Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (41)

Лични интереси

Никой никога не се е опитвал да изясни какво в действителност се случва между Инокентий XI и Уилям Оранжки. При все това книжата, които прочетох, са налице: стига само човек да ги потърси. Никой никога не го е направил и може би не без причина.

Който е трябвало да знае, е знаел. Който познава изкуството да чете между редовете, разглеждайки опроверженията на Данкелман и на останалите историци поддръжници на Инокентий XI, веднага е разбрал къде се крие истината.

Историците, които отблъснали от Инокентий XI нападките и подозренията, впрочем не са били защитени от външни въздействия. Граф Дела Tope Рецонико, който спасява Инокетий от обвинението, че е изпълнявал военна служба като наемник, е бил сроден, както се видя, с рода Одескалки, освен че е потомък на онзи Аурелио Рецонико, който пращал финансовите помощи от Венеция за Амстердам от името на рода Одескалки (виж. Дж. Б. Ди Кролаланца, Dizionario Blasonico, Болоня 1886, II 99; А. М. Куерини, Tiara е purpura veneta, Бреша 1761, стр. 319; Dizionario storico portatile di tutte le venete patriziefamiglie, Венеция 1780, стр. 106).

Позицията на Данкелман също заслужава известно внимание. Бароните фон Данкелман са били тясно свързани с династията Оранж още от времето на Уилям III. През 17 век един прочут предшественик и съименник на историка, Еберхард фон Данкелман, е бил юрист в двора на бранденбургския принц-електор Фридрих, а после станал негов първи министър. Но принцът бил също така чичо на Уилям III Оранжки и неколкократно го подкрепял във войните срещу Франция. Същият принц-електор на Бранденбург дава благородническа титла на Данкелман. Като убедени калвинисти, те определено не са можели да толерират истината: Уилям Оранжки е заграбил английския трон, включително и благодарение на парите на един папа, възползвайки се на това отгоре и от външната политика на Инокентий XI. Който, както самият Уилям Оранжки, е бил заклет враг на Луи XIV. Накрая не може да се изключи, че Данкелман се е интересувал също така и от икономическите въпроси: фамилията произхождала от графство Линген, което било част от имуществото на династията Оранж; след смъртта на Уилям минало в ръцете на принца-електор на Бранденбург (виж. Kuerschners deutscher Gelehrten Kalender, 1926, II 347; K. Денина, La Prusse litteraire sous Frederic II, Берлин 1791,1 ad vocem; A. Рьослер, Biografisches Woerterbuch, ad vocem).

Както всички останали историци, Данкелман не споделя с читателите си подробности за личните си връзки с обсъжданите лица. Благодарение на такива недомлъвки и увъртания, фактите са представени със съзнателна, макар и прикрита пристрастност.

Има други герои на описваните исторически събития, които не падат по-долу. Дори кардинал Рубини, държавният секретар на Александър VIII, който наредил на монсеньор Ченчи да не приема предложението на Бокастел, имал лични интереси в играта. Фамилията Рубини още от времето на дядото на кардинала била между длъжниците на Инокентий; както става ясно от счетоводните книги на Карло Одескалки. Незабавното приключване на историята със заемите, повдигната в Авиньон от Ченчи, било най-разумното нещо: Рубини прекрасно знаел, че парите на рода Одескалки са се разпръснали на хиляди посоки (Фонд Одескалки, XXIIA9, к. 179; XXIIA13, година 1650; Куерини; op. cit., стр. 282; Дж. М. Крешимбени, Notizie istoriche degli Arcadi morti, Рим 1720, III 67; T. Рикарди, Storia dei vescovi vicentini, Виченца 1786, стр. 238).

Знаел го много добре и един друг представител на ватиканската йерархия — монсиньор Джовани Антонио Давиа, който по време на преврата на Уилям Оранжки заемал стратегическия пост на апостолически интернунций в Брюксел. Неговата фамилия вземала пари на заем от тази на папата (потвърждават го още един път счетоводните книги на Карло Одескалки) и по някакъв странен начин монсиьор Давиа нямал необходимия усет да разбере, че Англия щяла всеки момент да падне в ръцете на еретиците (Фонд Одескалки XXVII B6; Е. Данкелман, Zur Frage der Mitwissenschaft des Papstes Innozenz XI an der oranischen Expedition в Quellen und Forschungen aus italeinischen Archiven und Bibliotheken, XVIII [1926], стр. 311–333).

Също и апостолическият пратеник в Лондон, граф Фердинандо Д Ада, както са отбелязали историците, проявил странна неспособност да предусети и съобщи в Рим кроежите, с които лондонските приятели на Уилям се подготвяли да подкрепят отвътре държавния преврат (Дж. Джили, // nunzio pontificio D’Adda е la seconda rivoluzione inglese в Nuova rivista storica XXIII [1939], стр. 285–352). Наистина доста лошо изпълнение на задълженията от страна на граф Д’Ада, който обаче после е повишен в нунций от Инокентий (с когото между другото били роднини). Може би да служи зле е било именно неговата задача?