Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (8)

Трета нощ
13 срещу 14 септември 1683

Малко повече от час, след като Кристофано беше прегледал за последно моя господар, абат Мелани почука три пъти на вратата ми. Бях се захванал да попълвам малкия си дневник — скрих го старателно под дюшека и отворих.

— Капка масло — каза загадъчно абатът веднага, щом влезе.

Моментално си спомних, че при последната ни среща, той бе забелязал една пръска масло на челото ми и я бе поднесъл с пръст към езика си.

— Кажи ми, какво масло използваш за лампите тук?

— Нареждането на кардиналите постановява да се употребява единствено и само масло с примеси на утайка…

— Не те попитах какво трябва да се използва, а какво ползваш ти, докато твоят господар — той го посочи — си лежи, ей там, на леглото.

Признах му смутено, че всъщност вземах и от доброто масло, защото имахме в изобилие от него, докато от нечистото, с утайката, имаше съвсем малко.

Абат Мелани не съумя да прикрие хитрата си усмивка.

— Сега не лъжи — колко лампи имаш на разположение?

— В началото бяха три, но счупихме една, когато се спускахме в галерията. Останали са две, но едната трябва да я пооправя малко…

— Добре, вземи добрата лампа и ме следвай. А, вземи също и това.

Посочи ми, подпряна вертикално в ъгъла на стаята, една дълга пръчка за въдица, с която синьор Пелегрино имаше навика, в малкото свободни моменти, да ходи за риба по бреговете на Тибър, точно зад църквицата „Санта Мария ин Постерула“.

Няколко минути по-късно вече се намирахме в стаичката и се бяхме вмъкнали в отвора, през който се стигаше до стълбата, извеждаща в подземията. След като се уверихме, че железните скоби, закрепени на стената, са наред, започнахме да се спускаме, докато усетихме под краката си тухления под, и се провряхме до каменната стълба. На мястото, където стълбите бяха сечени в камъка пак имаше, както се и очакваше, слой кал по стъпалата, а въздухът ставаше все по-тежък.

Накрая достигнахме до галерията, дълбока и тъмна като през нощта, в която я бяхме видели за първи път.

Докато го следвах, абат Мелани трябва да беше усетил любопитството ми като дишане във врата.

— Сега най-накрая ще разбереш какво се върти в главата на този странен абат Мелани.

Той се спря.

— Дай ми пръчката.

Сложи я на коляното си и с едно изщракване я пречупи на две. Щях да се възпротивя, но Ато ме пресече.

— Не се притеснявай. Ако някога се наложи да разкажеш това на твоя господар, той ще разбере, че е ставало дума за спешен случай. Сега прави, каквото ти казвам.

Накара ме да тръгна пред него, докато държеше половината счупена пръчка нагоре зад мен и прокарваше върха й по тавана на галерията, подобно на перо, което се плъзга по хартия.

По този начин извървяхме десетина или повече метри. Междувременно абатът ми задаваше някакви странни въпроси.

— Маслото с примеси на утайка има ли някакъв по-особен вкус?

— Не бих могъл да го опиша — отговорих, макар че всъщност прекрасно познавах вкуса му, тъй като много пъти тайно си бях намазвал с него филийка хляб, отмъкната от килера, когато синьор Пелегрино спеше и ако вечерята беше прекалено скромна.

— Може ли да се каже, че е гранясало, горчиво и кисело?

— Може би… да, бих казал — отвърнах.

— Добре — отвърна на свой ред абатът.

Извървяхме още няколко крачки и изведнъж абатът ми заповяда да спра.

— Тук е!

Погледнах го с недоумение.

— Още ли не си разбрал? — попита той, докато светлината на лампата капризно изменяше чертите на лицето му.

— Нека видим тогава дали това ще ти помогне.

Взе пръчката от ръцете ми и я удари силно в тавана на галерията. Чух нещо подобно на изскърцване на панта, след това страховит грохот и накрая трополенето на един ситен дъждец от отломки и камъчета.

После дойде ужасът: огромна, черна змия се беше хвърлила към мен, като че искаше да ме сграбчи, но сетне увисна зловещо на тавана подобно на обесен.

Разтреперан, се отдръпнах инстинктивно, докато абатът се превиваше от смях.

— Ела тук и приближи лампата — каза ми той доволно.

В тавана имаше отвор, широк почти колкото целия подземен проход, от който висеше едно здраво въже. Именно то, когато се бе разлюляло във всички посоки в следствие отварянето на капака, ме беше докоснало и ме бе хвърлило в ужас.

— Уплаши се от дреболия и заслужаваш малко наказание. Ще се качиш първи, а после ще ми помогнеш да те последвам нагоре.

За късмет успях да се изкача без много усилия. След като се улових за въжето, започнах да се катеря, докато не стигнах до горния проход. Помогнах на абат Мелани да се присъедини към мен, и той вложи всичките си сили, рискувайки на няколко пъти да изпусне на земята единствения ни източник на светлина.

Намирахме се насред друга галерия, разположена напряко спрямо предната.

— Сега е твой ред да решиш: надясно или наляво?

Възпротивих се (слабо, тъй като бях още уплашен): не беше ли вече дошъл моментът абат Мелани да ми обясни как бе разбрал всичко това?

— Имаш право, но в такъв случай избирам аз: ще тръгнем наляво.

 

Както самият аз бях потвърдил пред абата, маслото с утайка обикновено има доста по-неприятен вкус от това, което се използва за пържене и готвене. Оказало се, че капката, която той забеляза на челото ми в деня след първото изследване на галерията (и която като по чудо не бе останала по завивките, когато се бях излегнал), след като я проверил на вкус, не можела в никакъв случай да е от лампите на странноприемницата, заредени от мен самия с добро масло. Не произхождаше също така и от мехлемите на Кристофано — всички с различен цвят. Следователно произлизаше от някаква непозната лампа, която, кой знае как, трябва да е била надвиснала над главата ми. Оттук абатът бе заключил, с обичайната си бързина, че трябвало да се мисли за някакъв отвор в горната част на галерията. Отвор, който трябва да е послужил и като единствения възможен път за бягство на крадеца, така необяснимо изчезнал в нищото.

— Маслото, капнало на челото ти, трябва да е било от лампата на крадеца, и да се е процедило през някой от процепите между гредите, от които е направен капакът на отвора.

— А пръчката? — попитах.

— Бях сигурен, че отворът в тавана, ако съществува, щеше да бъде много добре прикрит. Но една пръчка за въдица, като тази на твоя господар, е изключително чувствителна на вибрации и при всички положения щяхме да доловим прехода от камъка на галерията към дървото на капака. Така и стана.

Бях тайно благодарен на абата, задето по някакъв начин успя да припише заслугата за откриването на отвора и на двама ни.

— Устройството е доста примитивно — продължи той, — но ефикасно. Въжето, което така те уплаши, когато увисна, от тавана, просто се оставя при затваряне върху капака на отвора. Когато някой от долната галерия отвори дървената вратичка, удряйки я нагоре, въжето пада надолу. Важното е, ако човек иска винаги да го има на разположение, да го постави отново по същия начин, когато се връща обратно.

— Значи мислите, че крадецът снове все по тази галерия.

— Не знам, предполагам. Предполагам също така, ако искаш да знаеш, че тази галерия води до съвсем друго място.

— А предполагахте ли, че само с помощта на пръчката щяхме да намерим капака?

— Природата дава таланта, късметът го подпомага — отвърна поучително абатът.

И в бледата светлина на лампата започнахме разследването.

 

И в тази галерия, както и в онази, която бяхме оставили под нас, човек с нормален ръст трябваше да се движи леко приведен поради ниския таван. Освен това забелязахме веднага, че материалът, от който бе построена, а именно плътен зид от продълговати тухлички, изглежда също бе еднакъв с този на предния проход. Първата отсечка се състоеше от дълга права линия, която сякаш слизаше съвсем леко надолу.

— Ако нашият крадец е следвал този път, трябва да е як човек — отбеляза абат Мелани. — Да се набереш по онова въже не е работа за всеки, а и подът е доста хлъзгав.

Внезапно и двамата изтръпнахме от ужас.

Отнякъде към нас приближаваха нечии стъпки — леки, но отчетливи. Ато ме спря, като ме стисна силно за рамото, в знак на крайна предпазливост. Именно тогава грохот, подобен на онзи, съпътствал отварянето на капака, откъдето преди малко бяхме минали, ни накара да се разтреперим.

Веднага, щом можахме да си поемем дъх, се спогледахме уплашено.

— Според теб отгоре ли идваше или отдолу? — прошепна абат Мелани.

— По-скоро отгоре, отколкото отдолу.

— И на мен така ми се стори. Ето защо не може да е бил предният отвор, а някой друг.

— Колко ли са?

— Кой може да каже? Сбъркахме, като не продължихме да проучваме още известно време тавана с пръчката: не се знае, току-виж можеше да открием и някой друг отвор. Някой сигурно ни е чул и е побързал да заключи прохода между себе си и нас. Тътенът беше прекалено силен, не мога да кажа дали идваше откъм гърба ни или по-скоро откъм отсечката, която все още трябва да извървим.

— Може ли да е крадецът на ключовете?

— Задаваш ми въпроси, на които е невъзможно да се отговори. Може би също като нас е искал да отиде на разходка тази нощ, може би не. Случайно да си наблюдавал тази вечер входа към стаичката?

Признах, че не съм се занимавал с това много старателно.

— Прекрасно — отбеляза хапливо абатът. — И така, дойдохме тук долу без да знаем дали ние следим някого или по-скоро става обратното, още повече, че… Гледай!

Намирахме се на върха на широка стълба. След като снишихме лампата до краката си, забелязахме, че стълбите бяха каменни и майсторски изработени. След кратък размисъл, абатът въздъхна:

— Нямам представа какво може да ни очаква там долу. Стълбата води право надолу: ако там има някой, той вече знае, че идваме. Нали така? — завърши той с вик към дъното на стълбището, отприщвайки зловещо ехо, което ме накара да подскоча. След което, въоръжени единствено със слабата лампа, започнахме да слизаме.

 

Когато стълбите свършиха, продължихме да вървим по каменна настилка. Благодарение на ехото, събудено от стъпките ни, установихме, че се намираме в доста просторно подземие, вероятно пещера. Абат Мелани вдигна високо лампата. Откроиха се очертанията на две огромни арки, врязани във висока стена, чийто край не се виждаше, а между арките — вход към коридор, към който, без да знаем, бяхме вървели до този момент.

Веднага, щом се спряхме, отново настъпи тишина. Ато кихна шумно веднъж, дваж, после и трети път. За миг пламъкът на лампата така отслабна, сякаш щеше да изгасне. Точно тогава усетих едно притаено шумолене вляво от нас.

— Чу ли? — прошепна абатът, застанал внезапно нащрек.

Чухме ново шумолене, този път малко по-далечно. Ато ми направи знак да остана неподвижен и, вместо да влезе в прохода, който се намираше пред нас, се мушна на пръсти под арката вдясно, където светлината на лампата вече не го стигаше. Останах в очакване, с лампа в ръка, неподвижен. Отново настъпи тишина.

Ново шумолене, сега по-близко, се разнесе откъм гърба ми. Обърнах се мигновено. Някаква сянка се плъзна наляво. Хвърлих се към абат Мелани, по-скоро, за да търся закрила, отколкото, за да го предупредя.

— Неее — просъска той, щом го осветих с лампата. Дадох си сметка, че съм го издал: беше се отместил безшумно няколко метра вляво и се бе снишил до земята. Отново, не знам откъде изскочи, някаква сива фигура и профуча светкавично между нас, докато се опитваше да се отдалечи от арките.

— Дръж го! — извика абат Мелани, приближавайки се на свой ред. Имаше право, тъй като неизвестният изглежда се спъна и без малко щеше да падне. Скочих слепешката, молейки Бога Ато да стигне преди мен.

Точно в този миг върху мен, и навсякъде около мен, се изсипа бурен и зловещ порой от човешки останки, черепи, челюсти, ребра, бедрени и раменни кости, примесени с всякакви гнусни нечистотии. Пометен от тях, паднах и останах на земята. Чак тогава всъщност успях да осъзная в каква отблъскваща мръсотия бях погребан, на свой ред почти мъртъв. Опитах да се освободя от чудовищната, хрущяща мъртвешка каша, чието отвратително клокочене се смесваше с някакъв адски рев, на който не познавах нито произхода, нито естеството. Нещо, което днес бих определил като гръбнак, ми препречваше видимостта, а един мъртвешки череп ме наблюдаваше заплашително, сякаш увиснал във въздуха. Помъчих се да извикам, но устата ми не издаде нито звук. Усетих как силите ме напускаха и, докато събирах сетни сили за една отчаяна молитва за спасението на душата ми, чух като в сън решителния глас на абата да отеква в пространството:

— Стига вече, виждам те. Спри или ще стрелям.

* * *

Стори ми се, че беше изминало страшно много време (но сега знам, че е ставало дума само за няколко минути) преди глухият звук на непознат глас да ме изтръгне от безименния кошмар, в който бях потънал.

Забелязах уплашено, че нечия ръка държеше главата ми вдигната, докато някой (трето същество?) освобождаваше частите на нещастното ми тяло от злокобната маса, която ме бе заляла малко по-рано. Инстинктивно се отдръпнах от тези чужди грижи, но се подхлъзнах лошо и се намерих с лице към земята и с нос, заврян в някакъв крайник (невъзможно да се каже какъв), който вонеше ужасно. Обзет внезапно от стомашни спазми, за няколко секунди повърнах цялата си вечеря. Чух непознатия да се моли на език, който изглеждаше подобен на моя.

Още не бях успял да си поема дъх, когато усетих милостивата ръка на абат Мелани да ме хваща под мишницата.

— Кураж, момче.

С голяма мъка се изправих на крака и в разсеяното сияние на лампата зърнах някакъв индивид, увит в подобие на расо, който мърмореше, наведен над земята, в трескавото усилие да отдели от повърнатото не по-малко противната на вид купчина човешки останки.

— Всеки си има своите съкровища — отбеляза иронично Ато.

Забелязах, че абат Мелани държи в ръка някакво съоръжение: доколкото можах да видя, завършваше с дебела, полирана дървена пръчка, с орнаменти от блестящ метал. Беше го насочил заплашително срещу втори индивид, облечен като другаря си, който седеше върху един камък.

В мига, в който лампата го освети достатъчно добре, останах поразен от лицето му. Ако можеше да се нарече лице, това, което бе истинска симфония от бръчки, концерт от гънки, мадригал от късове кожа, които изглежда успяваха да останат заедно, само защото бяха прекалено стари и уморени да се разбунтуват срещу принудителното съжителство. Сивите и невдъхващи доверие зеници бяха заобиколени от яркочервено, което ги превръщаше в една от най-плашещите гледки, която бях виждал някога. Картината завършваха кафявите, заострени зъби, достойни за някое адско видение на Мелоцо от Форли^[1].

— Корписантари — измърмори на себе си абатът с отвращение и поклащайки глава.

— Можехте поне да внимавате повече — добави той саркастично, — изплашихте двама благородници.

Свали надолу оръжието, с което до момента беше държал на мушка първия загадъчен индивид и го пъхна в джоба си в знак на примирие.

Докато се опитвах що-годе да се почистя, опитвайки да надвия замайването, което все ме връхлиташе, успях да видя лицето на втория субект, който за миг се бе изправил на крака. Или по-скоро да го зърна, тъй като той носеше мърляво палто с прекалено дълги ръкави и качулка, която прикриваше почти изцяло лицето му, оставяйки една цепнатина, през която само нарядко, ако светлината беше подходяща, можеше да се забележат чертите му. Това беше добре, тъй като след многобройни, търпеливи опити, щях да видя едно полузатворено и белезникаво око, и още една очна ябълка — издута, огромна и изпъкнала така, като че ли щеше да падне на земята; нос, подобен на безобразна краставица или раково образувание; както и на една жълтеникава и мазна кожа; Никога не бих бил в състояние да свидетелствам за съществуването на устата, ако не бяха несвързаните звуци, които в редки случаи издаваше. От ръкавите се подаваха две разкривени ръце с дълги нокти, колкото съсухрени, толкова и хищни.

Абатът се обърна и срещна погледа ми, уплашен и изпълнен с въпроси. С един знак посочи на първия от двамата, напиращ да се освободи, че можеше да се присъедини към своя събрат, зает с противното ровене из костите.

— Смешно е — каза Ато, докато грижливо отупваше ръкавите и раменете си от прахта, — в странноприемницата имам постоянни пристъпи на кихане, а при всичката прах, която разнасят тези двамата, сега не ми се киха.

И ми обясни, че двете странни същества, с които се бяхме сблъскали, били част от злощастното, и за жалост многобройно племе на онези, които нощно време се спускаха в безкрайните тайни галерии под земята на Рим, за да търсят съкровища. Обаче те не търсеха скъпоценности или римски статуи, а най-свещени реликви — останки на светци и мъченици, с каквито изобилстваха катакомбите и гробниците на мъчениците на Светата църква, разпръснати из целия град.

— Не разбирам — прекъснах го аз, — наистина ли е разрешено да се вадят от гробниците тези нетленни останки?

— Не само е разрешено: бих казал, че е необходимо — отговори абат Мелани с нотка на ирония. — Местата, където са живели първите християни, трябва всъщност да бъдат благодатна почва за духовно извисяване, и понякога даже за лов, ut ita dicam^[2] за извисените души.

 

Всъщност още свети Филипо Нери и свети Вартоломей, имали навика да се отдават на молитва в катакомбите, разказа абатът. А в края на миналия век един смел йезуит, някой си Антонио Бозио, се беше спуснал в най-скритите и мрачни ъгълчета и беше изследвал пещерите под целия Рим, правейки множество странни открития и издавайки книга, която се казва именно Roma subterranea^[3], с която спечелил всеобщи овации. Междувременно около 1620 добрият папа Григорий XV постановил да се извадят от катакомбите тленните останки на светците, така че скъпоценните мощи да намерят място в църквите на световната християнска общност, и натоварил кардинал Крешенци осъществяването на тази свята мисия.

Обърнах се към двете човекоподобни същества, които шетаха прегърбени наоколо, ровейки се из човешките останки, издавайки някакво противно грухтене.

— Знам, изглежда ти странно, че подобна висока духовна мисия предполага участието на две такива създания — поде отново Ато. — Работата е там, че слизането в катакомбите и изкуствените пещери, с които е изпълнен Рим, не е никак лека задача. Човек трябва да преминава през опасни проходи да преодолява подземни течения, свличания и сривания. Освен това трябва да има здрав стомах, за да може да рови с ръце из труповете…

— Но нали това са само стари кокали.

— Лесно е да се каже; а как реагира ти преди малко? Нашите двама приятели бяха свършили своята обиколка, както ми обясниха, докато ти лежеше полужив на земята. В тази пещера са разположили своя склад: катакомбите са далеч и няма опасност наоколо да се навърта някой от техните конкуренти. Ето защо изобщо не са очаквали да видят жива душа. Когато ги изненадахме, ги обзела паника и започнали да се щурат насам-натам. В объркването си ти си се приближил твърде много към купчината кости, бутнал си я и тя се срути върху теб. После припадна.

Погледнах към земята и видях, че двете изгърбени фигури вече бяха отделили костите от останалото, и що-годе ги бяха почистили. Малкият хълм, който ме бе затрупал, сега бе разпръснат по земята. Но купчината трябваше да е била доста по-висока от моята особа. В действителност човешките останки (един череп, някоя и друга кост, три гръбначни стълба) бяха твърде малко в сравнение с останалото: пръст, черупки, камъни, трески, мъх и корени, парцали, разни боклуци. Това, което, поради страха, ми се бе сторило потоп от смърт, приличаше по-скоро на съдържанието на чувала на някой селянин, който прекалено дълго е чоплил земята в нивицата си.

— За мръсен занаят като този — продължи абатът — са нужни именно субекти като тези пред теб. Наричат се „корписантари“^[4], по името на свещените мощи, които издирват. Ако работата не върви, пробутват по някой боклук на поредния наивник. Никога ли не си виждал по улицата, пред странноприемницата, да се продават ключицата на свети Йоан или челюстта на света Катерина, пера от криле на ангел, трески от единствения истински кръст, на който е бил разпънат Нашият Бог? Доставчиците са именно нашите двама приятели и техните колеги в занаята. Когато работата върви, намират някоя предполагаема гробница на някой предполагаем мъченик. За да направят добро впечатление, обявявайки пренасянето на мощите на свети Тиций в някоя испанска църква, отиват обаче кардиналите или онзи стар надут пуяк отец Фабрети, когото Инокентий X назначи, ако не греша, за custos reliquiarum ас coemeteriorum^[5].

— Къде се намираме, синьор абате? — попитах, зашеметен от тази враждебна и мрачна среда, която ме заобикаляше.

— Отново преминах мислено пътя, който извървяхме, а и зададох два-три въпроси на тези двамата. Те наричат това място Архива, защото тук струпват гнусотиите си. Бих казал, че се намираме горе-долу насред останките от стария стадион на Домициан, където по време на Римската империя се провеждали военни сражения между кораби. За твое удобство, мога да ти кажа, че се намираме под пиаца Навона, в по-близкия до Тибър край. Ако бяхме изминали на повърхността същото разстояние от странноприемницата до тук, при това без да бързаме, нямаше да ни отнеме повече от три минути.

— Значи това са развалини, останали от древните.

— Разбира се. Виждаш ли тези арки? Това трябва да са някогашните опори на стадиона, в който се представяли игри и морски битки. Върху него после са построени дворците, които оформят днешния площад и следват старото елипсовидно очертание на стадиона.

— Като това на Колизея ли?

— Точно така. Само че в онзи случай всичко е останало на открито. Тук, за жалост, лежи погребано под тежестта на вековете. Но ще видиш, рано или късно ще разкопаят и това място. Има неща, които не могат да останат погребани.

Докато съобщаваше изцяло нови за мен факти, с удивление видях за първи път как в очите на абат Мелани блясва искрата на влечението към древните изкуства и историята, независимо от това, че в тези часове сърцето му се вълнуваше уж от нещо съвсем различно. Тази негова страст бях доловил за първи път, когато забелязах в неговата стая всички онези книги, посветени на античността и културното наследство на Рим. Все още не можех да знам това, но тази негова склонност щеше да има, в настоящите, а и в последвалите събития, немалко значение.

— И така, бихме били любопитни да можем един ден да споменем имената на нашите нови познати — обърна се накрая Мелани към двамата корписантари.

— Аз Угонио съм — каза не толкова ниският.

Ато Мелани погледна въпросително другия.

— Гфрррлъъбх — чу се изпод качулката му.

— А той Чаконио е — побърза да преведе Угонио, заглушавайки отчасти гъргоренето на своя другар.

— Не може ли да говори? — настоя абат Мелани.

— Гфрррлъъбх — отговори Чаконио.

— Разбирам — каза Ато, потискайки нетърпението си. — Дълбоко съжаляваме, че прекъснахме вашата разходка. Но тъй като станалото не може да се поправи, бихте ли ми казали дали случайно не сте видели някого да минава оттук малко преди нас?

— Гфрррлъъбх — обади се Чаконио.

— Някого той тук е отбелязал — обяви Угонио.

— Кажи му, че искаме да знаем всичко — намесих се и аз.

— Гфрррлъъбх — повтори Чаконио.

Погледнахме въпросително Угонио.

— Чаконио се е намъкнал в галерийката, отдето ще да са пристигнали вашите господинства, и някой, който разповявал едно лампадище, го е прозрял, и Чаконио се е повърнал по задните свои стъпки, докат лампоносещият трябва да се е бил прошмугнал в един разтвор, щото е зачезнал като изпушен, и Чаконио се е припоскрил тук, много свръхсплашен.

— Не може ли да ни го разкаже той? — попита абат Мелани леко озадачен.

— Но току-що сам той самият го наописа и се призна — отвърна Угонио.

— Гфрррлъъбх — кимна Чаконио малко наежено.

Абат Мелани и аз се спогледахме удивени.

— Гфрррлъъбх — продължи, въодушевено Чаконио, чието оригване изразяваше сякаш гордо тържество, задето и едно бедно създание от мрака също можеше да се окаже ценно.

Както подобаващо преведе другарят му, Чаконио, след срещата с непознатия, бе извършил повторна проверка на галерията, тъй като, повече отколкото страха, го бе загризало любопитството.

— Големански на-всяка-манджа-мерудец е — обясни Угонио. Думите му прозвучаха като стар и многократно повтарян упрек — и туй му носи еднинно и саменно проблематики и безщастни безкъсметия.

— Гфрррлъъбх — прекъсна го обаче Чаконио, като започна да рови из палтото си, търсейки нещо.

Угонио явно се поколеба.

— Какво каза? — попитах го.

— Никакво нищичко, иначе само че…

Чаконио извади тържествуващ едно парче смачкана хартия. Угонио му хвана ръката и му го изскубна измежду пръстите му със светкавична бързина.

— Дай ми го или ще ти пръсна главата — каза спокойно абат Мелани, като плъзна дясната си ръка към джоба, където беше прибрал оръжието, с което по-рано бе държал на мушка двамата корписантари.

Угонио бавно протегна ръка, връчвайки на моя другар смачканата на топка хартия. После ненадейно побесня и започна да налага безумно, с ритници и юмруци Чаконио, наричайки го Пелеринец, Кожоносник, Вдетиненко, Седлокрепник, Торбаланник, Разпадненец, Пиценатруфник, Текновисец, Магаришник, Гостоспалник, Браншноразвалец, Свръхклюклюкарин, Мамкамункин, Грухтежник, Заеквател, Ядедаровец, Креподупнец, Калищаковец, Кривокривнал, Ликантроп, Драпериодрипец, Грознобрутен, Пипкогъзец, Гъзередец, Подполибутник, Тризъботопкач, Пикочомехурник, Гъзарник, Педерастър, Арогантец, Качамакник, Налъмиковач, Петнистокучкарец, Копитодел, Мехотел, Глъчкохайник, Нищоникаквец, Чернороден, Клатушконеднец, Сикоморион и ред други епитети, които никога преди това не бях чувал, но въпреки това звучаха доста страховито и обидно.

 

Абат Мелани не удостои с поглед този жалък спектакъл, а разгъна листчето на земята, опитвайки се да му възвърне истинския вид. Аз проточих врат и се зачетох заедно с него. Лявата и дясната страна за жалост бяха невъзвратимо скъсани, а също и почти цялото заглавие беше загубено. За късмет останалата част от страницата се четеше прекрасно:

Rade

 

M A L A C H I……

 

Ut Primum

 

VARICATUS eft autem Moab in

poftquam mortuus eft Achab. Ce-

itqucOchozias percancellos coenacuii

, quod habebar in Samaria & xgro-

it: mifitquc nuncios , dicens ad cos:

confulite Beelzebub dcum Accaron

.rum vivcrc queamdt in fir rai tare rnea

;m Domini Iocutus eft ad Eliam Thesbi-

; & afcendc in occurfum nunciorum Rc-

ccs ad cos: nunqutd non eft Dcus in Ifraf

iiulcndum Beelzebub dctimAccaron ? Qu?

itch Dominus: De leliulo fuper quern afc

,efccndcs , fed mortc moricris. Et abiit Ei

: fnnt nuncii ad Ochoziam.Qui dixit eis: Qt

is t At ilii refpondcrunt ei: Vir occurrit nob:

OS: Itc & revcrtimini ad Rcgcm, qui miut *

.is ei: Hxc dicit Dominus ; Nunquiri.quia nor

, in Ifraei, mittis ut confulatur Beelzebub dcus i

i Idcirco de le&ulo fuper quern afcendifti, non c*

, fed mortc moricris. Qoj dixit cis: Cujus 6gur

jscft virillc, qui occurrit vobis & Ibcutus

£C ? At illi dixerunt j Vir piiofus & zona pellic

fttu rcnibus. Qui ait: EHas Thcsbitcs eft.Mifftqm

quinquagenacium principem , & quinqnagint?

fob co. Qui afcendirad eum: fedenrique in v

tis: ait: Homo Dei, rex pratcepk ut defcent’

defcent’ F’? denfnaigecnario:Si

— Това е страница от Библията — казах с абсолютна увереност.

— И аз така мисля — присъедини се абат Мелани, докато прехвърляше листа в ръце. — Бих казал, че става дума за…

— Малахия — отгатнах без никакви колебания, благодарение на частта от име, почти изцяло съхранена при събитията, поразили горната част на листа.

На задната част не беше отпечатано нищо, и се открояваше (вече го бях забелязал да прозира) нещо, което без сянка на съмнение беше кърваво петно. Друго петно кръв покриваше част от онова, което трябваше да бъде заглавието или посвещението.

— Мисля, че разбирам — каза абат Мелани, обръщайки погледа си към Угонио, който раздаваше последни лениви ритници на Чаконио.

— Че разбирате какво?

— Нашите два изрода вярвали, че са направили голям удар.

И ми обясни, че за корписантарите най-ценната плячка идвала не от обикновените гробове на първите християни, ами от прочутите гробници на светците и на мъчениците. Но да се разпознаят те не било никак лесно. Относно критерия за идентификацията на подобни гробници впоследствие се бе разразила многогодишна дискусия, в която били въвлечени немалко учени духовници. Според Бозио, пламенният йезуит-изследовател на подземния Рим, знак за разпознаването на мъчениците можело да бъдат символи като палми, корони, съдове, съдържащи жито или огнени пламъци, издълбани върху саркофазите. Но за сигурно доказателство трябвало да се смятат най-вече ампулите от стъкло или глина — намерени в урните, или зазидани с вар във външните им части — съдържащи червеникава течност, която мнозинството смятаха за свещената кръв на мъчениците. Разгорещеният спор се беше проточил доста и накрая една специална комисия бе премахнала всякаква несигурност, постановявайки, че palmam et vas illorum sanguine tinctum pro signis certissimis habendas esse^[6].

— Ще рече — завърши Ато Мелани, — че рисунките на палми, но най-вече наличието на ампула, пълна с червена течност, са сигурно доказателство за това, че човек се намира в досег с мощите на някой мъченик на вярата.

— В такъв случай ампулите трябва да струват скъпо — заключих аз.

— Разбира се, а и не всички се предават на църковните власти. Всъщност всеки римлянин в действителност може да се посвети на издирването на реликви — достатъчно е да получи разрешението на папата (това направи например принц Сципионе Боргезе, може би и защото папата му беше чичо), да копае и после да удостовери, с помощта на някой угодливо настроен учен, светостта на останките, извадени на бял свят. След което, ако не е просмукан от набожност, ги продава. Но не съществува никакъв убедителен критерий, за да се различи истинското от фалшивото. Всеки, който намери някаква човешка останка, винаги ще твърди, че става дума за мощите на мъченик. Ако проблемът беше свързан само с парите, човек може да затвори едно око. Факт е обаче, че тези останки впоследствие биват благословени, стават обект на поклонение, привличат поклонници и така нататък.

— И никой ли никога не се е опитвал да изясни нещата? — попитах невярващо.

— Йезуитите винаги са се радвали на особени привилегии и права да копаят в катакомбите. Те предвидливо са се постарали да пренесат най-различни тела и реликви в Испания, където те са били приети с голяма тържественост, и накрая са разпратени, тъй да се каже, по почти всички краища на света, включително и в Индиите. Накрая обаче и самите следовници на свети Игнаций си дадоха сметка, и го признаха на папата, че не съществува никаква гаранция за това, че тези свети мощи наистина са принадлежели на светци и мъченици. Имаше случаи, например с детски скелети, в които доста трудно можеше да се твърди подобно нещо. Така че и йезуитите се видяха принудени да помолят за въвеждането на принципа adoramus quod scimus^[7]: да бъдат обект на преклонение само реликвите, които несъмнено, или най-малкото според здравия разум, действително са принадлежали на някой светец или мъченик.

Ето защо, изясни Ато Мелани, най-накрая се бе решило, че само ампулите с кръв могат да представляват решителното доказателство.

— И така — завърши абатът, — ампулите също са предназначени да обогатят корписантарите и да свършат в някоя стая на чудесата, или в покоите на някой много богат и прекалено доверчив търговец.

— Защо доверчив?

— Защото никой не може да се закълне, че това, което се съхранява в ампулите, е кръвта на мъчениците или че изобщо е кръв. Лично аз храня доста съмнения. Веднъж проучих една, купена на висока цена от едно подобно отвратително същество като този, как се казваше… Чаконио.

— И какво установихте?

— Че червеникавата кал във вътрешността на ампулата, ако се размие във вода, съдържа най-вече кафеникава пръст и мухи.

Проблемът бил там, обясни абат Мелани, връщайки се към настоящето, че Чаконио, след като се бе сблъскал с нашия прословут крадец, беше намерил парченцето от Библията, оцапано с това, което по всичко приличаше на кръв.

— А да се намери, или по-точно, да се пробута началото на някоя книга от Библията, изцапано с кръвта на свети Калист, например — това може да донесе добри пари. Ето защо приятелят му сега дружески го упреква, задето ни е разкрил съществуванието на листчето.

— Но как е възможно — възпротивих се аз — хилядогодишната кръв на един мъченик да попадне върху някое съвременно печатно издание?

— Ще ти отговоря с тази история, която чух да разказват миналата година във Версай. Някакъв търговец се опитвал да продаде на пазара един череп, за който твърдял, че бил на прочутия Кромуел. Един от присъстващите изтъкнал, че черепът е прекалено малък, за да бъде на великия военачалник, който, както се знаело надлъж и нашир, притежавал глава със забележителни размери.

— А продавачът?

— Продавачът отговорил: „разбира се, всъщност това е черепът на Кромуел като дете!“. Този череп, увериха ме, все пак бил продаден, и то доста скъпо. Представи си дали Угонио и Чаконио нямаше да успеят да пробутат тяхното парче от Библията с кръвта на свети Калист.

— Няма ли да им върнем листчето, синьор Ато?

— Засега не — ще си го задържим — каза той, повишавайки глас, като се обърна към корписантарите — и ще го върнем само, ако ни направят някоя и друга услуга.

И им обясни от какво имахме нужда.

— Гфрррлъъбх — съгласи се накрая Чаконио.

* * *

След като бяха дадени напътствия на корписантарите и те се стопиха в мрака, Ато Мелани реши, че е дошъл моментът да се върнем „При оръженосеца“.

При това положение го попитах дали не намира за доста необичайно намирането на една страница от Библията, оцапана с кръв в тези подземия.

— Този лист, според мен, го е изгубил крадецът на твоите перлички — отвърна той кратко.

— Как можете да сте толкова сигурен?

— Не съм казал, че съм сигурен. Но помисли си: по всичко личи, че листът е нов. Кървавото петно (ако става дума за кръв, а по мое мнение е така) не изглежда старо — прекалено е наситено. Чаконио го е намерил, ако каза, пардон, ако оригна истината, веднага след срещата с непознатия в галерията, където изчезна крадецът. Изглежда ми достатъчно, нали така? И като говорим за Библии, какво ти идва наум?

— Отец Робледа.

— Точно така, Библия — равно на расо.

— Убягва ми обаче смисълът на някои подробности — противопоставих се аз.

— Които са?

— …_ut primum_ (… ва първа) е това, което остава от Caput primum (Глава първа). Докато Malachi (Малахи…) със сигурност е оставащото от Malachiae (Малахия в род.падеж, т.е. от Малахия). Това ме кара да мисля, че под петното някога се е намирала думата prophetia (пророчество). Следователно си имаме работа с главата от Библията, отнасяща се до пророк Малахия — отбелязах, защото помнех ясно нещата, които ми бяха преподавали в почти монашеското ми детство. — Не си обяснявам обаче nda от първия ред горе. Имате ли някаква идея, синьор Ато? Аз не.

Абат Мелани вдигна рамене:

— Не мога да твърдя, че познавам Библията.

Стори ми се странно, че такова признание за неосведоменост по библейските въпроси излиза от устата на един абат. И като се позамислих, също и твърдението му „Библия — равно на расо“ звучеше необичайно лекомислено. Какъв абат беше той?

Междувременно отново влизахме в галерията и Мелани беше подхванал пак своите разсъждения:

— Всеки може да притежава Библия, още повече, че и в самата странноприемница има поне една, нали?

— Разбира се, ако трябва да сме точни, дори две, но аз добре ги познавам и знам, че листчето, което държите в ръка, не може да е от тях.

— Добре. Но ще се съгласиш с мен, че може да е от Библията на който и да е от наемателите в „Оръженосеца“, които може съвсем спокойно да са донесли свой екземпляр от Светото Писание. Жалко, че скъсването е отнесло точно украсената главна буква, която със сигурност се е намирала в началото на главата на Малахия и която щеше да ни помогне да открием произхода на нашето веществено доказателство.

Не бях съгласен с него — имаше и други странности в този лист — и му ги показах:

— Виждали ли сте някога страница от Библията, отпечатана само от едната страна, подобно на тази?

— Може да е свършила главата.

— Но как, като току-що е започнала!

— Вероятно пророчеството на Малахия е прекалено кратко. Не можем да знаем — последните редове също са откъснати. Или може би е някакъв начин на печат. Или пък грешка, кой знае. Така или иначе, Угонио и Чаконио също ще ни помогнат — прекалено са уплашени да не би да не си получат обратно хартийката.

— Като стана дума за плашене, не знаех, че имате пистолет — казах, спомняйки си за оръжието, с което бе заплашил двамата корписантари.

— И аз изобщо не знаех, че имам — отвърна, като ме погледна косо с развеселено изражение, и извади от джоба си пръчката от лъскаво дърво с метал в края, чиято дръжка изчезна необяснимо в ръката на Мелани, когато беше размахал оръжието.

— Лула! — извиках. — Но как така Угонио и Чаконио не се усетиха?

— Светлината беше доста слаба и изражението ми прекалено заплашително. А може би двамата корписантари не са имали желание да проверят какво зло бих могъл да им сторя.

Бях едновременно слисан от баналността на хитрината, от естествеността, с която абатът я беше приложил и накрая от неочаквания успех, който бе постигнал.

— Един ден може би и на теб ще ти се наложи, момче, да действаш според ситуацията, както направих аз.

— А ако моите противници заподозрат, че не е пистолет?

— Прави като мен, когато срещнах по среднощ двама парижки бандити. Викай силно: Ceci n’est pas une pipe!^[8] — отговори със смях абат Мелани.