Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (34)

Истина и лъжа

Прав е Ато Мелани, когато наставлява прислужника: не винаги лъжливите документи казват лъжи. Фалшивите писма на д’Естре, публикувани от Далримпъл, разглеждани в правилната светлина, също принадлежат към тази странна категория от документи: апокрифни са, но казват истината. Не случайно едно друго писмо, публикувано от Герен, този път автентично, от кардинал д’Естре до Луи XIV от 16 ноември 1688, потвърждава контактите между граф Казони и Уилям Оранжки:

Кардинал Сибо […] узна, че с посредничеството на едно духовно лице, което дошло от Холандия миналата година с писма от някои мисионери в тази страна, които накарал да се надяват, че Щатите [тоест Обединените Провинции на Холандия] са щели да гласуват свободата на вероизповедание за католиците, той [Казони] е влязъл в някакъв вид разбирателство с един човек, служител на принца Оранжки и че ги е карал да се надяват на тази свобода; че този човек имал общение с мисионера в убеждението, че принц Оранжки храни голямо уважение към папата и че ще направи много неща за него; че в последно време тези отношения са се заздравили и че със сигурност принц Оранжки е дал да се разбере, че има само и единствено добри намерения.

Сведенията на д’Естре заслужават доверие, най-малко защото изворът на информацията, кардинал Сибо, е бил високо платен шпионин на Луи XIV (Орсибал, op. cit., стр. 73, н. 337). Всъщност френският владетел на следния 9 декември отговаря разгневен на д’Естре:

Ако иска да си възвърне добрите отношения с мен, папата би трябвало завинаги да изгони Казони и да прекрати престъпната кореспонденция, дето той е имал с принца Оранжки.

И мемоарите на мадам дьо Ментьонон, в които се говори за заемите на Инокентий XI за Уилям, са апокрифни. Но не е ли възможно да казват истината?