Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (1)

Комо, 14 февруари 2040

 

До Негово Високопреосвещенство Монсиньор

Алесио Танари

Секретар на Конгрегацията по въпросите на канонизацията

Рим — Ватикана

 

В името Господне,

Аз, Лоренцо Дел’Аджо, епископ на Комо, във връзка с канонизацията на блажения Инокентий папа XI, се заклевам да изпълня повереното ми задължение с вяра и усърдие и да запазя тайна от онези, у които откровението може да породи предразсъдък или да опозори името на блажения. И нека Бог ми помага.

 

Прескъпи Алесио,

Моля да ми простите, че се обръщам към Вас, като започвам с обичайната формула на клетвата: да се съхрани в тайна всичко онова, което човек е научил за една блажена душа. Знам, че ще извините Вашия стар преподавател от Семинарията за употребата на по-малко строг стил на писане от този, на който сте навикнали.

Преди три години ми писахте по поръчение на Светия отец, като ме помолихте да проуча едно предполагаемо чудодейно оздравяване, случило се преди повече от четиридесет години в моята епархия, сътворено от блажения папа Инокентий XI: онзи Бенедето Одескалки, за когото още от момче сте слушали разкази — и то именно от мен.

Случаят на чудодейното оздравяване се отнасяше, както сигурно ще си спомните, до едно дете — сираче от провинция Комо, на което някакво куче беше отхапало едно пръстче. Злощастното пръстче, разкъсано и кървящо, веднага било прибрано от бабата на малкия, поклонница на блажения Инокентий, която го увила в лист, на който бил отпечатан ликът на папата и в този вид го предоставила на лекарите. След операцията по присаждане пръстчето мигновено си възвърнало всички функции и чувствителност — факт, който предизвикал учудването както на хирурга, така и на неговите асистенти.

Според Вашите напътствия и желанието на Негово светейшество организирах разследване на чудодейното оздравяване, което моят предшественик навремето не беше сметнал за нужно да започва. Няма да се спирам по-надълго върху разследването, което съвсем скоро привърших, независимо че почти всички свидетели на случилото се са вече покойници, клиничните картони след десет години са били унищожени, а тогавашното дете, днес петдесетгодишен мъж, живее в Съединените Щати. Документите ще Ви бъдат изпратени отделно. Знам, че, както изисква процедурата, ще ги предоставите на Конгрегацията за решение и после ще съставите доклад до Светия отец. Знам всъщност колко много нашият обичан понтифекс^[1] бленува да отвори отново, почти един век след обявяването му за блажен, процеса по канонизацията на папа Инокентий XI, за да го провъзгласи най-накрая за светец. И именно защото намерението на Негово светейшество е близко и на моето сърце, стигам до същината на нещата.

 

Със сигурност сте забелязали внушителния обем на плика, изпратен заедно с това мое писмо — става дума за ръкописа на една книга, която никога не е била публикувана.

Ще бъде тежко да Ви разказвам в детайли за произхода й, тъй като двамата автори, след като ми изпратиха едно копие, се стопиха в Нищото. Сигурен съм, че Нашият Господ ще внуши на Светия отец и на Вас, след прочитането на творбата, най-правилното разрешение на дилемата „да се запази ли тайната или не“. Трябва ли да се мълчи или да се публикува написаното? Окончателното решение за мен ще бъде свято.

 

Още в началото се извинявам, ако перото ми — сега, след като моят дух се отърси от трите години на мъчителни проучвания на места си позволява прекалена свобода.

 

Запознах се с двамата автори на ръкописа — една млада влюбена двойка — преди четиридесет и три години. Бях току-що назначен за енорийски свещеник в Рим, където бях пристигнал от моя град Комо, в който по-късно, по волята Божия, щях да се завърна като епископ. Двамата млади, Рита и Франческо, бяха журналисти, живееха недалеч от моята църква и затова се обърнаха към мен за подготовката на брака си.

Диалогът с младата двойка много скоро премина границата на обикновеното познанство и с времето стана по-близък и приятелски. Случаят пожела само петнадесет дни преди сватбата свещеникът, определен да ръководи церемонията, да стане жертва на тежко неразположение. Поради това беше напълно естествено Рита и Франческо да помолят мен да извърша обреда.

Венчах ги един слънчев следобед в средата на юни в чистата и силна светлина на църквата „Сан Джорджо ин Велабро“, недалеч от славните руини на римския форум и на Капитолийския хълм. Церемонията беше трогателна и изпълнена с вълнение. Молих се разпалено на Вседържителя да дари младата двойка с дълъг и спокоен живот.

След брака им продължихме да се посещаваме взаимно в продължение на няколко години. Така разбрах, че независимо от малкото време, което работата им оставяше, Рита и Франческо не бяха изоставили напълно своите научни занимания. След дипломирането си в областта на хуманитарните науки и двамата се бяха насочили към по-динамичния и циничен свят на печата, но все пак не бяха забравили старите си интереси. Напротив, продължаваха да се занимават в малкото свободно време с четене на качествени творби, с посещения в музеи, а понякога се отбиваха и в библиотеките.

Веднъж месечно ме канеха на вечеря или на следобедно кафе. Често, за да мога да седна, им се налагаше да освободят в последния момент някой стол, затрупан от купища фотокопия, микрофилми, репродукции на старинни печатни издания и книги — планини хартия, които при всяко посещение намирах все по-високи. Това събуди любопитството ми и ги попитах върху какво работят с такъв разпален ентусиазъм.

Тогава те ми разказаха, че преди известно време намерили в частната колекция на един римски аристократ-библиофил сбирка от осем тома, датиращи от първите години на XVIII век. Благодарение на някои общи познанства собственикът, маркиз ****** беше дал на двамата позволение да изучават старинните томове.

Ставало дума за истинско съкровище за любителите на историята. Осемте тома представлявали сборник с писма на абат Ато Мелани, потомък на стар и благороден тоскански род на музиканти и дипломати.

Но истинското откритие тепърва предстояло — подвързани заедно с един от осемте тома, на бял свят излезли обемни ръкописни мемоари. Датата им била 1699 и били изписани със ситен, калиграфски почерк, съвсем различен от този в останалата част на книгата.

Анонимният автор на записките твърдеше, че бил прислужник в една римска странноприемница, и разказваше в първо лице удивителни събития, разиграли се в Париж, Рим и Виена през 1683 година. Мемоарите се предхождаха от писмо, което ги представяше — без дата, без подател или получател и с доста мъгляво съдържание.

Тогава не ми бе позволено да узная нищо друго. Двамата младоженци се държаха много резервирано по отношение на откритието си. Подразбрах единствено, че след намирането на мемоарите бяха започнали най-оживените им проучвания.

Така или иначе, понеже и двамата бяха напуснали академичните среди и следователно не можеха да придадат научна стойност на своите изследвания, бяха започнали да изготвят проект за роман.

Започнаха да ми говорят за това като на шега — щяха да преработят мемоарите на прислужника във формата на роман. Първоначално останах малко разочарован, понеже намирах идеята — като страстен учен, какъвто претендирах да бъда — за наивна и повърхностна.

При следващите си посещения разбрах, че работата започваше да става сериозна. Не бе изтекла и година от сватбата им, а вече посвещаваха на делото цялото си свободно време. По-късно ми признаха, че са прекарали сватбеното си пътешествие почти изцяло в архивите и библиотеките на Виена. Никога не задавах въпроси, като се ограничавах единствено да бъда мълчалив и дискретен свидетел на техния труд.

Навремето, за жалост, не следях с голямо внимание равносметките, които младата двойка правеше пред мен относно напредъка на делото си. Междувременно те, окрилени от раждането на една хубава дъщеричка и изморени от опитите да градят щастието си върху подвижните пясъци на нашата бедна страна, в началото на новия век неочаквано бяха решили да се преместят във Виена град, към който и двамата изпитваха добри чувства, може би и заради сладките им спомени като младоженци.

Поканиха ме на кратко сбогуване малко преди да напуснат окончателно Рим. Обещаха да ми пишат и да ми гостуват, когато дойдеха на посещение в Италия.

Не направиха нищо от това и повече нищичко не узнах за тях. Докато един ден, преди близо няколко месеца, не получих плик от Виена. Той съдържаше ръкописа, който Ви изпращам — беше дългоочакваният роман.

Бях щастлив да узная, че поне са успели да го доведат до край и исках да им отговоря, за да благодаря. Но останах учуден, когато установих, че не са ми изпратили нито адреса си, нито дори два съпътстващи пратката реда. На титулната страница стоеше сухото посвещение: „На победените“, а от задната страна на плика бе изписано с флумастер само: „Рита & Франческо“.

 

И тъй, аз прочетох романа. Или по-скоро би трябвало да го нарека записките? Наистина ли става дума за барокови мемоари, пригодени за съвременния читател? Или по-скоро за модерен роман, пренесен в хиляда и шестстотната година? Или за двете неща едновременно? Това са въпроси, които ме измъчват и до днес. Всъщност в някои части ти се струва, че четеш страници, достигнали недокоснати до нас от седемнадесети век — всички герои постоянно си служат с лексиката на бароковите трактати.

Но после, щом разговорът бъде изместен от действието, езиковият регистър рязко се променя, същите участници се изразяват на съвременен език и дори техният начин на действие напомня по всичко постановката на типичния криминален роман, нещо като Шерлок Холмс и доктор Уотсън, колкото да дам един пример. Като че ли на тези места авторите са пожелали да оставят следа от своята намеса.

А ако ме бяха излъгали? Изненадах самия себе си, че си задавам този въпрос. Ами ако историята от ръкописа на прислужника, намерен от тях, беше просто измислица? Не приличаше ли прекалено много на начина, по който Мандзони и Дюма започват техните два шедьовъра — „Обещаните годеници“ и „Тримата мускетари“? Които, виж каква случайност, също са исторически романи, чието действие се развива в хиляда и…

За съжаление не ми бе възможно да стигна до същината на въпроса, която най-вероятно е осъдена да остане загадка. Всъщност не успях да издиря осемте тома с писмата на абат Мелани, от които започва историята. Библиотеката на маркиз ****** е била разпиляна преди десетина години от наследниците, които са се погрижили да я разпродадат. След като използвах някое и друго познанство, търговската къща, която се занимавала с продажбата, ми съобщи неофициално имената на купувачите. Повярвах, че най-накрая съм стигнал до разрешението и се сметнах за благословен от Господа, докато не прочетох имената на новите притежатели — томовете бяха закупени от Рита и Франческо. За които, разбира се, не се съобщаваше никакъв адрес.

 

При това положение в последните три години проведох, с малкото средства на мое разположение, дълга поредица от проверки по съдържанието на ръкописа. Ще намерите резултата от моите проучвания в страниците, които прибавям накрая и които Ви моля да прочетете с голямо внимание. Ще разберете колко време държах в забрава творбата на двамата ми приятели и всички терзания, които тя ми причини. След това ще намерите подробен преглед на историческите събития, разказани в ръкописа и една равносметка на мъчителните изследвания, които проведох в архивите и библиотеките на половин Европа, за да разбера дали сведенията отговарят на истината.

Всъщност фактите и събитията, съдържащи се в ръкописа, както и Вие самият ще установите, са от такова значение, че могат да изменят категорично и завинаги хода на историята.

Е, добре, сега, след като стигнах до края на тези проучвания, мога да потвърдя със сигурност, че случките и героите, съдържащи се в разказа, който след малко ще започнете да четете, са автентични. И даже, когато не ми беше възможно да намеря доказателства за прочетеното, успявах най-малкото да установя, че става дума за изцяло достоверни събития.

 

Събитията, разказани от двамата ми бивши енориаши, макар и да не се въртят единствено около папа Инокентий XI (който между другото дори не е сред героите на романа), позволяват да излязат наяве обстоятелства, които хвърлят нови и тежки сенки върху твърдостта на духа на понтифекса и почтеността на неговите намерения. Казвам „нови“, защото още процесът по обявяването на папа Одескалки за блажен, започнал на 3 септември 1714 г. от Климент XI, се препънал почти мигновено поради възражения super virtutibus^[2], повдигнати в Конгрегацията по предварителната подготовка за канонизация от „защитници на вярата“. Трябвало да изминат тридесет години, преди Бенедикт XIV Ламбертини да наложи чрез декрет пълно мълчание върху съмненията относно добродетелите на Инокентий XI. Но ето че малко след това процесът пак бил спрян, този път за близо 200 години — и всъщност чак през 1943, при папа Пий XII, бил назначен друг докладчик. Обявяването за блажен пак се отложило с още тринайсет години, тоест до 7 октомври 1956 г., когато бива обявен за блажен. След този ден около папа Одескалки паднало мълчание. И никога повече — чак до наши дни — не е ставало дума да бъде провъзгласен за светец.

 

Бих могъл, благодарение на закона, одобрен от папа Йоан Павел II преди повече от петдесет години, да отворя по своя инициатива добавка към разследването. Но в такъв случай не бих успял secretum servare in iis ex quorum revelatione preiudicium causae vel infamiam beato afferre potest^[3]. Тоест, в такъв случай би трябвало да разкрия съдържанието на ръкописа на Рита и Франческо на някого, пък било то и само на „разпространителя на правдата“ и на „постулатора“ („адвокатите по защитата и обвинението на светците“, както днес просташки ги назовават във вестниците).

По този начин обаче бих допуснал да се появят тежки и неизличими съмнения върху добродетелите на Блажения — решение, което можеше да се взема само от понтифекса и със сигурност не от мен.

Ако междувременно творбата беше публикувана, щях да бъда освободен от задължението на тайната. Ето защо се надявах, че книгата на двамата ми стари енориаши е намерила вече своя издател. Поверих впрочем търсенето на някои от най-младите и непосветени мои сътрудници. Но в каталозите с книги на пазара не намерих нито едно произведение от този род, нито имената на моите приятели.

Опитах се да издиря двамата млади хора, които със сигурност вече не бяха такива — в регистъра се оказа, че действително са се пренесли във Виена, на Ауершпергщрасе 7. Писах на този адрес, но ми отговори управителят на едно университетско общежитие, който не можеше да ми даде никаква насока. Попитах във виенската община, където обаче не можаха да открият нищо важно. Обърнах се към посолствата, консулствата, чуждестранните епархии, без да стигна до никакъв резултат.

Страхувах се от най-лошото. Писах също и на енорийския свещеник на църквата на миноритите — църквата на италианската общност във Виена. Но Рита и Франческо бяха непознати навсякъде, включително за щастие и на гробищния регистър. Най-накрая самият аз реших да тръгна за Виена с надеждата да намеря поне тяхната дъщеря, макар че след четиридесет години не си спомнях кръщелното й име. Както можеше да се предвиди, и този последен опит потъна в нищото.

От двамата ми отдавнашни приятели, освен писанията, ми остава единствено старата снимка, която ми подариха. Предоставям Ви я, както и всичко друго.

 

От три години ги търся навсякъде. Понякога се улавям да заглеждам момичетата с червени коси като тези на Рита, забравяйки, че нейните сега биха били бели като моите. Днес тя би била на 74 години, а Франческо — на 76.

Разделям се засега с Вас и с Негово светейшество. Нека Бог Ви даде вдъхновение за прочита на текста, до който се докосвате.

 

Монсиньор Лоренцо Дел’Аджо

Епископ на епархия Комо