— Когато дума за светено делодеяние или пък то макар и реч да иде за един представителствувател църкосветски, или светен или всеважен, задоволявайки задължението за да се науголеми на кръстения радостността, Чаконио трябва да го наизрича поименно с почитаемостта подобаваща му се, признателствуваща му се и послагаща му се.

Ато и аз се спогледахме смаяни. Корписантарите изглеждаха необикновено възбудени и се опитваха да ни обяснят нещо за някой член на Курията, или нещо подобно, към когото сякаш изпитваха не малко страхопочитание.

Нетърпеливи да узнаем резултата от проникването на Чаконио в къщата на Тиракорда, Ато и аз ги бяхме издирили в Архива, суетящи се както обикновено около тяхната противна купчина от кости и мръсотии. Придавайки достойнството на словото на Чакониевото грухтене, Угонио веднага ни бе поставил нащрек: в дома на лекаря-приятел на Дулчибени щеше да се случи нещо опасно, което трябваше спешно да се предотврати и което имаше някаква връзка с личност от висок ранг, може би някой прелат, чиято самоличност обаче все още не беше ясна.

— Кажи ми преди всичко как успя да влезеш при Тиракорда? — попита Ато.

— Гфъррррлъбх — отвърна Чаконио с хитра усмивчица.

— Възпуснал се е в каминическото отводище — обясни Угонио.

— От камината? Ето защо не го интересуваше изобщо къде се намират прозорците. Но сигурно целият се е оцапал… О, все едно не съм го казал — поправи се Ато, досещайки се че мръсотията бе естествен елемент от двамата корписантари.

Чаконио бе успял да се спусне без много трудности в кухненската камина на приземния етаж. Тук, следвайки гласовете, бе намерил Тиракорда и Дулчибени в кабинета, заети в приказки за някакви неща, напълно неясни нему.

— Гърворели са си на енигмически тематичности, отгадателски… може би шмекерлатански — обясни Угонио.

— Гфъррррлъбх — потвърди Чаконио, кимвайки утвърдително, видимо разтревожен.

— Но не, не, недей се страхува — прекъсна го Ато с усмивка, — били са само гатанки.

Чаконио бе чул енигмите, с които Тиракорда обичаше да прекарва времето си с Дулчибени, и ги беше сметнал за загадъчни кабалистически церемонии.

— В разгърворенето докторантецът се кривопуснал, че, след преизтичването нощновременно, ще се запомъкне на Монте Кавало, за да терапизира светулническата самоличност — добави Угонио.

— Разбрах: нощес ще иде на Монте Кавало, сиреч в папския дворец, за да лекува тази личност, този изключително важен прелат — преведе Ато, като ме погледна многозначително.

— И после?

— В последователност са изглътнали алкохолизми magnocumgaudio^[1] и докторантецът се е съноотдал.

Значи Дулчибени отново беше донесъл със себе си напитката, която толкова се услаждаше на лекаря и го бе приспал.

Тук започна най-интересната част от разказа на Чаконио. Едва Тиракорда преминал в света на сънищата, Дулчибени извадил от един шкаф някаква ваза, украсена със странни рисунки, по чиито страни били налице множество дупки за въздух. После измъкнал от джоба си една ампула, от която изцедил във вазата на Тиракорда няколко капки течност. Ато и аз се спогледахме разтревожени.

— Дордето извършвувал капкоизкапването, понашепнал: „За нея.“

— „За нея.“… Интересно. И после? — подкани го Ато.

— В последователност се е плътокръвно проявила фурийницата.

— Фурията? — попитахме в един глас.

В кабинета на Тиракорда извършила пробив с щурм съпругата Парадиза, която по този начин изненадала съпруга в плен на бакхусовите изпарения, а Дулчибени в притежание на омразните спиртни напитки.

— Много се разквакала по начин беснояден и яднобесен — обясни Угонио.

Доколкото разбрахме, Парадиза започнала да обсипва съпруга си с ругатни и да го замеря многократно с чашките, сервирани за наздравицата, с оръжията на труда на злочестия лекар и всичко онова, което й попаднало под ръка. За да избегне този обстрел, Тиракорда трябвало да се скрие под масата, докато Дулчибени набързо успял да върне на място украсената ваза, в която бе изсипал капките от загадъчната течност.

— Женище оскърбителище: не подобавалище за докторантеца, който терапизира, за да излезе повече добродеятел, отколко злодеятел — поклати глава Угонио, докато Чаконио кимаше смутено, но важно.

За жалост именно в този момент, така продължи разказът, мисията на Чаконио претърпяла неочакван обрат. Докато Парадиза излизвала своята омраза към вината и ракиите срещу беззащитния Тиракорда, а Дулчибени си стоял кротко настрана в един ъгъл в очакване да свърши беснеенето, Чаконио се възползвал от случая, за да задоволи своите низки щения. Всъщност, още преди да дойде жената, на някаква полица в кабинета на Тиракорда, бил хвърлил око на един предмет по негов вкус.

— Гфъррррлъбх — изгрухтя той със задоволство, като разтвори мантията и ни показа, лъскав и сякаш току-що измит, един великолепен череп, снабден дори с долна челюст, който Тиракорда най-вероятно беше използвал по време на лекциите със своите студенти.

Така, докато Парадиза се развихряла, Чаконио се промъкнал с котешка стъпка в кабинета, заобикаляйки масата, под която се спотайвал Тиракорда, и успял да отмъкне черепа, без да го забележат. Случаят обаче пожелал един голям свещник, запратен от Парадиза към Тиракорда, да улучи точно Чаконио. Обиден и пронизан от болка, корписантарят бил скочил върху масата и отвърнал на огъня, издавайки, подобно на боен вик, единствения звук, на който устата му бе способна.

При неочакваната гледка на това мръсно и безформено същество, което на всичкото отгоре се канело на свой ред да я замери със свещника, Парадиза изкрещяла с всичкия дъх, който имала в дробовете си. Дулчибени останал вкаменен на мястото си, а Тиракорда още повече се снишил под масата.

Като чули вика на Парадиза, прислужничките дотичали през глава на горния етаж тъкмо навреме да се намерят лице в лице с Угонио, който тръгвал да търчи по стълбите към кухнята. Корписантарят, озовал се пред три млади и свежи девойки, не бе устоял на изкушението да тури ръчищата си върху тази, която му била най-удобна.

Бедничката, като усетила мазния допир на чудовището точно там, дето нейната плът била най-мека и деликатна, на мига загубила съзнание; втората девица получила истерична криза, а третата пъргаво избягала на втория етаж.

— Не е дадено да се знае дал се пропишкотила — уточни Угонио, като почна да се хили по доста просташки начин заедно със своя другар.

Превивайки се от подигравателен смях заради неочакваното забавление, Чаконио впрочем бил успял да стигне до кухнята и до камината, от която влязъл и в която чевръсто (и честно казано, по неразбираем начин) се изкачил, за да излезе отново на покрива на къщата на Тиракорда, намирайки най-накрая свободата.

— Невероятно — коментира Ато Мелани — тези двамата имат повече животи от саламандъра.

— Гфъррррлъбх — уточни Чаконио.

— Какво каза?

— Че във вазището не били саламандарини, ами кръвопийчици.

— Моля? Може би искаш да кажеш… — заекна абат Мелани.

— Пиявици — изпреварих го, — ето какво има в съда на Тиракорда, който толкова интересува Дулчибени…

Внезапно се спрях: мигновен проблясък бе пронизал мислите ми.

— Разбрах, разбрах всичко! — изкрещях накрая, докато гледах как Ато не откъсва поглед от устните ми. — Дулчибени… ох, Боже мой!…

— Кажи ми, говори — замоли ме Мелани, като ме хвана за раменете и започна да ме тресе, докато корписантарите ни гледаха стреснати и с любопитство подобно на два бухала.

— …иска смъртта на папата — успях да изпъшкам най-накрая.

Четиримата седнахме, сякаш смазани от непоносимата тежест на това откровение.

— Въпросът е: каква е течността, която Дулчибени излива тайно във вазата с пиявиците? — каза Ато.

— Нещо, което трябва да е приготвил на своя остров — отговорих с готовност, — в работилницата, където изкормва плъховете.

— Точно така. Изкормва ги и после ги обезкръвява. Това са болни плъхове, при това — добави Ато, — толкова болни, че срещнахме някои умиращи и някои умрели, помниш ли?

— Разбира се, че си спомням: бяха все с кръвоизливи през муцуната! А Кристофано ми каза, че именно така се случва с плъховете, болни от чума — отговорих възбудено.

— Следователно плъховете са били чумави — подкрепи ме Ато. — С тяхната кръв Дулчибени е приготвил някаква заразна смес. После е отишъл при Тиракорда и го е приспал с напитката. Така е могъл да излее чумната зараза във водата на пиявиците, които са станали преносители на болестта. С тези пиявици нощес Тиракорда ще направи кръвопускане на Инокентий XI — заключи Ато с глас, разтреперан от вълнение — и ще го зарази с чума. Може би сме дошли прекалено късно.

— Въртим се около това дни наред, синьор Ато. Дори чухме Тиракорда да казва, че папата трябва да бъде лекуван с пиявици! — намесих се развълнувано.

— Пресвети небеса, имаш право! — отговори Ато помръкнал, след като се замисли за миг. — Беше първия път, когато го чухме да говори с Дулчибени. Как не успях да разбера?

Продължихме да разсъждаваме, да си спомняме и да догаждаме, като за съвсем малко време завършихме и уточнихме нашата теория.

— Дулчибени е чел много медицински книги — поде отново абатът — това се разбира веднага, щом засегне темата. Значи прекрасно знае, че по време на чума плъховете се разболяват и че от тях, по-скоро от тяхната кръв, може да извлече онова, което му трябва. Освен това придружава в пътуването Фуке, който познава тайните на чумата. Накрая, знае добре теорията на Кирхер: болестта се разпространява не чрез зловония, миризми и изпарения, ами per animalcula. Сиреч посредством мънички същества, които могат да се прехвърлят от едно същество в друго. От плъховете до папата.

— Вярно е! — сетих се аз. — В началото на карантината всички заедно обсъждахме теориите за чумата и Дулчибени обясни теорията на Кирхер до най-незначителните детайли. Познаваше я толкова добре, сякаш никога не беше мислил за друго, той сякаш беше…

— …обсебен от това, точно така. Идеята да зарази папата трябва да му е дошла преди доста време. Вероятно докато е разговарял за тайните на чумата с Фуке през трите години, който Главният интендант е прекарал в Неапол.

— Но тогава Фуке трябва да е имал огромно доверие в Дулчибени.

— Разбира се. Нали намерихме писмото на Кирхер в неговите гащи. Ако не беше така, защо Дулчибени щеше да помага толкова милосърдно на един полусляп старец? — отбеляза саркастично абатът.

— Но как Дулчибени се е снабдил с animalcula, които пренасят чумата? — попитах.

— Огнища има постоянно, днес там, утре тук, макар че не винаги се развихрят в истински епидемии. Спомням си например, че бях чул в началото на тази година за едно чумно огнище на границите на империята, към Болцано. Сигурно оттам Дулчибени се е снабдил с кръвта на заразените плъхове, с която е започнал своите експерименти. После, когато сметнал, че моментът е настъпил, е пристигнал „При оръженосеца“, близо до къщата на Тиракорда и е продължил да заразява плъхове в подземията, така че винаги да разполага със свежа заразена кръв.

— Тъй да се каже, държал е чумата жива, прехвърляйки я от плъх на плъх.

— Именно. Но може би в един определен момент плановете му някак са се объркали. В подземията имаше какво ли не: заразени плъхове, ампули с кръв, гости на странноприемницата, които идваха и си отиваха… Прекалено много движение. В края на краищата някое невидимо червейче, някой animalculum е стигнал до Бедфорд и нашият млад англичанин е пипнал болестта. По-добре така: можеше да се случи на мен или на теб.

— А болестта на Пелегрино, а смъртта на Фуке?

— Тук чумата няма нищо общо. Неразположението на твоя господар се оказа просто травма от падане, или нещо подобно. А пък Фуке, според Кристофано (и според мен) е бил отровен. И не бих се учудил, ако го е убил именно Дулчибени.

— О, небеса, също и убийството на Фуке?! — смаях се. — Но Дулчибени не ми изглеждаше толкова зъл, толкова… Така де, страдал е много за дъщеря си бедният човек, има даже прекалено скромни привички и накрая е успял да спечели доверието на стария Фуке, като му е помагал, защитавал го е…

— Дулчибени иска да убие папата — сряза ме набързо Ато, — ти го разбра първи. Защо тогава да не може да отрови и своя приятел?

— Да, но…

— Всеки рано или късно допуска грешката да се довери на неправилния човек — пресече ме с кисела физиономия Ато. — Освен това знаеш, че Главният интендант винаги се е доверявал прекомерно на своите приятели — добави и леко потръпна при собствените си думи. — Но ако толкова ти харесват съмненията — притисна ме той, — тогава аз имам едно, доста по-сериозно. По време на кръвопускането нощес папата ще бъде заразен от пиявиците на Тиракорда и ще умре от чума. И защо? Само защото фамилия Одескалки не е помогнала на Дулчибени да намери дъщеря си?

— Е, и?

— Обвинението не ти ли се струва малко недостатъчно, за да бъде осъден на смърт един папа?

— Ами, всъщност…

— Малко е, прекалено е малко — потвърди Ато — и аз предусещам, че Дулчибени има още някаква причина, за да опита подобно дръзко начинание. Но в момента нищо друго не ми идва наум.

Докато ние двамата размишлявахме така, Угонио и Чаконио също обсъждаха разпалено нещо помежду си. Накрая Угонио се изправи, сякаш нямаше търпение да тръгне на поход.

— Като говорим за смъртоносни рискове, как успя да се спасиш от корабокрушението в Клоака Максима? — попитах корписантаря.

— Свещенодеянието на спасяванието, туй го направи Баронио.

— Баронио? И кой е той?

Угонио ни погледна многозначително, сякаш се канеше да направи тържествено съобщение:

— В независимост от гдето и да е, спешностно е най-веднага възможно да се стори едно посвещение за личностно заопознаване — каза той, докато неговият другар с поредица от дърпания ни подканваше да станем и да го следваме.

Така, водени от корписантарите, се отправихме още веднъж към прохода С.

След няколко минути Угонио и Чаконио внезапно спряха. Бяхме попаднали в първия участък на галерията и ми се стори, че чувам едно леко шумолене да се доближава все повече и повече. Стори ми се също, че долавям силна, неприятна, чудовищна воня.

Неочаквано Угонио и Чаконио се поклониха, сякаш оказваха чест на някакво невидимо божество. От гъстата тъма на галерията видях да изплува мъчително цяла редица от сивкави и клатушкащи се силуети.

— Гфъррррлъбх — рече Чаконио с уважение.

— Баронио, на всинцата корписантари високопревъзходителец, начелник и пълководник — тържествено обяви Угонио.

* * *

Че тъмният народ на корписантарите имаше определена числена състоятелност — това бе напълно предвидимо. Но че бе предвождан от всепризнат главатар, комуто смрадливата тълпа от търсачи на реликви оказваше почит, приписваше авторитет и почти магически способности — това наистина не очаквахме.

И все пак такава беше новостта, която ни се представяше. Загадъчният Баронио бе дошъл насреща ни, сякаш предусетил нашето приближаване, ограден от тълпа следовници. Свитата бе разноцветна (ако това определение може да се използва единствено за оттенъците на сивото и кафявото), съставена от индивиди, подобни на Угонио и Чаконио: плътно загърнати в жалки, прашни мантии, лицата и ръцете — скрити от качулки и дълги ръкави, приятелите на Чаконио, Угонио и Баронио, представляваха най-ужасяващата човешка общност, която някой може да си представи. Всепроникващата миризма, която бях усетил преди срещата, беше предизвестието за тяхното пристигане.

Напред излезе Баронио, който можеше да бъде различен, само защото бе малко по-висок от своето обкръжение.

Обаче в мига, в който тръгна към нас, се случи нещо неочаквано. Главатарят на корписантарите незабавно отстъпи назад, като се скри зад неколцина дребнички членове на свитата. Цялото представителство на корписантарите застана в боен ред, подобно на фаланга, и започна да издава всевъзможни неразбираеми гърлени звуци на недоверие.

— Гфъррррлъбх — каза тогава Чаконио и ненадейно групата сякаш се успокои.

— Пренастраши Баронио: подмени те за един daemunculus subterraneus — рече ми Угонио, — но прецизионирах и мога да се заклеветя, че си добър другароносец.

Главатарят на корписантарите ме беше взел за едно от ония демончета, които, според техните чудновати вярвания, обитават подземните тъмнини и които търсачите на реликви никога не бяха виждали, но в чието съществуване бяха напълно убедени. Угонио ми обясни, че на подобни създания, за които се предполагало, че населяват обширни подземни области, бяха дали подробно описание Никифор, Гаспаре Ското, Фортунио Личето, Йоан Евзебий Нерембергиус и самият Кирхер, който надълго и нашироко бе обсъждал не само природата и нравите на daemunculi subterranei, но и на циклопи, гиганти, пигмеи, еднокраки, тритони, сирени, сатири, кучеглави и безглави.

Сега обаче не трябваше да се страхувам от нищо: Угонио и Чаконио гарантираха за мен и Ато. Ето защо набързо ни бяха представени останалите корписантари, които отговаряха (в подробностите паметта може би ми изневерява) на необичайните имена Галонио, Стелонио, Маронио, Салонно, Плафонио, Скаконио, Груфонио, Полонио, Светонио и Антонио.

— Каква чест — каза иронично Ато, едва удържайки отвращението си.

Угонио обясни, че именно Баронио бе повел групата, която му се притекла на помощ, когато нашата лодчица се бе обърнала, оставяйки ни на милостта на Клоака Максима. А сега главатарят на корписантарите по някакъв потаен начин бе усетил (може би по силата на същото това чудодейно обоняние, с което разполагаше Чаконио, или на някакви други необикновени способности), че Угонио възнамеряваше да се срещне с него и бе дошъл да го посрещне от дълбоките земни недра; или по просто по тунела, който водеше от Пантеона в подземните проходи.

В общи линии между корписантарите сякаш съществуваше силна връзка на братство и християнска съпричастност. Посредством един кардинал, запален по реликви, те бяха помолили по неофициален път папата да създадат свое Върховно братство, но понтифексът („всестранно що“, бе коментирал Угонио) все още не беше отговорил.

— Крадат, ограбват, занимават се с контрабанда, а после се преструват на набожни — прошепна ми Ато.

След това Угонио млъкна, за да даде думата на Баронио. Най-накрая затихна непрекъснатото шумолене на корписантарската свита, вечно заета да се чеше, изтръсква, покашля, а освен това да предъвква, гризе и смуче невидими и гнусни огризки.

Баронио изпъчи гърди, вдигна строго нагоре разкривения си показалец и издекламира:

— Гфъррррлъбх!

— Невероятно — отвърна ледено Ато — говорим, тъй да се каже, един и същ език.

— Не е езичие, ами е обетие — намеси се Угонио малко намръщен, усещайки, че Ато се подиграваше тънко с неговия предводител.

Така разбрахме, че ограничените речеви способности на корписантарите не се дължаха на тъпота или на липса на образованост, ами на един благочестив обет.

— Дордето се не найде Свещена вещност, се не продумва — каза Угонио, който обясни, че е освободен от обета, за да може да поддържа взаимоотношенията между общността на корписантарите и останалия свят.

— А така ли? И каква трябва да е тази Свещена вещ, която издирвате?

— Ампулинка с Истинската Кръвчица на Нашия Господ — каза Угонио, докато останалата част от свитата едновременно се прекръстваше.

— Вашата задача е благородна и свята — каза усмихнато Ато на Баронио.

— Моли се никога да не разпуснат обета — прошепна ми после, без да го чуват другите — иначе в Рим всички ще почнат да говорят като Угонио.

— Невъзможностно е — отвърна неочаквано Угонио — тъй щото понеже долуподписалищният е германианец.

— Немец ли си? — смая се Ато.

— Произидващ от Виндобона — уточни гордо корписантарят.

— А, роден си във Виена — преведе абатът. — Ето защо говориш по такъв начин…

— …властовладея италианическата речевост като маминческа — побърза да завърши Угонио — и съм благодарен на всевашата решителненост за повъзхвалата, която ми се възправя.

След като сам поздрави себе си за своя несвързан и западнал начин на изразяване, Угонио обясни на другарите си това, което се случваше: един съмнителен индивид, наемател на нашата странноприемница, бе изработил план да убие Негово светейшество Инокентий XI посредством чумна зараза, и то точно когато при Виена се решаваше съдбата на християнството. Убийственият план щеше да бъде доведен докрай същата тази нощ.

Корписантарите посрещнаха разкритието с изражения на дълбоко възмущение и дори на паника. Начена кратко, но разпалено обсъждане, което Угонио ни преведе в най-общи линии. Плафонио предложи да се оттеглим в молитва и да измолим намесата на Всевишния. Галонио пък се изказа в полза на едно дипломатическо начинание: пратеничество от корписантари щеше да се отправи при Дулчибени и да го помоли да се откаже от своя план. В дискусията се намеси Стелонио, обосновавайки съвсем различно мнение: трябваше да се проникне „При оръженосеца“, Дулчибени да бъде заловен и осъден по бързото правораздаване. Груфонио обаче отбеляза, че подобна изненадваща атака щеше да докара със себе си неприятни последствия, като например пристигането на папската гвардия. Маронио добави, че да се влезе в една странноприемница, заключена поради подозрение за чумна зараза, щеше да донесе още по-големи, непреодолими рискове. Светонио изясни, че такова изненадващо нападение даже изобщо нямаше да послужи, за да спре заговора на Дулчибени: ако Тиракорда отидеше при папата (и тук Груфонио отново се прекръсти), всичко щеше да бъде загубено. Ето защо трябваше Тиракорда да бъде спрян на всяка цена. Тогава цялата група на корписантарите обърна поглед към Баронио, който мъдро сложи точка на разискването: „Гфъррррлъбх!“.

След което сбирщината на Баронио започна да подскача и грухти войнствено и застрашително, а после се изпари пред очите ни в колона по двама, подобно на войсково подразделение, като влезе в прохода С в посоката, която водеше към дома на Тиракорда.

На всичко това Ато и аз присъствахме, безпомощни и объркани; поради което Угонио, който бе останал с нас заедно с вечния си другар, трябваше да ни обясни какво се случва: корписантарите бяха решили да хванат Тиракорда на всяка цена. Щяха да се разпределят из уличките около къщата на възрастния папски лекар, за да спрат каретата му, когато се отправи към папския дворец на Монте Кавало.

— А ние, синьор Ато, ние какво ще сторим, за да спрем Тиракорда? — попитах, обзет от възбуда и желание да дам всичко от себе си, за да спра човека, който посягаше на живота на Христовия наместник.

Но абатът не ме слушаше. Отвърна на обяснението на Угонио с безцветен глас:

— Ах, така ли!

Събитията бяха излезли извън неговата власт и той не изглеждаше особено доволен.

— И тъй, какво ще правим?

— Тиракорда трябва да бъде спрян, това е сигурно — каза Мелани в опит да си възвърне излъчването на решителност. — Докато Баронио и другите държат под око повърхността, ние ще се посветим на подземията. Вижте тук.

Под нашите очи се разгърна един по-нов вариант на картата на подземията, която по-рано бе направил и впоследствие бе изгубил по време на корабокрушението в Клоака Максима. Новата скица включваше и прохода С, заедно с участъка с подземната рекичка, от която се стигаше до острова-работилница и до Клоака Максима. После можеше да се види и продължението на прохода D до отвора в конюшнята на Тиракорда, точно отстрани на „Оръженосеца“.

— За да се залови Тиракорда, не е достатъчен надзорът на улиците около „Улицата на Мечката“ — обясни Ато. — Не можем да изключим напълно, че лекарят, за по-голяма сигурност и от предпазливост, няма да предпочете да мине през подземията, преминавайки подред проходите D, С, А и В, и да излезе на коритото на Тибър.

— И защо?

— Може например да използва за един участък лодка, като изкачи реката до пристана Рипета. Би удължил пътя си, но да го следваме ще е почти невъзможно. Или пък би могъл да се върне на повърхността от някакъв неизвестен нам изход. Добре ще е да си поделим задачите и да предвидим всичките възможности: Угонио и Чаконио ще държат под око галериите А, В, С и D.

— Не е ли малко множко само за тях двамата?

— Не са двама, трима са: с тях е и носът на Чаконио. Аз и ти, момче, ще изследваме оная част от прохода В, където никога не сме били. Колкото да сме сигурни, че Тиракорда няма да ни избяга оттам.

— А Дулчибени? — попитах. — Не се ли страхувате, че и той ще се навърта в подземията?

— Не. Той направи всичко, което можеше: зарази пиявиците. Сега е достатъчно Тиракорда да отиде при папата и да му приложи кръвопускане.

Угонио и Чаконио тръгнаха незабавно, почти тичешком, като се вмъкнаха гърбом в прохода С. Когато тръгнахме и ние, не можах да се сдържа да не задоволя едно разяждащо ме любопитство:

— Синьор Ато, вие сте таен агент на френския крал.

Той ме погледна косо:

— Е, и?

— Вижте, само че… така де, този папа определено не е добър приятел на Всехристиянския крал. А пък вие искате да го спасите, нали?

Той се спря:

— Виждал ли си някога да обезглавяват човек?

— Не.

— Хубаво, тогава знай, че докато главата се търкаля по ешафода, езикът още може да се движи. И да говори. Затова никой владетел никога не е доволен, че някой равен нему умира. Страхува се от тази търкаляща се глава и от този език, който може да каже опасни неща.

— Излиза, че властниците никога не нареждат някой да бъде убит.

— Ами, не е точно така… могат и да го сторят, ако е заложена сигурността на короната. Но политиката, помни, момче, истинската политика се основава на равновесие, а не на нападения.

Огледах го с присвити очи; несигурният глас, бледото лице и отбягващите ме очи издаваха завръщането на страховете на абат Мелани: независимо от неговите думи, добре бях забелязал колебанието му. Корписантарите не му бяха оставили време за размисъл: незабавно бяха взели инициативата и сега организираха спасението на Инокентий XI: един героичен подвиг, с който Ато не се бе заел своевременно и в който сега се чувстваше изненадващо въвлечен. Вече не можеше да се върне назад. Опита да прикрие собственото си неудобство, като забърза крачка и така ми показа само гърба си — скован и напрегнат.

Веднъж стигнали в Архива, напразно търсихме следи от присъствието на Угонио и Чаконио. Двамата трябваше вече да са се стаили в засада, прикрити в някое подземие.

— Ние сме! Всичко наред ли е? — попита Ато на висок глас.

Иззад някаква аркада, погребана в тъмнината, утвърдителен отговор ни даде добре познатото грухтене на Чаконио.

Затова продължихме изследването, и докато се движехме из подземието, продължихме да размишляваме.

И двамата се съгласихме, че беше проява на непростима слепота да не успеем да свържем още през предишните дни изключително ясните улики, които имахме на разположение. За щастие все още бе възможно отново да бъде сграбчен за гривата подивелият кон на истината. Ато се опита още веднъж да обобщи всичко, което знаехме:

— Дулчибени е работел за фамилия Одескалки, като надзорник на сметките или нещо подобно. Имал е дъщеря, Мария, добита от някаква турска робиня. Девойката е отвлечена от бившия търговец на роби Ферони и от дясната му ръка Хюигенс, със сигурност за да задоволи един каприз на последния. Мария най-вероятно е отведена много далеч, някъде на Север. Тогава, за да я намери, Дулчибени се обръща към рода Одескалки, но те не му помагат. Затова Дулчибени ги мрази, така че напълно естествено е да мрази преди всичко могъщия кардинал Бенедето Одескалки, който междувременно е станал папа. Още повече, че след отвличането, се случва нещо странно: Дулчибени е нападнат и хвърлен от един прозорец, вероятно за да бъде убит. Съгласни ли сме?

— Съгласни.

— И тук е първият неясен момент: защо някой, може би изпратен от Ферони или от рода Одескалки, е искал да го очисти?

— Може би, за да му попречи да отиде и да си вземе обратно дъщерята.

— Може би — каза Ато, но съвсем не убедено. — Но и ти чу, че цздирванията на неговите пратеници са се оказали напразни. По съм склонен да вярвам, че Дулчибени е станал опасен за някого.

— Синьор Ато, но защо дъщерята на Дулчибени е била робиня?

— Не чу ли Тиракорда? Защото майка й е била турска робиня, за която Дулчибени никога не пожелал да се ожени. Не познавам добре търговията с негри и неверници, но — според думите на Дулчибени — незаконното дете се считало също за робиня на рода Одескалки. Питам се само защо Хюигенс и Ферони чисто и просто не са я купили?

— Може би Одескалки не са искали да им я, продадат.

— Обаче са продали майка й. Не, мисля по-скоро, че Дулчибени се е възпротивил на продажбата на дъщеря си: затова е била отвлечена, вероятно със съгласието на самите Одескалки.

— Искате да кажете, че подобно отвратително деяние е било подкрепено от фамилията?

— Точно така. Вероятно именно от кардинал Бенедето Одескалки, който днес е папа. Не забравяй, че Ферони е бил невероятно богат и доста могъщ. Човек, на когото нищо не се отказва. Това би обяснило защо Одескалки не са пожелали да помогнат на Дулчибени да издири дъщеря си.

— Но с какви средства Дулчибени е могъл да се противопостави на продажбата, ако момичето е било собственост на Одескалки?

— Добре казваш: с какви средства? В това е проблемът, мисля си: Дулчибени трябва да е намерил някакво оръжие, което е вързало ръцете на Одескалки и може би не им е оставило друг избор, освен да се уговорят за отвличането с Ферони и после да се опитат да накарат Дулчибени да замълчи завинаги.

Ферони: канех се да кажа на абата, че това име ми звучеше доста познато. Но, като не успях да се досетя кога и къде вече го бях чувал, замълчах.

— Оръжие срещу Одескалки. Тайна, може би… кой знае — мърмореше абатът с нов блясък в очите.

Една забранена за изричане тайна от миналото на папата: разбрах, че Ато Мелани, агент на Негово Всехристиянско Величество, би дал живота си, за да я открие.

— Трябва да стигнем до същината, проклятие! — извика той накрая на своите размишления. — Но преди това, нека обобщим отново: Дулчибени е обзет от идеята да убие не кого да е, а самия папа. Определено не може да се надява да получи аудиенция при понтифекса и да му нанесе удар с нож. Как да убиеш човек от разстояние? Можеш да се опиташ да го отровиш; но да се внесе отрова в папските кухни е безумно начинание. Така че Дулчибени изнамира по-хитро решение. Спомня си, че има стар приятел, който идеално подхожда за случая: Джовани Тиракорда, папски лекар. Папа Одескалки винаги е имал проблеми със здравето и Дулчибени знае това. Тиракорда го лекува и Дулчибени може да се възползва от положението. Освен това, точно в този период състоянието на Инокентий XI, обзет от ужас, че християнските войски при Виена могат да бъдат сразени, се влошава. На папата редовно се прилага кръвопускане, кръвопускането се прави с пиявици, които се хранят именно с кръв. И какво прави Дулчибени тогава? Между една гатанка и друга напива Тиракорда. Това не е тежка задача, тъй като жената на лекаря, Парадиза, е набожна и полупобъркана: вярва, че алкохолът води до вечно проклятие за душата. Тиракорда е принуден да пие тайно и следователно е свикнал да излива големи количества в гърлото си. В мига, в който вече се е понапил, неговият приятел Дулчибени заразява пиявиците, предназначени за кръвопускането на папата с чумната течност, която е приготвил на острова. Животинчетата ще се впият в свещената плът на понтифекса, който ще бъде нападнат от заразата.

— Ужасяващо е — отбелязах аз.

— Не бих казал. Чисто и просто това, което е способен да направи един човек, жадуващ за мъст. Спомняш ли си първото ни вмъкване в къщата на Тиракорда? Дулчибени го попита: „Как са?“ и имаше предвид — сега го знаем — пиявиците, които вече е възнамерявал да зарази. После обаче Тиракорда случайно строши шишето с напитката и на Дулчибени се е наложило да отложи операцията. Вчерашната нощ обаче всичко е минало гладко. Докато е заразявал пиявиците, е казал: „За нея.“: опитвал е вкуса на своето отмъщение срещу Одескалки заради изчезването на дъщеря си.

— Обаче се е нуждаел от спокойно местенце, за да подготви плана си и да изпълни намеренията си — казах аз.

— Браво. И най-вече, за да отглежда, с непознато за нас изкуство, чумната болест. След като залавя плъховете, ги заключва в клетка на острова и вкарва в тях заразата; после изцежда кръвта, за да произведе чумната течност. Със сигурност той е изгубил в подземията листа от Библията.

— Значи той е откраднал и моите перлички?

— Ами че кой друг? Но не ме прекъсвай — сряза ме Ато и добави: — След началото на карантината и злополуката с твоя господар, Дулчибени, за да може все пак да има достъп до подземията и следователно до острова в митрея, е трябвало да отмъкне ключовете от колана на Пелегрино и да си направи копие при някой ключар. Завил е дубликата в страницата от Библията на Комарек, но в цялата тази бъркотия от плъхове, пиявици и аламбици е било неизбежно да не го нацапа случайно с кръв.

— На острова намерихме една ваза за пиявици, същата като тази на Тиракорда — отбелязах аз — и после всички тези инструменти…

— Вазата му е послужила, предполагам, за да отгледа няколко пиявици и вероятно да се убеди, че могат да се хранят със заразена кръв, без да умират преждевременно. Когато обаче е разбрал, че не е единственият, който кръстосва подземията и че някой може вече да е по следите му, се е освободил от малките кръвопийци, които са щели да послужат като доказателство за престъпния му кроеж. А приборите и инструментите на острова са му послужили не само за опитите върху плъховете, но и за да приготви чумната течност. Ето защо всичко напомняше на лабораторията на някой алхимик — аламбици, мазила, стъкленици…

— А онова подобие на малка бесилка?

— Кой знае, може да му е трябвало, за да ограничава движението на плъховете, докато им е слагал пиявиците, или за да ги изкормва и да събира кръвта им.

Ето защо, повторихме си още веднъж, в подземията бяхме намерили агонизиращи плъхове: вероятно бяха избягали или пък някак си оцелели от експериментите на Дулчибени и ги бяхме срещнали малко преди да издъхнат. И накрая стъклената ампула, която намерихме в галерия D, със сигурност беше загубена от Дулчибени, който може би се бе опитал неуспешно да зарази направо с кръвта на плъховете пиявиците на приятеля си Тиракорда.

— Обаче в подземията намерихме и листата от мамакока — сетих се аз.

— Това всъщност не си го обяснявам — призна абат Мелани. — Те нямат нищо общо с чумата, нито с намеренията на Дулчибени. Още нещо: не мога да повярвам, че Дулчибени в продължение на дни е могъл да тича, да гребе, да се катери и да избяга от нашето преследване с лекотата на момченце и при това нощем. Почти съм склонен да мисля, че някой му е помогнал.

Докато навлизахме все по-надълбоко в подобни размисли, бяхме стигнали до отвора, който служеше за връзка между проходите В и А. Лявата част на галерията В представляваше последното от трите изследвания, които преди дни си бяхме обещали да извършим, за да завършим опознаването на подземните проходи около „Оръженосеца“.

Противно на обичайното, не се спуснахме през отвора от галерията В в А, както бихме направили, за да се завърнем „При оръженосеца“, а продължихме да вървим. Благодарение на картата, изготвена от Ато, ми беше ясно, че се движим в посока към реката, като странноприемницата ни се падаше отдясно, а лъкатушещият — Тибър — вляво.

Преходът не ни предложи каквито и да било изненади, докато не стигнахме до едно каменно стълбище с квадратни стъпала, не много различно от онова, което извеждаше от тайната стаичка на „Оръженосеца“ в подземията и което вече познавахме доста добре.

— Но така отново ще излезем на „Улицата на Мечката“ — казах аз, докато се изкачвахме по стъпалата към повърхността.

— Не точно, може би малко по на юг, на улица „Тор ди Нона“.

Изкачването извеждаше в нещо като преддверие с под от старинни тухлени блокове, и той подобен на онзи, в който се бяхме озовавали многократно през нашите измъквания от странноприемницата.

На тавана на преддверието се забелязваше (или по-точно се разпознаваше при допир) нещо като тежък капак от желязо или по-скоро от олово, устойчив на всякакъв натиск и доста труден за избутване. Трябваше да премахнем това последно препятствие, за да открием в коя точка на повърхността ни бе довел нашият път. С кратко, но мощно напрягане на цялото тяло, опирайки се на последното стъпало на каменната стълба, успяхме с общи усилия да повдигнем тежкия капак. Отместихме го само толкова, колкото да можем да се измъкнем от подземието, като го плъзнахме по паважа с трясък. Междувременно си дадохме сметка, че на няколко крачки от нас се разиграваше ожесточена разправа.

Проправихме си път под оскъдната светлина на нощта. В полумрака успях да различа насред улицата една карета, на която две факли, закрепени на срещуположните страни на корпуса, придаваха разкривена и загадъчна форма. Приглушени викове идваха от кочияша, зает в боричкане с неколцина мъже, за да се опита да се освободи от тяхната хватка. Един от нападателите сигурно бе взел юздите и бе спрял бега на конете, които сега пръхтяха неспокойно. Точно в този миг друг човек се измъкна от каретата, държейки в ръка (така ми се стори) някакъв обемист предмет. Без никакво съмнение разграбваха екипажа.

Макар и объркан от дългия престой под земята, мигновено разпознах улица „Тор ди Нона“, която води успоредно на Тибър към „Улицата на Мечката“: предвижданията на абат Мелани относно нашата изходна точка се бяха оказали правилни.

— Бързо, да се приближим — прошепна Ато, посочвайки каретата.

Сцената на насилие, на която присъствахме, почти ме бе вцепенила; знаех, че съвсем близо — на двата края на близкия мост Сант’Анджело, винаги стояха на пост няколко стражари. Опасността да бъдем въвлечени в подобно тежко нападение не бе достатъчна, за да ме разубеди да следвам абата, който, предпазливо прилепнал до стената, се приближаваше към сцената на грабежа.

— Помпео, помощ! Стража, помощ! — чухме някой да вие жално от вътрешността на каретата.

Плачливият и приглушен глас на пътника без сянка на съмнение принадлежеше на Джовани Тиракорда.

В един проблясък разбрах всичко: човекът, седнал на капрата, който неуспешно се съпротивляваше на смазващите го сили и издаваше хрипливи викове, със сигурност бе Помпео Дулчибени. Противно на всяко наше предвиждане, Тиракорда трябва да го е помолил да го придружи, за да изпълни своите задължения към папата в двореца Монте Кавало. Лекарят, прекалено стар и немощен, за да управлява собствената си карета, очевидно беше предпочел да тръгне в компанията на своя приятел, отколкото на някой случаен кочияш, към своята деликатна и тайна мисия. Обаче корписантарите, разпределили се на постове в околностите, бяха заловили каретата.

Всичко приключи за няколко секунди. Веднага щом багажът бе изнесен от каретата, четиримата или петима корписантари, които притискаха Дулчибени, пуснаха хватката и се впуснаха да бягат; преминаха близо до нас и изчезнаха зад гърба ни в посока към отвора, от който самите ние бяхме излезли.

— Пиявиците, трябва да са взели пиявиците — казах възбудено.

— Шшшт — скастри ме Ато и разбрах, че той нямаше никакво намерение да взема участие в случилото се. Междувременно неколцина обитатели от околните къщи, чули шума от разправията, се бяха показали на прозорците. Стражите можеха да дотичат всеки момент.

От вътрешността на каретата Тиракорда се оплакваше жалостиво, докато Дулчибени слизаше от капрата, вероятно за да иде на помощ на приятеля си.

И точно тогава се случи невероятното. Една сянка, върнала се обратно откъм отвора, в които се бяха изпарили корписантарите, се приближи светкавично и отново се шмугна в каретата. Тя все още носеше под мишница обемистия предмет, които бяхме видели да отнема от бедния Тиракорда.

— Не, проклетнико, разпятието не, тук има една реликва…

Умолителният глас на лекаря отекна жалостиво в нощта. След краткото спречкване сянката слезе на земята от противоположната страна. Фатална грешка: тук го чакаше Помпео Дулчибени. Чухме жестоко и сухо как изплющява камшикът, с който този път се бе въоръжил и с който Дулчибени закачи краката на грабителя, като го накара да падне на земята. Докато безуспешно се опитваше да се изправи в прахта, на светлината на едната от двете факли, разпознах гърбавата и разкривена фигура на Чаконио.

Приближихме се още малко с риск да бъдем разкрити. Погледите ни бяха отчасти възпирани от все още отворената вратичка, но чухме камшика да изплющява пак, и после за трети път, придружен от невъзможното за объркване грухтене на Чаконио, този път с ясен оттенък на негодувание.

— Гнусни псета — каза после Дулчибени, докато поставяше нещо във вътрешността на каретата, затваряше вратичката и с един скок се качваше на капрата, подкарвайки конете.

Още един път бързата последователност на събитията не ми позволи да взема предвид доводите на предпазливостта и разума, нито пък тези на страха от Бога, които щяха да ме посъветват да се измъкна от опасното въздействие на абат Мелани и да не се намесвам в безразсъдни, престъпни и насилствени деяния.

Ето защо, все още опиянен от дръзката идея да спася живота на Нашия Господар Инокентий XI, не дръзнах да се дръпна назад, когато абат Мелани, извличайки ме от прикритието на сянката, ме поведе към каретата, която точно в този миг започваше да набира скорост, отдалечавайки се.

— Сега или никога — каза той и след кратко преследване, скочихме на задната капра за лакеите.

Едва успяхме да се заловим за големите дръжки, когато усетих трето тупване върху задната капра и грабливи ръце, които се залавяха за мен с риск да ме свлекат на улицата. Почти зашеметен от поредната изненада, се обърнах и видях пред себе си ужасяващата, беззъба и дяволска, разкривена усмивка на Чаконио. Той държеше в ръка разпятието, на което висеше нещо.

Натоварена допълнително с третия натрапен пътник, каретата междувременно се бе наклонила силно на една страна.

— Гнусни псета, всички ви ще избия — извика Дулчибени, докато камшикът плющеше безспирно.

Каретата зави наляво, като пое по улица „Панико“, докато от другата страна безредната сбирщина от корписантари наблюдаваше безпомощно отклонението и после бягството на нашето возило. Като не бяха видели Чаконио да се връща, те очевидно пак бяха излезли на повърхността. Трима или четирима от тях се впуснаха в преследване, а в това време ние завивахме още веднъж надясно, близо до площад „Монте Джордано“ в посока към канала „Света Лучия“. Поради засадата, Дулчибени не бе могъл да поеме по улицата към Монте Кавало и сега изглежда продължавахме да се движим наслуки.

— Пак направи някаква глупост, нали, животно? — изкрещя абат Мелани на Чаконио, докато каретата набираше скорост.

— Гфъррррлъбх! — оправда се Чаконио.

— Разбра ли каква я свърши? — попита ме Ато. — Понеже победата не му стигаше, взе, че се върна обратно, за да открадне от каретата и разпятието с реликвата, която Угонио вече се бе опитал да отмъкне първия път, когато влязохме в конюшнята на Тиракорда. Така обаче Дулчибени си върна пиявиците.

Корписантарите не се отказваха от преследването, макар че вече започваха да изостават. Точно тогава (бяхме завили още веднъж наляво) чухме треперещия и уплашен глас на Тиракорда, който се бе подал от прозорчето:

— Помпео, Помпео, преследват ни, и тук отзад има някой…

Дулчибени не отвърна. Един неочакван и мощен трясък ни оглуши, облак прах ни лиши за момент от зрение, а ушите ни бяха пронизани от разкъсващ и жесток писък.

— Долу! Има пистолет! — извика ни Ато, като клекна на задната капра.

Повторих движението му, а каретата още повече ускори ход. Нервите на бедните коне, вече изопнати от нападението на корписантарите, не бяха издържали на внезапния взрив.

Вместо да се прикрие, Чаконио, както винаги, избра по-безумния път и се изкачи върху каретата, насочвайки се с котешка стъпка към Дулчибени, като се държеше сякаш по чудо на опасното и подскачащо покривче. Но само след няколко мига плясъкът на камшика го накара незабавно да се откаже от нападението.

С невероятна скорост завихме от улица „Пелегрино“ в Кампо деи Фиори, когато видях Чаконио, все още заплашително увиснал на покривчето, да откъсва реликвата от разпятието и да запраща с всички сили светия кръст към Дулчибени. Лекият страничен наклон на каретата създаде впечатлението, че целта е била улучена. Чаконио отново се опита да продължи напред, може би с намерение да се възползва от положението, преди Дулчибени пак да потърси пистолета.

— Ако Дулчибени не спре това лудешко препускане, ще се разбием в някоя стена — едва чух през трясъка на колелетата по паважа.

Отново изсвистя камшикът; вместо да намалее, скоростта се увеличаваше. Забелязах, че каретата се движеше само направо, сякаш пътят бе лишен от завои.

— Помпео, о, Боже мой, спрете тази карета! — чухме да изплаква Тиракорда от вътрешността с глас, почти изцяло заглушаван от трясъка на колелетата и пукането на осите.

Вече бяхме преминали площад „Матеи“ и даже площад „Кампители“; лудешкият нощен бяг на каретата, която бе оставила от дясната си страна Монте Савело, вече изглеждаше лишен от логика и изход. Докато двойната следа на двете странични факли тържествено прорязваше мрака, редките и случайни нощни минувачи, загърнати в плащовете си, неизвестни никому, освен на луната, наблюдаваха смаяни нашето бясно и шумно препускане. Попаднахме дори на един войник от нощната стража, който нямаше нито време, нито начин да ни спре и да ни разпита.

— Помпео, моля ви! — отново изплака Тиракорда. — Спрете, спрете веднага!

— Но защо не спира и защо кара все напред? — изкрещях на Ато.

Докато прелитахме през площад „Консолационе“, вече не се чуваха нито камшикът на Дулчибени, нито гъргоренето на Чаконио. Предпазливо подадохме глава над покривчето и видяхме Дулчибени, застанал прав на капрата, да си разменя с Чаконио дивашки и хаотични удари, ритници и юмруци. Никой не държеше юздите.

— Боже мой! — извика Ато. — Ето защо никъде не сме завивали.

Точно тогава навлязохме в дългото четириъгълно пространство на Кампо Вачино, където се вижда онова, което е останало от древния римски форум. Пред отчаяно блуждаещите ни очи преминаваха отляво арката на Септимий Север, отдясно руините на храма на Юпитер Статор и после входът на градините Фарнезе; в дъното, все по-наблизо, се издигаше арката на Тит.

Поради варварски неравната повърхност на Кампо Вачино препускането стана още по-рисковано. Като по чудо избегнахме една-две старинни римски колони, паднали на земята. Най-накрая минахме под арката на Тит и полетяхме по следващия наклон, като го преминахме с безумна скорост. Изглежда нищо вече не можеше да ни спре. Чувах гневния глас на Дулчибени:

— Мръсно псе, върви в ада!

— Гфъррррлъбх! — наруга го Чаконио.

Тогава нещо сивкаво и дрипаво изхвърча от каретата и то точно, докато изтощеният екипаж, навлизаше триумфално в широкото пространство, над което господстват от шестнайсет века, великолепни и безразлични, морните руини на Колизея.

Докато се приближавахме до внушителния амфитеатър, чухме под краката си сух пукот. Задната ос бе поддала поради дългото препускане. Нашето возило изпращя заплашително и зловещо се наклони надясно. Преди каретата да се обърне, крещейки от ужас и изненада, Ато и аз се пуснахме и тупнахме, търкаляйки се, на земята, като по чудо избегнахме да свършим, премазани под огромните колела, които се въртяха бясно от двете ни страни; конете рухнаха мъчително на паважа, докато каретата и двамата й пътници буквално се разбиха, изхвърчаха и се приземиха малко по-нататък върху настилка от пръст, камънаци и треви.

* * *

След няколко мига на основателно замайване, се изправих на крака. Бях замаян, но не и ранен. Каретата лежеше на една страна. Едното от колелата все още се въртеше в празното пространство, предвещавайки не особено приятни последствия за пътниците си. Страничните факли бяха загаснали и само димяха.

Вече знаехме, че сивкавото петно, изхвърчало малко по-рано от нашия екипаж, трябваше да беше бедният Чаконио, който Дулчибени по всяка вероятност бе изхвърлил от препускащата карета. Но нашето внимание мигновено бе привлечено от нещо друго. Ато ми посочи вратичката на каретата, останала отворена и насочена към небето. Разбрахме се на мига: без излишно бавене, се хвърлихме през глава към вътрешността на каретата, където лежеше по гръб Тиракорда, стенещ и полужив. По-пъргав от Ато, аз измъкнах от ръцете на лекаря едно тежко кожено вързопче, подсигурено с железни пластини, чието дрънкане издаваше наличието на керамичен съд. Без никакво съмнение това трябва да бе същата ваза, която бяхме видели Чаконио да краде: хранилището на здравия херметизиран съд, който служи на лекарите да пренасят пиявиците.

— Вече е наш! — извиках тържествуващ. — Сега да бягаме!

Но едва успях да завърша изречението, когато нечия мощна хватка ме измъкна от вътрешността на каретата, като ме запрати безмилостно на твърдия паваж, където болезнено се пльоснах подобно на вързоп парцали. Беше Дулчибени, вероятно дошъл на себе си в този миг. Сега се опитваше да ми издърпа вързопчето, но аз, стискайки го здраво в ръце с всичката сила, която тялото ми притежаваше, се бях свил около плячката, като я пазех с ръце, тяло и крака. Така че всеки опит на Дулчибени свършваше с това да вдигне мен и заедно с мен скъпоценния ми товар, без обаче да успее да ни раздели.

Докато Дулчибени се измъчваше така, смазвайки ме с цялата си тежест и нанасяйки ми множество болезнени удари, абат Мелани се опитваше да се противопостави на беснеенето на обезумелия янсенист. Но напразно: Дулчибени сякаш притежаваше силата на цели сто мъже. И тримата паднахме на земята, вплетени в хаотична и ожесточена схватка.

— Остави ме, Мелани — крещеше Дулчибени. — Не знаеш какво правиш, не знаеш!

— Наистина ли си стигнал дотам, да искаш да убиеш папата заради дъщеря си? Заради едно копеле, при това наполовина негърче?

— Ти не можеш… — изпъшка Дулчибени, докато Ато успя за няколко мига да му извие ръката, от което дъхът му секна.

— Дъщерята на някаква турска уличница ли те докара дотук? — натякваше подигравателно Ато, който, кашляйки отчаяно от усилието, бе отпуснал хватката на ръката на Дулчибени.

Помпео му удари един юмрук право в носа, от което абатът изстена мъчително, и се просна на земята, примрял от болка.

Щом се обърна към мен, Дулчибени ме завари все още свит около вързопчето. Скован от страх, не дръзнах дори да се помръдна. Хвана ме за китките и след като почти ги раздроби, освободи от хватката ми хранилището на вазата. После тръгна тичешком отново към каретата.

Проследих го с поглед под лунната светлина. Малко след това той излезе от каретата, и скочи чевръсто на земята. Държеше вързопчето в лявата си ръка.

— Дай ми другата. Да, браво, там отзад е — каза, обърнат към вътрешността на возилото.

После пъхна дясната си ръка през вратичката и извади, ако очите не ме лъжеха, един пистолет. Вместо да презарежда първото оръжие, с право бе предпочел да се въоръжи с втори пистолет, вече готов за употреба. Ато междувременно се бе изправил и тичаше през глава към каретата.

— Абат Мелани — каза Дулчибени в нещо средно между подигравка и заплаха — щом като толкова ти харесва да преследваш, сега можеш да завършиш делото си.

После се обърна и започна да тича в посока към Колизея.

— Спри! Дай ми това вързопче — извика Ато.

— Но, синьор Ато, Дулчибени… — възразих аз.

— …е въоръжен, знам го добре — отвърна абат Мелани, като предпазливо се приведе към земята. — Но заради това не ще ни избяга.

Бях сразен от решителния тон на Ато и в един изпепеляващ миг почувствах това, което бушуваше в неговото сърце и неговите мисли. Разбрах защо тази нощ беше скочил неканен, без никакви колебания, отзад на каретата на Тиракорда, излагайки се на смъртния риск да преследва Дулчибени.

Естествената склонност на Ато да се забърква в потайни интриги, а и гордостта, с право го караше да издува гърди, когато успееше да залови престъпника. Всичко това, което той чувстваше, искаше и таеше в своята природа, все още не бе намерило удовлетворение. Разкритията за Дулчибени, останали недовършени, бяха увлекли Мелани в своя водовъртеж. И сега абатът нито можеше, нито пък искаше да се измъкне на сухо. Трябваше да знае всичко и докрай. Ато не тичаше, за да отскубне от Дулчибени заразените с чума пиявици: искаше да узнае неговите тайни.

Докато такива мисли минаваха през ума ми със скорост, хилядократно по-голяма от тази на каретата на Тиракорда, Дулчибени бягаше към Колизея.

— Да го следваме, но да тичаме приведени — посъветва ме Ато.

Без да се осмелявам да възразя, съзнаващ прекрасно безразсъдната задача, която бяхме предопределени да изпълним, се прекръстих и го последвах.

Дулчибени бе изчезнал за миг в тъмния портик на Колизея. Като ме хвана за дрехите, Ато ме повлече надясно, сякаш искаше да мине по пътя на преследвания, само че извън колонадата.

— Трябва да го изненадаме, преди да презареди пистолета — прошепна ми той.

Приближихме се до арките на Колизея с пълзене. Първо се долепихме до една от огромните носещи колони. После надзърнахме в портика: от Дулчибени нямаше и помен.

Продължихме още няколко крачки, наострили уши. За втори път през живота си, се вмъквах в развалините на Колизея, но знаех, че мястото често бе свърталище — освен на бухали и прилепи на сводници, крадци и злодеи от всякакъв вид, които се криеха там, за да избягат от правосъдието и да продължават своите ненавистни деяния. Тъмнината пречеше почти изцяло на зрението; от време на време различавахме само онова, което бе докоснато от отражението на небето, плахо осветено от луната.

Напредвахме предпазливо в големия портик, внимавайки по-скоро да не се спънем в някоя полузаровена каменна плоча, отколкото да търсим нашата плячка. Ехото на стъпките ни отекваше в тавана на портика и стената от дясната ни страна; последната разделяше вътрешността на амфитеатъра от портика и бе осеяна на равни разстояния от отвесни процепи, позволяващи да се хвърли един поглед на голямата арена. Освен шумът от стъпките и движенията, които не можехме да избегнем, не се чуваше нищо. Именно заради това подскочихме, когато един ясен и непоколебим глас проряза мрака:

— Бедничкият Мелани, роб на своя крал до последно. Ато се спря:

— Дулчибени, къде си? Последва миг тишина.

— Изкачвам се към небето, искам да видя Бог от близо — изсъска Дулчибени от една неясна точка в пространството, сякаш бе едновременно близко и далечно.

Огледахме се безрезултатно наоколо.

— Спри и ще поговорим — каза Ато. — Ако го направиш, няма да те издадем.

— Искаш да знаеш всичко, абате? Добре, ще получиш това, което искаш. Но първо трябва да ме намериш.

Дулчибени се отдалечаваше, но сякаш не бе нито зад, нито пред нас, нито под портика, нито пък извън Колизея.

— Вече е вътре — заключи Ато.

Едва много по-късно, много време след тези събития, щях да разбера, че стената, която изолираше вътрешността на амфитеатъра от портика, през която обаче можеше да се наблюдава голямата арена, постоянно бе нападана от злодеи. Влизането в арената бе разрешено само през големите дървени порти, разположени на срещуположните страни на зданието, които нощем, разбира се, бяха заключени. Така че, за да направят от развалините полезно и тайно убежище, мъже и жени от престъпния свят изкопаваха дупки в защитния пояс, които властите много рядко поправяха навреме.

През един от тези проходи очевидно бе преминал Дулчибени. Абатът веднага започна да проучва близката част от стената в търсене на някакъв проход.

— Ела, ела, Мелани — присмиваше ни се междувременно гласът на Дулчибени, все по-далечен.

— Проклятие, не го… ето го! — извика Ато.

Ставаше дума не за истинска дупка, а по-скоро за обикновено разширение на един от процепите в опасващата стена, на височината на колана на човек с нормален ръст. Вмъкнахме се в пролуката, помагайки си взаимно. Докато се спусках във вътрешността на арената, усетих да ме разтърсва мощен трепет: нечия ръка отвън ме бе хванала за рамото. Изпълнен с ужас, си помислих за престъпниците, които бродеха нощем наоколо, и се канех да изпищя, когато един добре познат глас ме подкани да замълча:

— Гфъррррлъбх.

Чаконио ни бе намерил и сега бързаше да ни окаже съдействие в трудното залавяне на Дулчибени. Докато корписантарят също се спускаше през стената, си отдъхнах от облекчение и съобщих новината на Ато.

Абатът вече бе тръгнал на издирване. Намирахме се в един от многобройните коридори между стенния пояс на Колизея и централното пространство, чийто пясък, преди много векове, се е смесвал с кръвта на гладиатори, лъвове и християнски мъченици, пожертвани всички заедно на делириума на езическите безумия.

Вървяхме един зад друг между дълги каменни стени, снижаващи се към средата на Колизея, които служеха за рамка на централната арена и които някога — както лесно можеше да се предположи — трябва да са поддържали стъпалата, върху които е сядала публиката. Нощният час, влагата и гнилият мирис на рамката от стени, арки и полуразрушени мостове, шумолящият и безцелен полет на прилепите, правеха обстановката мрачна и заплашителна. Миризмата на плесен и изпражнения пречеше дори на Чаконио да определи със своето чудодейно обоняние в коя посока трябваше да дирим Дулчибени. Видях корписантарят неколкократно да насочва големия си нос нагоре и да вдишва с учестено и животинско настървение, но напразно. Единствено лунното сияние, което се отразяваше върху белия камък на най-горните редове на Колизея, предлагаше скромно утешение за духа и ни позволяваше да вървим напред, макар и лишени от светилник, без да паднем в многобройните пролуки, които се разтваряха сред развалините. След поредното безполезно оглеждане, Ато спря изнервен.

— Дулчибени, къде си? — изкрещя той.

Отвърна му само неспокойното мълчание на руините.

— Да опитаме да се разделим? — предложих.

— Не си го и помисляй — отговори Ато. — Впрочем какво стана с твоите приятелчета? — попита той Чаконио.

— Гфъррррлъбх — отвърна корписантарят, като с жестове ни накара да разберем, че остатъкът от корписантарските пълчища, макар и пеша, щеше да пристигне възможно най-скоро.

— Добре. Имаме нужда от подкрепления, за да уловим… — Робе на короната, няма ли да ме хванеш?

Дулчибени ни подтикна отново към действие. Този път гласът идваше без никакво съмнение отгоре, над главите ни.

— Глупав янсенист — каза тихо Ато, видимо раздразнен от предизвикателството, после извика: — Приближи се, Помпео, искам само да си поприказвам с теб.

В отговор се разнесе звучен смях.

— Добре тогава, ще дойда аз — отвърна абатът.

В действителност това беше по-лесно за казване, отколкото за вършене. Вътрешността на Колизея, заключена между централната арена и фасадата, представляваше непроходим лабиринт от рухнали стени, осакатени архитрави и обезглавени колони, в който трудността да се ориентираш и малкото светлина се добавяха към варварските и безредни форми на развалините.

В течение на векове Колизеят първоначално е бил изоставен, а после лишен от внушителни количества мрамор и камък от многобройни папи за съграждането (справедливо и свято) на множество църкви; както казах, от старите стълбища, снижаващи се към арената, бяха останали единствено поддържащите стени. Те се издигаха лъчеобразно от арената до върха на външния стенен кръг. Паралелно на тях минаваха тесните пасажи за връзка между многобройните концентрични околовръстни коридори, които изцяло обгръщаха стадиона. Всичко това образуваше неразгадаемата плетеница, в която сега се движехме.

Изминахме един кратък участък от опасващите коридори, опитвайки се да се доближим до точката, от която ни се струваше, че бе дошъл гласът на Дулчибени. Опитът се оказа безполезен. Ато погледна въпросително Чаконио. Корписантарят проучи въздуха с разширените си ноздри, но без резултат.

Дулчибени трябва да бе предусетил нашите трудности, защото почти веднага се обади:

— Абате, караш ме да губя търпение.

Противно на очакванията, гласът съвсем не беше далечен, но ехото, произведено от развалините ни пречеше да определим посоката, от която идваха подигравателните думи на беглеца. Странно, но след като угаснаха звуковите отражения на неговия глас, ми се стори, че чувам леко, повтарящо се доста познато съскане.

— Чухте ли и вие? — попитах с възможно най-тих глас Ато. — Изглежда че… мисля, че смърка от тютюна.

— Интересно — коментира абатът — в момент като този…

— Чух да го прави и тази вечер, когато не поиска да слезе за вечеря.

— Тоест малко преди да тръгне, за да доведе докрай своя план — отбеляза абат Мелани.

— Точно така. Бях го видял да вади тютюна и преди своите речи за коронованите глави — добавих аз — за порочните владетели и така нататък. И забелязах, че след всяка щипка тютюн ставаше все по-бодър и силен. Като че ли си служи с него, за да си изяснява идеите или… за да си дава сила, така де.

— Мисля, че много добре те разбрах — измърмори Ато под носа си, но веднага се прекъсна.

Чаконио ни дърпаше за ръкавите, завличайки ни към средата на арената. Корписантарят се бе отправил извън лабиринта, за да може по-добре да следи мириса на Дулчибени. В мига, в който стигнахме до откритото пространство, той вирна носа си нагоре и подскочи. Каза „Гфъррррлъбх“ и посочи една точка от гигантските и непробиваеми стени, ограждащи Колизея.

— Сигурен ли си? — попитахме го в един глас, леко притеснени, защото мястото ни се виждаше опасно и недостижимо.

Стените, ограждащи стадиона, бяха изградени от три огромни реда арки, разположени един върху друг. Точката, посочена от Чаконио, беше една арка от междинното ниво, издигаща се над земята на височина, може би по-голяма от тази на цялата странноприемница „При оръженосеца“.

— Как ще се качим там горе? — попита абат Мелани.

— Накарай твоите чудовища да ти помогнат — чухме да вика Дулчибени: този път Ато бе говорил, без да понижи достатъчно гласа си.

— Имаш право, това е чудесна идея — изкрещя му Ато на свой ред. — Не си сбъркал — добави после, обърнат към Чаконио — гласът идва оттам.

Междувременно Чаконио с неописуема бързина си проправяше път през лабиринта. Поведе ни към едната от двете големи дървени порти, които денем бяха отворени и позволяваха достъпа до амфитеатъра. Точно пред портата се издигаше едно високо и стръмно стълбище, което се губеше във внушителния корпус на Колизея.

— Трябва да се е качил оттук — прошепна Мелани.

Стълбището всъщност извеждаше на първия етаж на зданието, или иначе казано, на височината на втория ред арки. Когато изкачихме последната площадка, излязохме на открито и се озовахме в един огромен коридор-пръстен, които минаваше по дължината на целия амфитеатър. Тук, доста по-нависоко от нивото на трибуните, светлината на луната се разливаше по-сигурна и щедра. Грандиозна бе гледката на централното пространство, на руините на стъпалата и, над нас, на могъщите стени, които опасваха цялата маса на цирка, врязвайки се внушително в небето. С учестен дъх, поради стръмното изкачване, се спряхме за миг, почти забравили нашата цел, пленени от невероятната гледка.

— Тук ли си, кралски шпионино? — разнесе се от дясната ни страна злобния и подигравателно изтънял глас на Дулчибени.

Един трясък отдясно ни накара да изтръпнем от ужас и ние мигновено се проснахме на земята. Дулчибени бе стрелял по нас.

Поредица от сухи пукоти на няколко крачки от нас, отново ни принуди да подскочим. Приближих се на четири крака и намерих, наполовина строшен поради тежкото падане, пистолета на Дулчибени.

— Два пъти пропуснах, колко жалко. Кураж, Мелани, сега сме равни по оръжие.

Подадох пистолета на Ато, който погледна замислено в посоката, откъдето падаше гласът на Дулчибени.

— Има нещо, което ми убягва — измърмори той, докато се приближавахме до точката, от която бяха дошли и гласът, и оръжието.

И на мен нещо не ми бе ясно. Още докато се изкачвахме по голямото стълбище, бях изпаднал в плен на немалко съмнения. Защо Дулчибени ни бе въвлякъл в това необичайно преследване на лунна светлина, между руините на Колизея, губейки ценно време и с риск да бъде заловен на място от стражите? Защо имаше такова силно желание да привлече абат Мелани чак догоре с обещанието, че ще му разкрие всичко онова, което Ато искаше да знае?

Междувременно, докато изкачвахме, останали почти без дъх, древните стъпала, разрушени от времето, бяхме чули ехо от далечни викове, сякаш войнствената глъчка на отряди, които се стичат на мястото на сбора.

— Знаех си — бе коментирал Ато задъхано. — Невъзможно беше да не се появят и стражи, и някои от разбойниците, които се крият тук. С това препускане Дулчибени не можеше да се надява да мине незабелязан.

С подигравателните си подвиквалия нашата плячка бе улеснила издирването. Но веднага ми стана ясно, че щеше да е много трудно да стигнем до него. Всъщност Дулчибени се беше изкачил на върха на една от поддържащите стъпалата стена; от коридора, в който се намирахме, стената се издигаше отвесно до едно прозорче в ограждащия арената стенен пояс, което се намираше почти на върха на Колизея.

Стоеше си там, удобно седнал в рамката на прозорчето, облегнат с гръб на стената, здраво стиснал в ръце вързопчето с пиявиците. Останах смаян от ловкостта, с която трябваше да е успял да се добере догоре: по отвесната стена, по чийто ръб бе вървял имаше един зловещ и изключително опасен издаден участък, падането от който предвещаваше грозен край за всекиго. Отвъд прозорчето имаше пропаст, дълбока колкото два двореца, но това сякаш по никакъв начин не смущаваше Дулчибени. По този начин около преследвания се разтваряха цели три внушаващи страх вселени — огромната арена на Колизея, ужасяващата бездна отвъд фасадата и звездното небе, което увеличаваше тържествената и грандиозна драма, която се разиграваше тази нощ.

Под Колизея впрочем като че ли се чуваха гласове и чуждо присъствие — по всяка вероятност стражите бяха пристигнали. От нашата плячка ни разделяше, по въздушна линия, пространството на една средно широка градска улица.

— Ето ги, спасителите на лихваря с тиара, на ненаситния звяр от Комо — и Дулчибени избухна в смях, който ми се стори пресилен и неестествен, плод на нездравото съчетание между бяс и еуфория.

Ато хвърли въпросителен поглед към мен и Чаконио. Дулчибени смръкна още веднъж и после пак.

— Бях разбрал, знаеш ли — каза Ато.

— Кажи ми, кажи ми, Мелани, кажи ми какво си бил разбрал — извика Дулчибени, като седна отново.

— Тютюнът не е тютюн…

— Ама колко си ми умничък! Знаеш ли какво ще ти кажа? Имаш право. Много неща не са това, което изглеждат.

— Ти смъркаш от ония странни сухи листа, как им беше името… — настоя Ато.

— Мамакоката! — извиках.

— Каква прозорливост, възхитен съм! — отвърна иронично Дулчибени.

— Ето защо не се изморяваш нощем — каза абатът. — Обаче после, през деня, си сприхав и имаш нужда от още, затова продължаваш да си тъпчеш ноздрите: и тогава ти се случва да произнасяш цели речи самичък, пред огледалото, като си представяш, че дъщеря ти още е с теб. И когато започваш някое от безумните си излияния за владетелите и короните, се разпалваш и никой не може да те спре, защото тази трева поддържа тялото, но е… как да кажа, замъглява ума и те обсебва. Или греша?

— Виждам, че си се позабавлявал да научиш твоя скъп прислужник на шпионския занаят, вместо да го оставиш на естествената му съдба, за развлечение за принцовете и почуда за зрителите — отвърна Дулчибени с кънтящ смях, насочен отмъстително срещу мен.

Но пък, беше вярно, така или иначе че бях подслушвал зад вратата на янсениста и бях отишъл да съобщя всичко на абата.

После Дулчибени скочи ловко на отвесната стена, забравил за пропастта, която се разтваряше под него, и се провеси на върха на голямата стена на фасадата, чийто ръб бе широк повече от три стъпки.

Сега противникът ни бе отново на крака и тържествено се извисяваше над главите ни. На няколко крачки от него, вдясно, на небесния фон се открояваше огромен дървен кръст, висок повече от човешки бой, поставен на фасадата на Колизея, за да напомня, че монументът е посветен на паметта на християнските мъченици.

Дулчибени хвърли един поглед надолу, от външната страна на Колизея:

— Кураж, Мелани, след малко идват подкрепленията. Там долу има група стражи.

— Тогава кажи ми, преди да дойдат — настоя Ато. — Защо искаш смъртта на Инокентий XI?

— Размърдай си мозъка — каза Дулчибени, отстъпвайки назад по ръба на стенния пояс: точно в този момент Ато успя на свой ред да се покатери на тясната стена, която заобикаляше арената.

— Какво, по дяволите, ти е направил? — настоя Ато със сподавен глас. — Опетнил е християнската вяра, покрил я е със срам и безчестие? Това си мислиш, нали? Кажи си, Помпео, че си обсебен като всички янсенисти. Ти мразиш света, Помпео, защото не успяваш да намразиш себе си.

Дулчибени не отговори. Междувременно Ато, хванал се за голия камък, мъчително се изкачваше по ръба на стената, която водеше нависоко, към неговия събеседник.

— Опитите на острова — продължаваше той, докато се вкопчваше с ръце и крака за стената в поза, будеща смях, — посещенията при Тиракорда, нощите в подземията… Направи всичко това само заради една незаконородена кучка, наполовина неверница, злощастен безумецо! Би трябвало да благодариш на Хюигенс и на оня стар лигльо Ферони, задето са ти оказали честта да й отнемат девствеността, преди да я хвърлят в морето.

Останах без думи пред жестокия и отблъскващ начин на изразяване, който абатът неочаквано бе възприел. После разбрах: Ато предизвикваше Дулчибени, за да го накара да избухне. И успя.

— Мълчи, кастрате, позор за човечеството, ти, дето можеш само да си даваш задника — извика Дулчибени отдалече. — Че ти харесва да се завираш в лайната — това го бях разбрал, ама че с тях е пълен и мозъкът ти…

— Дъщеря ти, Помпео — възползва се незабавно Ато. — Старият Ферони искаше да я купи, нали?

Дулчибени ахна от изненада:

— Давай нататък, хванал си правилния път — ограничи се обаче да каже той.

— Да видим… — изпъшка Ато поради усилието от изкачването, но успявайки все повече да се приближи до Дулчибени — Хюигенс се е грижел за делата на Ферони; затова често си е имал работа с Одескалки, значи и с теб. Един ден зърва твоята дъщеричка и оная работа почва да го сърби. Вдетиненият идиот Ферони, както обикновено, иска да му я осигури на всяка цена. Моли Одескалки да му я продадат, сигурно за да я препродаде, когато омръзне на Хюигенс. Може би я взема точно от Инокентий XI, който по онова време още беше кардинал.

— Взема я от него и от племенника му Ливио, прокълнатите души — поправи го Дулчибени.

— Ти не си могъл да се противопоставиш по законен път — продължи Ато, — защото си бил отказал да се ожениш за майка й, една нещастна турска робиня, и така щерка ти е принадлежала не на теб, а на Одескалки. Тогава си намерил решението: да извадиш от прахта един скандал, да заплашиш, че можеш да хвърлиш някакво петно върху честта на Одескалки. Накратко казано, изнудваш ги.

Дулчибени замълча още веднъж и този път, както никога, това мълчание изглеждаше като потвърждение.

— Липсва ми само датата — додаде Ато. — Кога са отвлекли дъщеря ти?

— През 1676 — отговори ледено Дулчибени. — Беше само на дванайсет години.

— Малко преди конклава, така ли? — каза Ато, като направи още няколко крачки напред.

— Мисля, че си разбрал.

— Готвели са се за избора на новия папа, а кардинал Бенедето Одескалки, който беше загубил на косъм предния конклав, сега бе решен да победи. Но с твоето изнудване, ти си го държал изкъсо — ако една определена новина стигнеше до ушите на останалите кардинали, щеше да се развихри страхотен скандал и — сбогом, папски престол. Прав ли съм?

— Не би могъл да бъдеш по-прав — каза Дулчибени, без да крие изненадата си.

— Какъв беше скандалът, Помпео? Какво бяха направили Одескалки?

— Първо завърши твоята историйка — подкани го Дулчибени иронично.

Нощният вятър, по-осезаем на тези височини, брулеше всички ни безпощадно; треперех, без да знам дали е от студа или от страх.

— С удоволствие — рече Ато. — Вярвал си, че с изнудването ще попречиш на продажбата на дъщеря ти. Но вместо това си подписал смъртната си присъда. Ферони, може би със съдействието на самите Одескалки, отвлича щерка ти и така ти затваря устата за времето, необходимо на Бенедето да бъде избран за папа. След което се опитваш да намериш момиченцето. Но не успяваш.

— Обиколих цяла Холандия надлъж и нашир. Един Бог знае, че повече не можех да направя! — изръмжа Дулчибени.

— Не намираш щерка си, но ставаш жертва на странен инцидент: някой те блъска от прозореца или нещо от този род. Но си оцелял някак.

— Долу имаше един плет, имах късмет — довърши Дулчибени. — Продължавай.

Ато се поколеба пред поредната подкана на Дулчибени. Запитах се какво го спираше.

— Избягал си в Рим, преследван и уплашен до смърт — продължи Мелани. — Останалото вече е ясно: посветил си се на янсенизма и в Неапол си срещнал Фуке. Обаче има друго нещо, което не разбирам: защо си отмъщаваш чак сега, след толкова години? Може би защото… о, мили Боже, разбрах.

Видях абат Мелани да се пляска по челото в знак на изненада. Междувременно беше изкачил, умело пазейки равновесие, още една част от стената и се приближаваше все повече до Дулчибени.

— Защото сега се водят сражения пред Виена, а ако убиеш папата, християнският съюз ще се разпадне, турците ще победят и ще опустошат Европа. Нали така? — извика Ато с глас, треперещ от учудване и възмущение.

— Европа вече е опустошена, и то от собствените си крале — отвърна Дулчибени.

— О, проклети безумецо! — извика Ато. — Ти би искал… ти искаш… — и тогава започна да киха — три, четири, пет пъти, с необичайна сила, рискувайки да отслаби хватката си и да падне от стената в бездната.

— Проклятие — изрече после той сприхаво. — Някога само едно нещо ме караше да кихам — холандските платове. Сега, най-сетне разбрах защо кихам толкова, откакто съм в тази прокълната странноприемница.

И аз осъзнах: вината беше на старите холандски облекла на Дулчибени. Все пак, дойде ми внезапно наум, понякога Ато бе кихал и при моето идване. Сигурно е било, защото току-що съм се връщал от стаята на янсениста. Или пък…

Но моментът изискваше да отложа своите размишления за по-късно. Забелязах Дулчибени да се движи по ръба на фасадата на амфитеатъра, първо наляво, а после надясно, като продължаваше да държи под око каретата на Тиракорда.

— Ти криеш още нещо, Помпео — извика Ато, след като кихавиците спряха и той възстанови равновесието си, застанал на четири крака върху стената. — С какво успя да изнудиш Одескалки? Каква е тайната, с която държеше изкъсо кардинал Бенедето?

— Нямам какво повече да кажа — отряза го Дулчибени, като отново погледна към возилото на стария лекар.

— А, не, много ти е удобно така! И после, Помпео, историята с дъщерята е неубедителна: прекалено малко, за да решиш да посегнеш на живота на един папа. Как така — първо изобщо не искаш да се ожениш за майка й, а сега, за да отмъстиш за нея, правиш всичко това? Не, някак не ми звучи. А и този папа е добре настроен към вас, янсенистите. Говори, Помпео!

— Това не ти влиза в работата.

— Ти не можеш…

— Нямам какво повече да кажа на един шпионин на Всехристиянския крал.

— Да, но с твоите пиявици самият ти искаше да направиш хубава услуга на Всехристиянския крал: да го освободиш от папата и от Виена с един-единствен удар.

— А ти наистина ли вярваш, че с турците ще победи и Луи XIV? — отговори със злост Дулчибени. — Беден заблуден глупако! Не, отоманската вълна ще отнесе и главата на френския крал. Никаква милост за предателите — това е законът на победителя.

— Значи такъв е твоят план за новия ред, твоята надежда за завръщането на чистата християнска вяра, убедени янсенисте? — отвърна Ато. — Ами хайде, нека унищожим Светата римска църква и християнските владетели, да оставим олтарите да бъдат погълнати от огнените езици. Така ще се върнем във времето на мъчениците: изклани от турците, но по-убедени и силни във вярата! И ти вярваш в това? Кой е заблуденият между нас, Дулчибени?

Междувременно се бях отдалечил от Ато и Дулчибени и бях стигнал до нещо, подобно на малка тераса, близо до стълбата, по която се изкачихме на първия етаж; оттам можех да виждам онова, което се разиграваше пред Колизея и разбрах защо Дулчибени гледаше надолу с толкова интерес.

Група стражи се суетеше около каретата, а в далечината се чуваше гласът на Тиракорда. Неколцина ни наблюдаваха — след малко, предполагах и се опасявах аз, щяха да се качат и да ни приберат.

Ненадейно обаче потръпнах не от нощния хлад, а от един вик, по-скоро някакъв дивашки вой, който се разнесе навсякъде из пространството пред Колизея. Избухна силна шумотевица, която изглежда бе предизвикана от хвърлянето на множество камъни и пръчки.

Ордата на корписантарите (които очевидно бяха организирали нападението) се изсипа с животински крясъци в равнината пред Колизея, въоръжена с тояги и пръчки, като напредваше в бърз бяг, без изобщо да даде време на стражите да разберат какво се случва. Можехме да наблюдаваме сцената благодарение на светлините, държани от стражите.

Нападението бе светкавично, варварско и безмилостно. Група нападатели изскочиха от арката на Константин, друга се спусна от стената, която ограждаше градините, гледащи към руините на Курия Хостилия, трета изникна от развалините на храма на Изида и Серапис. Бойният вик на атакуващата дружина се понесе високо и диво, като хвърли в недоумение жертвите — само петима или шестима стражи, изправени пред двойно повече противници.

Двама стражи, по-отдалечени от групата, вцепенени от изненада, попаднаха първи под ударите, драскането, ритниците и хапането на тримата корписантари, идващи откъм Константиновата арка. Схватката се превърна в хаотична плетеница от крака, ръце, глави, животински напрегнати в първобитно спречкване, лишено от всякакъв ред. Ударите, разбира се, не бяха смъртоносни, защото пострадалите, макар и понатупани, съвсем скоро най-позорно биха отбой и побегнаха към улицата, която води до Порта Сан Джовани. Друга двойка стражи (точно тези, които най-вероятно се канеха да влязат в Колизея, за да ни арестуват), побегнаха ужасени от развилнелите се корписантари, без изобщо да търсят сражение, и се изнесоха с необичайна бързина към склона, извеждащ на „Сан Пиетро ин Винколи“, преследвани от четирима грухтящи нападатели, между които ми се стори, че различавам неповторимите изразни средства на Угонио.

Различно се развиха нещата с двамата стражи, които стояха до каретата на Тиракорда: единият се защитаваше със сабята и успя умело да задържи на разстояние трима корписантари. В това време неговият другар, единственият, възседнал кон, помагаше на трети човек, закръглен и тромав, който носеше (ако не ме лъжеха очите) едно вързопче, окачено на врата си, да се качи на коня. Беше Тиракорда, когото стражът очевидно бе разпознал като жертва на престъпните деяния от тази нощ и бе решил да заведе на сигурно място. Щом конят с двамината ездачи се отдалечи, устремен към спасението в посока Монте Кавало, пешият страж също се предаде и се впусна в бягство, изчезвайки в мрака. Около Колизея отново настана тишина.

Обърнах погледа си към Ато и Дулчибени, които също се бяха разсеяли от истинската битка, разиграла се пред очите ни.

— Свърши се, Мелани — каза Дулчибени. — Победи ти, с твоите подземни чудовища, с твоята мания да шпионираш и да плетеш интриги, с твоето нездраво желание да пълзиш под полите на принцовете. Сега ще отворя това вързопче и ще ти дам неговото съдържание, което нашият прислужник иска може би повече от теб.

— Да, свърши се — повтори Ато с уморена въздишка.

Почти бе стигнал до края на стената и се намираше на няколко педи разстояние от краката на Дулчибени. След малко щеше да може да скочи на външната стена на Колизея и да застане лице в лице със своя противник.

Аз обаче не бях на същото мнение, като абата: нищо не беше свършило. Бяхме преследвали, следили, разследвали, размишлявали цели нощи. И всичко това, за да отговорим на един-единствен основен въпрос: кой и как бе отровил Никола Фуке? Учудих се, че сред хилядите въпроси, които Ато беше задал на Дулчибени, точно този не бе намерил място. Но ако не го зададеше той, винаги можех да го сторя аз.

— Защо ви трябваше да убиете и Главния интендант, синьор Помпео? — дръзнах да попитам тогава.

Дулчибени потри очи и избухна в мъчителен смях.

— За това питай твоя любим абат, момче! — извика той. — Питай го защо неговият скъп приятел Фуке се почувства зле, след като си изми краката. Накарай го да ти каже защо по същото време абат Мелани бе обзет от такова вълнение и защо измъчваше онзи нещастник със своите въпроси, без дори да го остави да издъхне в мир. И после… попитай какво бе това толкова мощно средство във водата, с която Фуке изми краката си, питай го кои отрови успяват да убият човека така потайно.

Инстинктивно погледнах Ато, който не каза нещо, сякаш се почувства притиснат към стената.

— Но ти… — слабо се опита да възрази той.

— Аз изкъпах в тази вода едно от моите мишлета — продължи Дулчибени, — и след малко го видях да умира по най-ужасен начин. Мощна отрова, абате, и предателска: добре разтворена във водата за миене, тя прониква през кожата и под ноктите, без да остави следи, и достига чак до вътрешностите, като ги разяжда невъзвратимо. Истинско произведение на изкуството, каквото само майсторите парфюмери на Франция могат да създадат, не е ли така?

Точно тогава си спомних, че при своя втори оглед на трупа на Фуке, Кристофано бе намерил на пода, около легена за крака, няколко локвички вода, въпреки че същата сутрин самият аз вече най-грижливо бях подсушил пода. Когато е вземал вода за проба от легена, Дулчибени трябва да е излял малко на земята. Потръпнах, когато си спомних, че и аз може да съм докоснал някоя капка от смъртоносната течност. За щастие това е било прекалено малко, дори за да усетя съвсем леко неразположение.

После, обърнат към Ато, Дулчибени добави:

— Може би Всехристиянският крал ти е поверил много специална задача, синьор абате? Ужасяващо поръчение, което обаче не си могъл да откажеш: едно върховно изпитание на твоята вярност към краля…

— Стига толкова, не ти разрешавам! — изкрещя абат Мелани, опитвайки най-накрая да се качи на върха на огромния стенен пояс на Колизея.

— Какви ли безсрамни лъжи срещу Фуке ти е наговорил Всехристиянският крал, докато ти е заповядвал да го очистиш? — упорстваше Дулчибени. — А ти, като най-долен слуга, си се подчинил. Но после, докато умираше в ръцете ти, Главният интендант е промълвил нещо, което ни най-малко не си очаквал. Мога да си представя, да: някакъв намек за загадъчни тайни, няколко измънкани фрази, който може би никой друг не би успял да разтълкува. Но това ти бе достатъчно, за да разбереш, че си бил в една непозната за теб игра.

— Ти бълнуваш, Дулчибени, аз… — отново се опита да го прекъсне Ато.

— Не си задължен да казваш нищо: тези няколко думи ще останат завинаги тайна между теб и Фуке, не това е важното — извика Дулчибени, изправяйки се с усилие срещу вятъра, който ставаше все по-силен. — Но в този миг ти си разбрал до колко кралят те е лъгал и те е използвал. И си почнал да се страхуваш за самия себе си. Тогава си си набил в главата да разследваш всичките наематели на странноприемницата: отчаяно се опитваше да узнаеш истинската причина, поради която са те изпратили да убиеш твоя приятел.

— Ти си луд, Дулчибени, луд си и се опитваш да ме обвиниш, за да скриеш собствените си грехове…

— А ти, момче — прекъсна го Дулчибени, като отново се обърна към мен, — все още ли вярваш на твоя абат: защо последните думи на Фуке бяха: „Ах, значи все пак е вярно“? Не напомнят ли любопитно на една известна ария от златните времена на Главния интендант? Ато Мелани, не може да не си я разпознал — кажи ми, колко пъти самият ти си я пял пред неговия поглед? И той поиска да ти припомни тези думи, докато умираше с мъчителното съзнание за твоето предателство. Както Юлий Цезар, когато видял, че измежду убийците, които забивали ножовете си в плътта му, бил и неговият син Брут.

Ато вече не го прекъсваше. Беше се качил на стената и сега той и Дулчбени стояха един срещу друг. Но мълчанието на абата се дължеше на нещо друго. Дулчибени се канеше да отвори вързопчето с пиявиците.

— Бях обещал, а аз винаги изпълнявам обещанията си — каза Дулчибени. — Съдържанието е твое.

После се приближи до ръба на стената и обърна вързопчето, като го отвори над бездната.

От торбичката (дори и аз можах да видя ясно, макар че бях на разстояние) не изпадна нищо. Беше празна.

Дулчибени се изсмя.

— Нещастни глупако — каза той на Мелани, — наистина ли вярваше, че съм изгубил цялото това време тук горе, само за да търпя твоите ругатни?

Ато и аз инстинктивно се спогледахме, споделяйки една и съща мисъл: Дулчибени ни бе примамил там горе, само и само за да спечели време. Пиявиците бе оставил в каретата, преди да избяга във вътрешността на Колизея.

— Сега те пътуват със своя господар към вените на папата — добави той с насмешка, потвърждавайки нашите подозрения — и никой не може да ги спре.

Ато седна изтощен; Дулчибени хвърли торбата в бездната от външната страна на Колизея. След малко чухме едно приглушено тупване.

Дулчибени се възползва от временното примирие, за да измъкне от джоба си за пореден път табакерата и да смръкне здраво от мамакоката; после хвърли и малката кутийка в празното пространство, като извъртя ръката си в триумфален и високомерен жест.

Именно това последно движение обаче му струва равновесието. Видяхме го да се олюлява леко, после да се опитва да си възвърне позицията и накрая да се накланя надясно, където беше големият дървен кръст.

Всичко беше въпрос на миг. Дулчибени се хвана с ръце за главата, сякаш пронизан от някаква жестока и режеща болка или пък жертва на неочаквано главозамайване, и се блъсна силно в кръста, чието присъствие не бе предвидил, така предположих аз.

Сблъсъкът с дървения символ го лиши от и без това нарушеното равновесие. Видях тялото му да пада във вътрешността на Колизея, прелитайки за миг височината на няколко човешки ръста. За щастие — и именно това му спаси живота — първият удар бе в леко наклонена повърхност от тухлени блокове. После тялото на Дулчибени се свлече върху една огромна каменна плоча, която милосърдно го пое така, както коритото на река приема останките от корабите, върху които силата на бурята е удържала своята неизбежна победа.

* * *

Само с помощта на останалите корписантари бяхме в състояние да вдигнем неподвижното тяло на Дулчибени. Беше жив и след няколко минути дойде в съзнание.

— Краката… не ги чувствам — бяха първите му думи.

Под водачеството на Баронио корписантарите издириха в околностите една количка, изоставена най-вероятно от някой продавач на плодове. Беше стара и разнебитена, но благодарение на съвместните усилия на корписантарите успяхме да пренесем неподвижното тяло на Дулчибени. Разбира се, Ато и аз можехме да изоставим ранения между развалините на Колизея, но се съгласихме, че това щеше да е проява на безсмислена и опасна жестокост; рано или късно той щеше да бъде намерен, а при това щеше да липсва на проверката в странноприемницата, което неизбежно би предизвикало разследване от страна на Кристофано, а после и на властите.

Почувствах се по-спокоен от общото ни решение да спасим Дулчибени: мрачната и трагична история на неговата дъщеря не ме беше оставила безчувствен.

Обратният път към „Оръженосеца“ ни се стори безкраен. Движехме се в гробовно мълчание. Минахме по всички най-тъмни улички, за да не бъдем изненадани отново от стражите. Корписантарите, мълчаливи и затворени в себе си, бяха покрусени от мъка, задето не бяха успели да попречат на Тиракорда да изчезне с пиявиците и измъчваха душите си колкото с горчивината от поражението, толкова и със страха, че още утре папата можеше да бъде смъртоносно заразен. От друга страна, отчаяното състояние, в което са намираше Дулчибени отказа всички от идеята да го издадат: дивашкото нападение, което преди малко корписантарите бяха извършили над стражите, налагаше предпазливост и мълчание. За всички бе по-добре от тази нощ у защитниците на реда да останат само спомени — и никаква следа.

За да не образуваме прекалено голяма и лесна за разпознаване група, някои от корписантарите ни изоставиха, но не пропуснаха да се струпват с бързо изгрухтяване. Така останахме седмина: Угонио, Чаконио, Полонио, Груфонио, Ато, Дулчибени (положен върху количката) и аз.

Вървяхме близо един до друг, като бутахме количката на смени; намирахме се в околностите на църквата „Дел Джезу“, в близост до Пантеона, където щяхме да се спуснем в подземията, за да се върнем „При оръженосеца“. Забелязах, че Чаконио бе забавил крачка и изоставаше. Огледах го: ходеше с трудност, влачейки краката си. Привлякох вниманието на челната редица и изчакахме Чаконио да се присъедини към нас.

— Одробопразва го бързиникавата крачкоходност. Занадъхан е — изясни Угонио.

Струваше ми се, че Чаконио не беше само изтощен. Когато стигна до нас, се подпря на количката, после се отпусна на земята, облегна гръб на една стена и остана неподвижен. Дишането му бе едва доловимо и учестено.

— Чаконио, какво ти има? — попитах го притеснен.

— Гфъррррлъбх — отговори, като посочи лявата страна на корема си.

— Уморен ли си или ти е лошо?

— Гфъррррлъбх — отвърна Чаконио, като повтори жеста, сякаш нямаше повече какво да добави.

Инстинктивно (въпреки че всеки физически контакт с корписантарите изобщо не беше за препоръчване) докоснах дрехата на Чаконио на посоченото място. Изглеждаше влажна.

Разместих плата и усетих неприятна, но добре позната миризма. Всички останали се бяха приближили, а абат Мелани бе дошъл още по-наблизо. Пипна дрехата на Чаконио и поднесе ръката си до носа.

— Кръв. Пресвети небеса, да разтворим дрехата му — каза той и развърза с трескава бързина въжето, което държеше затворен мърлявия плащ на Чаконио. Видяхме, че има рана точно по средата на корема, от която неспирно се лееше кръв и вече се бе просмукала нашироко в плата. Раната беше много тежка, кръвотечението обилно и се чудех как Чаконио досега бе намерил сили да ходи.

— Боже мой, трябва му помощ, не може да върви с нас — казах, объркан от откритието.

Настана продължително мълчание. Прекалено лесно бе да се разбере какви мисли се въртяха в главите на всички. Желязното топче, което беше улучило Чаконио, бе дошло от пистолета на Дулчибени, който, макар и без да иска, смъртно бе ранил злощастния корписантар.

— Гфъррррлъбх — рече тогава Чаконио, посочвайки с ръка улицата, по която вървяхме и давайки ни знак да продължим. Угонио падна на колене и се доближи до него. Последва бърза и неразбираема словесна обмяна между двамата, по време на която Угонио неколкократно повиши глас сякаш искаше да убеди другаря в правотата на собственото си мнение. Чаконио пък повтаряше все същото мърморене, всеки път все по-жално и тихо.

И тогава Ато разбра какво щеше да се случи.

— Боже мой, не, не можем да го оставим тук. Повикай приятелите си — каза той на Угонио — да дойдат да го вземат, трябва да направим нещо, нека извикаме някой, някой хирург…

— Гфъррррлъбх — пророни Чаконио с лек и примирен шепот, който падна между нас, по-окончателен от което и да е човешко заключение.

Угонио от своя страна положи нежно ръка върху рамото на другаря си, а после се изправи, сякаш в знак, че разговорът беше свършил. Полонио и Груфонио също се приближиха до ранения и си размениха с него в непрекъснат шепот потайни и объркани размишления. Накрая паднаха на колене и едногласно започнаха да се молят.

— О, не — изплаках — не трябва, не може да бъде.

И Ато, който винаги бе показвал толкова малко симпатия към корписантарите и необичайните им качества, не можа да удържи вълнението си. Видях го как се оттегли настрана и скри лицето си; зърнах раменете му, разтърсени от конвулсии. В този мълчалив и освободителен плач абатът най-сетне изливаше своята мъка — за Чаконио, за Фуке, за Виена, за самия себе си, може би предател, но също така и предаден, и сам. И докато си мислех за последните загадъчни думи на Дулчибени относно смъртта на Фуке, усещах как тъмни сенки се сгъстяват между Ато и мен.

Накрая всички паднахме на колене в молитва, докато дишането на Чаконио ставаше все по-учестено и сподавено; след миг Груфонио се отдалечи, за да осведоми (така поне предположих) останалите корписантари, които няколко минути по-късно дойдоха, за да отнесат бедното тяло и да му направят достойно погребение.

И тогава, пред очите ми, изтекоха последните мъчителни секунди от живота на Чаконио. Докато неговите събратя се трупаха наоколо, Угонио държеше братски главата на умиращия; с един жест той подкани всички на замълчат и да прекъснат молитвите. Спокойствието на нощта се спусна върху сцената и можахме да чуем последните думи на корписантаря:

— Гфъррррлъбх.

Погледнах въпросително Чаконио, който, успя да преведе през сподавеното си хълцане:

— Като сълзичкинки в дъждовалението. После клетникът спря да диша.

Нямаше нужда от други обяснения. В тези думи Чаконио бе обобщил окончателно своето мимолетно земно приключение: ние сме като сълзи в дъжда, които, едва прокапали, вече се загубват в могъщото течение на преходните неща.

След като останките на Чаконио бяха отнесени от неговите приятели, поехме на път със сърца, угнетени от разяждаща мъка. Вървяхме с наведени глави, сякаш тласкани от някаква външна сила. Поради голямата болка, по време на остатъка от пътя, дори нямах куража да погледна клетия Угонио, понеже се страхувах, че няма да успея да спра сълзите си. В ума ми се върнаха всичките премеждия, в които се бяхме впуснали с двамата корписантари: проучванията на подземията, преследването на Стилоне Приазо, проникванията в дома на Тиракорда… Представих си тогава колко други приключения трябваше да е споделил той с Чаконио и, като съпоставих неговото душевно състояние с моето, разбрах колко отчаяно щеше да оплаква своя събрат.

Мъката му беше толкова голяма, че останалата част от похода остана на втори план в моите спомени: повторното влизане в подземията, уморителният преход из галериите и пренасянето на Дулчибени в странноприемницата, чак до собствената му стая. За да го вдигнем, трябваше, разбира се, да си приготвим някакво подобие на носилка, като лишихме от няколко греди количката. Болният, сега трескав и в полусъзнание, може би осъзнаваше само, че е претърпял тежки и по-всяка вероятност невъзвратими поражения. Пренесохме го така, увързан като салам, прекаран от отвор в отвор и от стълба на стълба, с цената на нечовешки усилия от страна на дванайсет чифта ръце: на четирима корписантари, Ато и моите.

Вече се зазоряваше, когато се разделихме с корписантарите, които потънаха в тайната стаичка. Страхувах се естествено, че Кристофано е чул шума, вдиган от нашия кортеж, най-вече, докато издърпвахме Дулчибени в стаичката и после нагоре по стълбите на странноприемницата до първия етаж. Обаче, когато преминахме пред неговата стая, чухме само равномерното му и спокойно хъркане.

Трябваше да си взема сбогом и с Угонио. Докато Ато стоеше настрана, корписантарят с разкривените си ръце силно ме бе стиснал за раменете: знаеше, че е малко вероятно да се срещнем отново. Никога повече не бих слязъл в неговия подземен свят, нито пък той някога щеше да се изкачи под небесния свод, ако не използваше прикритието на нощта, когато честните и бедните (какъвто бях аз) спяха, изтощени от трудностите на деня. Така се и разделихме, с натежали сърца; и всъщност никога повече нямаше да го видя.

* * *

Налагаше се да поспим и да се възползваме от малкото време, което оставаше на Ато и мен, за да възстановим силите си. Но прекалено възбуден от събитията, знаех прекрасно, че изобщо нямаше да мога да заспя. Реших да използвам времето, за да запиша последните събития в своя дневник.

Временната раздяла с Ато бе въпрос на един миг и на един поглед, който всеки от нас двамата прочете в очите на другия: още преди няколко часа чумните пиявици на Дулчибени бяха се впили в меката и уморена плът на Инокентий XI.

Всичко зависеше от хода на болестта — дали щеше да се развие бавно, или както в много случаи, светкавично.

Може би още новият ден щеше да ни донесе новината за неговата смърт. А с нея, кой знае, и вест за изхода на битката при Виена.

Бележки

[1] с голямо веселие (лат.) — (Бел.ред.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Рита Моналди, Франческо Сорти Печатът (20)

Метаданни

Данни

Печатът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета нощ19 срещу 20 септември 1683

Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (20)

Девета нощ
19 срещу 20 септември 1683