Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (13)

Шести ден
16 септември 1683

Завръщането към „Оръженосеца“ беше дълго, тъжно и уморително. Прибрахме се по стаите си с ръце, лице и дрехи, оцапани с кал и пропити с влага. Хвърлих се в леглото крайно изтощен, потъвайки почти мигновено в дълбок и непробуден сън.

Когато се събудих на следващата сутрин, установих, че лежа в същото положение, в което се бях проснал. Имах чувството, че краката ми са били премазани от ударите на хиляди тояги. Протегнах ръка, за да се хвана за нещо и да се надигна, но дланта ми докосна някакъв предмет с шумоляща и грапава повърхност, с който очевидно бях споделил леглото. Беше астрологическият вестник на Стилоне Приазо, чието четене бях изоставил ненадейно преди около двадесет и четири часа, когато Кристофано ме бе повикал на работа.

Току-що изминалата нощ за щастие ми бе помогнала да забравя ужасяващите събития, които вестникът по загадъчни пътища беше предвидил с точност: смъртта на Колбер, тази на Муре (сиреч на Фуке) и наличието на някаква отрова; „зловредните трески“ и „отровните болести“, които моят господар и Бедфорд щяха да изпитат на гърба си; „тайното съкровище“, излязло на бял свят през първите дни на месеца, тоест писмата, скрити в кабинета на Колбер и откраднати от Ато; „земетресенията и подземните огньове“, които се бяха отприщили в килера. И като капак на всичко, предзнаменованието за обсадата на Виена, тоест, според вестника, „сраженията и нападенията на градовете“, призовани от Али и Леополд Австриеца.

 

Исках ли да узная какво щеше да се случи в следващите дни? Не, помислих си с леко свит стомах, поне за момента нямах желание. Зърнах обаче предишните страници и погледът ми попадна на последната седмица от юли, от 22-ри до последния ден на месеца.

Спешните съобщения от тази седмица ще бъдат получени от Юпитер като владетел на кралския дом, който, за да се намира в трети дом, разпраща множество вестители, вероятно поради болест на някой властвуващ, който накрая лишава от себе си някое кралство в сълзи изобилни и го потапя.

 

Значи в края на юли трябваше да е починал някой владетел. Нямах сведения за каквото и да било събитие от такъв род, ето защо се зарадвах на пристигането на лекаря — щях да попитам него.

 

Но Кристофано не знаеше нищичко. Още веднъж се запита, и запита и мен, откъде ми идваха наум притеснения, така далечни от настоящите ни мъки: първо астрологията, после и съдбините на владетелите. За щастие се бях погрижил да скрия навреме в леглото си астрологическия вестник. Чувствах се доволен, че бях открил една неточност, и то доста значителна, в даже прекалено точните предсказания на газетата. Едно пророкуване не се беше сбъднало: това показваше, че звездите не бяха безпогрешни. Въздъхнах скришом с облекчение.

Междувременно Кристофано разглеждаше замислено торбичките под очите ми. Каза ми, че младостта е твърде щастлив сезон от човешкия живот, който водел до разцъфтяването на всичките сили на душата и тялото. Все пак, добави той с патос, с такъв ненадеен и понякога хаотичен цъфтеж не бива да се злоупотребява, като се пилеят на вятъра новите и почти неконтролируеми енергии. И докато опипваше притеснено тъмните сенки под очите ми, ми напомни, че това разхищение било преди всичко греховно, както и общуването с продажни жени (и посочи с глава нагоре, към малката кула на Клоридия), от които можело между впрочем да си докараш и френската болест. Той знаел това добре, защото му се наложило да лекува от нея много хора, със своите прочути лекове, като unguentum magnum^[1] и свещено дърво. И при все това подобен род общуване беше може би по-малко вреден за здравето, от колкото самотното разхищение.

— Извинете — казах, за да го отклоня от смущаващата тема, — гризе ме друго любопитство — знаете ли случайно от какви болести страдат плъховете?

Кристофано се изсмя:

— Стига вече, предполагам за какво става дума. Някой от нашите наематели те е попитал дали в странноприемницата има плъхове, нали така?

Ограничих се с една лека, несигурна усмивка, която нито потвърждаваше, нито отричаше.

— Добре тогава, питам те аз — има ли плъхове в странноприемницата?

— Пресвети небеса, не, винаги съм почиствал навсякъде с голямо внимание…

— Знам, знам. В противен случай, сиреч ако бях намерил някой умрял плъх, самият аз щях да обърна внимание на всички.

— Защо?

— Но, бедното ми момче, плъховете винаги първи прихващат чума: Хипократ препоръчвал да не се пипат, същото казват и Аристотел, Плиний и Авицена. Географът Страбон разказва, че през римската епоха било добре познато злокобното значение на появата на болни плъхове по улиците, предвещаваща епидемия, и напомня, че в Италия и Испания били раздавани награди на тези, които успявали да изтребят възможно най-голям брой от тях. Във Ветхия завет филистимците, измъчвани от жестока чума, която нападала задните части, като изкарвала от ануса изгнилите черва, забелязали, че полета и села били нападнати от плъхове. Тогава се допитали до гадателите и свещениците, които отговорили, че мишките били опустошили земята и за да се умилостиви гневът на Бога Израилев, било необходимо да Му се поднесе изображения на заболелите части и на плъхове^[2]. Самият Аполон, богът, който изпращал чумата, когато се гневял и я премахвал, щом го умилостивели, в Гърция бил наричан Сминтей, сиреч „убиец на плъхове“. Всъщност в „Илиада“ именно Аполон Сминтей избива с чума ахейците, обсаждащи Троя. Също и Ескулап по време на чумните епидемии бил изобразяван с умрял плъх в краката.

— Но в такъв случай плъховете причиняват чумата! — извиках, припомняйки си ужасен мъртвите канални животни, които бях видял предната нощ в подземията.

— Спокойно, момче. Не съм казвал такова нещо. Това, което току-що ти изложих, са вярванията на древните. Днес за щастие сме 1683-та година и съвременната медицинска наука е направила огромни крачки напред. Жалкият плъх не може да причинява чумата, предизвиквана — както вече имах случай да спомена — от развалата на естествените вещества и, на първо място от Божия гняв. Вярно е все пак, че плъхове и мишки се разболяват от чума и умират от нея, точно както хората. Но е достатъчно човек да не ги пипа, както казва Хипократ.

— Как се разпознава чумав плъх? — попитах, страхувайки се от отговора.

— Лично аз никога не съм виждал ни един, но баща ми е виждал: имали конвулсии, червени и подути очи, треперели и издавали агонизиращи писъци.

— И по какво се разбира, че не става дума за някаква друга болест?

— Много е просто: малко след това умират на място, като повръщат и се гърчат. После труповете се подуват, а мустаците им остават твърди.

Пребледнях. Край всички плъхове, срещнати в галериите, бях видял струйки кръв, които се спускаха от заострената муцунка. А Чаконио даже беше хванал един от тях за опашката!

Не се страхувах за себе си, защото бях защитен от болестта, но откритието на тези умрели плъхове означаваше най-вероятно, че чумата нахлуваше в града Може би бяха залостени и други къщи и ханове, чиито нещастни обитатели изпитваха подобни на нашите тревоги. Не можехме да узнаем нищо, заключени и под карантина. Ето защо попитах Кристофано дали според него заразата се бе разпространила.

— Не се страхувай. Тези дни молих за сведения на няколко пъти един от часовите, които дежурят на пост пред странноприемницата; той каза, че няма други подозрителни случаи в града. Не виждам защо да не му вярвам.

Докато слизахме, лекарят ми нареди да си почина няколко часа през този следобед, разбира се, след като си намажех гърдите с неговия „магниликоре“.

 

Кристофано беше дошъл да ме потърси в стаята, за да ме предупреди, че той сам щял да се погрижи да приготви нещо простичко и пречистващо за обяд. Сега обаче имаше нужда от моята помощ: бил притеснен за някои наематели, които предната вечер, след вечерята с кравешки вимета, изпускали звучно въздух от стомасите си.

Веднага, след като слязохме в кухнята, видях поставена на печката голяма стъклена камбана с тесен чучур, с формата на аламбик, която започваше да дестилира масло; отдолу в едно котленце вреше нещо и излъчваше силен мирис на сяра А пък малко по-натам, едно шише с форма на лютня, което лекарят взе и започна да разклаща деликатно с върха на пръстите, извличайки едва доловим звук.

— Чуваш ли? Съвършено настроена — служи, за да се калцира в пещта витриоловото олио, с което ще наложа струпеите на бедния Бедфорд. Нека се надяваме, че този път ще узреят и най-накрая ще се спукат. Витриолът е доста корозивен, с остър вкус, и мазна консистенция, черен на цвят, ще изстуди той крайно ефикасно вътрешната температура. Римският вид — който за късмет вече бях закупил преди карантината — е най-добрият, защото е примесен с желязо, а не като немския — с мед.

Не бях разбрал кой знае колко, освен че състоянието на Бедфорд изобщо не се бе подобрило. Лекарят продължи:

— За да укрепим стомасите на нашите наематели, сега ще ми помогнеш да приготвим моята ангелска настойка, която със своето привличащо, но не променящо свойство, успокоява всичките неразположения на стомаха и го освобождава, изчиства язвените рани, отпуска тялото и успокоява всички изменили състава си сокове. Добър е също за катар и зъбобол.

Сложи пред мен две кафяви платнени вързопчета. Извади от тях две шишенца от гравирано стъкло.

— Много са хубави — отбелязах аз.

— За да се поддържат настойките в добро състояние, според изкуството на парфюмеристите, те трябва да се съхраняват в изключително фино стъкло, понеже за тази цел другите съдове не вършат работа — отговори той важно.

В едното се съдържаше неговата квинтесенция, смесена с настойка от екстракт от рози, така обясни Кристофано; в другото — червени корали, минзухар, кимион, ориола и lapis filosoforum Leonardi^[3], счукан на прах.

— Misce!^[4] — нареди ми той — и раздай на всички по два драма. Тръгвай веднага, че не трябва да се хранят най-малко четири часа след това.

 

Щом приготвих ангелската настойка и я изсипах в едно шише, тръгнах на обиколка по стаите. Оставих Девизе последен, тъй като беше единственият останал, на когото все още не бях приложил лековете, предпазващи от чумата.

Докато се приближавах към вратата му, с торбата с шишенцата на Кристофано на рамо, чух едно грациозно преплитане от съзвучия, в което без усилие разпознах мотива, който нерядко бях чувал да свири и чиято неописуема сладост още отначало ме беше пленила. Почуках срамежливо и той, в доста добро настроение, ме покани да вляза. Обясних му повода на моето посещение и той кимна в знак на съгласие, докато свиреше. Без да кажа думичка, се отпуснах на пода. Девизе бе оставил китарата и сега изпитваше струните на нещо като китароне^[5], доста по-голям и дълъг, с широка клавиатура и множество тежки струни, на които се свири единствено с плектър. Спря се и ми обясни, че това бе теорба^[6] и за този инструмент самият той беше композирал множество танцови сюити с дръзки редувалия на прелюдии, алеманди, гавоти, куранти, сарабанди, менуети, жиги, пасакали и чакони.

— Вие ли сте композирали и онзи мотив, който така често изпълнявате? Ако знаехте как омагьосва всички тук, в странноприемницата!

— Не съм го написал аз — отвърна той разсеяно. — Подари ми го кралицата, за да го свиря за нея.

— Значи познавате лично кралицата на Франция?

— Познавах я. Нейно величество Мария Тереза Австрийска почина.

— Съжалявам, аз…

— Често свирех за нея — каза той, без да обръща внимание на прекъсването, — а също и за краля, на когото имах случай да предам някои основни положения на китарата. Кралят винаги много я е обичал.

— Кого, кралицата?

— Не, китарата — отговори Девизе, като се намръщи.

— А, да, кралят е искал да се ожени за племенницата на Мазарини — сетих се аз, но веднага след това горко съжалих за думите си, задето по този начин бях издал, че съм подслушвал неговите разговори със Стилоне Приазо и Кристофано.

— Виждам, че нещичко поназнайваш — рече ми той, леко изненадан. — Предполагам, от абат Мелани.

Макар и изненадан, успях да разсея подозренията на Девизе:

— За Бога, синьоре. От този странен индивид, простете ми, че говоря така, гледам да стоя на разстояние, откакто… — на това място се престорих на засрамен, — откакто, как да кажа…

— Разбрах, разбрах, не трябва да казваш нищо повече — прекъсна ме с крива усмивка Девизе — и на мен не ми се нравят содомитите.

— И на вас ли се е налагало да се браните от Мелани? — попитах, молейки мислено за прошка заради безочливата клевета, с която бях опетнил честта на абата.

Девизе се засмя:

— За щастие, не! На мен никога не е… хм, не ми е досаждал. В Париж даже не сме разменяли и дума. Говори се, че Мелани е бил изключително сопрано по времето на Луиджи Роси, на Кавали… Пееше за кралицата-майка, на която много се харесваха меланхоличните гласове. Сега вече не пее: за жалост използва езика си за лъжи и доноси — каза той с кисел тон.

Беше даже прекалено ясно: Девизе не обичаше Ато и знаеше за неговата слава на интригант. Но с помощта на някоя необходима клевета върху абат Мелани и преструвайки се на по-наивен, отколкото бях в действителност, вече постигнах известна близост с китариста. С помощта на един добър масаж щях още повече да му развържа езика, както се беше случило с останалите наематели, може би щях да изтръгна някое и друго сведение за стария Фуке. Важното в случая, казах си аз, бе той да ме приема като най-прост прислужник, без мозък и без памет.

Подбрах от торбата си най-благоуханните есенции: бяло сандалово дърво, карамфили, алое, бензоин. Смесих ги според рецептата на маестро Николо дала Гротария от Калабрия, с бяло сандалово дърво, смола от стиракс, лауданум, еньовче, фъстъчена смола, райско дърво и лек дестилиран оцет. Приготвих една ароматна топка, която трябваше да прокарвам по раменете и хълбоците на младия музикант, упражнявайки лек натиск върху мускулите до като не се стопеше изцяло.

След като оголи гърба си, Девизе седна с лице към облегалката на стола, насочил поглед към решетката на прозореца: съзерцанието на дневната светлина, каза той, било единственото му утешение в тези мъчителни дни. В началото на масажа мълчах. После започнах да си тананикам мелодията, която така ме омагьосваше: „Казахте, че ви го е подарила кралица Мария Тереза; може би го е композирала тя?“

— О, не, какво ти минава през главата? Нейно Величество не композираше. А и после това рондо не е игра за начинаещи; то е дело на моя учител, Франческо Корбета, който го бил чул по време на едно от своите пътешествия и го подарил, преди смъртта си, на кралица Мария Тереза.

— Ах, вашият учител е бил италианец — коментирах разсеяно. — От кой град? Знам, че синьор дьо Муре идваше от Неапол, както един друг от нашите наематели, синьор Стилоне…

— Дори един нищо и никакъв прислужник като теб — прекъсна ме Девизе замислено, — е чувал за любовта между Всехристиянския крал и племенницата на Мазарини. Срамота. За кралицата никой нищо не знае, освен че Луи й изневеряваше. А най-голямото оскърбление, което може да се нанесе на една жена, и най-вече на Мария Тереза, е човек да я преценява само по външните белези.

Дълбоко ме жегнаха тези думи, които младият французин изглежда произнесе с искрена горчивина: когато преценяваш женския пол, никога не се задоволявай с първия поглед. Макар да усещах, че раната от нашата последна среща все още пареше прекалено жестоко, инстинктивно в мислите си се върнах към Клоридия, в мига, в който без срам ми бе заявила, че не съм й дал заплащането, което тя очакваше. И все пак, не можеше ли да се отнася и до нея твърдението на Девизе? Почувствах известен срам от дръзкото сравнение между двете жени — кралицата и куртизанката. Но повече от каквото и да било друго, усетих ненадейно да ме разяждат мъка, самота и безмилостен копнеж по моята Клоридия. И като не можех в момента да се преборя с нито едно от трите, започнах да ставам все по-нетърпелив да узная повече за съпругата на Всехристиянския крал, чиято съдба, ако съдех по думите на Девизе, е била тъжна и мъчителна. По някакъв начин, надявах се смътно, разказът щеше отново да ме насочи към обекта на моята слабост.

— Всъщност — пуснах въдицата с една дребна лъжа, — чувал съм да се говори за Нейно Величество Мария Тереза. Но само от наематели, преминали пътем през странноприемницата. Може би…

— Не може би — със сигурност е необходимо да узнаеш нещо повече — прекъсна ме грубо той, — и е добре да забравиш тези приказки, подходящи за устата на куртизанки, ако наистина искаш да разбереш коя беше Мария Тереза и какво означаваше тя за Франция и дори за цяла Европа.

Беше се хванал на въдицата и започна да разказва.

 

Пристигането на сватбеното шествие в Париж и посрещането на много младата Мария Тереза, инфанта на Испания (това узнах от Девизе, докато прокарвах ухаещата топка по плешките му), било едно от най-щастливите събития в цялата история на Франция. В един ясен ден през края на август 1660 година Луи и Мария Тереза пристигнали от Венсан. Младата кралица стояла в триумфална колесница, по-хубава от тази на самия Аполон; косите й, гъсти и къдрави, блестели като слънчевите лъчи и сияели победоносно върху красивата черна рокля, извезана със злато и сребро и украсена с безброй скъпоценни камъни с неоценима стойност; сребърните украшения по косата и белотата на лицето, които така съвършено се сливали със синия цвят на големите очи, й придавали великолепие, каквото никой никога не бе виждал преди и след това. Французите били ентусиазирани от тази гледка и, понесени от радостта и от преданата любов, която само верните поданици могат да изпитват, я обсипали с хиляди благословии. Луи XIV, крал на Франция и Навара, на свой ред изглеждал така, както поетите ни представят вече обожествените смъртни; цялото му облекло било извезано със злато и сребро, като по великолепие го надминавал единствено онзи, който го носел. Яздел прекрасен кон и бил следван от огромно множество принцове. Мирът между Франция и Испания, който кралят току-що бе дарил на Франция с това пищно бракосъчетание, възроди в сърцето на народа възторга и верността; и всички, които в този ден имаха щастието да го видят, се почувстваха щастливи, че той е техен господар и владетел. Кралицата-майка, Анна Австрийска, видя брачното шествие на младия крал и кралицата от един балкон към улица „Сент Антоан“: достатъчно бе да зърнеш лицето й, за да разбереш радостта, която тя изпитваше. Бракът на младите кралски потомци щеше да възслави величието на едното и на другото кралство, между които най-накрая се бе възцарил мир.

Триумфираше и кардинал Мазарини: неговото дело на далновиден политик, който бе възвърнал на Франция спокойствието и благоденствието с Пиренейския мир, достигаше по този начин своя апотеоз. Последваха месеци на празненства, балети, опери. Дворът никога вече нямаше да види такова изобилие на тържества, галантност и великолепие.

— И после? — попитах, погълнат от разказа.

— И после, и после… — въздъхна Девизе.

После бяха достатъчни няколко месеца — продължи той, — за да стане ясно на Мария Тереза каква ще бъде в действителност нейната съдба и на каква вярност бе способен спътникът й в живота.

Първоначално апетитите на младия крал бяха задоволявани от придворните дами на Мария Тереза. Дори жена му все още да не бе проумяла добре от какво тесто бе замесен Луи, помогнаха й новите му любовни авантюри, при това и не толкова тайни — с мадам дьо Ла Валиер, придворна на неговата снаха Анриет Стюарт. После дойде редът на мадам дьо Монтеспан, която дари Луи с цели седем деца. Тези непрекъснати изневери се разиграваха до такава степен публично, че народът вече наричаше Мария Тереза, мадам дьо Ла Валиер и мадам дьо Монтеспан „трите кралици“.

Кралят не познаваше задръжки: бе отдалечил от двора и няколкократно заплашвал със затвор горкия съпруг на мадам дьо Монтеспан, Луи дьо Гондрен, който се осмели да протестира, като облече траур и окичи с големи рога собствената си каляска. Междувременно кралят бе наредил да бъдат построени за любовницата му прекрасни дворци, с разкошни градини и фонтани. През 1674 г. мадам дьо Монтеспан остана почти без съпернички, след като Луиз дьо Ла Валиер се бе оттеглила в манастир. Новата фаворитка пътуваше с два впряга по шест коня, винаги следвани от каруца със запаси и свита от десетки прислужници. Расин, Боало и Ла Фонтен я възпяваха в стихове, а всички придворни считаха за голяма чест да бъдат приети в нейните покои, докато почитта към кралицата се ограничаваше до изискваното от етикета.

Звездата на мадам дьо Монтеспан обаче започна да залязва в мига, в който погледът на краля падна върху Мари Анжелик дьо Фонтанж, красива като ангел и тъпа като гъска. Мари Анжелик не се задоволи с това, че е надминала съперничките си. Тя се затрудняваше да схване ограниченията, които нейното положение й налагаше: настояваше да се появява публично до краля и не поздравяваше никого, дори кралицата, въпреки че някога бе част от свитата й.

Накрая владетелят попадна в мрежата на мадам дьо Ментенон, на която повери и законните си наследници, и множеството извънбрачни деца от трите си любовници. Но изпитанията за Мария Тереза не се изчерпваха с това. Всехристиянският крал всъщност предпочиташе незаконните си деца и ненавиждаше дофина, първородния син, роден от кралицата. Беше го оженил за грозната и тромава Мария Анна Виктория, дъщеря на баварския принц-електор. За Бога! Та хубавите бяха само за Негово Величество!

Тук Девизе замълча.

— А кралицата? — попитах, зашеметен от тази постоянна смяна на жени и обзет от нетърпение да науча реакцията на Мария Тереза.

— Понасяше всичко мълчаливо — отвърна мрачно музикантът. — Какви чувства бушуваха всъщност в душата й — това никой никога няма да разбере.

Прелюбодеянията, униженията, съчувствените подсмихвания на придворните и на народа: с времето Мария Тереза се бе научила да преглъща всичко с усмивка на уста. Кралят й изневеряваше? Тя ставаше все по-милосърдна и въздържана. Кралят показваше пред всички своите завоевания? Тя умножаваше молитвите си и набожността й нарастваше. Кралят ухажваше мадмоазел дьо Теобон или мадмоазел дьо Ла Мот, придворни дами на съпругата му? Мария Тереза раздаваше на всички усмивки, мъдри съвети, топли погледи.

По времето, когато кралицата-майка Ана Австрийска беше все още жива, Мария Тереза дори бе дръзнала да се разсърди на Луи за няколко дни, нещо съвсем незначително в сравнение с получените оскърбления. Независимо от това, трябваше да изминат месеци, преди Луи да благоволи отново да я удостои с поглед, и то само по настояване на кралицата-майка, която бе умувала ден и нощ как да поправи положението. Още тогава Мария Тереза разбра, че трябва да приема всичко, което бракът й носеше — всичко, и най-вече злото. И то без да се надява на нищичко, освен малкото, което нейният съпруг й позволяваше.

И в любовта Луи беше победител. Тъй като познаваше и почиташе изкуството да побеждаваш, накрая успя да изгради онова, което — според него — бе най-доброто и убедително поведение. Отнасяше се към жена си, кралицата на Франция, с всички почести, подобаващи на положението й: Хранеше се с нея, спеше с нея, изпълняваше всички семейни задължения разговаряше с нея така, като че ли неговите любовници никога не бяха съществували.

Освен религиозните занимания, Мария Тереза си позволяваше само малко и скромни развлечения. Държеше при себе си половин дузина джуджета — шутове, които наричаше Детенцето, Сърчицето и Синчето, и цял рояк кученца, към които се отнасяше с пламенна и безмерна обич. За разходките беше осигурила на тази абсурдна компания една специална карета. Често Джуджета и кученца ядяха на масата с кралицата, а за да ги държи винаги при себе си, Мария Тереза харчеше безумни суми.

— Но нали казахте, че била милосърдна и скромна жена? — по питах изумен.

— Разбира се, но такава беше цената на самотата й.

От осем до десет часа вечер, продължи Девизе, Мария Тереза се посвещаваше на игра на карти, в очакване кралят да дойде да я вземе за вечеря. Когато кралицата играеше на карти, принцеси и херцогини се разполагаха наоколо в полукръг, а зад гърба й се трупаха по-второстепенните благородници, запотени и пъшкащи. Любимата игра на кралицата бе l’hombre, тя беше прекалено доверчива и винаги губеше. Понякога принцеса Д’Елбьоф се жертваше и играеше срещу своята владетелка, като се оставяше да бъде победена на добър залог: тъжно и жалко зрелище. До края кралицата се чувстваше все по-сама с всеки изминал ден, както самата тя споделяше на малкото си довереници, и преди да умре, изрази мъката си само с няколко думи: „Кралят се вълнува от съдбата ми едва сега, когато се готвя да си отида“.

 

Разказът, който толкова ме бе развълнувал, сега ме караше да бъда нетърпелив: съвсем различни сведения очаквах да узная от музиканта. Докато продължавах да масажирам гърба на Девизе, погледът ми се спря върху масата, която беше на две крачки от нас. В разсеяността си, бях поставил някои от моите целебни съдинки върху няколко листа с музикални интаволатури^[7]. Помолих за извинение Девизе, който подскочи и мигом се изправи, за да провери листовете, страхувайки се, че може би са се нацапали. И всъщност намери малко петно от зехтин върху един от тях, и доста се ядоса.

— Не си прислужник, ами истинско животно! Унищожи рондото на моя учител!

Изтръпнах от ужас: бях изцапал именно прекрасното рондо, което толкова обичах. Предложих да посипя листа със сух прашец, който да попие мазното; междувременно Девизе се жалваше и ме обсипваше с ругатни. Заех се с трепереща ръка да възстановя този нотен лист, на който бяха нахвърляни звуците, които ми бяха донесли такава наслада. Именно тогава забелязах един надпис в горния ъгъл: „a Mademoiselle“.

— Това любовно посвещение ли е? — попитах, заеквайки, все още притеснен от случилото се.

— Че кой би могъл да обича Мадмоазел… единствената жена на света, по-самотна и по-тъжна от кралицата!

— Коя е Мадмоазел?

— Една нещастница, една братовчедка на Негово Величество. Беше застанала на страната на Фрондата и той я накара скъпо да си плати. Представи си само — Мадмоазел беше наредила топовете на Бастилията да стрелят срещу кралските войски.

— На обесване ли я осъдиха?

— По-лошо: на безбрачие — изсмя се Девизе. — Кралят й забрани да се омъжва. Мазарини казваше: „Онези топове я лишиха от съпруг“.

— Кралят е нямал милост дори към роднините си — отбелязах аз.

— Да. Когато Мария Тереза умря, през миналия юли, знаеш ли какво каза Негово Величество: „Това е първата неприятност, която тя ми създава“. И толкоз. Остана безразличен дори към смъртта на Колбер, който му бе служил вярно цели двайсет години.

Девизе продължаваше да разказва, но аз вече не го слушах. Една-единствена дума кънтеше в главата ми — юли.

— Казахте, че кралицата е умряла през юли? — прекъснах го рязко аз.

— Какво казваш? Да, на трийсети юли, след боледуване.

Не го попитах нищо друго. Бях привършил с почистването на листа; набързо натърках гърба му с останалия мехлем, и накрая му подадох ризата. Разделихме се и аз излязох от неговата стая, задъхан от вълнение, затворих вратата и се облегнах на стената, за да помисля.

Една владетелка, кралицата на Франция, бе издъхнала след боледуване в последната седмица на юли — точно както беше предсказала астрологическата газета.

Сякаш чрез устата на Девизе ми беше изпратено предупреждение: една стара новина отпреди месеци (останала неизвестна само на мен, простия слуга) се завръщаше, за да потвърди непогрешимостта на астрологическата газета и неминуемостта на звездната съдба.

Кристофано ме бе уверил, че астрологията не е задължително в противоречие с вярата и даже оказвала невероятна помощ на медицината. Но в този тежък момент у мен надделя спомена за неразбираемите разсъждения на Стилоне Приазо, за мъчителните премеждия на Кампанела и за трагичната участ на отец Моранди. Помолих небето да ми даде някакъв знак, който да ме освободи от страха и да ми посочи пътя.

Точно в този миг чух отново от тежките струни на тиорбата нотите на великолепното рондо: Девизе пак бе започнал да свири. Сключих ръце за молитва и останах неподвижен, със затворени очи, разкъсван между надежда и страх, докато музиката не затихна.

Едва довлякъл се в стаята си, се отпуснах на леглото. Душата ми бе изпразнена от всякакво желание и всякаква сила, измъчвана от събития, в които не забелязвах нито смисъл, нито ред. Докато се предавах на вцепенението, напявах тихичко сладката мелодия, която току-що бях чул, като че ли тя можеше да ми подари някакъв таен ключ, с който да намеря път в лабиринта на моите тегоби.

 

Разбуди ме някаква глъчка, идваща откъм „Улицата на Мечката“. Бях се унесъл само за няколко минути; първата ми мисъл отново бе за астрологическата газета, но примесена със сладостно-горчиво желание и усещане за празнота, чиято причина ми бе съвсем ясна. Знаех, че за да намеря утеха, трябваше да почукам на една врата.

Вече от няколко дни оставях ястията пред стаята на Клоридия, като се ограничавах само да почукам, за да дам знак, че храната е поднесена. Оттогава единствено Кристофано беше влизал в стаята й. Но сега разговорът с Девизе бе разтворил раната, предизвикана от отсъствието й.

Какво значение имаше вече, че ме бе обидила с продажното си искане? Чумната опасност бе надвиснала над нас и тя можеше да умре само за ден-два, казвах си със свито сърце. В извънредни положения гордостта е най-лошият съветник. Със сигурност нямаше да ми липсва повод да се появя отново при нея — имах много неща да й разказвам, и още толкова да я питам.

 

— Но аз нищичко не разбирам от астрология, при това ти го бях казала — възрази Клоридия, когато й показах газетата и й обясних доколко тези предвиждания се бяха оказали точни и достоверни. — Мога да тълкувам сънища, числа и линиите на ръката. За звездите трябва да идеш при някой друг.

Върнах се в стаята си с доста смутен дух. Но не ми беше тежко — важно бе само, че слепият крилат Бог още веднъж беше пронизал гърдите ми. Не ме интересуваше, че никога не бих могъл да храня надежди за Клоридия. Не ме интересуваше, че тя си даваше сметка за моята страст и може би й се надсмиваше. Така или иначе бях щастлив: можех да я виждам и дори да разговарям с нея, когато и колкото си исках, поне докато траеше карантината. Един неповторим случай за беден прислужник като мен; неоценими мигове, за които със сигурност щях да си спомням и да тъгувам до края на сивото си съществувание. Обещах си да я посетя отново, възможно най-скоро.

В стаята си намерих освежителна напитка, оставена ми от Кристофано. Обзет от любовното опиянение, изпразних до дъно чаша вино, сякаш беше най-чистия нектар на Ерос, и изядох хляба и сиренето, сякаш бяха амброзия, поета от ръцете на нежната Афродита.

Веднага, след като се подкрепих, и когато, за жалост, сладкото опиянение, което срещата с Клоридия бе оставила в душата ми изчезна, отново се върнах в мислите си към разговора с Девизе: не бях успял да изтръгна от него никакви подробности за смъртта на Главния интендант Фуке. Абат Мелани имаше право — Девизе и Дулчибени не биха проговорили лесно за тази загадъчна история. И все пак бях успял да не предизвикам подозрението на младия музикант. Даже напротив: с моите невинни въпроси и с неволното изцапване на партитурата, бях затвърдил незаличимия образ на един глуповат и несръчен прислужник.

Отидох да посетя моя господар, когото заварих в малко по-добро състояние. Там беше и Кристофано, който току-що го бе нахранил. Пелегрино започваше да говори доста ясно и като че ли разбираше достатъчно от това, което му се казваше. Разбира се, не бе в съвършено здраве и все още спеше през по-голямата част от деня, но според Кристофано, не рискувахме, ако кажехме, че след няколко дни щеше да се изправи на крака.

След като се задържах известно време при Пелегрино и лекаря, се върнах в стаята си и най-накрая си позволих сън, достоен за това название. Спах дълго и когато слязох в кухнята вече беше време за вечеря. Забързах се да сготвя за наемателите; за укрепване на стомаха приготвих корички от портокали, поръсени със захар. Продължих със селски бульон по милански с жълтъци и мускатово вино, в което киснат счукани семена от пиния, захар, канела на вкус (която пропуснах) и малко масло. Всичко се счуква в хаван, пресява се през сито и после се поставя в дълбок меден съд с вряща вода, докато се сгъсти. Гарнирах всичко с няколко бергамски круши.

Щом привърших обиколката, се върнах в кухнята и приготвих половин кана топла напитка от печено кафе. После се качих в куличката, на пръсти, за да не ме изненада Кристофано.

— Благодаря! — извика възторжено Клоридия в мига, в който отвори вратата.

— Направих го само за вас — осмелих се да й кажа, почервенявайки като домат.

— Обожавам кафето! — рече тя, затвори очи и вдъхна опиянена парата, която се разнасяше от каната из стаята.

— Там, откъдето идвате вие, в Холандия, много кафе ли се пие?

— Не. Но както си го направил ти, разредено и обилно, много ми харесва. Припомня ми майка ми.

— Радвам се. Но бях разбрал, че не я помните.

— Наистина е така — отговори тя припряно. — Искам да кажа не си спомням дори лицето й, а само уханието на кафе, което, както по-късно разбрах, е приготвяла великолепно.

— И тя ли е била италианка като баща ви?

— Не. Да не си дошъл, за да ме тормозиш с въпроси?

Клоридия помръкна — бях развалил всичко. Но после видях да търси очите ми и да ми дарява красива усмивка.

Покани ме любезно да седна, като ми показа едно столче.

Извади от един скрин две купички и сладкиш с анасон, после ми сипа кафе. Седна пред мен, на ръба на леглото, като започна да отпива на малки, скъпернически глътки.

Не ми идваше наум какво да кажа, за да запълня тишината. А не смеех да й задавам още въпроси. Впрочем Клоридия изглеждаше приятно унесена да топи парченца от сладкиша в топлото питие и да го отхапва, едновременно грациозно и лакомо. Разтопих се от нежност, докато я гледах, и усетих очите ми да се навлажняват, когато си представих, че заравям нос в косите й и докосвам с устни челото й.

Клоридия вдигна поглед:

— Вече от дни разговарям само с теб, а все още не знам нищо за твоя живот.

— Съвсем малко от него може да ви заинтригува, дона Клоридия.

— Не е вярно — например откъде си родом, на колко си години, как и кога си дошъл тук.

Описах накратко миналото ми на подхвърлено дете, обучението си, което дължах на възрастната монахиня и благосклонното отношение на синьор Пелегрино към мен.

— Значи си образован. Така и предполагах от твоите въпроси. Имал си късмет. Аз пък, когато загубих баща си на дванайсет години, трябваше да се оправям с малкото, на което беше успял да ме научи — каза тя, но усмивката не напусна лицето й.

— Значи сте научили италиански от баща си. И все пак го говорите прекрасно.

— Не, не съм го научила само от него. Когато останах сама, живеехме в Рим. После други италиански търговци ме заведоха обратно в Холандия.

— Трябва да е било доста тъжно.

— Затова сега съм тук. Плаках години в Амстердам, спомняйки си колко бях щастлива в Рим. Междувременно четях и учех сама, в малкото време, което ми оставаше между…

Нямаше нужда да завършва изречението. Със сигурност имаше предвид страданията, които животът отрежда на сираците и които бяха повели Клоридия по пътя на отвратителната продажност.

— Така обаче успях да си платя свободата — продължи тя, сякаш бе отгатнала моята мисъл — и можех най-накрая да следвам житейския път, който се крие в моите числа…

— Вашите числа?

— Ами да, ти не познаваш нумерологията — каза Клоридия мило и ме накара да изпитам неудобство. — Добре тогава — започна тя, — трябва да знаеш, че числата на нашата рождена дата, а също и тези на останалите важни дати от нашия живот, съдържат в себе си тайните на цялото ни съществувание. Гръцкият философ Питагор казвал, че посредством числата може да се обясни всичко.

— И числата на вашия живот ви доведоха тук, в Рим? — попитах, без да вярвам кой знае колко.

— Не само това: аз и Рим сме едно и също. Съдбите ни зависят една от друга.

— Но как е възможно това? — попитах удивено.

— Числата говорят ясно. Аз съм родена на 1-ви април 1664. Докато рожденият ден на Рим…

— Как — и един град ли може да празнува рожден ден?

— Но разбира се. Не знаеш ли историята за Ромул и Рем, за вълчицата и за полета на птиците, и за това как е бил основан градът?

— Естествено, че я знам.

— Е, добре, Рим е бил основан в един определен ден — 21 април, 753-та година преди Христа. И двете рождени дати, тази на Рим и моята, дават еднакъв сбор на цифрите. Обаче само в случай, че се изпишат правилно, както се прави в нумерологията, като започнем броенето на месеците от март, месец на пролетта и следователно на началото на новия живот. Така всъщност са правели древните римляни и така се прави и днес в астрологическия календар, който започва именно с Овена.

Разбрах, че бяхме започнали да се движим по доста хлъзгава повърхност, където границата, която ни разделяше от ереста и магьосничеството, ставаше едва забележима.

— Април, значи, е вторият месец от годината — продължи Клоридия, като взе хартия и мастило — и двете дати трябва да се напишат така: 1/2/1664 и 21/2/753. Ако събереш двете групи числа, имаш първо 1 + 2 + 1 + 6 + 6 + 4 = 20. И после: 2 + 1 + 2 + 7 + 5 + 3 = 20. Разбираш ли? Същата цифра.

Вгледах се в тези числа, нахвърляни набързо върху листа и замълчах. Съвпадението всъщност бе доста изненадващо.

— Не само това — настоя Клоридия, след като потопи перото в мастилницата и започна отново да прави сметки. — Като събера ден, месец и година, а не цифра по цифра, имам 21 + 2 + 753 = 776. Ако събера цифрите на резултата, 7 + 7 + 6, получавам още веднъж 20. Но също, събирайки 1 + 2 + 1664 излиза 1667, чиито цифри също ни дават 20. А знаеш ли какво означава числото 20? Това е Съдът — Голямата аркана на картите таро, която носи числото 20 и означава поправяне на понесените несправедливости и справедлива преценка от страна на потомците.

Наистина беше умна моята Клоридия. И то дотолкова, че не бях разбрал нищо от нейните гадателски сметки, нито защо им се посвещаваше с такава страст. Но малко по малко недоверието ми бе сломено от нейната виртуозност. Бях възхитен: у нея даровете на Венера се съревноваваха с мъдростта на Минерва.

— Значи сте дошли в Рим, за да поправите някоя понесена несправедливост? — попитах.

— Не ме прекъсвай — отвърна рязко тя. — Науката на числата казва, че поправянето на несправедливостите един ден ще накара идните поколения да променят собствената си преценка. Но не ме питай какво точно значи това, защото дори и аз все още нямам точно обяснение.

— Било ли е написано в числата, че ще дойдете в странноприемницата „При оръженосеца“? — попитах, пленен от надеждата, че срещата ми с Клоридия е била предначертана.

— Не, не в числата. Когато пристигнах в Рим, избрах тази странноприемница, следвайки virga ardentis, горящата или трептящата пръчка, или стърчащата, както още я наричат. Знаеш за какво говоря, нали? — каза тя, като се изправи на крака и вдигна ръка до корема си, така че да имитира дълъг бастун.

Жестът й ми се стори непристоен. Замълчах оскърбено.

— Но за това ще си говорим някой друг път, ако ти се иска — завърши тя с усмивка, която ми се стори лукава.

 

Разделих се с нея, и тръгнах бързо да обиколя стаите, за да събера паниците, в които бях сервирал вечерята. Какво искаше да каже Клоридия с този срамен жест? Може би това беше безсрамна покана или, още по-лошо, типичен жест на уличница? Не бях толкова глупав: знаех добре, че в скромното ми положение беше нелепо да очаквам тя да гледа на мен като на нещо повече от нещастен слуга. Но, в крайна сметка, не беше ли разбрала, че не притежавам и пукната пара? Може би се надяваше; че заради нея щях да отмъкна пари от господаря си? Прогоних ужасен тази мисъл. Клоридия бе намекнала за някаква понесена несправедливост, свързана със завръщането й в Рим. Не, не можеше да е говорила за продажност в толкова тежък за нея момент. Сигурно я бях разбрал неправилно.

Приятно ми бе да видя наемателите на странноприемницата така видимо задоволени от яденето. Когато почуках на вратата му, Помпео Дулчибени все още преглъщаше бульона, вече изстинал и мляскаше с наслада.

— Седни, драги. Извини ме, но апетитът ми днес дойде със закъснение.

Подчиних се и зачаках мълчаливо да привърши с гозбата. До като погледът ми блуждаеше между предметите, разхвърляни върху скрина близо до столчето, очите ми спряха на три томчета с яркочервена подвързия със златни арабески. Бяха много красиви, помислих си, но къде ли вече ги бях виждал?

Забелязах, че Дулчибени ме наблюдава с любопитство — беше свършил с бульона и ми подаваше паницата. Събрах всичко с възможно най-невинната усмивка и излязох със сведени очи.

Едва изскочил от стаята, вместо да сляза в кухнята, затичах към втория етаж. Когато почуках задъхан на вратата на Ато, ръцете ми все още бяха заети.

 

— Помпео Дулчибени? — възкликна недоумяващ абатът, докато привършвах разказа си.

Предния ден се бях отправил в стаята на Дулчибени, за да го масажирам, и по време на масажа, му се прищя да смръкне малко тютюн. Затова бе отворил шкафа, търсейки красивата си табакера от черешово дърво, и с интарзии бе извадил от него няколко книжки в доста красива подвързия, в яркочервена кожа и златни арабески. Е, добре, в библиотеката на Тиракорда бях имал възможността да забележа подобни книги — ставаше дума за едно издание на произведенията на Гален в седем тома, от които обаче липсваха три. А именно три бяха томовете, които току-що бях видял в стаята на Дулчибени. На гръбчетата им пишеше Galeni opera и без съмнение това бе част от онези opera omnia^[8] на Гален в седем тома, четири от които се намираха в къщата на Тиракорда.

— Разбира се — започна да разсъждава абатът, — остава възможността Дулчибени и Тиракорда да са се видели за последен път преди началото на карантината. Тогава може би, Тиракорда е заел тези книги на Дулчибени.

И все пак, възрази той сам на себе си, ние двамата бяхме свидетели как личният лекар на папата бе приел посред нощ гост в дома си — доста любопитен час за посещения! Не само това: двамата се бяха уговорили да се видят на следващия ден в същия час. Значи загадъчният гост на Тиракорда скиташе из града горе-долу в същите часове, в които и ние двамата можехме да излизаме незабелязано от „Оръженосеца“. Следователно гостенинът трябваше да е именно Дулчибени.

— Че откъде ще се познават Дулчибени и Тиракорда?

— Задаваш този въпрос — отговори Ато, — защото не знаеш един факт: Тиракорда е от Фермо.

— Както и Дулчибени!

— Даже ще ти кажа още нещо: Дулчибени е родом от Фермо, а доколкото си спомням, Тиракорда също е оттам.

— Значи са съграждани!

— Точно така. Рим винаги е давал подслон на славни лечители, произлизащи именно от този стар и благороден град: Например Ромоло Специоли, личният лекар на Кристина Шведска, protomedicus generalis^[9] Джован Батиста Бенчи, а също Чезаре Мачати, който, ако си спомням правилно, както Тиракорда, е бил лекар на конклава. Хората от Фермо живеят почти всички в този квартал, около църквата „Сан Салваторе ин Лауро“, където се събира и тяхното братство.

— Но Тиракорда живее само на няколко крачки от „Оръженосеца“ — възразих аз — и със сигурност знае, че се намираме под карантина. Не се ли притеснява, че може да се зарази от Дулчибени?

— Очевидно не. Може би Дулчибени му е казал, че Кристофано не вярва в странноприемницата да има чума, и е премълчал за болестта на Бедфорд и за странния инцидент, случил се с твоя господар.

— Тогава Помпео Дулчибени е крадецът на ключовете на моя господар. Точно той, толкова принципен!

— Никога не съди по външните белези. Най-вероятно е бил осведомен за изхода към подземията от Пелегрино.

— А пък аз нищо не съм забелязал. Невероятно е…

Ний сме три девички,

кротки и добрички,

лековерни всички…

Запя иронично абатът, заставайки в смешна поза.

— Ела на себе си, момче. Помни — тайните съществуват, за да бъдат продавани. Първоначално Пелегрино трябва да е отворил тайния пасаж срещу заплащане. После обаче, в началото на карантината, твоят господар излезе от строя. Ето защо на Дулчибени се е наложило да отмъкне връзката, за да си направи копие от ключа за стаичката при някой занаятчия на улицата на Ключарите — улицата, където печатарствува Комарек, както казва Угонио.

— А какво общо има Комарек?

— Абсолютно нищо, обясних ти го вече, не си ли спомняш? Чисто съвпадение, което ни отклони от правия път.

— А, да — отвърнах, притеснен, че вече няма да успявам да държа сметка за бъркотията от открития, опровержения, хрумвания и лъжливи следи, които следваха една след друга през последните дни. — Но защо Пелегрино не е дал копие от ключа на Дулчибени?

— Защото може би твоят господар, както казах, настоява да му се заплаща всеки път, когато някой клиент иска да си служи с подземията. Затова не предоставя никакви ключове.

— А защо тогава Стилоне Приазо притежава дубликат?

— Не забравяй, че за последен път той е отсядал в странноприемницата по времето на синьора Луиджа — сигурно го е измолил или откраднал от нея, лека й пръст.

— Не си обяснявам обаче защо Дулчибени трябва да е откраднал моите перлички, при положение, че изобщо не изглежда беден — отбелязах аз.

— А аз имам един още по-труден въпрос: ако той е загадъчният крадец, когото толкова се изтощихме да преследваме, как така всеки път е успявал да бъде сто пъти по-бърз от нас и да прикрие следите си?

— Може би познава галериите по-добре от нас. Все пак, сега, като се замисля, той не би могъл да върви толкова пъргаво — само преди два дни се оплакваше от ишиас. И Кристофано му каза, че болката ще отмине чак след няколко дни.

— Още по-сериозна причина. Да добавим и факта, че Дулчибени вече не е младеж, с доста тежко телосложение е, и ако говори малко по-дълго, започва да се задъхва — как, по дяволите, успява всяка нощ да се изкачва нагоре по въжето, чак до отвора? — заключи заядливо Ато. Той самият се потеше и пъшкаше всеки път, когато трябваше да ползва въжето.

След това разказах на Ато онова, което съвсем скоро бях научил за Помпео Дулчибени. Споделих с него, че по думите на отец Робледа, застаряващият благородник от Фермо принадлежеше към сектата на янсенистите. Съобщих на Ато и строгата оценка на Дулчибени по адрес на шпионската дейност на йезуитите и за неговата разпалена реч срещу браковете между хора с обща кръв, които от векове бяха нещо обичайно във властническите фамилии на Европа. Благородникът от Фермо, подчертах аз, бе така скандализиран от тази практика, и до такава степен се бе разгорещил, че беше пожелал — в един въображаем разговор с някаква жена пред огледалото — победата на турците при Виена: така, бе заявил той сам пред себе си, на европейските тронове щял да се осигури приток на свежа и неопетнена кръв.

— Една реч, pardon, излияние на истински янсенист. Поне донякъде — отбеляза абат Мелани, сбръчквайки замислено челото си. — Да, защото да бленуваш турското нашествие в Европа, и то само за да бъдат свалени Бурбоните и Хабсбургите, ми се струва прекалено даже за най-фанатичния последовател на Янсений.

Каквото и да бе положението, заключи Ато, моето откритие ни задължаваше да се завърнем отново в дома на Тиракорда. Както бяхме научили миналата нощ, Дулчибени също щеше да се върне там.