Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (23)

Септември 1699

Сега, когато завършвам този мемоар, са изминали почти единайсет години от десанта на Уилям Оранжки в Англия. Еретическият владетел властва и сега, при това щастливо; честта на религията и на английските католици бе продадена от Инокентий XI за шепа скуди.

Но папа Одескалки не може повече да повтори мерзкото си начинание. Той издъхна преди десет години след дълга и мъчителна агония. При аутопсията намерили вътрешностите му изгнили, а бъбреците — задръстени с камъни. Вече има предложения образът му да се поставя на олтарите и да бъде обявен за блажен.

Помпео Дулчибени също ни напусна. Почина тази година, като добър християнин, след множество молитви и искреното покаяние за немалкото си грехове. Това стана в една неделя през април: бяхме яли може би малко повече от необходимото и той (открай време червендалест, в последните години и любител на бутилката) ме помоли да му помогна да иде до леглото си, за да си почине малко. Повече не се събуди.

Вярвам, че това, което съм днес, до голяма степен го дължа на него: беше станал, тъй да се каже, новият ми наставник, един Бог знае до колко различен от абат Мелани. Благодарение на дългия си и мъчителен престой на тази земя, Помпео ми разкри много неща за живота и неговите злини, макар че винаги се е опитвал да ми ги предаде с утехата на вярата и страха Божи. Прочетох всички томове, който ми подари: книги по история, теология, поезия и дори медицина, а и няколкото, съдържащи основите на търговска и стопанската наука, в която Дулчибени бе така опитен и без която днес е немислимо да се живее. Затова сега забелязвам, че съм записал спомените си от онова време с днешните си мисли, приписвайки често на младия и безгрижен прислужник „При оръженосеца“ размишления и думи, които чак сега Бог ми поднася в дар.

Но все пак най-големите разкрития не ми предложиха томовете с политически и морални доктрини, а тези по медицина. Четох немалко, докато се убедя, че изобщо не съм защитен от чумата както ме беше уверил Кристофано в началото на карантината: злочестото ми положение по никакъв начин не ме предпазваше от заразата. Лекарят бе излъгал, може би за да се възползва от услугите ми, и си беше измислил всичко: от приказката за африканското човече-насилник до класификациите на Гаспаре Ското, Фортунио Личето и Йоан Евзебий Нирембергиус, в никоя от които в действителност не се прави и най-малък намек за моя предполагаем имунитет. Кристофано прекрасно знаеше, че ръстът няма никаква връзка с чумата. Нямаше никаква полза да бъдеш злощастно джудже като мен: „наслаждение за принцовете и чудо за зрителите“, както ми се бе подиграл Дулчибени.

И все пак винаги ще бъда благодарен на Кристофано: благодарение на неговата дребна лъжа, моите пигмейски гърди се изпълниха с гордост. Това бе единственият път в моя живот. Моят жесток недъг стана причина да бъда изоставен в ранна възраст и подигравките на цялото човешко общество, независимо че — както вече бе подчертал Кристофано — аз трябваше да се смятам за един измежду най-щастливите от моя вид, mediocres по ръст, а не между minores или, още по-лошо, между minimi.

Когато си мисля за приключенията, преживени в „Оръженосеца“, отново зазвучава в ушите жестокият смях на стражите, докато ме бутаха насила в странноприемницата в началото на карантината; чувам и Дулчибени, който ми се подиграва, наричайки ме на латински pomilione, джудженце. Извиквам пред погледа си просташкия навик на Бреноци да се пощипва между краката, точно на нивото на носа ми; тълпата от корписантари, която ме взема за един от daemunculi subterranei, дребните дяволчета, които населяват техните кошмари. Виждам и себе си, сякаш създаден за оня подземен свят как пъргаво изпреварвам Ато в тесните проходи под странноприемницата.

През ония дни „При оръженосеца“ моето нещастно положение ме измъчваше не по-малко от всичко останало. Но предпочетох да го оставя в сянка по време на описанието на онези драматични премеждия: кой би хванал вяра на разказа на човек, когото само бръчките отличават от някое момченце?

Междувременно разкритията на Дулчибени се потвърдиха от фактите. Племенникът на Инокентий XI, Ливио Одескалки, единствен наследник на папата, купи за смешна сума от императора Леополд унгарското владение Сирмиум. В Рим се говореше, че го сторил въпреки несъгласието на императорските съветници. За да добави блясък към добрата сделка, императорът дори го обяви за принц на Свещената Римска империя. Но както е известно всеки прекалено скъп дар, крие връщането на някаква услуга. Значи беше вярно: императорът също бе задължен на рода Одескалки. Сега им върна дълга си с лихвата.

Ливио Одескалки изглежда не изпитва никакъв срам от своите безчестни и мерзки дела. Говори се, че при смъртта на Инокентий XI наследил повече от един милион и половина скуди, освен владението Чери. Веднага след това той сложи ръце върху херцогството Брачано, маркизата Ронкофредо, графството Монтиано и община Пало, а освен това върху Вила Монталто ди Фраскати. Канеше се да купи и владението на Албано и само самата апостолическа камера успя в последния момент да му провали сделката. Накрая, след смъртта на крал Ян Собиески, победителя при Виена, Ливио се опита да го наследи на полския трон, като предложи осем милиона флорина.

Безсмислено е да се възмущаваме: нечестивата власт на златото непризнаваща нито граница, нито милосърдие — никога не е преставала да се разпространява като чума из Европа и все повече потъпкваха честта на вярата и на короните.

* * *

Вече не съм невинното момченце от ония дни „При оръженосеца“. Онова, което видях и чух тогава, и което никога не ще мога да разкрия никому, беляза завинаги моя живот. Вярата не ме изостави; и все пак, неизбежно чувството на преданост и вярност, което всеки добър християнин трябва да храни към своята Църква, е опетнено завинаги.

Записах своите спомени на тези страници и това ми послужи, ако не за друго, то поне да превъзмогна миговете на най-голяма мъка. За останалото се погрижиха молитвите, близостта с Клоридия и четенето, което бе духовната ми храна през тези години.

Преди три месеца Клоридия и аз най-накрая се венчахме: възползвахме се от пристигането на един странстващ монах в нашето скромно село. Преди няколко дни продадох няколко чепки грозде на един хорист в Сикстинската капела. Попитах го дали някога му се е случвало да пее арии на прочутия Луиджи Роси.

— Роси? — отговори той, сбръчквайки вежди. — А, да, като че ли се сетих за кой иде реч, но това трябва да е доста стара работа, от времето на Барберини. Не — добави той с усмивка — днес никой не си го спомня: сега в Рим всички възхваляват великия Корели, не знаеш ли?

Чак сега си давам сметка, че годините са текли незабелязано извън вратата на моята къщичка. Не, не познавам този Корели. Но знам, че никога не ще мога да забравя името на seigneur Луиджи, нито пък великолепните мелодии на неговите арии, излезли от мода още когато абат Мелани ги пееше за себе си и за мен.

От време на време, понякога дори насън, чувам гласа и виждам острия поглед на Ато Мелани, когото си представям вече стар и прегърбен в парижкия му дом, оная просторна къща, където някога ми бе предложил да живея.

За щастие умората ме откъсва от тъгата: нашият чифлик се разрасна и работа винаги се намира. Впрочем продаваме свежи билки и пресни плодове за вилата на фамилията Спада, която е тук наблизо. Често ме викат там, за да свърша и някоя друга работа.

Но веднага, щом работата ми позволи миг на отмора, пак си спомням думите на Ато, повтарям си една фраза за самотни орли и гарванови ята, и търся вътре в себе си да възстановя звука на гласа, интонацията и скритите намерения, макар да знам, че те са безразсъдни и дръзки.

Много често се връщах напразно на „Улицата на Мечката“, за да питам новите обитатели на сградата, която бе издигната на мястото на странноприемницата (сега там има само жилища под наем), дали са пристигнали писма от Париж за мен или дали някой се е интересувал за някогашния прислужник. Но всеки пък, както се и опасявах, очакването ми не се оправдаваше.

Времето ми помогна да разбера. Едва днес осъзнавам, че абат Мелани не е възнамерявал всъщност да предаде Фуке. Наистина, Ато е връчил на краля писмата, откраднати от Колбер, от които е ставало ясно, че Главният интендант се крие в Рим. Но още преди това кралят е започнал да проявява милост към Фуке; бе му позволил по-лек затворнически режим и хората даже вече са се надявали на освобожданането му. Всички обаче са вярвали, че то се бави по вина на всеизвестния му враг Колбер: в такъв случай не беше ли добра идея писмата на Змията да се занесат на краля? Разбира се, Мелани не е могъл да си представи това, което кралят щеше да си помисли незабавно, още щом е видял писмата, отмъкнати от Ато в кабинета на Змията: Фуке бе в Рим, със secretum pestis, и може би я бе връчил на папата, който поддържаше отбраната на Виена…

Луи XIV не е можел да позволи всичко да отиде по дяволите точно в този момент, когато плановете му, съгласувани с турците, щели да стигнат до своя успешен завършек. Сигурно се е разделил набързо с Ато. Дал си е време за размисъл. Може да го е повикал малко по-късно и да му е разказал кой знае каква история. Каквато и да била тя, сигурен съм как е завършила тази среща: Ато е бил изпратен за една последна и трагична проява на вярност към короната.

Днес всичко това вече не ми изглежда ужасно. Даже с нежност си спомням за хитрината му да ми открадне перличките, за да ме въвлече в своите разследвания. И ми се иска да мога да се върна назад, в последния ден, в който видях Ато Мелани: синьор абате, спрете се, искам да ви кажа…

Това вече не е възможно. Разделиха ни, тогава и завинаги, моята момчешка припряност, разочарованият ми ентусиазъм, нетърпението. Сега знам, че не бе правилно да жертвам приятелството в името на чистотата, близостта заради разума, чувството заради искреността.

Не можеш да си приятел на един шпионин, без да кажеш „сбогом“ на истината.

* * *

Всички предсказания се сбъднаха. През първите дни на карантината бях сънувал Ато, който ми връчваше пръстен и Девизе, който свиреше на теорба. Е, добре, в съновника на моята Клоридия прочетох, че пръстенът е символ на добро, свързано с трудности, а теорбата обозначава загадъчни познания: точно като тайната на чумата.

В съня бях видял мъртвия Пелегрино да възкръсва: предизвестие за терзания и беди, които всъщност после връхлетяха всички ни. В моите фантастични видения бях също така зърнал разпръсната сол, която символизира убийство (смъртта на Фуке), а после една китара, която означава меланхолия работа без признание (аз и Клоридия, никому неизвестни и безинтересни, работещи на нашата нивичка). Само последният символ беше благоприятен и Клоридия добре го знаеше: котката, предвестник на похотливост.

Астрологическата газета на Стилоне Приазо бе предвидила всичко: не само рухването на странноприемницата, но и затворничеството на една група от благородници (карантината на „Оръженосеца“), обсадата на един град (Виена), зловредните трески и отровните болести (сполетели не един от гостите), смъртта на един владетел (Мария Тереза), пътуванията на посланиците (за да пренесат вестта за победата при Виена). Само едно гадание не се беше сбъднало или по-скоро беше победено от по-велика сила: Les Baricades misterieuses бяха попречели да дойде оная „смърт на заключени благородници“, която газетата бе предвещала.

Всичко това ми помогна да взема едно решение, или по-скоро, да се освободя от едно старо и неразумно желание.

Вече не искам да бъда вестникар. И не само поради съмнението (несъвместимо с вярата) дали капризите на звездите управляват нашите съдби. Още едно нещо угаси в мен стария плам.

В многобройните газети, които след премеждията „При оръженосеца“ имах случай да чета, не намерих нищо от онова, на което Ато ме бе научил. Не говоря за фактите: вече знаех, че истинските тайни на владетелите и държавите никога не намираха място по хвърчащите листове, които се продаваха на площада. В равносметките на вестникарите липсва преди всичко смелостта на разсъждението, жаждата за знание, честното и дръзко доказателство за разум. Не казвам, че вестниците са напълно безполезни, но не са направени за оня, който наистина търси истината.

Разбира се, не бих успял със скромните си сили да променя това състояние на нещата. Ако някой би дръзнал да разпространява тайните на Фуке и Кирхер, Мария Тереза и Луи XIV, Уилям Оранжки и Инокентий XI, незабавно би бил арестуван, окован във вериги и хвърлен завинаги в лудница.

Вярно е онова, което казваше Ато — да се познава истината не е от полза за този, който списва газети. Напротив: това е най-голямата пречка.

Мълчанието е единственото спасение за знаещия.

Онова, което никой повече не може да ми върне и което най-много ми липсва, така или иначе не са думите, ами звуците. От Les Baricades misterieuses (от който за жалост не можах да съхраня копие) ми остава вече само един смътен и несвързан спомен отпреди цели шестнайсет години.

Направих си някакво подобие на самотно развлечение, двубой със собствената ми памет. Как беше, как звучеше онзи пасаж, онзи акорд, онова великолепно съчетание на звуци?

Когато летният зной изсушава мозъка и коленете ми омекват, се настанявам под дъба, който хвърля сянката си пред скромната ни къщичка, на стола, който предпочиташе Помпео Дулчибени. Тогава затварям очи и тихичко си тананикам рондото на Девизе: веднъж, после още веднъж и после наново, макар и да усещам, че при всеки опит то става все по-неопределено, все по-неясно, все по-далечно от истинското.

Преди няколко месеца изпратих писмо на Ато. Нямах адреса му в Париж, така че изпратих писмото във Версай с надеждата, че някой ще му го предаде. Сигурен съм, че в двора всички познават прочутия абат-кастрат, съветник на Всехристиянския крал.

Споделих с него дълбоката си мъка, задето сме се разделили, без да му поднеса доказателства за моята благодарност и преданост. Предложих му услугите си, молейки го да ми окаже честта да ги приеме и назовавайки се негов изключително скромен и верен слуга. Накрая му намекнах, че съм написал тези мемоари, които създадох въз основа на моя дневник от онези дни, дневник, за чието наличие Ато изобщо не подозираше.

За жалост все още не ми е отговорил. Така в последно време едно зловещо подозрение започна да терзае мислите ми.

Какво ли е съобщил Ато на Всехристиянския крал, щом се е върнал в Париж? Успял ли е да скрие колко кралски тайни беше разбулил? Или пък е свел очи, засипван от въпросите, оставяйки своя крал да разбере, че знае за толкова много негови безчестия?

И така, понякога си представям една нощна засада в някоя потайна уличка, един сподавен вик, стъпките на главорезите, които бягат и тялото на Ато, проснато в калта кръвта…

Но не се предавам. Сражавайки се с призраците, продължавам да се надявам. И докато чакам да пристигне поща от Париж, прошепвам от време на време някой стих на стария му учител, seigneur Луиджи:

Надежда, по твоята бледност

разбрах надежда не няма.

И все пак — защо не преставаш

сърцето да галиш с измама?