По време на чумата през 1468 — намеси се Бреноци в негова подкрепа — във Венеция измрели повече от трийсет и шест хиляди, в Бреша повече от двайсет хиляди, а множество градове дори останали необитаеми. Но и тези две епидемии също свършили неочаквано и не оставили никаква опасност след себе си. Така впрочем престанало разпространението и на следващите епидемии: през 1485 чумата се върнала по ужасяващ начин във Венеция и изтребила множество благородници, дори и дожа Джовани Мочениго; през 1527 се върнала в целия свят и накрая, през 1556 отново се проявява във Венеция и всички нейни владения, макар че поради предпазните мерки, взети от сенаторите, нанесла по-малко поражения. Но всички тези зарази, от един определен момент нататък, спонтанно се оттегляли без всякаква следа. Как, как да се обясни това? — завърши той с патос и пламнало лице.

— Добре тогава, аз досега предпочитах да мълча, за да не предизвиквам съдбата — добави Стилоне Приазо с тежък глас, — но според астролозите, по причина на зловредното влияние на звездата Каникула в последните две седмици на август и през първите три от септември, всички ония, които биват заразени от чумата, умират за два или три дни или даже в рамките на едно денонощие. Всъщност в Лондон, по време на чумата от 1665, този период бил най-лошият и се говори, че в една-единствена нощ, между един и три сутринта, умрели повече от три хиляди души. А пък при нас през същия период не се случи нищо подобно.

Тръпки на страх и облекчение полазиха малкото събрание, докато Робледа се изправяше, за да отиде да види какво става в кухнята. Щом главичките, пуйките и гърнето с яхния започнаха да изпускат първите си сладостни ухания, приготвих бульон от аспержи и ягорида, та да разпусне стомаха.

— Спомням си, когато в Рим през 56-та — продължи да разказва Кристофано — чумата беше в разгара си. Тогава бях млад лекар и един колега, дошъл да ме посети, ми каза, че бесът на болестта съвсем скоро щял да се усмири. Но пък точно през тази седмица списъците показваха най-много измрели за цялата година и аз отбелязах това пред моя другар по занаят — попитах го на какво основава своите оптимистични предвиждания. Той ми даде възможно най-изненадващия отговор: „Ако се съди по броя на разболелите се хора в настоящия момент — каза той, — и ако болестта все още е така смъртоносна, както преди две седмици, щяхме да имаме тройно увеличение на умрелите. Тогава убиваше за два или три дни, докато сега дава осем или десет дни време. Освен това преди петнайсет дни се падаше горе-долу един оздравял на всеки пет случая, а пък сега от пет случая има поне три оздравявания. Можете да бъдете сигурен, че списъкът от идущата седмица ще намалее още, и то значително, а оздравяванията все повече ще се увеличат. Болестта е загубила зловредната си природа и, макар множеството на заразените да е огромно, колкото и да се разпростира самата зараза, броят на мъртвите ще бъде все по-малък.“

— И така ли стана? — попита Девизе, видимо объркан.

— Точно така. Две седмици по-късно списъкът бе намалял наполовина. Броят на умрелите, честно казано, си оставаше голям, но доста по-голям бе броят на хората, които оздравяваха.

Че неговият другар по занаят не беше сбъркал, обясни Кристофано, станало още по-очевидно през следващите седмици: един месец по-късно броят на умрелите спаднал явно, макар и болните да се броели с десетки хиляди.

— Болестта бе загубила зловредната си природа — повтори лекарят — и то не постепенно, ами точно посред вихъра на своя бяс, когато бяхме възможно най-отчаяни. Точно както се случи сега с младия англичанин.

— Единствено Божията ръка може да прекъсне хода на болестта с такава бързина — отбеляза развълнувано йезуитът.

Кристофано кимна тежко:

— Медицината бе безсилна пред заразата; смъртта косеше жертвите си на всеки ъгъл и ако нещата бяха продължили по същия начин, още две или три седмици, в Рим нямаше да остане жива душа. Загубило смъртоносната си мощ — продължи лекарят, — злото вече изтребвало само съвсем скромна част от заразените хора. Самите лекари се чудели и се маели. Виждали, че пациентите имали подобрение, потели се обилно и бубоните им били пред узряване, гнойните рани не били вече парещи, температурата спадала, не се оплаквали и от болежки в главата. Дори и лекарите с не толкова ревностна вяра били принудени да признаят, че внезапният спад на чумата бил от свръхестествен произход.

— Улиците се изпълниха с току-що оздравели хора, с превързани вратове и глави, или накуцващи, поради белезите, оставени от бубоните в слабините. Всичките ликуваха заради избегнатата опасност.

Тогава Робледа се изправи на крака, измъкна едно разпятие от черната си дреха, вдигна го пред събранието и тържествено извика:

— Каква чудодейна промяна, о Господи! До вчера бяхме погребани живи, а Ти ни възкреси!

Паднахме на колене, пламнали от признателност, и, водени от йезуита, запяхме една възхвала на Всевишния. След което бе сервиран обядът и всички седнаха да ядат с голямо настървение.

А пък аз не можех да откъсна мисълта си от думите на Кристофано: чумата притежаваше свой таен цикъл, въз основа на който, след като веднъж се бе разраснала, ненадейно намаляваше собствената си смъртоносна мощ, за да изчезне впоследствие напълно. Отиваше си загадъчно така, както бе дошла. Morbus crescit sicut mortales, senescit ex abrupto… болестта расте както смъртните и внезапно остарява. Не бяха ли това същите думи, които абат Мелани бе прочел в налудничавото писмо на Кирхер, открито в гащите на Дулчибени?

Веднага щом изядох набързо обяда си на тезгяха в кухнята, намерих Ато в трапезарията. Разбрахме се с поглед — щях да отида при него при първа възможност.

 

Отидох да занеса обяда на Пелегрино, който можеше да се смята за излекуван, ако не беше силната болка в главата. Дойде лекарят и ми съобщи, че самият той щял да се погрижи да занесе бульона на младия англичанин.

— Синьор Кристофано, не може ли да накараме Девизе да посвири малко и в стаята на моя господар, за да стане той жизнен като преди? — възползвах се от случая да го попитам.

— Не вярвам, че това ще свърши работа, момче. За съжаление нещата не се развиха така, както си мислех — Пелегрино няма да се дойде на себе си толкова скоро. Изучих тези дни процеса на подобрението му: сигурен съм, че не е ставало дума нито за петна, и в никакъв случай за чума, както дори и ти си разбрал.

— Но тогава какво му е? — прошепнах, натъжен от унесения, безразличен поглед на ханджията.

— Съсирена кръв в главата поради падането по стълбите. Бучка съсирена кръв, която много, много бавно ще се размие отново. Вярвам, че това ще стане, преди да излезем всички оттук, живи и здрави. Но не се безпокой: господарят ти си има жена, нали?

И с тези думи си отиде. Докато хранех Пелегрино, си помислих със свито сърце за неговата злощастна участ, когато строгата му съпруга го свареше в това безпомощно състояние.

* * *

— Спомняш ли си какво прочетохме? — започна Ато, веднага щом влязох в стаята му. — Според Кирхер чумната болест се ражда, расте, остарява и умира точно както хората. Когато се кани да умре, се въздига и достига до върха си, за да угасне след това.

— Точно същото каза преди малко Кристофано.

— Да. И знаеш ли какво означава то?

— Може би, че Бедфорд е оздравял от само себе си, а не благодарение на рондото? — предположих.

— Разочароваш ме, момче. Нима не разбираш? Чумата в тази странноприемница е била в зародиша си: тук трябваше да стане същинска гробница, преди болестта да започне да губи смъртоносния си заряд. А пък изобщо не стана така. Никой друг от нас не се разболя. И знаеш ли какво мисля? Откакто Девизе, принуден да стои затворен в стаята си, започна да свири рондото все по-често, тези ноти, разнасяйки се из странноприемницата, са ни предпазили от чумата.

— Наистина ли смятате, че ако не сме имали други чумави, то се дължи именно на тази музика?

— Удивително е, знам. Но помисли само: докъдето стига паметта на човешкия род, никога не е било достатъчно застрашените от чума просто да се уединяват в някаква стаичка. А що се отнася до предпазващите лекове на Кристофано… по-добре да не говорим — изсмя се абатът. — После, фактите говорят ясно: лекарят всеки ден отиваше при бедния Бедфорд, а после навестяваше поред всички останали. Но не се разболя нито той, нито който и да е от нас. Как си го обясняваш?

Ами да, помислих си: ако аз бях недосегаем за чумната зараза, това изобщо не можеше да се каже за Кристофано.

— Не само това — продължи Ато. — Щом бе изложен на прякото въздействие на нотите на рондото, самият Бедфорд, точно когато се канеше да предаде Богу дух, се събуди и болестта буквално бе изчезнала.

— Сякаш… отец Кирхер е открил тайната, която ускорява у заболелите естествения цикъл на болестта, довеждайки я чисто и просто до изчезване. Тайна, която обаче е способна също така да предпазва здравите от заразата!

— Браво, сам стигна до извода. Secretion vitae, скрита в рондото, действа точно така.

Бедфорд, обобщи Ато като се настани на леглото, почти бе възкръснал, след като Девизе беше свирил за него. Идеята бе дошла на отец Робледа, убеден в резонансния магнетизъм на музиката. В началото обаче френският музикант бе свирил дълго без да се случи нищо.

— Забелязал си, че след оздравяването на Бедфорд, останах да си поприказвам с лекаря: той ми обясни, че чак след като Девизе бе започнал рондото и го бе повтарял до безкрай, англичанинът почнал да дава признаци на живот. Запитах се: какво в крайна сметка се крие в тези благословени Baricades misterieuses?

— И аз си бях помислил същото, синьор Ато: тази мелодия трябва да има загадъчни сили…

— Именно. Като че ли в нея Кирхер наистина е скрил някаква лечебна тайна, но тя е едно цяло с музиката, така че може да излъчва своето могъщо и благотворно въздействие единствено при слушането на рондото. Разбра ли добре сега?

Кимнах, но съвсем не убедено.

— Но не можем ли да узнаем повече? — реших се да попитам. — Можем да се опитаме да дешифрираме рондото: вие разбирате от музика, аз ще намеря начин да измъкна от Девизе интаволатурите му и след това можем да опитваме. Може би ще успеем дори да научим нещо от самия Девизе…

Абатът ме спря с един жест.

— Не мисли, че той знае повече от нас — отвърна с бащинска усмивка. — И после, какво ни интересува вече това? Силата на музиката — ето я истинската тайна. През тези дни и нощи постоянно разсъждавахме логично — искахме да узнаем всичко и на всяка цена. Твърде самоуверено искахме да затворим кръга. И най-вече аз:

Какъвто е геометърът, който на всичко се спира,

за да измери кръга, но все не намира,

в мислите оня принцип, от който кръгът се нуждае,

при таз нова гледка и в мен така е,

както казва поетът.

— Това думи на сеньор Луиджи, вашия учител ли са?

— Тези не, дело са на един мой съотечественик, божествен поет отпреди няколко века, който днес за жалост не е вече на мода. Онова, което искам да ти кажа, е, че много си блъскахме главите, но не използвахме сърцето.

— Тогава значи погрешно сме разбрали всичко, синьор Ато?

— Не. Това, което разкрихме, усетихме или извлякохме по някакъв начин, е съвсем точно. Но е непълно.

— Сиреч?

— Със сигурност в това рондо е шифрирана някаква, не знам каква, формула на Кирхер срещу чумата. Но това не е всичко, което Кирхер е искал да ни каже. Secretum vitae, тайната на живота, е нещо повече. Тя е онова, което не може да бъде изказано — не ще го намериш нито в думите, нито в числата — а в музиката. Ето посланието на Кирхер.

Ато, все още отпуснат на леглото, бе облегнал глава на стената и гледаше замечтано някъде над главата ми.

Бях разочарован: обяснението на абата не задоволяваше любопитството ми.

— Но няма ли начин да се дешифрира мелодията на „Baricades misterieuses“ Така ще можем най-накрая да прочетем тайната рецепта, която спасява от чумата — настоях аз.

— Забрави го. Можем да прекараме векове над тези листове, без да успеем да извадим и една сричка от тях. Не ни остава друго, освен онова, което видяхме и чухме днес: това рондо, само слушането му, спасява от чумата. Нека то ни бъде достатъчно. По какъв начин успява — това не ни е дадено да разберем: „На полетялата фантазия тук силата не стигна“ — изрецитира абатът, цитирайки още веднъж поета, своя земляк, и завърши — Този побъркан Атанасиус Кирхер все пак беше велик човек на науката и вярата, и със своето рондо ни даде урок по смирение. Никога не забравяй това, момчето ми.

* * *

Отпуснат на малкото си легло очаквах съня, подмятан във вихрушката на разкритията и изненадите. Бях плячка на безкрайни размишления и душевни терзания. Чак на края на разговора с Ато бях разбрал двойнствената и неразгадаема магия на това рондо: не случайно Les Baricades misterieuses носеше такова име. Нямаше никакъв смисъл да се дешифрира. Абат Мелани също, подобно на Кирхер, ми беше дал урок по благородство: чувството за смирение у един човек, комуто със сигурност не липсваха гордост и мнителност. Замислен, надълго разсъждавах върху загадката на Les Baricades, докато напразно се опитвах да затананикам докосващата сърцето мелодия.

Освен това ме бе развълнувал бащинският тон, с който Ато ме бе назовал „момчето ми“. От тази мисъл се разнежих дотолкова, че чак на прага на съня се досетих: абатът, независимо от своите хубави слова и от успокоението, които ми бе дал, все още не ми беше обяснил как така предния ден бе произнесъл насън думите „baricades misterieuses“

 

Не знам колко часа прекарах в сън в стаичката си. Когато се събудих, в странноприемницата „При оръженосеца“ цареше пълна тишина. Странноприемницата, след утихването на тържеството, изглежда също бе изпаднала в летаргия: наострих уши, но не чух нито Девизе да свири, нито Бреноци да се лута, тормозейки останалите наематели. А и Кристофано не беше дошъл да ме потърси.

Още беше рано да се приготвя вечерята, но така или иначе реших да сляза в кухнята: исках да отбележа по достойнство хубавата новина за оздравяването на Бедфорд и завръщането на надеждата за свобода така, както бях сторил на обед, та даже и повече. Щях да сготвя вкусни малки дроздове с подправки. По стълбите срещнах Кристофано, когото попитах за новости относно англичанина.

— Добре е, много добре — отговори лекарят със задоволство. — Само дето малко го боли, хм, заради рязането на циреите — добави после с нотка на смущение.

— Мислех да приготвя дроздове за вечеря: мислите ли, че ще бъдат добра храна и за Бедфорд?

Лекарят млясна с уста:

— Повече от добра. Месото на дроздовете е с отличен вкус, питателно и хранително, лесно смилаемо и отлично също така за възстановяващите се и за всички ония, които имат затруднения поради слабост. А и сега им е най-хубавото време. Защото зиме идват от планините на Сполето и Терни и са доста тлъсти, тъй като тогава се хранят с тревиста мирта и хвойна. От друга страна, когато са хранени със зрънца от мирта, помагат много против дизентерия. Но ако наистина имаш намерение да ги готвиш — каза той с видимо нетърпение, — добре е да побързаш — приготовлението им изисква време.

Когато слязох на приземния етаж, открих, че останалите наематели вече бяха долу и се забавляваха кой с игри на карти, кой в разговори, кой разхождайки се насам-натам. Сякаш нямаха желание да се върнат в стаите, където всички се бяхме страхували, че ще умрем от заразата.

Посрещна ме с празнична усмивка моята Клоридия:

— Отново сме живи! — извика тя щастлива. — Липсва само Помпео Дулчибени, струва ми се — и ме погледна въпросително.

Мигновено помръкнах — ето че отново се възвръщаше интересът на Клоридия към възрастния благородник.

— Всъщност липсва и абат Мелани — отвърнах сухо, като многозначително й обърнах гръб и се отправих към зимника, за да извадя нужните ми неща.

Вечерята, която последва, бе най-успешната след кравешките вимета и си заслужи — нека ми се прости нескромността — бурни и всеобщи овации. Както вече бях видял да прави моя господар, приготвих дроздовете по начини, вдъхновени от най-чистата и свободна фантазия. Някои панирах и запържих с парченца шунка и сланина, после ги покрих с връхчета от броколи, сготвени в хубава мас и напоени с лимон; други — напълних с нарязани дробчета, зрънца от ягорида, билки, шунка, подправки и сланина. Трети пък изпекох, след като хубаво разпалих огнището, заедно с наденички, лимонови и портокалови резени. Някои сварих в солен бульон, покрити с копър и сърцевина от маруля, залети с яйца, като после ги сервирах обвити в мрежичка или в лозови листа и плодов сок.

Докато готвех тези, изпекох останалите на шиш: слепени или разделени с резени сланина и лаврови листа, залети с хубав зехтин и поръсени с настърган хляб. Накрая имаше и дроздове, приготвени по любимата рецепта на Пелегрино: шпиковани, с парченца сланина и шунка, с карамфил и кралски сос отгоре и после завити в мрежичка или в тиквен лист. Един по-големичък дрозд приготвих варен половината от нужното време и после разрязан на две и изпържен. Сервирах всичко с пържени зеленчуци, полети само с карамел и лимонов сок, без канела.

 

През последните мигове от готвенето бях ограден от възторжените лица на наемателите, които сами се погрижиха да се обслужат и да си разпределят различните гозби. Клоридия, за голяма изненада, ми поднесе моята порция: беше я наредила в голяма чиния, която не бе пропуснала да украси очарователно с магданоз и лимонови корички. Лицето ми пламна, но тя не ми остави време да кажа каквото и да било и с усмивка се присъедини към останалите на масата.

Междувременно бе слязъл и абат Мелани. Дулчибени още никакъв не се виждаше. Качих се да почукам да вратата на стаята му, за да го попитам дали има апетит. Дори и да имах намерението да измъкна нещо от него, нямаше как да намеря начин. Той каза иззад вратата, че изобщо не сещал нито глад, нито желание да приказва с някого. За да избегна подозренията му, не настоях. Докато се отдалечавах от неговата врата, чук един вече доста познат звук, нещо като бързо и ненадейно шумолене.

Дулчибени отново ровеше в своята табакера.