Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (17)

Осми ден
18 септември 1683

На следващия ден се събудих, обзет от някаква смразяваща тревога. Независимо от дългите размишления, с които Ато и аз се бяхме задържали до късно предната нощ, и малкото сън, който си бях разрешил, бях напълно буден и готов за действие. Какво можех да направя в действителност, не ми беше много ясно: твърде многото загадки, които изпълваха странноприемницата за момента не позволяваха да се намери каквото и да било решение: заплашителни и недостижими образи (Луи XIV, Корбета, кралица Мария Тереза, самият Кирхер) бяха проникнали в нашия хан и в нашето съществувание. Бичът на чумата все още не бе престанал да ни измъчва и ужасява; освен това някои от нашите наематели, се бяха държали по загадъчен и подозрителен начин. И като че не стигаше това, ами астрологическата газета, отмъкната от Стилоне Приазо, обещаваше в следващите дни бедствени и смъртоносни събития.

Докато слизах по стълбите, отправен към кухнята, чух да отзвучава, приглушена, но разкъсваща сърцето, песента на абат Мелани:

Злощастна мисъл,

Кой утеха ми дава?

О, жалост!

Изход кой ли познава?

Ато също сигурно се чувстваше изгубен и изоставен. И то доста повече от мен! Продължих бързо, избягвайки изкушението да се заема с подобни обезкуражаващи размишления. Както обикновено, бях жизнено необходим на Кристофано в кухнята и в разнасянето на храната. Приготвих рапани, сварени и изпържени в зехтин, със счукан чесън, ментови листенца, магданоз, подправки и лимонови корички. И те доста се усладиха на гостите ни.

Работих с плам, сякаш подкрепян от някакъв излишък на жизнена енергия. Подобно благотворно разположение на духа и тялото се дължеше на едно събитие, колкото прекрасно, толкова и неочаквано.

— Клоридия пита за теб — оповести Кристофано след обяда. — Трябва веднага да отидеш при нея.

 

Поводът за това повикване (и Кристофано го знаеше) беше напълно маловажен. Заварих Клоридия с полуразвързан корсет и глава, наведена над един леген, да си мие косите. Стаята беше изпълнена с изпаренията на сладки есенции. Слисан, аз я чух да ме моли да й излея на главата оцета, съдържащ се в едно малко шишенце на тоалетката — използваше го, както щях да разбера по-късно, за да придаде повече блясък на косите си.

Докато се заемах със задачата, си спомних за съмненията, които бях хранил относно последните думи на Клоридия в края на нашата предишна среща. Говорейки ми за невероятните числени съвпадения между нейната рождена дата и тази на Рим, тя беше споменала за някаква понесена несправедливост, свързана с нейното завръщане в този град. След което ми бе обяснила, че е попаднала „При оръженосеца“, следвайки някаква си verga ardentis, някаква горяща пръчка, наречена още трептяща или стърчаща. Нещо, което, включително и заради двусмисления жест, с който бе придружила думите си, бях схванал като неприличен намек. Бях си обещал да разбера какво всъщност е имала предвид. И ето че същата тази Клоридия, извиквайки ме ненадейно, ми бе предложила случая.

— Подай ми кърпата. Не, не тази: другата, по-малката, от дебелия лен — нареди ми тя, докато си изстискваше косите.

Подчиних се. Тя уви главата си в парчето плат, след като си изсуши раменете.

— Ще срешеш ли сега косите ми? — попита Клоридия с меден глас. — Толкова са се накъдрили, че да ги изпъна сама, без да ги оскубя, е почти невъзможно.

Бях щастлив да се отдам на такова приятно задължение. Тя седна, като ми обърна гръб, все още с полуразтворен корсет, и ми обясни, че трябвало да започна от корените, за да стигна чак до връхчетата на косите. Моментът ми се стори подходящ да я помоля да ми разкаже какво я е довело в Рим и й припомних това, което ми бе споменала миналия път. Клоридия прие.

— Тогава какво е горящата или трептящата пръчка, дона Клоридия? — попитах.

— „Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ — изрецитира тя. — Псалм двайсет и втори.

Въздъхнах от облекчение.

— Нима не знаеш? Та това е просто един двувърх орехов клон, дълъг стъпка и половина и с дебелината на пръст, но не трябва да е по-стар от една година. Наричат го още пръчката на Палада, жезълът на Меркурий, пръчицата на Цирцея, гегата на Аарон, тоягата на Яков. И още жезъл божествен, огнена пръчица, трептяща, насочваща, велика — всички тези имена, са й дадени от италианците, които работят в мините за живак в Тренто и Тирол. Сравнявана е с жезъла на римските авгури, който го носели вместо скиптър; с тоягата, с която Мойсей изтръгва вода от скалата, със скиптъра на Ахасвер, цар на персите и медите, от който Естер получавала всичко, което поискала, щом му целунела върха.

И се впусна в обяснение на едно рядко и сложно учение. Да, защото, припомних си аз, Клоридия не беше просто продажна жена, беше куртизанка: малко жени можеха да съчетават така изкуството на любовта със забележителна начетеност.

— Пръчката се използва от повече от двеста години, за да се издирват метали и от един век за търсене на вода. Но това го знаят всички. От незапомнени времена пък се използва за залавяне на престъпници и убийци — и това е ставало в най-далечни земи и различни области: в Идумея, Сарматия, Гетулия, Готия, Реция, Рафия, Хиберния, Силестия, Долна Кирена, Мармарика, Манциания, Конфлуенция, Пруфуик, Голяма Александрия, Аржантон, Фризия, Гайета, Куспия, Ливония, Касперия, Серика, Бриксия, Трапезунд, Сурия, Силиция, Мутина, Арабия Феликс, Малин в Брабант, Либурния, Словения, Осиана, Памфилия, Гарамантия и накрая в Лидия, която се е наричала още Меония, където текат прочутите реки Хермес и Пактол, толкова възпявани от поетите. А пък в Гедротия един убиец е бил преследван повече от четирийсет и пет левги по земя и повече от трийсет левги по море, и накрая арестуван. С помощта на пръчката издирили леглото, върху което бил спал, масата, на която ядял, неговите прибори и съдове.

Така разбрах от Клоридия, че тази тайнствена пръчка действа, благодарение на телесните пори, които постоянно отделят особени невидими частици посредством изпаренията. Между видимите тела и непонятните и неразгадаеми създания съществувал един среден вид от летящи носители, невероятно фини и подвижни, наречени телца, или частици материя, атоми, дребни частици, тези частици са изключително загадъчни, но от неоценима полза. Могат да представляват отделяне на същата субстанция, от която водят началото си; или пък са някаква трета субстанция, която пренася свойствата на излъчващата материя върху поемащата. Духът на живите същества например има една трета субстанция, която мозъкът (който е неин приемник) разпределя в нервите и оттам в мускулите, за да предизвика отделните движения. А друг път тези частици се разполагат във въздуха около излъчващата материя, която използва този въздух като носител, за да отнесе своите свойства до поглъщащата материя.

— Така например действат камбаната и нейният език, който дава тласък на заобикалящия го въздух, а той на свой ред предава импулса на друга част от въздуха и така нататък, докато импулсът стигне до ухото ни, което получава усещането за звук — поясни Клоридия.

И така, именно тези телца били причина за симпатията и антипатията, а също така и за любовта.

— Всъщност издирването на крадци и убийци се основава на антипатията. На пазара в Амстердам видях глутница прасета да грухтят яростно срещу един месар, в мига, в който той се доближи до тях, и да се опитват да се нахвърлят върху него, доколкото им позволяваше въжето, с което бяха вързани. Това стана, защото тези прасета бяха усетили излъчените частици на другите свини, току-що заклани от касапина — частици, просмукани в дрехите на човека, изпълващи целия въздух около него и дразнещи живите прасета.

По същата тази причина, както разбрах не без учудване, кръвта на един убит или само ранен човек (или на жена, която е била насилена) се раздвижва и се процежда от раната в посока към злосторника. Духовете и частиците, които избликват от кръвта на жертвата, обвиват престъпника, потичат със страшна сила поради ужаса, предизвикан от такъв жесток и кръвожаден човек, и така улесняват работата на пръчката да ги следва и да ги намира.

Но дори и престъплението да е било извършено не лично, а от разстояние, например по поръчка или чрез дела и решения, които са причинили смърт или насилие над един човек или много хора, пръчката може да посочи виновника, при положение, че се тръгва от мястото, където е било извършено престъплението. Духът на виновниците в действителност е засегнат от ужаса от престъплението, и от страха пред вечното проклятие на Страшния съд, който, както казва Светото писание, винаги бди на вратата на душата на престъпника.

— Fugit impius nemine persequente^[1] — цитира Клоридия с изненадваща начетеност, вдигна глава и клепачите й затрепкаха.

Именно поради антипатия опашката на един вълк, окачена на стената на обора, пречи на воловете да ядат; лозата бяга от зелето; бучинишът се държи надалеч от седефчето и, макар че сокът на бучиниша е смъртоносна отрова, изобщо не вреди, ако след изпиването му се погълне сок от седефче. Имало непримирима антипатия и между скорпиона и крокодила, слона и прасето, лъва и петела, гарвана и бухала, лъва и овцата, а също и между жаба и невестулка.

— Но, както вече ти казах, тези невидими частици предизвикват също симпатия и любов — продължи Клоридия и после изрецитира:

Симпатии и тайни връзки съществуват,

хармония даряват на душите,

в любов ги вплитат и в ума нахлуват,

по силата на тайни неразкрити.

— И така, скъпи мой, това, което не можем да си обясним, са тези частици. Според Джобата Порта, съществува например голяма симпатия между мъжката палма и женската палма, между лозата и маслината, между смокинята и миртата. Пак поради симпатия разяреният бик веднага се успокоява, ако го вържат на смокиня; или слонът се усмирява при вида на овен. Знай — каза със сладостен глас — че, според Кардано гущерът изпитва симпатия към човека, и му харесва да го гледа и да търси слюнката му, която жадно пие.

Същевременно бе протегнала едната си ръка зад гърба си и като хвана моята ръка, с която я решех, ме придърпа към себе си.

— По сходен начин — продължи тя, като че нищо не се бе случило, — привързаността или тайното привличане, което чувстваме така силно към някои хора още от първия път, в който ги видим, е причинена от едно излъчване на частици от този човек, които засягат очите и нервите, стигат до мозъка и предизвикват наслада.

Треперещ, плъзгах гребена по слепоочията й.

— И знаеш ли какво? — добави тя ласкателно. — Това привличане има невероятната сила да представя предмета на нашите желания като съвършен и безпогрешен в очите ни.

Мен никой никога нямаше да може да ме види съвършен, със сигурност, повтарях си мислено, докато се опитвах да овладея бушуващите чувства, а в това време не успявах да промълвя нито думичка.

Клоридия бавно отпусна глава на гърдите ми и въздъхна.

— Сега трябва да ми разрешеш косите на тила, обаче без ми причиняваш болка: там космите са най-заплетени, но също най-фини и нежни.

Като каза това, тя ме накара да седна пред нея, върху леглото й, и положи глава в скута ми, с лице надолу, посочвайки ми врата си. Скован и объркан, усетих в слабините си топлината на нейния дъх. Започнах да реша къдриците й. Чувствах мозъка си напълно изпразнен.

— Още не съм ти обяснила как се използва пръчката — бавно подхвана тя, докато я усещах да се намества по-удобно.

— Преди всичко знай, че природата има един-единствен механизъм за всички свои действия и самата тя е единствената, която може да даде обяснение за движенията на пръчката. Като начало върхът на пръчката трябва са се натопи в някаква течност, по възможност влажна и топла (като кръвта и други телесни течности), която е била в контакт с предмета на търсенето. Това се прави, защото допирът понякога открива онова, което очите не могат. После пръчката се хваща с два пръста, като се повдига на нивото на корема. Може също така да се държи в равновесие и върху опакото на ръката, но според мен този метод не действа. След това трябва да се движим бавно в посоката, в която смятаме, че се намира това, което дирим. Трябва да се движим напред и назад, нагоре и надолу и то многократно, докато пръчката не се повдигне; тогава сме сигурни, че поетата посока е правилната. Наклонът на пръчката в действителност е същото като отклоняването на иглата в компаса — реагира на някакво магнетично привличане. Важното с пръчката е никога да не се работи грубо, иначе се нарушават излъчванията, произлизащи от търсеното място, които, когато достигнат до пръчката, я вдигат в правилната посока. Понякога е добре да се държат в ръката двата рога, които стоят в основата на пръчката, но без да се притискат прекалено и то така, че горната страна на ръката да е обърната към земята и върхът на пръчката винаги да е високо вдигнат, та да сочи към целта. Освен това трябва да знаеш, че пръчката не се движи в ръцете на всекиго. Изисква се особена дарба и много майсторство. Например тя не се движи в ръцете на човек, който има грубо, потискащо излъчване, защото тези частици се разсейват от изпарения, дим, пушеци и други подобни. Но понякога се случва пръчката да не се движи и в ръцете на някой, който вече я е използвал с успех. Не че някога ми се е случило подобно нещо, за Бога. Но може нещо да наруши равновесието у човека, който трябва да борави с пръчката, и да кара кръвта му да кипва много — бързо. Нещо в храната или във въздуха може да произведе остри, разяждащи соли. Също и прекалено грубата работа, нощните бдения и учението, могат да създадат обилно и неприятно излъчване, което от ръцете преминава в пръчката и обърква пътя на следеното излъчване, спирайки движението на частиците. Така е, защото пръчката привлича невидимите частици, подобно на микроскоп. Да видиш какво става само, когато пръчката стига… Клоридия млъкна. На вратата почука Кристофано.

— Стори ми се, че чух вик. Всичко наред ли е? — попита задъхан лекарят, които бе изкачил стълбите през глава.

— Няма никакъв повод за притеснение. Прислужникът се удари, докато ми помагаше, но не е нищо сериозно. Поздравявам ви, синьор Кристофано, и благодаря — отвърна Клоридия с едва доловима веселост.

Бях изкрещял. А сега лежах, безсилен от наслада и срам, по корем върху леглото.

 

Не знам след колко време и по какъв начин се разделих с нея. Спомням си само усмивката на Клоридия и как разроши нежно косите ми, преди да затвори вратата.

Обзет от най-противоречиви усещания, свърнах светкавично към моята стая, за да си сменя панталона — не можех да рискувам Кристофано да ме свари така позорно оцапан. Беше хубав, топъл следобед и, почти без да се усетя, задрямах на легълцето си.

* * *

Събудих се след около час. Минах покрай стаята на абат Мелани, за да го попитам дали има нужда от нещо: всъщност при спомена за неговата тъжна песен тази сутрин, ми беше мъчно за него и желаех да не се чувства сам. Но го заварих в добро настроение:

На пламнало в любов сърце,

достатъчно е милото лице.

Достатъчно е милото лице!

Той измънка приветливо нещо като поздрав. Погледнах го учудено.

— Стори ми си, че чух някакъв, хм, болезнен вик. Изплаши Кристофано, знаеш ли? Беше на вратата с мен, когато те чухме да викаш горе, в кулата на Клоридия…

— О, но нали не бихте предположили, синьор Ато — отдръпнах се почервенял аз — дона Клоридия не…

— Ами, да, разбира се — рече абатът станал внезапно сериозен — русата Клоридия нищо не е направила: „на пламнало в любов сърце“ стига един приканващ поглед, както добре е казал сеньор Луиджи, мой учител.

Отдалечих се обзет от най-черния срам, ненавиждайки Мелани с все сила.

 

В кухнята намерих Кристофано, блед и обзет от тревога.

— Англичанинът е зле. Много зле — процеди той като ме видя.

— Но всичките грижи, които положихте…

— Никакъв ефект. Истинска загадка. Моите благотворни лекове — безполезни. Разбираш ли? Бедфорд умира. И ние повече няма да излезем от тук. Всички ще загинем. Всички — каза той задъхано, с неестествен глас.

Видях с притеснение, че има големи сенки под очите и че погледът му е празен и изгубен. Говореше насечено, сякаш бе забравил употребата на глаголи.

Здравето на англичанина изобщо не се бе подобрило, пациентът така и не се бе върнал в съзнание. Огледах се наоколо — кухнята беше обърната с главата надолу. Съдове, шишета, горящи мангали, аламбици и купички от най-различни видове затрупваха всяка маса, стол, ъгъл, ниша и свободно пространство, дори и пода. На огъня вряха две котлета и няколко джезвета: с ужас видях унищожени на огъня най-качествените запаси от мас, меса, риби и сушени плодове от килера, зловещо смесени с непознати и смрадливи алхимични отвари. На масата за рязане, на поставката за цедене на прибори, на скрина и върху полиците на отворения шкаф бяха струпани безброй паници с разни видове масла и купчинки от разноцветни прахове. До всяка паничка и купчинка имаше листче, на което пишеше: зедоария, галанга, дълъг пипер, кръгъл пипер, семена от хвойна, корички от кедър и портокал, салвия, босилек, майоран, плодчета от лавър, мента, тинтява, каламент, бъзов лист, червени и бели рози, кубебин, розмарин, мента, канела, ким, ароматни калии, кимион, подъбиче, райско дърво, бял турис, лековито алое, семена от артемизия, кардамон, лаврово масло, каучук, хедерова гума, тамян, карамфил, цинерария, мускатов орех, лютив пипер, бял диктамон, бензоин, пресен жълт восък, чист терпентин и пепел от камина.

Обърнах се към лекаря, за да потърся обяснение, но се спрях: блед и с отнесен поглед, Кристофано се луташе объркано от единия до другия край на стаята, като едновременно извършваше хиляди операции, без да доведе нито една до край.

— Трябва да ми помогнеш. Ще заложим всичко на една карта. Проклетите бубони на Бедфорд не се отвориха. Даже не узряха, гадините. Тогава ние, цък, ще ги срежем и толкоз.

— О, не! — извиках, знаейки добре, че срязването на неузрелите бубони може да доведе до смъртта на чумавия.

— И зле да мине, все ще мре — отряза изкъсо той с необичайна твърдост. — Ето планът ми: първо, болният трябва да повърне. Но стига с кралските ароматни балсами. Нещо по-силно, например моят двуароматен цяр, който помага както за външни, така и за вътрешни болежки. Два драма на гладно и готово. Отпуска тялото. Главата олеква. Започва силно отделяне на слюнка. Това е знак, че пропъжда всичките болести. Recipe! — извика неочаквано Кристофано, та чак подскочих. — Фина захар, счукани перли, мускус шафран, алое, канела и философски камък. Смеси и оформи всичко на малки топчета, които са безпогрешни — чудодейно средство срещу чумата. Разреждат развалените телесни течности, които причиняват бубоните. Успокояват стомаха. И радват сърцето.

Лошо му се пише на Бедфорд, казах си аз. Но от друга страна, какви възможности ни оставаха? Всяка надежда за спасение бе в ръцете на Кристофано и на Господ Бог.

Лекарят, обзет от възбуда, раздаваше постоянни нареждания, без да ми остави време да ги изпълня, и повтаряше механично рецептите, които сигурно бе чел в книгите за медицинска практика.

— Втора точка: живителен еликсир за възстановяване. Имаше голям успех тук, в Рим, по време на чумата през 56-та година. С много свойства: противодейства на много лоши и злокачествени разновидности на болести. По естеството си дълбоко проникващ. Изсушава и успокоява всички места, засегнати от каквато и да е болежка. Предпазва от гниене; лекува катар, кашлица, стягане в гърдите и други подобни. Подобрява и прочиства всеки вид гнилостна язва, облекчава мъките, причинени от студа и т.н.

За миг той затрепери, с поглед, залутан в пространството. Притекох му се на помощ, но той се съвзе:

— Точка трета: хапчета срещу чумата на маестро Алесандро Коспио от Болсена, Имола, 1527: голям успех. Арменска глина. Глинена пръст. Камфор. Петолистник. Лековито алое. По четири драма от всяко. Всичко смесено със зелев сок. И щипка шафран. Четвърта точка: лечебен цяр на маестро Роберто Кокалино от Формиджине. Велик лекар с големи успехи в Реджо Ломбардия през 1500. Recipe! — изкрещя отново с пресипнал глас.

И ми нареди да направя една отвара от черен кукуряк, сиена, колоквинта и равен.

— Лекарството за уста на маестро Кокалино ще му вкараме през задника. Да. Така ще се срещне насред път с хапчетата на маестро Коспио. И заедно ще се възпротивят на тази ужасна чума. И ще победят, о, да.

После се качихме в стаята на Бедфорд, който лежеше повече мъртъв, отколкото жив, и там, не без известна погнуса, съдействах да изпълни на практика всичко, замислено от Кристофано. На края на жестоките операции, стаята приличаше на кланица: повърнато, кръв и изпражнения навсякъде, смесени на локви, унищожителна гледка и изпарения. Продължихме с рязането на бубоните, като намазахме върху раните оцетен сироп с философско масло, което по думите на лекаря щеше да облекчи болката.

— И накрая превържи с превръзки gratia Dei — завърши Кристофано, дишайки учестено.

Ами, да, помолих се, именно gratia Dei, Божия милост, ни трябваше сега: младият англичанин по никакъв начин не бе реагирал на лечението. Безразличен към всичко, дори не бе простенал от болка. Гледахме го втренчено, очаквайки напразно някакъв знак, било то лош или добър.

Със свити юмруци, Кристофано ми направи знак бързо да го последвам в кухнята. Целят потен и мърморещ, той се захвана да счуква огромно количество ароматни треви. Смеси ги и ги сложи да врат във фина ракия в някаква разкривена бутилка, която сложи на тих огън.

— Сега ще имаме вода, масло и утайка. При това разделени една от друга! — обяви той с патос.

Скоро от съда започна да пръска нещо като млечнобяла вода, която после започна да пуши и стана жълтеникава. Тогава Кристофано смени бутилката и преля бялата вода в една добре затворена желязна кана.

— Първа балсамова вода! — извика той, разтърсвайки съда с пресилена и гротескна радост.

Усили огъня под разкривената бутилка, където бе останала да ври някаква течност, която се превърна в мазнина, черна като мастило.

— Майката на балсама! — обяви Кристофано, като изсипа течността в едно шишенце.

После увеличи огъня до последна възможност, докато от разкривения съд не се изпари цялата субстанция. — Балсамов ликьор — чудотворен! — зарадва се той лудешки, като ми го подаде в едно шише, заедно с другите две лекарства.

— Да го нося ли на Бедфорд?

— Не! — изкрещя той войнствено, като вдигна нагоре показалец, както се прави с дете или куче, и ме изгледа страховито. Очите му бяха насълзени и кръвясали:

— Не, момче, не е за Бедфорд. За нас е. Това са три отлични ракии. Съвършено пречистени.

Подаде ми в ръка още горещата разкривена бутилка и изсипа алчно цяла купичка от първата напитка в гърлото си.

— Но за какво служат те? — попитах смутено.

Вместо отговор лекарят напълни купичката с втората отвара и отново я изгълта.

— За да пропъдят страха, ха-ха! — заяви той, докато поглъщаше и една купа от третата ракия и я пълнеше за четвърти път.

После ме принуди да му кажа „наздраве“ с празната разкривена бутилка, която държах в ръка.

— Така, като ни откарат да мрем в лазарета, няма и да го забележим. Ха-ха-ха!

Щом каза това, хвърли купата зад гърба си и се оригна шумно. Опита се да върви, но краката му се преплетоха. Тръшна се на земята, ужасяващо пребледнял и най-накрая загуби съзнание.

 

Обзет от ужас, се канех да извикам за помощ, когато нещо ме спря. Ако паниката се разпространеше, положението в странноприемницата щеше да се превърне в хаос. Рискувахме да бъдем разкрити от часовия на смяна. Тогава изтичах да помоля за помощ абат Мелани. С огромна предпазливост (и неимоверни усилия) успяхме да пренесем лекаря до стаята му на първия етаж, без да вдигаме шум. Казах на абата за агонията на младия англичанин и за състоянието на обърканост, в което бе изпаднал Кристофано преди припадъка.

Лекарят лежеше блед и неподвижен на леглото, и пъшкаше шумно.

— Това хрипове ли са, синьор Ато? — попитах с буца в гърлото. Абат Мелани се наведе, за да огледа лицето на страдалеца.

— Не, хърка — отговори той развеселено. — Впрочем винаги съм подозирал, че Бакхус има пръст в потайностите на лекарския занаят. А пък и той доста поработи. Да го оставим да спи, но все пак ще го наглеждаме. Предпазливостта никога не е излишна.

Седнахме до леглото. Говорейки шепнешком, Мелани още веднъж ме разпита за Бедфорд. Изглеждаше доста притеснен: перспективата за лазарета ставаше все по-осезаема и зловеща. Прехвърлихме, без успех, възможностите за бягство през подземията. Така или иначе, рано или късно щяха да ни хванат.

Натъжен, се опитах да мисля за други неща. Дойде ми наум, че стаята на Бедфорд още не бе изчистена от нечистотиите на бедния болен. Направих знак на Ато, че може да ме намери при англичанина, в съседното помещение, и отидох да изпълня неблагодарното задължение. Когато се върнах, заварих Ато блажено задрямал на един стол. Дремеше със скръстени ръце, с крака изпънати на стола, който бях оставил празен. Наведох се над Кристофано — спеше дълбоко и лицето му сякаш започваше да си възвръща постепенно цвета.

Поуспокоен, се бях сгушил в едно ъгълче до леглото, когато чух някакво мърморене. Беше Ато. Неудобно сгънат на двата стола, той се вълнуваше в съня си. Увисналата му глава потрепваше ритмично. Юмруците, скръстени на гърдите, стискаха дантелата на ръкавелите, а упоритото скимтене напомняше на детски хленч пред родителски укор.

Наострих уши: накъсано и задъхано, като че всеки миг щеше да изхълца, Ато говореше на френски.

— Les baricades, baricades… — простена тихо в съня си.

Спомних си, че Ато, едва двайсетгодишен по време на вълненията на Фрондата, е трябвало да бяга от Париж с кралското семейство и със своя учител, сеньор Луиджи Роси. Сега говореше нещо за барикади: може би преживяваше в съня уличните размирици от онези дни.

Запитах се дали няма да е по-добре да го събудя и да го измъкна от тези лоши спомени. Слязох безшумно от леглото и доближих лице до неговото. Разколебах се: за първи път имах възможността да разгледам Ато толкова отблизо, без да попадам под зоркото му око. Лицето на абата, подуто и покрито с петна от съня, ме трогна: бузите, гладки и вече провиснали, разказваха за самотата и меланхолията на евнуха. Цяло море от дългогодишна мъка, сред което надменната и сприхава трапчинка на брадичката все още се опитваше, подобно на корабокрушенец, да се задържи над водата, налагайки страхопочитание и уважение към дипломата на Негово Всехристиянско Величество. Сърцето ми се сви, но ненадейно бях отвлечен от мислите си.

— Baricades… misterieuses, misterieuses. Baricades. Misterieuses. Les baricades… — промърмори неочаквано абатът.

Бълнуваше. Но по някакъв необясним начин останах смутен от тези слова. Какво, за Бога, представляваха в мисълта на Мелани тези барикади? Барикади misterieuses. Мистериозни. Тайнствени. Какво ли ми напомняха тези две думи? Сякаш понятието не беше ново за мен…

Точно тогава Ато даде признаци на разбуждане. Когато се събуди, изобщо не изглеждаше измъчван от мъка, както малко по-рано. Дори щом ме видя, лицето му веднага се разтегли в усмивка и затананика:

Който спи и сънува,

да не очаква слава,

глупакът, щом се страхува,

само смърт заслужава…

— Така щеше да ме смъмри сеньор Луиджи, моят учител — пошегува се той, докато се протягаше и се почесваше тук-там. — Изпуснах ли нещо? Как е лекарят? — попита после, като ме видя потънал в размисли.

— Нищо ново, синьор Ато.

— Мисля, че ти дължа извинение, момче — каза той след миг.

— За какво, синьор Ато?

— Ами може би не трябваше да те вземам на подбив днес следобед, когато бяхме горе, в моята стая. Имам предвид историята с Клоридия.

Отвърнах, че извиненията не бяха необходими; всъщност бях доста изненадан, както и доволен, от признанието на абат Мелани. С по-благоразположен дух, тогава му разказах за онова, което ми беше обяснила Клоридия, впускайки се в магическата и смайваща наука за числата, в която била скрита съдбата на всеки един от нас. После започнах да му говоря за необикновените способности на горящата пръчка.

— Разбирам. Горящата пръчка е тема, как да кажа, необичайна и вълнуваща — коментира Ато, — в която със сигурност Клоридия е много опитна.

— О, да, тя си миеше главата и ме бе повикала, за да й разреша косите — казах аз, отблъсквайки тънката ирония на Ато.

О, руси съкровища,

къдрици божествени,

съзвучия и лабиринти позлатени…

Отвърна той тихо с песен. В началото се изчервих от яд и срам, но веднага бях завладян от красотата на тази ария, този път лишена от всякакви нотки на обида:

…във вашия блясък,

с възторг ще потъна,

дори да загина…

Оставих се да бъда понесен от тази мелодия в размисли за любовта: разнежих се при мисълта за русите и къдрави коси на Клоридия и нейният сладък глас зазвуча в мен. В сърцето си започнах да се питам какво беше довело Клоридия „При оръженосеца“. Горящата пръчка — това ми бе казала, да. Но също така беше добавила, че пръчката се движи по „симпатия“ или по „антипатия“. Кое от двете важеше в нейния случай? Пристигнала бе в странноприемницата по следите на човек, нанесъл й тежка несправедливост, и на когото може би искаше да отмъсти; или пък, о каква прекрасна догадка, Клоридия беше дошла чак дотук, водена от оня магнетизъм, който ни привлича да откриваме любовта и към когото пръчката сякаш била необикновено чувствителна? Започнах да си представям, че може би беше именно това…

Във всичко се вплетете,

Завържете и мен, завържете

За мъка и радост!…

Песента на Ато за златните коси на моята тъмнокоса куртизанка служеше за съвършен фон на мислите ми.

А освен това, продължих любовните си размисли, нали Клоридия ми беше подарила безкористно тези мигове на… отпускане, без изобщо да направи какъвто и да е намек за пари, както бе сторила (за жалост) в края на предишния ни разговор за тълкуване на сънищата?

 

Докато разсъждавах така, а Ато бе дотолкова унесен от песента, че не можеше повече да удържа гласа си, Кристофано бе отворил очи.

Огледа абата смръщено, все пак без да го прекъсва. След кратко мълчание дори му благодари, задето му се е притекъл на помощ. Въздъхнах с облекчение: ако се съдеше по очите и цвета на лицето, лекарят изглежда се бе съвзел напълно. Думите му, отново нормални и свързани, накрая ми вдъхнаха спокойствие за неговото здравословно състояние. Оказа се, че е било кратковременна криза.

— Все още имате великолепен глас, синьор абате — рече лекарят, вече на крака, докато си оправяше дрехите. — Макар и да не е много разумно от ваша страна да се издавате с песента си на обитателите на този етаж. Да се надяваме, че Дулчибени и Девизе няма да ме разпитват как така сте се разпявали в моята стая.

След като благодари отново на абат Мелани за своевременната помощ, Кристофано отиде, придружаван от мен, в съседната стая, за да посети бедния Бедфорд, докато Ато се връщаше в стаята си на втория етаж.

Бедфорд, както обикновено, лежеше неподвижно. Лекарят поклати глава:

— Страхувам се, че е настъпил часът да съобщим на останалите наематели за състоянието на този злощастен младеж. Ако ще мре, трябва да предотвратим в странноприемницата да избухне паника.

Съгласихме се да предупредим първо отец Робледа, за да може да извърши миропомазването на умиращия. Реших да не разказвам на Кристофано как вече веднъж, подканен от мен, поради страх от заразата, Робледа бе отказал да докосне със светото миро младия англичанин — той бил протестант, значи отлъчен.

 

Почукахме на вратата на йезуита. Предвиждах даже прекалено ясно реакцията на малодушния Робледа, когато чу лошата новина: тревога, заекване и гръмко възмущение срещу неспособността на Кристофано. За моя изненада нищо подобно не се случи.

— Как, все още не сте се опитали да лекувате Бедфорд с магнетизъм? — попита Робледа обърнат към лекаря, в мига, в който той свърши да му разяснява тъжното положение.

Кристофано премълча. Тогава Робледа му напомни, че според отец Кирхер цялото Творение се направлява от магнетизма, че ученият йезуит посветил цяла книга на обяснения на това учение, и бе изяснил веднъж завинаги, че светът не е нищо друго, освен голяма магнетична верига, в центъра на която стои Бог, първичен и единствен Изначален магнит, към който всеки предмет и всяко живо същество неоспоримо се стремят. Любовта (било божествена или човешка) не е ли именно израз на определено магнетично привличане, не важи ли същото за всеки вид очарование? Планетите и звездите, както всички знаят, са обект на взаимодействащ магнетизъм, но небесните тела в своята вътрешност също са изпълнени с магнетична сила.

— Ами да, всъщност — намеси се Кристофано — познавам примера с компаса…

— … който помага на плаващите по море и пътниците да се ориентират, да, така е — скастри го Робледа, — но има много повече неща.

Наистина, какво да кажем за магнетизма, упражняван от слънцето и луната върху водите, толкова очевиден в приливите и отливите? При растенията също универсалната vis attractiva, привличаща сила, прекрасно може да се наблюдава, стига да се обърне внимание на неравномерността на жилките и годишните кръгове в разреза на дървесните пънове, които свидетелстват за въздействието на външни сили върху растежа им. Благодарение на магнетизма, растенията, посредством корените си, изсмукват от пръстта хранителните вещества, поддържащи живота им. Същата растителна магнетична сила се увенчава в Борамез, допълни Робледа, за което лекарят определено трябвало да знае.

— Да, хм, да, така де… — разколеба се Кристофано.

— Добре, момче — каза йезуитът бащински — става дума за прочутото растение от татарските земи, което по силата на магнетизма усеща близостта на овце и разцъфтява с необикновени цветове, подобни по форма на овце.

По сходен начин се държали хелиотропичните растения, които следват магнетично пътя на слънцето (както слънчогледа, с помощта на който отец Кирхер създал един изключителен хелиотропичен часовник), и селенотропичните растения, чиито цветове следвали на свой ред движението на луната. Но животните също се поддават на магнетизъм: като оставим настрана добре известните примери с електрическия скат и морския дявол, които привличат и парализират плячката си, животинският магнетизъм е недвусмислено изразен в anguis studipus, огромната американска змия, която живее неподвижна под земята и привлича към себе се жертвите, предимно елени, които напълно спокойно обгръща в своята прегръдка и поглъща, като бавно разлага в устата си месото и даже твърдите им рога. И не е ли магнетична способността, с която антропоморфните риби, наречени също така сирени, привличат във водата нещастните моряци?

— Разбирам — отвърна Кристофано леко объркан, — но ние трябва да лекуваме Бедфорд, а не да го разкъсваме или пленяваме.

— А може би вярвате, че лекарските церове не действат чрез магнетична сила? — попита Робледа съобразително.

— Никога не съм чувал някой да се е излекувал по такъв начин — отбелязах, обзет от съмнения.

— Е, хм, да, естествено терапията се прилага там, където останалите лекове вече са се провалили — защити се Робледа. — Важното е да не се губят от поглед законите на магнетизма. Primum: злото да се цери с всякоя трева, камък, метал, плод или семе, което притежава сходство по цвят, форма, свойства, вид etcetera с разболелия се крайник. Да се вземат под внимание взаимовръзките със звездите: хелиотропични растения за слънчевите типове, лунни растения за мрачните и лунатиците и така нататък. После principium similitudinis, принципът на сходството: бъбречните камъни например трябва да се лекуват с камъчета от свински пикочен мехур, или от други животни, които често живеят в камениста околна среда, като ракообразните и стридите. Също за растенията: синята жлъчка, чиито корени имат възли и израстъци, е прекрасен цяр за хемороиди. Накрая, дори и отровите могат да служат като противоотрови; така медът е чудесен за лечението на ужилване от пчела; крачетата на паяците се използват за превръзки срещу ухапванията на паяк…

— Сега разбирам — излъга Кристофано, — убягва ми обаче с каква магнетична терапия трябва да лекуваме Бедфорд.

— Но то е толкова просто — с музика.

 

У отец Робледа нямаше никакви съмнения: както Кирхер бе обяснил по изключително ясен начин, изкуството на звуците също се вписваше в законите на Универсалния магнетизъм. Древните знаели, че музикалните тонове са способни чрез магнетизъм да възбудят духа: дорийската тоналност вдъхва успокоение и умереност; лидийската тоналност, подходяща за погребения, разстройва чак до плач и вайкане; мизолидийската предизвиква състрадание, милост и други подобни; еолийската или йонийската води до сън и вцепенение. После, ако човек търка ръба на стъклена чаша с навлажнен пръст, той издава звук, който се разпространява магнетично на всички сходни чаши, като предизвиква хоров резонанс. Но магнетизмът на музиката притежава също така невероятно могъщи изцелителни свойства, които се проявяват в лечението на тарантизма.

— Тарантизъм? — попитах аз, Кристофано най-сетне започна да кима утвърдително.

— В града Таранто, в кралство Неапол — обясни лекарят — се срещат един вид изключително вредни паяци, които са наречени тарантули.

Тяхното ухапване, разказа Кристофано, предизвиквало, меко казано, плашещи реакции: жертвата избухва в неудържим смях, като се върти и се гърчи неуморно. После скача на крака и вдига дясната си ръка нагоре като че вади меч, подобно на гладиатор, който тържествено се готви за бой, и продължава с поредица нелепи жестове, за да се хвърли след това отново на земята, обзета от веселие. После пак си представя с голяма тържественост, че е генерал или пълководец, сетне го обхваща непоносима жажда за вода и има нужда от охлаждане, ако му се даде съд, пълен с вода, завира в него глава, като започва да я тресе енергично, както врабчетата, къпещи се на фонтана. После хуква към някое дърво, изкачва се и виси там понякога и цели дни. Накрая се пуска и пада безсилен на земята, свива се на топка и започва да се вайка, да охка и да удря с юмруци голата земя, подобно на епилептик или лунатик, и започва да се моли да му се стоварят всякакви наказания и злощастия.

— Но това е ужасно — казах уплашено. — И всичко това само заради едно ухапване от тарантула?

— Разбира се — потвърди Робледа — да не ти говоря за други нечувани магнетични прояви. Ухапването на червената тарантула кара жертвата да стане червена в лице, зелените тарантули я правят зелена, раираните — раирана, водните разпалват желанието за вода, живеещите в топли места довеждат до бяс и така нататък.

— И как се лекува? — попитах все по-заинтригуван.

— Усъвършенствайки примитивните познания на някои селяни от областта на Таранто — каза Робледа, докато тършуваше из своите шкафове, и после с гордост ни подаде едно листче — отец Кирхер изработи една противоотрова.

ФРИГИЙСКИ ТОН

Тази гръд се превърна на Амур в цимбала,

докосни подвижните й чувства и внимавай

настрой плачовете, въздишките и мъките.

 

Роза е сърцето мое, на смърт ранено.

Желязната стрела е моят плам.

Обичната ми — мисъл и съдба.

Повелителка е моята жена, на всички часове,

И с песен чества радостна смъртта ми.

Прочетохме с учудване и подозрение тези неразбираеми думи. Робледа веднага усети нашето недоумение:

— Не, не става дума за магия. Това е само едно стихче, което селяните имат обичай да пеят в съпровод на най-разнообразни инструменти, за да премахнат магнетично проявленията от отровата на тарантулата. Основната противоотрова не са стиховете, а музиката — наричат я тарантела или нещо подобно. Но отец Кирхер намери, след дълги изследвания, най-подходящата мелодия.

Тогава ми показа един друг лист, откъснат наполовина и омачкан, изписан с ноти и петолиния.

— И на какво се свири?

— Ами селяните от Таранто я изпълняват на тимпани, лири, цитри, цимбали и флейти. И разбира се, на китари, като тази на Девизе.

— С една дума — отвърна с учудване лекарят, — искате да каже, че Девизе може да изцери Бедфорд с тази музика.

— О, не. Тази, за жалост, е подходяща само за тарантулите. Ще трябва да се използва нещо друго.

— Друга музика? — попитах.

— Ще трябва да опитваме различни неща. Ще оставим на Девизе да избере. Но помнете, чеда мои — в най-отчаяните случаи единствената истинска помощ идва от Бога, тъй като — добави отец Робледа — никой още не е изобретил лек срещу чумата.

— Имате право, отче — чух да казва Кристофано, а в ума ми се въртяха думите arcanae obices. — Ще гласувам доверие на теориите на вашия събрат Кирхер.

Лекарят, както самият той признаваше, вече се чудеше на кой светец да се моли. И, макар с надежда неговите грижи рано или късно да окажат някакво благотворно въздействие върху Бедфорд, определено не възнамеряваше да лиши смъртника от този последен отчаян опит. Ето защо ми съобщи, че за момента се отказва от идеята да осведомим останалите наематели за безнадеждното състояние на англичанина.

 

По-късно, докато вече сервирах вечерята, Кристофано ме осведоми, че е уредил срещата с Девизе за утре. Френският музикант, чиято стая се намираше до тази на Бедфорд, трябваше просто да свири на своята китара пред вратата на англичанина.

— Тогава до утре сутринта, синьор Кристофано.

— Не, уредих срещата с Девизе веднага след обяда. Това е най-подходящият час: слънцето е високо и енергията на музикалните вибрации може да се разпростира до най-висока степен. Лека нощ, момче.