Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (15)

Седми ден
17 септември 1683

И в тези дни, изпълнени с вълнения, понякога си припомнях онова поучително напътствие, което имаше навика да ми повтаря, както обикновено се прави с децата, възрастната жена, която с толкова обич ме бе учила и образовала: никога не оставяй книгата по средата.

 

За да не пренебрегна това мъдро наставление, на следната сутрин реших да завърша четенето на астрологическата газета на Стилоне Приазо. Моята съвестна възпитателка не бъркаше: по-добре да не четеш една книга, отколкото да прочетеш само част от нея, извличайки частично разбиране и погрешна оценка. Може би следващите страници щяха да ми помогнат да поставя в истинските им граници, мислех си, тайнствените сили, които до този миг бях приписвал на мистериозната книжка.

 

Между другото, на събуждане, установих, че съм по-малко изтощен от предните сутрини; успял бях да спя достатъчно, след водовъртежа от преследвания и бягства, който ни бе накарал да вървим от къщата на Тиракорда по следите на Дулчибени, преминавайки отново цялата галерия С, чак до подземната река. И най-вече след изненадващите разкрития за Девизе (и неговото мистериозно рондо), до които абатът и аз бяхме стигнали по време на обратния път към странноприемницата.

Мисълта ми отказваше все още да се върне към тази заплетена история. Сега впрочем ми изпадаше сгоден случай да приключа с четенето на астрологическата газета, която корписантарите бяха отмъкнали от Стилоне Приазо — все още я пазех под дюшека.

Тази книжка със знамения изглежда бе предвидила с точност всички събития от миналите месеци. Сега обаче исках да узная какво ни готвеше бъдещето.

Така прочетох предвижданията за третата седмица на септември — дните, които все още предстояха.

Знаменията, които се извличат от звездите през тази седмица, ще бъдат дадени на първо място от Меркурий, като приемник на двете светила в собствените си домове, който за да се озове в третия дом, свързан със Слънцето, обещава пътешествия на князе, преминавания на чести вестоносци и разни кралски посланичества.

Юпитер и Венера, обединени, се опитват да изградят в триъгълника на огъня едно събрание на способни люде, за да уговарят някакво съглашение или мир от голямо значение.

Веднага вниманието ми се насочи към „пътешествията на князе и на чести вестоносци“ и върху „кралските посланичества“. Нямаше никакво съмнение: идеше реч за съобщенията, в които ставаше ясен изходът от битката при Виена, която в този момент бе достигнала до решителната си точка.

Всъщност съвсем скоро рояци от вестоносци на коне, може би водени от самите владетели или принцове, които бяха участвали в сражението, щяха да прекосят цяла Европа, за да донесат присъдата за три дни до Варшава, за пет до Венеция, за осем или девет до Рим и Париж, и още по-късно в Лондон и Мадрид.

А „събранието на способни люде, за да уговарят мир от голямо значение“, за което говореше астрологическата газета, не беше ли договорът за мир, който със сигурност щеше да бъде сключен между победители и победени?

Продължих с четенето на четвъртата и последна седмица от септември:

Много лоши новости за болните може да донесе тази четвърта седмица, тъй като слънцето управлява шести дом, и го е поверило на Сатурн. Поради това ще има карантини, кръвоизливи, отоци, воднянка, ишиаси, подагра и жлъчни кризи. Обаче Юпитер владее осми дом, и той ще върне скоро здравето на мнозина пациенти.

Значи щеше да има още заплахи за здравето: трески, неразположения в обмяната на веществата, излишъци на вода в стомаха, болежки в костите, краката и вътрешностите.

Всичките заплахи бяха тежки, но, според газетата, не и непреодолими. Лошото все още предстоеше:

Твърде зловещи биха могли да дойдат първите проявления на тази седмица, бидейки дадено, че ще бъдат изпратени от Марс като господар на Асцендента, който, ще се намира в осми дом и може да донесе смърт на човеци посредством отрови, желязо и от огън, или иначе речено, оръжия огнестрелни. Сатурн в шестия дом, владеещ над дванадесетия, обещава болести на някои благородници под ключ.

 

На последните думи дъхът ми се спря. Хвърлих газетата далеч от себе си и, със стиснати юмруци, отправих към небето отчаяна молитва. Може би никое друго четиво в моя живот нямаше да остави такава следа в духа ми, колкото тези няколко загадъчни реда.

Готвеха се „зловещи“ събития, като „смъртта на човеци посредством отрови, желязо и от огън, или иначе речено, с оръжия огнестрелни“. Смъртта бе предопределена за „благородници под ключ“: някои от наемателите на „Оръженосеца“ определено бяха благородници, а със сигурност всички бяхме „под ключ“ поради карантината!

Ако още веднъж ми беше потрябвало доказателство, че тази газета (дяволско дело!) предричаше истината, то сега го имах: тя говореше за нас, затворници „При оръженосеца“ заради чумата, и за смъртта на някои благородници измежду нас.

„Смърт насилствена, също чрез отрова“ — а нима Главният интендант не беше отровен?

 

Знаех, че не подобава на добър християнин да се предава на отчаянието, било то и в най-тежко нещастие. Ще излъжа обаче, ако кажа, че посрещнах с мъжко достойнство тези нечувани открития. Чувствах се изоставен, както никога досега, независимо от положението ми на сираче, оставен на произвола на някакви звезди, които кой знае от колко века, може би още от зората на своя път, бяха решили съдбата ми.

 

Сломен от ужаса и отчаянието, взех старата броеница, получена в дар от благочестивата жена, която ме бе отгледала, целунах я страстно и я прибрах в джоба си. Казах три пъти „Отче наш“ и съзнах, че в страха си от звездите бях подложил на съмнение Божественото провидение, което всеки добър християнин трябваше да приема за единствен свой повелител. Почувствах изгаряща необходимост да пречистя душата си и получа утехата на вярата — бе настъпил моментът да се изповядам пред Бога. И в странноприемницата, по волята на небето, имаше кой да ми помогне.

— Влез момче, добре правиш, че си пречистваш душата в тези трудни мигове.

Едва чул повода за моето посещение, Робледа ме прие в своята стаичка с голяма благосклонност. Тайната на изповедта развърза сърцето и езика ми и аз отдадох дължимото на това тайнство с усърдие и плам.

 

След като ми даде опрощение, той ме попита за произхода на тези мои виновни съмнения.

Премълчавайки за газетата, напомних на Робледа, че преди време той ми беше говорил за предсказанията, отнасящи се до Ангелския папа и че този разговор ме беше накарал надълго и нашироко да се замисля за съдбата и предопределеността. По време на такива разсъждения, ми бе дошло наум, че по мнението на някои, въздействието на звездите има силата да определя земните дела, които следователно могат да бъдат предвидени с яснота: Знаех, че Църквата отрича подобно положение, и дори го осъжда като вредно; лекарят Кристофано ме уверяваше обаче, че астрологията помага много на медицинската практика, ето защо е нещо добро и полезно. И по този повод, блъскайки се между такива противоположни преценки, бях решил да поискам от Робледа просветление и съвет.

— Браво, момче, винаги трябва да се обръщаме към Светата Майка Църквата, за да посрещаме многообразните несигурности на съществуванието. Разбирам, че тук, в странноприемницата, с това постоянно скупчване на пътници, ти си чувал много пъти да се говори за илюзиите, които разни магьосници, астролози и шарлатани от всякакъв род подхвърлят на низшите духом. Но не трябва да се вслушваш в такива приказки. Съществуват две астрологии: една лъжлива и една истинна. Първата се опитва да предначертае, основавайки се на рождената дата на хората, бъдещия им живот и поведение. Това е доктрина лъжепророческа и еретическа, както знаеш, която открай време е забранена. Но съществува истинската, добрата астрология, която се опитва да изследва силата на звездите чрез наблюдението на природата с познавателни, а не с гадателски цели. А че звездите оказват въздействие на нещата тук долу, това е повече от сигурно.

На първо място, така обясни Робледа, доволен, че може да демонстрира надълго и нашироко собствените си знания, съществуваха силите на приливите и отливите, познати на всички и причинени от потайната мощ на луната. Същото трябваше да се каже и за металите в най-дълбоките глъбини на земята, където не достига нито слънчевата светлина, нито топлината, и които следователно трябва да са били създадени, благодарение на въздействието на звездите. И множество други явления (които той можеше да изброи ad abundantiam^[1]) трудно можеха да бъдат обяснени, без да се допусне намесата на небесните влияния. Дори скромното растенийце mentha pulegium, както съобщава Цицерон в De Divinatione^[2], цъфти единствено в деня на зимното равноденствие, най-късия ден от цялата година. Други проявления на въздействието на небесните тела върху земята са познати от метеорологията: при изгряването и залязването на седемте звезди, разположени в главата на съзвездието Телец, наречено от гърците Хиади, обикновено падат обилни дъждове. А какво да кажем за животните? Известно е, че при пълнолуние и новолуние стридите, раците и други подобни твари губят жизнена сила. Освен това беше вярно казаното от Кристофано: още Хипократ и други изключително опитни лечители са знаели, че по време на равноденствията и слънцестоенето се наблюдават драстични промени в хода на болестите. С всичко това, каза йезуитът, се съгласявали свети Тома Аквински, после Аристотел в „Meteorologica“ и множество философи и други автори, сред които Доменико Сото, Явелус, Доменико Баньес, Капреол и други, а много повече съм можел да науча, само ако бях прочел „Истинската и лъжливата астрология“, трактат и истинен труд на неговия събрат Джовани Батиста Грасети, излязъл изпод печатарските машини само преди няколко месеца.

— Но ако, както казвате вие, добрата астрология не влиза в конфликт с наставленията на християнската религия — възразих аз, — тогава трябва да съществува и християнска астрология.

— И наистина я има — отговори Робледа, потънал в задоволство от собствения си изблик на мъдрост. — Жалко, че не нося тук, със себе си „Обогатен християнски зодиак или дванадесетте знака на Божественото предопределение“ — книга с пречиста доктрина, която дължим на гения на моя събрат Йеремия Дрекслер и бе публикувана в този свещен град преди около четиридесет години.

В тази творба, обясни Робледа, дванадесетте знака на астрологическата традиция най-накрая били заменени със същия брой символи на Истинската и Единствена вяра: запалена свещ, череп, златна дарохранителница за причастие, гол и непокрит олтар, розов храст, смокиново дърво, тютюн, кипарис, две пръчки свързани с лавров венец, бичуване с пръчки, котва и цитра.

— И това трябва да са християнските зодиакални знаци? — попитах доста учуден.

— Нещо повече: всеки от тях е символ на вековни достойнства на вярата. Запалената свещ изобразява вечната светлина в безсмъртната душа, така, както е казано в Светото писание: „Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми“; черепът е напомнянето за смъртта; златната дарохранителница означава постоянството на изповедта и причастието, олтарът… я виж, нещо падна от джоба ти.

Изваждайки от джоба броеницата си, на земята ми бяха паднали едно-две от листата, намерени от Угонио и Чаконио, който държах в същия джоб.

— О, не е нищо — опитах се да излъжа. — Това е… една странна подправка, която ми подариха на пазара на площад „Навона“ преди няколко седмици.

— Я дай тук — каза Робледа, като почти изскубна от ръката ми едно от листата. Повъртя го смаян в ръцете си и накрая каза:

— Странно е. Кой знае как е попаднало тук.

— Защо?

— Това растение не вирее в Европа. Идва отдалеч, от Западните Индии, от Перу.

— И как се нарича?

— Мамакока.

 

Така отец Робледа ми разказа невероятната история на мамакоката, необикновено растение, което щеше да има особено голямо въздействие върху събитията през следващите дни.

В началото той ми разясни, че веднага след завладяването на Западните Индии и победата над местните диваци, щом мисионерите-йезуити започнали свещеното дело по разпространението на Христовата вяра, веднага преминали към изучаването на безбройните растителни видове на Новия свят. Това било цяла нова вселена: докато старата и авторитетна Materia medica на Диоскурид отбелязваше всичко на всичко триста растения, в седемнадесетте тома на своята „Естествена история на Индиите“ лекарят Франсиско Ернандес беше стигнал дотам да изброи повече от три хиляди растителни вида.

Сред необикновените открития обаче се криели страшни опасности. За колонизаторите всъщност било невъзможно да различават безвредните от упойващите растения, билките от отровите, а сред местното население, лечителите от шарлатаните. Селищата гъмжали от шамани, които се кълнели, че благодарение на силата на разни треви и корени, можели да призовават Дявола и да гадаят бъдещето.

— Като астролозите! — извиках, с надеждата да открия някаква връзка със събитията, които се бяха разиграли „При оръженосеца“.

— Съвсем не, тук астрологията няма нищо общо — отвърна Робледа, без да оправдае очакванията ми. — Говоря за много по-опасни неща.

Според магьосниците в действителност всяко растение можело да се използва по два начина: като цяр за някаква болест, или за да бъде видян дявола. И изглежда, че в Индиите се срещали в изобилие най-вече растения, подходяща за втората цел.

За донанакала (стори ми се, че така отец Робледа произнесе екзотичното име), който местните назовавали „чудодейна гъба“, се смятало, че е в състояние да осъществи връзка със Сатаната. Същото подозрение падало върху семената на олиухи и върху един друг вид гъба, наречена „пейоте“. А едно растение на име „пате“ било употребявано от шаманите, за да обслужват лъжовните оракули на ада.

Ето защо Инквизицията решила да предаде на огън полетата, засети със забранените растения, а от време на време и някой и друг шаман. Но полетата били прекалено големи, а шаманите прекалено многобройни.

— Възникваха опасения за ненакърнимостта на християнската доктрина! — проплака Робледа, развявайки листенцето от мамакока под носа ми, сякаш искаше да ме постави нащрек срещу посегателствата на нечестивия.

Заради тези прокълнати растения, продължи той своя разказ, дори покръстените и приели истинната вяра диваци поругавали свещеното име на църковните отци. Някои от тях твърдели, че свети Вартоломей бил отишъл в Америка само и само, за да открие растенията, дарени с чудодейни свойства, и че свети Тома Аквински бил проповядвал даже в Бразилия, и че там намерил дървета, чиито листа били смъртоносна отрова, но той ги изпекъл на огън и ги преобразувал в чудодейно лекарство. Местните, въведени в лоното на нашата вяра, използвали после някакви силни упойващи средства по време на молитва — нещо, разбира се, забранено от нашата църква.

— Някои започнаха дори да проповядват по нови евангелия — каза Робледа с треперещ глас, като ми върна погнусен листенцето, сякаш бе заразено от чума. — В тези богохулни евангелия — продължи той, след като се прекръсти — се казваше, че на Исус Христос, когато пораснал, се наложило да бяга, тъй като дяволите го били обсадили, за да му изтръгнат душата. Мария, като се върнала вкъщи и не заварила там сина си, яхнала едно магаренце и тръгнала да го търси. Съвсем скоро обаче загубила пътя, навлязла в една гора и, поради глада и отчаянието, се почувствала много зле. Исус я видял в това състояние и й се притекъл на помощ: благословил един храст мамакока, който се намирал недалеч. Магаренцето било привлечено от храста и повече не пожелало да се отдели от него; така Мария разбрала, че храстът бил благословен за нея. Сдъвкала няколко листа и, като по чудо, не сетила повече нито глад, нито умора. Продължила пътя си и стигнала до едно село, където няколко жени й предложили храна. Мария отговорила, че не е гладна, и показала благословеното клонче мамакока. Подала го на жените, като казала: „Посейте го, то ще прокара корен и ще даде храст.“ Жените сторили това, което Мария им казала и след няколко дни израснало едно дръвче, отрупано с плодове. От плодовете излезли семената за отглеждането на мамакоката, на която оттогава жените са се посветили.

— Но това е чудовищно — възкликнах аз — да се богохулства така с Мадоната и Нашия Господ, Исус Христос, да се говори, че се били хранели с растенията на шаманите…

— Право казваш, чудовищно е — рече Робледа, докато бършеше потта от челото си — и това не е всичко.

Забранените растителни видове били толкова многобройни, че съвсем скоро колонизаторите (и дори йезуитите, каза Робледа примирено) вече нищо не разбирали. Кой можел да различи на пръв поглед олиухи от донанакал, пейоте от кокоба, пате от кола, йопо от мате, гуарана от мамакока?

— Мамакоката също ли се използвала за молитвата?

— Не, не — отговори той малко смутено, — служеше за съвсем друго.

Листата на този храст с невинен външен вид каза йезуитът, имали необикновеното свойство да пропъждат умората и глада и да карат хората да чувстват прилив на радост и сила. Освен това мамакоката, както бяха установили самите йезуити, облекчавала болката, възвръщала силата на уморените кости, сгрявала крайниците и лекувала раците, започнали да червясват. Освен това (това, било може би най-важно, каза Робледа) благодарение на мамакоката работници, носачи и роби, били в състояние да работят дълги часове, без да се уморяват.

Поради това, някои сред завоевателите решили да се възползват от този бич Божи, вместо да го изкоренят. Мамакоката позволявала на местните да устояват на неописуеми трудности, а йезуитските мисии в Индиите, отбеляза Робледа, имали постоянно нужда от работна ръка.

Ето защо употребата на растението била узаконена. На местните работници се заплащало с листата от растението, които за тях били по-скъпи от пари, от сребро, та даже и от злато. Духовенството получило разрешение да наложи десятък върху отглеждането на мамакока и множество заплати на свещеници и епископи били изплатени благодарение на продажбата на мамакока.

— Но нали това растение е оръжие на сатаната? — възразих смаян.

— Е, ами, хм, така де… — запъна се Робледа — положението беше доста сложно, а все пак трябваше да се направи някакъв избор. Отпускането на по-голяма свобода на местните в употребата на мамакока щеше да позволи да се изградят нови мисии, да бъдат те цивилизовани по-успешно, така де, и да се спечелят все повече души за каузата Христова.

Прехвърлих листенцето в дланта на ръката си. Потърках го и го поднесох до носа си, за да го помириша. Изглеждаше като най-обикновено растение.

— А това как може да е дошло в Рим? — попитах.

— Може би някой испански кораб го е докарал с товар в Португалия. Оттам може да е било изпратено към Генуа или Фландрия. Нищо повече не знам: разпознах растението, защото един мой събрат ми показа подобни, а впоследствие съм го виждал няколкократно нарисувано в писмата на мисионерите от Индиите. Може би този, който ти го е подарил, знае повече.

Вече се канех да си тръгна, когато ми дойде наум едно последно питане.

— Само един въпрос, отче. Как се консумира мамакоката?

— За Бога, момче, не възнамеряваш да опиташ, надявам се!

— Не, отче, питам от чисто любопитство.

— Обикновено диваците я дъвчат, след като намачкат листата с малко слюнка и пепел. Но казват, че може да се приема и по друг начин.

* * *

Слязох да приготвя обяда, като не пропуснах пътьом да мина през стаята на абат Мелани, за да му кажа какво съм научил от Робледа.

— Интересно, много интересно — коментира Ато с отнесен поглед. — Макар че засега не разбирам до какво може да ни доведе. Трябва да помислим.

В кухнята заварих Кристофано, както обикновено зает да притичва между огньовете и зимника. Занимаваше се приготовлението на най-различни лекове, честно казано доста особени, срещу чумата, която изпиваше Бедфорд. През тези дни бях присъствал на нарастващия устрем на аптекарската дейност на лекаря от Сиена, който вече се опитваше да използва какво ли не. Даже го бях видял да тършува сред запасите от дивеч на моя господар под претекст, че щели да се развалят и че да се крие миризмата им с подправките, както правел Пелегрино, било смъртоносно за здравето. Впрочем той бе оскубал яребици, гълъби, бекаси, лещарки и диви кокошки само и само, за да ги напълни със сливи или горчиви череши и после, сложи птиците в една торба от бяло платно и изстиска крехкото им месо в преса, за да изкара от тях един целебен сок, с който се надяваше да възвърне силите на нещастния англичанин. Досега неговите усилия да сътвори ефикасен лек изглежда бяха отишли на вятъра. Но младият Бедфорд, тъй или иначе, бе все още жив.

Кристофано каза, че е намерил останалите наематели в много добро здраве, с изключение на Доменико Стилоне Приазо и Помпео Дулчибени: неаполитанецът се беше събудил с мехурчета по устните, докато на застарелия благородник му излезли хемороиди, несъмнено поради вечерята с кравешките вимета. Лечението, обясни той, било едно и също в двата случая: за целта щяхме да приготвим така наречения „каустик“.

— Умъртвява гнилостните и разяждащи язви, каквито са херпесът и хемороидите — каза той накратко и после ми нареди: — Вземи много силен оцет.

След това смеси оцета с арсен на кристали, амонячна сол и живачен сублимат. Разбърка всичко и го остави да ври в едно гърне.

— Добре. Сега трябва да изчакаме да се изпари половината оцет. После ще се кача при Стилоне Приазо, за да му изсуша пришките с каустика. Ти междувременно можеш да приготвиш обяда: вече ти подбрах от зимника токачки, подходящи за състоянието на нашите наематели. Сготви ги с корени от магданоз, докато добият златист цвят, и ги гарнирай с бульон и натрошен хляб.

Запретнах ръкави. Когато каустикът стана готов, Кристофано ми даде последни разпореждания, преди да се качи при Стилоне Приазо:

— За Дулчибени ще имам нужда от теб. Впрочем ще ти помогна да разнесеш яденето, така ще свършиш по-бързо, защото наемателите на тази странноприемница обичат да се задържат и да си приказват малко прекалено дълго с теб — завърши той с многозначителен тон.

След обяда отидохме да нахраним Бедфорд. После се заехме с моя господар. На Пелегрино уханието на пречистващото ястие, приготвено за него лично от лекаря, което, честно казано, имаше вид на някаква странна сивкава каша, като че ли не се услаждаше особено. Но поне моят господар изглеждаше по-жизнен. Бавното и постепенно подобрение през последните часове не опровергаваше моите надежди, че ще се съвземе напълно. Помириса кашата, после се огледа наоколо, затвори десницата си в юмрук и я вдигна, поднасяйки ритмично палец към устата си. Беше недвусмисленият жест, с който Пелегрино имаше навик да изобразява желанието да си пийне.

Канех се да го подканя да бъде по-разумен и търпелив поне за още няколко дни, но Кристофано ме спря с ръка.

— Не забелязваш ли по-голямото присъствие на духа? Духът извиква дух^[3]: Разбира се, че можем да му позволим половин чаша червено вино.

— Но нали пи на воля до деня, в който се разболя!

— Именно. Виното трябва да се пие с мярка: то подхранва, помага на храносмилането, произвежда кръв, успокоява, разнежва, доставя радост, прояснява ума и дарява жизненост. Ето защо отиди в килера да вземеш малко червено винце, момче — каза той нетърпеливо, — защото една чашка ще бъде от голяма полза за Пелегрино.

Докато вече слизах по стълбите, лекарят ми извика зад гърба:

— Обаче, моля ти се, да е студено! В Месина, след като започнаха да използват сняг, за да изстудяват виното и храните, спряха чумните трески, причинени от затлачването на първите вени — оттогава всяка година умират с хиляда души по-малко!

Уверих Кристофано — освен с хляба и меховете с вода, редовно ни зареждаха и с пресован сняг.

Върнах се от зимника с малка гарафа добро червено вино и чаша. Едва успях да я напълня, когато лекарят обясни, че вината на моя господар се състояла в безмерната употреба на вино, която прави човека безумен, глупав, похотлив, словоохотлив и кръвожаден. Умерено пиели например Август и Цезар, докато непоправими пияници били Клавдий, Тиберий, Нерон и Александър, който, след напиванията си, понякога спял и по два дни непрекъснато, докато дойдел на себе си.

След което взе чашата и погълна повече от половината на една глътка:

— Не е лошо: здраво и благо — каза той, вдигайки над носа си чашата с малкото останала течност, наблюдавайки искрящия рубинен цвят. — И, както казвах, точната доза вино променя природните недостатъци и ги превръща в предимства, поради което нечестивецът става благочестив, скъперникът — щедър, горделивецът скромен, мързеливецът пъргав, срамежливият дързък — мълчаливостта и леността на ума виното превръща в остроумие и красноречие.

Изпи до дъно чашата, напълни я отново и я изгълта набързо.

— Но горко на онзи, който пие след изпълнението на телесните функции и след половия акт — предупреди той, докато с опакото на ръката си бършеше устни, а с другата ръка си наливаше за трети път. — По-добре е да пиеш, след като си ял горчиви бадеми и зеле или пък, ако след основното ядене си ял дюли, мармалад от дюли, миртови зърна и други затягащи храни.

Най-сетне той даде няколко глътки и на бедния Пелегрино.

 

После отидохме при Дулчибени, който като че ли се раздразни, като ме видя да придружавам Кристофано. Скоро разбрах защо: лекарят го помоли да оголи срамните си части. Възрастният гост ми хвърли един поглед и започна да мърмори. Разбрах, че присъствието ми го смущава и се обърнах. Кристофано го увери, че нямало да се наложи да се излага пред погледа ми, и определено не трябвало да се срамува от него, който беше лекар. После го помоли да застане на леглото на колене, подпрян на лакти, за да може да лекува по-лесно пришките му. Дулчибени, макар и с нежелание, се съгласи, като не пропусна преди това да си вземе табакерата. Кристофано ме накара да се наведа пред Дулчибени, та да го държа за раменете, за да не мърда. След малко лекарят щеше да започне да маже хемороидите е каустика: едно рязко движение на пациента можеше да излее течността върху копчетата или крачолите, повреждайки ги мигновено. Чул предупрежденията на лекаря, Дулчибени потисна с усилие една тръпка и нервно взе една щипка от прахчето, с което не се разделяше.

Кристофано започна делото си. В началото, както се очакваше, Дулчибени се гърчеше поради горенето от мехлема и надаваше кратки, потиснати викове. За да го разсейва, лекарят се опита да подхване разговор, питайки го кой е родният му град, как така е дошъл „При оръженосеца“ от Неапол и така нататък, сиреч всички ония въпроси, които от предпазливост аз все още не му бях задал. Дулчибени (както абат Мелани беше предположил) отговаряше едносрично, като оставяше темите за разговор да умрат една след друга, без да спомене нещо, което би могло да ми бъде от полза. Тогава лекарят засегна най-популярната тема през тези дни, тоест обсадата на Виена, и го попита какво се е говорило в Неапол.

— Не знам — каза Дулчибени лаконично, както и предполагах.

— Но затова се говори от месеци в цяла Европа. Според вас кой ще победи: християните или неверниците?

— Едновременно двете страни и никой — отвърна Дулчибени с явно нежелание.

Запитах се дали и по този повод, след като лекарят и аз излезехме от стаята му, Дулчибени щеше да подхване разпалена самотна реч по темата, която сега уж го отегчаваше.

— Какво имате предвид? — все пак настоя Кристофано, докато манипулациите му изтръгваха охкания от Дулчибени. — В края на една война, ако не се сключи взаимоизгоден договор, винаги има победител и победен.

Пациентът се сви рязко и успях да го задържа, чак след като го хванах за яката. Не разбрах дали болката го накара да избухне така яростно — каквото и да беше, този път Дулчибени предпочете събеседник от плът и кръв пред собственото си отражение в огледалото.

— Какво знаете вие! Толкова се говори за християни и османски турци, католици и протестанти, правоверни и неверници, като че правоверни и неверници съществуват наистина. Всичките до един обаче по един и същ начин сеят семето на омразата между отделните части от тялото на Църквата: тук римските католици, там привържениците на галиканизма, и така нататък. Но алчността и жаждата за власт не изповядват друга вяра, освен вярата в самите себе си.

— Но моля ви се! — намеси се Кристофано. — Да кажете, че християни и турци са едно и също нещо… само ако ви чуеше отец Робледа!

Дулчибени не го слушаше. Докато гневно тъпчеше в носа си част от съдържанието на табакерата, от която се сипеше прах по пода, гласът му се извисяваше яростно, като че реагираше на мъчителното горене на пришките. Докато го държах да не мърда, се опитвах да не задържам погледа си върху него — нещо крайно трудно в положението, в което се намирах.

В един определен момент суровият пациент отново започна да сипе хули върху Бурбоните и Хабсбургите, но и срещу Стюартите и Уилям Оранжки, както вече го бях чул да прави в острата си и самотна обвинителна реч срещу техните безчестни бракове. Лекарят, като добър тосканец, отрони някоя дума в защита на Бурбоните (сродени с Великия херцог на Тоскана, негов господар), но той му се възпротиви, говорейки с особена ненавист срещу Франция.

— Къде отиде старата феодална аристокрация, символ и гордост на тази нация? Какво си мислите, че са благородниците, които днес се тъпчат във Версай, ако не копелетата на кралете? Конди, Конти, Бофор, херцог дю Мен, херцог Вандом, Тулузкият херцог… Наричат ги принцове по кръв. Но коя кръв? Тази на курвите, попаднали в леглото на краля-слънце или в това на дядо му Анри Наварски!

Последният, продължи Дулчибени, нападнал Шартр само за да спечели Габриела Д’Естре, която, преди да му се отдаде, поискала баща й да бъде назначен за управник на града, а брат й — за епископ. Д’Естре успяла да се продаде на краля за собственото си тегло в злато, макар и да била ветеранка от леглата на Анри III (от когото старият Д’Естре бе спечелил шест хиляди скуди за услугата), на банкера Замет, на херцог дьо Гиз, на херцог дьо Лонгвил и на херцог дьо Белгард. И всичко това независимо от съмнителната слава на баба й, любовница на Франсоа I, на папа Климент VI и на Шарл дьо Валоа.

— Защо да се чудим — продължаваше Дулчибени — че големите феодали на Франция пожелаха да очистят кралството от тези мръсотии и поръчаха убийството на Анри Наварски? Но бе твърде късно! Сляпото могъщество на властелините оттогава насам щеше да ги помете и да ги смаже без никаква милост.

— Струва ми се, че преувеличавате — възрази Кристофано, вдигайки поглед от деликатната си дейност и наблюдавайки с притеснение разгорещения пациент.

Всъщност и на мен ми се струваше, че Дулчибени преувеличава. Разбира се, той се измъчваше от мъчителното горене с каустик. И все пак кротките и небрежни възражения на лекаря изобщо не заслужаваха неговите изблици на пламенен гняв. Трескавото треперене на крайниците говореше, че в действителност Дулчибени бе жертва на някакво особено състояние на нервна превъзбуда. И не успяваха да го усмирят и постоянните пощипвания от табакерата. Обещах си да разкажа всичко, колкото е възможно по-скоро, на абат Мелани.

— Като ви слуша човек — добави после Кристофано — ще си каже, че няма нищо хубаво във Версай, а и в който и да било двор.

— Версай, казвате вие, именно Версай, където всеки ден се поругава благородната кръв на праотците! Къде са едновремешните рицари? Ето ги там, всичките наблъскани от Всехристиянския крал и от неговия лихвар Колбер в един-единствен дворец, всички заети да разпиляват приходите си в танци и лов, вместо да защитават земите на славните си предци.

— Но нали така Луи XIV сложи край на заговорите — възрази Кристофано. — Кралят, неговият дядо, умря, намушкан с нож, баща му бе отровен, а самият той като дете бе заплашван от благородниците на Фрондата, вдигнали се на бунт!

— Вярно е. Така обаче си присвои техните богатства. И не разбра, че благородниците, някога разпръснати из цяла Франция, наистина застрашаваха краля, но бяха също така неговата най-добра защита.

— Какво искате да кажете?

— Всеки владетел може да управлява добре своето кралство, само ако има във всяка провинция по един васал. Всехристиянският крал направи обратното: събра цялата аристокрация в едно единствено тяло. А едно тяло има само един врат: когато дойде денят, в който народът ще поиска да му го пререже, един-единствен удар ще бъде достатъчен.

— Стига, моля ви се! Това със сигурност не може да се случи — каза Кристофано разгорещено. — Народът на Париж никога няма да отреже главата на благородниците. А кралят…

Дулчибени продължи, без да слуша своя събеседник:

— Историята — почти изкрещя той, като ме накара да подскоча — не ще има милост към тези чакали с корона, изхранващи се от векове с човешка кръв и детеубийства; злостни потисници на един робски народ, който са изпращали в кланицата всеки път, когато убийствената им ярост е била подбуждана от някаква долна и непристойна страст.

Бе произнесъл всяка сричка разпалено и гневно, с посинели и свити устни и с нос, целия напрашен от многобройните смъркания.

Кристофано реши да не възразява: явно присъствахме на изблика на един помрачен ум. Освен това лекарят вече беше привършил мъчителните си задължения и мълчаливо постави фини платнени кърпи на задника на стария човек, който с дълбока въздишка се строполи изтощен на леглото. И остана така, без късите до коляно панталони, докато излязохме.

* * *

Веднага, щом разказах за пространните излияния на Дулчибени, Ато нямаше съмнения:

— Отец Робледа е разбрал правилно: ако той не е янсенист, значи никой не е.

— Защо сте толкова сигурен?

— По две причини. Първо: янсенистите мразят йезуитите. А струва ми се, че речта на Дулчибени срещу йезуитите, която ми предаде преди няколко дни, беше доста ясна. Йезуитите са шпиони, предатели, фаворити на папите и така нататък — обичайната пропаганда срещу ордена на свети Игнаций.

— Искате да кажете, че това е лъжа?

— Напротив: всичко е напълно вярно, но само янсенистите имат куража да го разправят наляво и надясно. А и нашият Дулчибени не се страхува, още повече, че единственият йезуит наоколо е този подлец Робледа.

— А янсенистите?

— Янсенистите казват, че Църквата в началото е била по-чиста, както поточетата в близост до извора. Според тях някои от истините на Евангелието вече не са толкова очевидни, както някога. За да се върнем към Истинната Църква от самото начало, трябва да се подложим на сурови изпитания: покаяние, смирение, лишения; и докато понасяме всичко това, трябва да се оставим в милостивите Божии ръце, отказвайки се завинаги от света и поднасяйки се в жертва на Божествената любов.

— Отец Робледа ми каза, че янсенистите обичат да живеят в самота…

— Точно така. Клонят към аскетизма, към суровите и непорочни нрави: и ти са забелязал как Дулчибени закипява от възмущение всеки път, щом Клоридия го доближи… — подсмихна се абатът. — Напълно естествено е янсенистите да мразят безпределно йезуитите, които от своя страна си позволяват всякаква свобода на мисъл и действие. Знам, че в Неапол има доста голям кръг последователи на Янсений.

— Значи заради това Дулчибени се е установил в този град.

— Възможно е. Жалко, че още от началото, заради някои теологически спорове, които сега няма да ти обяснявам, янсенистите са били обвинени в ерес.

— Да, знам. Дулчибени може да е еретик.

— Остави го сега — това не е важно. Да видим втория повод за размисъл.

— А именно?

— Цялата тази омраза към принцове и властници. Това виждане е, как да кажа, даже прекалено янсенистко. Идеята-фикс за кръвосмешението при кралете, че те се женят за уличници и плодят копелета; и благородниците, които изневеряват на своето възвишено призвание и стават мекушави. Това са теми, които подстрекават към бунт, размирици, въоръжени сблъсъци.

— Е, и?

— Нищо. Струва ми се странно: откъде идват и най-вече къде могат да ни доведат тези думи? За него знаем много, и същевременно много малко.

— Може би подобни идеи имат нещо общо с четирите числа, братята и стопанството.

— Искаш да кажеш загадъчните формули, които ги чухме да си разменят с Тиракорда? Възможно е — ще разберем тази нощ.