Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (11)

Пети ден
15 септември 1683

След като оставих Стилоне Приазо, се върнах изтощен в стаята си. Не зная откъде тогава ми дойдоха сили да попълня дневника си, но успях. Огледах вече изписаните страници. Обобщих отчаяно резултатите от скромните разследвания, които бях провел сред наемателите на „Оръженосеца“ — какво бях открил? Практически нищо. Всеки сгоден случай се беше оказал фалшива тревога. Бях научил факти и обстоятелства, които нямаха почти никаква връзка с тъжната кончина на синьор дьо Муре и които даже често ме хвърляха в още по-голямо душевно объркване.

Но какво знаех в крайна сметка за Муре, запитах се, докато от пусках бавно глава върху ръката си, седнал все още на писалището. Покрити от наметалото на съня, мислите се рееха надалеч, но не се оставяха да бъдат пропъдени.

Муре бе французин, стар и болен, и зрението му беше вече доста слабо. На години трябва да беше между шейсет и седемдесет. Беше придружаван от младия музикант-французин Девизе и от Помпео Дулчибени. Изглежда се радваше на доста високо обществено положение и на много добро финансово състояние в миналото. Това пък контрастираше подчертано с ужасно лошото му здраве — сякаш му се бе наложило да понесе дълготрайни страдания.

И после, защо един благородник като него е трябвало да отсяда „При оръженосеца“?

Знаех от Пелегрино, че кварталът Понте, където се намираше странноприемницата, вече от доста време не беше районът на скъпите странноприемници, който сега се разполагаше около площад „Ди Спаня“. Пребиваването „При оръженосеца“ беше може би по-удобно за човек, разполагащ със скромни средства. Или за някой, който иска да избегне близостта със високопоставени съседи, но защо?

Освен всичко останало дьо Муре никога не излизаше от странноприемницата, освен на свечеряване и то само за кратки разходки в околностите — със сигурност не по-далеч от площад „Навона“ или площад „Фиамета“…

Площад „Навона“, площад „Фиамета“ — слепоочията ми започнаха да пулсират мъчително и, след като с големи усилия се надигнах от стола, се строполих като труп на леглото си.

 

Когато се събудих на следващата сутрин в същата поза, вече беше ясен ден. Някой чукаше на вратата. Беше Кристофано, ядосан, задето в този час не се бях заел с нито едно от своите задължения.

Седнах на ръба на леглото с ужасно нежелание, след като бях спал прекалено малко. В панталоните си усетих газетата с хороскопи, който корписантарите бяха отмъкнали от Стилоне Приазо. Все още се намирах под въздействието на необикновените събития от току-що отминалата нощ: пътешествието из подземията, изпълнено с несигурност и изненади, преследването на Стилоне и най-накрая разказа на неаполитанеца за страховитите премеждия на абат Моранди и Кампанела, който изслушах в последните часове преди зазоряване. Толкова разнообразните впечатления за сетивата и за духа бяха все още живи в мен, независимо от умората, която ме надвиваше, когато отворих мързеливо книжлето. Може би и заради силната болка в главата, не устоях на изкушението да се отпусна отново на леглото, поне за няколко минути — така си казах. И се заех да разглеждам книжката.

 

В началото имаше едно дълго и написано на висок стил посвещение на някой си посланик Буонвизи, а после, от другата страна, едно също толкова дълго въведение към читателя.

После имаше таблица, озаглавена „Изчисление на появата на слънцето“, която също прескочих. Най-накрая намерих едно „Общо слово върху 1683-та година“:

Ще начене по начин сходен с практиката на Светата Църква Кат, Римска в петък, ден първи от Януари, и според астрономическия стар стил, когато Слънцето изпълни цялата обиколка на дванадесетте знака на зодиака, и ще се завърне наново в първата граница на знака на Овена, защото Fundamentum principale in revolutionibus annorum mundi et introitus Solis in primum punctum Arietis^[1]. И тъй ето поради защо посредством тиконичната система…

Изгубил търпение изоставих това щедро излияние на астрологическа мъдрост. Прочетох малко по-нататък, че през годината щяло да има четири затъмнения (от които обаче никое не можеше да се наблюдава от Италия) и после една таблица с цяла купчина номера, за мен напълно загадъчни, озаглавена „Право издигане на небесния образ на зимата“.

Бях обезнадежден. Всичко ми изглеждаше изключително сложно. Бях се заел сам с търсене на някакво предзнаменование за настоящата година, а освен това, нямах и много време. Най-накрая открих едно обещаващо заглавие „Лунни месеци и комбинации и други аспекти на планетите за годината 1683“. Бях попаднал най-сетне на подробни предвиждания, разделени по сезони и месеци, които се отнасяха за цялата година. Прелистих страниците, докато най-накрая не намерих четирите седмици на септември:

Сатурн владее осмия дом, което застрашава много старческата възраст с опасности за живота.

Това ме притесни. Предсказанието се отнасяше за първата седмица на месеца, но беше сигурно, че само няколко дни след това старият Муре бе починал при загадъчни обстоятелства. Прелистих набързо в търсене на втората седмица, при положение, че Муре бе умрял на 11-ти, и съвсем скоро погледът ми се спря на следното:

Относно болестите, Юпитер владее шестия дом, който ще опита да дари здраве на мнозина боледуващи; но Марс в огнен знак, противоположен на Луната показва желание да покоси мнозина със зловредни трески и отровни болести, тъй като относно подобно разположение бе написано Lunam opposite Martis morbos venenatos inducit, sicut in signis igneis, terminaturque cito & raro ad vitam^[2]. Сатурн владее осмия дом, което застрашава много старческата възраст с опасности за живота.

Не само бе предсказал, че старците отново бяха застрашени от Сатурн, познавайки с точност смъртта на синьор дьо Муре, но бе предвидил също така мъката, която моят господар и Бедфорд щяха да понесат поради „зловредни трески и отровни болести“. Без да се брои, че намекът за отровата засягаше възрастния французин повече от всеки друг.

Върнах се няколко реда по-назад и започнах да чета от първата седмица с намерението да не се отделям от четенето, дори и когато Кристофано дойдеше да почука отново.

 

Мъките, които ще се заредят под разположението на звездите през тази седмица, ще бъдат нам изпратени от Юпитер, владетеля на царския дом, който, за да се намери в четвърти дом със Слънцето и Меркурий, се опитва да извади на бял свят едно тайно съкровище: същият Меркурий, облагодетелстван от Юпитер в земен знак, означава отприщване на подземни огньове, и трусове със страх и уплах за човешкия род; ето за туй така бе написано: Ео item in terrae cardine & in signo terreo fortunatis ab eodem cadentibus dum Mercurius investigat eumdem, terraemotus nunciat, ignes de terra producit, terrores & turbationes exauget, minerias & terrae sulphura corrumpit^[3]. Сатурн в трети дом, господар на седми, обещава смъртност голяма посредством сражения, и нападения на градове, а за да бъде в квадрат на Марс, предсказва капитулация на голям град, и това според Али и Леополд Австриеца.

 

Макар и с известни усилия (включително и поради високопарните препратки към големи имена от астрологическата наука), успях да разбера. И отново ме полазиха тръпки. В действителност, в предсказанието за откриването на едно тайно съкровище и за отприщването на подземните огньове и земетресенията с ужас и страх за човешкия род, разпознах без сянка на съмнение най-скорошните събития, разиграли се „При оръженосеца“.

Какво беше „тайното съкровище“, което щеше да излезе на бял свят през първите дни на месеца, ако не загадъчните писма, скрити в кабинета на Колбер и отмъкнати от Ато малко преди смъртта на министъра, настъпила именно на 6-ти септември? Всичко изглеждаше от ясно по-ясно и ужасяващо в своята неоспоримост. Освен това датата на кончината на Колбер, който със сигурност не беше умрял млад, съвпадаше със заплахите за живота на старите, за които говореше вестника.

„Земетресенията и подземните огньове“ също ми бяха добре познати. Не можех да не мисля за грохота, който в началото на месеца чухме да идва от килера. Ужасният тътен ни бе накарал да се уплашим от настъпването на някое земетресение, докато за късмет беше оставил след себе си само една пукнатина в стената на стълбите на първия етаж. Но едва се разминахме с това Пелегрино да не получи удар.

А какво да кажа за „голямата смъртност посредством сражения и нападенията на градове“, както бяха предвидили „Али и Леополд Австриеца“? Кой не би разпознал в това битката срещу Турчина и обсадата на Виена? Самите имена на двамата големи астролози смущаващо извикваха в мисълта австрийския император Леополд и следовниците на Мохамед. Обхвана ме ужас, не посмях да продължа да чета по-нататък и веднага се върнах на предишните страници. Спрях се на месец юли, където, както и очаквах, се предвиждаше османското настъпление и началото на обсадата:

Слънцето в десети дом означава… подчинение на народи, републики и на близки земи на един по-могъщ, граничещ с тях, и така казва Али…

Точно в този миг на вратата ми почука Кристофано.

Скрих астрологическата брошура под дюшека и излязох, бърз като мълния. Повикването на лекаря беше дошло като един вид освобождение: точността, с която събитията бяха отгатнати от автора на вестника (и най-вече тъжните и зловещите от тях) ме бе потресла.

В кухнята, докато приготвях обяда и същевременно помагах на Кристофано в приготовлението на някои лекове за Бедфорд, продължавах да премислям нещата. Трябваше спешно да разбера: струваше ми се, че по някакъв начин съм затворник на планетите и че животът на всички нас, в „При оръженосеца“, както и във Виена, се гърчеше напразно в една фатална хватка, в една невидима фуния, която щеше да ни изведе там, където може би не искахме да отидем, докато нашите отчаяни и изпълнени с вяра молитви се лутаха в забравата на едно черно и необитаемо небе.

— Какви сенки имаш под очите, момче! Да не би да не си спал през тези нощи? — попита Кристофано. — Много е лошо да се спи малко — ако мисълта и сърцето не спират да будуват, то порите не се отварят и не позволяват да се изпарят соковете, развалени от тегобите на деня.

Признах, че, да, всъщност не спях достатъчно. Тогава Кристофано ме предупреди, че той не можел да се справи сам без моите услуги, и особено сега, когато с моя помощ най-накрая успяваше да поддържа наемателите в добро здраве. И наистина, добави той, за да ми даде кураж, всички до един бяха похвалили моята работа като негов помощник.

Лекарят очевидно бе в неведение относно факта, че все още не бях приложил никакво лечение нито на Помпео Дулчибени, нито на младия Девизе, нито на Стилоне Приазо, с когото на всичкото отгоре бях прекарал почти цяла нощ. И че следователно поне здравето на тези трима наематели се дължеше на майката природа, а не на неговите лекове.

Кристофано обаче възнамеряваше да стори още нещо — канеше се да ми приготви лек за сън.

— Изпитан е в цяла Европа, и то хиляди пъти. Помага на съня и на по-голямата част от вътрешните болести на тялото, като освен това пропъжда почти всички видове болежки. Ако реша сега да ти разкажа чудесата, които съм сторил с него, няма да ми повярваш изобщо увери ме тосканецът. — Нарича се liquor magniis или магниликоре и се приготвя също във Венеция, в аптеката при „Мечката“, на площад „Санта Мария Формоза“. Приготовлението е доста дълго, но може да бъде завършено само през месец септември.

И с усмивка извади от торбите си, чието съдържание вече бе заело кухненската маса, и един странен глинен съд.

— Приготовлението на магниликоре започва напролет, като се сгреят двайсет либри обикновен зехтин с две либри отлежало бяло вино…

Докато Кристофано изброяваше, както обикновено с влудяващо усърдие, съставки и чудодейни качества на своята рецепта, моята мисъл продължаваше да се лута.

— …и сега, през септември, ще прибавим балсамова трева и солидно количество от фината ракия на съдържателя Пелегрино.

Откъснах се грубо от мислите си при новината за допълнителното разграбване на килера на моя господар макар и с медицински цели. Кристофано забеляза моето невнимание.

— Момче, какво толкова мъчи сърцето и мисълта ти?

Разказах му, че тази сутрин се бях събудил с една тъжна мисъл: ако, както твърдяха някои, нашият живот се управлява от планетите и звездите, тогава всичко е напразно, включително и лекарствата, които самият Кристофано приготвяше с такъв труд. Но веднага се извиних, оправдавайки празнодумството си с умората.

Той ме погледна учуден и каза с известно съчувствие:

— Не разбирам откъде са ти дошли наум тези въпроси, но не говориш безсмислици. Даже напротив — самият аз вземам много присърце астрологията. Знам, че много лекари се присмиват на тази наука и им отвръщам с онова, което е написал за тях Гален, а именно medici Astrologiam ignorantes sunt peiores speculatoribus et homicidis: лекарите, не познаващи астрологията са по-лоши от измамниците и убийците. Без да броим казаното от Хипократ, Скотус^[4] и безброй други учени автори, към които се присъединявам, за да осмея на свой ред скептичните колеги.

И така Кристофано, докато се мъчеше да завърши според рецептата приготовлението на „магниликоре“, ми съобщи за мнението на някои, че черната чума била следствие на пресичането на пътищата на Сатурн, Юпитер и Марс, настъпило на 24 март 1345-та и че първата епидемия на френската болест^[5] е била причинена от засичането на Марс и Сатурн.

— Membrum ferro ne percutito, cum Luna signum tenuerit, quod membro illi dominatur — изрецитира. — Значи всеки хирург да избягва да реже дадения крайник, дето отговаря на зодиакалния знак, в който се намира Луната в съответния ден, особено ако е засегната от Сатурн и Марс, които са планети зловредни за здравето. Пример: ако хороскопът на болния предвижда злощастен край за някоя негова болест, лекарят може да се опита с право да го спаси, като го лекува в дните, които звездите посочват като най-благоприятни.

— Значи на всяко съзвездие на зодиака отговаря една определена част на тялото?

— Разбира се. Когато Луната се намира в Овен, а Марс и Сатурн са й противоположни, трябва да се пропускат операциите, предвидени за главата, лицето и очите; в Телец — на врата, тила и гърлото; в Близнаци — на раменете, ръцете и китките; в Рак — на гърдите, дробовете и стомаха; в Лъв — на сърцето, на гърба, на черния дроб; в Дева — корема; във Везни — пищялите, кръста, пъпа и червата; в Скорпион — пикочния мехур, срамната кост, кръстната кост, гениталиите и задника; в Стрелец — бедрата; в Козирог — колената; във Водолей — краката; в Риби, ако не греша, стъпалата и петите.

Добави после, че най-подходящото време за едно добро пречистване е, когато луната се намира в Скорпион или Риби. А пък трябвало да се избягва вземането на лекарства, когато луната се намира в човекообразните знаци, свързани с някоя планета, движеща се противоположно на слънцето, защото тогава пациентът рискува да повърне лекарството и да понесе други вредни промени.

— „Луна във знаците човеколични, за болни значи случки непривични“, както ни учи преславният Хермес^[6]. И това важеше особено за тази година, която през пролетта и зимата имаше четири планети в противоположно движение, три от които в знаците с човешки образ.

— Но тогава нашият живот се свежда до борбата между планетите.

— Не, даже напротив, това показва, че с помощта на звездите, както впрочем и с всичко останало от делото на Твореца, човекът може да съгради собственото си щастие или собственото си падение. Негова задача е да приложи добре интуицията, интелекта и мъдростта, които Бог му е дарил.

Обясни ми, че според неговия лекарски опит, влиянията на планетите показвали своето рода тенденция, предразположения, склонности, но никога, никога някакъв задължителен път.

Тълкуванието на Кристофано не отричаше въздействието на звездите, но потвърждаваше отново свободната воля на човека и най-вече превъзходството на Божествената воля. Полека-лека се почувствах малко по-спокоен.

Междувременно бях привършил със задачите си. За обяд бях приготвил една хлебна супа с оризово брашно, парченца от пушена есетра, лимонов сок, посипана накрая обилно с канела. Но до вечерята оставаха няколко часа, затова Кристофано ме остави свободен. Все пак не забрави да ми връчи шишенце със своя „магниликоре“ с наставлението да пия само по една капка и да наръсвам с него гърдите си преди лягане, така че да вдишвам здравословните изпарения и да се радвам на добър сън.

— Не забравяй, че е много подходящ също и за лекуването на всякакъв тип наранявания. Не помага обаче на мъките от френската болест — болните от нея, поели „магниликоре“, получават изключително остри спазми.

* * *

Качвах се нагоре по стълбите, когато на първия етаж чух отглас от звуците, които излизаха изпод пръстите на Девизе — той отново изпълняваше рондото, което толкова ме завладяваше и което изглежда така чудодейно усмиряваше духовете.

Когато стигах до втория етаж, чух някой да шепне името ми. Показах се в коридора и в дъното, през притворената врата забелязах червените чорапи на абат Мелани.

— Имам нужда от твоя сироп. Миналия път ми се отрази много добре — каза той полугласно, опасявайки се, че Кристофано е наблизо, докато ме подканваше с нервни жестове да вляза в стаята му, където се оказа, че не трябва да му давам никакъв сироп, а ме очакват важни новости.

Преди да затвори вратата зад гърба ми, абатът наостри за последен път уши, разнежен от далечния отглас на рондото.

— Ах, силата на музиката — прошепна той запленен. След това се насочи с пъргава крачка към писалището:

— Сега да се върнем към нашите работи, момче. Виждаш ли? В тези няколко листа е вложен повече труд, отколкото някога би могъл да си представиш.

По средата на масата старателно беше подредена купчина от ръкописно изписани листа, които го бях видял да заключва с леко смущение по време на предишното ми посещение.

Обясни ми, че от доста време пишел пътеводител на Рим за френските посетители, тъй като смяташе, че тези, които сега се намирали на пазара, не отговаряли на нуждите на пътешествениците, нито пък отделяли необходимото внимание на античните постройки и на произведенията на изкуството, на които човек можеше да се наслаждава в седалището на папската власт. Показа ми последните страници, които беше написал в Париж, с дребен и изискан почерк. Ставаше дума за тава, посветена на църквата „Сант’Атанасио деи Гречи“.

— И какво? — попитах озадачено, докато сядах.

— Надявах се да използвам свободните си часове през това пребиваване в Рим, за да завърша моят пътеводител. Тази сутрин, тъкмо започвах да работя, когато ми дойде едно просветление.

 

Тогава той ми разказа, че преди четири години, през 1679, именно в църквата „Сант’Атанасио“, имал неочаквана и чудновата среща. След като се спрял известно време пред изисканата фасада, дело на Мартино Лонги, влязъл вътре и започнал да разглежда едно прекрасно платно на Трибалдези в един страничен параклис. Внезапно, подскачайки от уплаха, усетил до себе си присъствието на непознат.

В полумрака забелязал някакъв възрастен свещеник. По шапката на главата личало, че е йезуит. Бил доста прегърбен и страдал от някакъв лек, но непрестанен тремор на тялото и ръцете. Подпирал се на бастун, но отстрани две млади прислужнички го държали под ръка и облекчавали усилията му при ходенето. Имал бяла, добре поддържана брада. Бръчките били издълбали безпощадно челото и бузите му. Сините му, остри като ножове очи оставяли впечатлението, че преди години не са му липсвали проницателност и дар-слово.

Йезуитът впил поглед в очите на Ато и изрекъл със слаба усмивка: „Какъв поглед… да, наистина магнетичен.“

Абат Мелани, леко смутен, хвърлил въпросителен поглед към двете спътнички на стария свещенослужител. Прислужничките обаче си замълчали, като че не дръзвали да говорят без разрешението на беловласия старец.

Изкуството на магнетизма е много важно в този широк свят — продължил йезуитът, — а ако бъдеш също майстор в Гномическата Катоптрика, сиреч в Новата Огледална Хорологиография, ще можеш да си спестиш всяко Въведение в Историята на Коптите.

Двете прислужнички мълчали смутени, като че ли изпитвали това неудобство не за първи път.

— Ако после поемеш по Екстатичния Небесен Път — подхванал пак старецът с креслив глас, — няма да имаш нужда от Малтийски Места за Небесно Наблюдение или от Физикомедицински Въпроси, защото Великото Изкуство на Светлината и Тъмнината, разтворено в Диатрибата за Чудотворните Кръстове и от Новата Полиграфия, ще те дари с цялостната Аритмология, Музургия и Фонургия, от които имаш нужда.

Абат Мелани запазил мълчание, неподвижен.

— Но Изкуството на магнетизма не може да се изучи, защото то е част от човешконатуралното — аргументирал се впоследствие старият прелат. — Магнитът е магнетичен. Да, това да. Но Vis Magnetica^[7] струи също от лицата. И от музиката, но това ти е известно.

— Познавате ме значи? — бе попитал Ато Мелани, като предположил, че старецът знае, че е певец.

— Магнетичната сила на музиката ти виждаш в тарантулите — продължи непознатият, сякаш Ато не бил казал нищо. — Тя може да излекува тарантулирания и може да излекува много други неща. Разбра ли?

Преди Ато да има време да отговори, старецът избухнал в звучен смях, който го разтърсвал отвътре в едно постоянно натрупване на спазми. Трепетът го разтърсил мощно, от главата до петите, и младите придружителки трябвало да го държат здраво, за да не изгуби равновесие. Налудничавият изблик на радост на моменти изглежда граничел с дълбока мъка и изменял гротескно чертите на неговото лице, а сълзите му се леели безспирно.

— Но внимавай — продължил със сетни сили йезуитът своето празнодумство, — магнитът се загнездва също и в Ерос и оттам може да избликне грехът, а ти имаш магнетично око, но Господ не иска греха, Господ не иска! — и вдигнал бастуна, опитвайки се непохватно да удари абат Мелани.

В този момент двете прислужнички го възпрели. Едната от тях успокоила стареца, отвеждайки го към изхода на църквата Неколцина вярващи, откъснати от молитвата, наблюдавали с любопитство сцената. Абатът попитал едната от двете девойки: „Защо е дошъл при мен?“

Момичето, преодолявайки смущението, типично за простите хорица, обяснило, че старецът често се приближавал до непознати и им досаждал със своите излияния.

— Немец е. Написал е много книги и сега, когато вече не е на себе си, повтаря непрекъснато заглавията. Неговите събратя се срамуват от него, много често бърка живите с мъртвите. Позволяват му да излиза рядко. Но не винаги е в това състояние — аз и сестра ми обикновено го придружаваме в разходките, и понякога го заварваме напълно на себе си. Даже пише писма, които ни връчва, за да ги изпратим.

Абат Мелани, в началото раздразнен от натрапчивостта на стареца, най-накрая се трогнал от тази тъжна история.

— Как се казва?

— Добре познат е в Рим — отец Атанасиус Кирхер.

 

Изненадата ме разтърси от глава до пети.

— Кирхер? Но не беше ли той ученият йезуит, който твърдял, че е открил тайната на чумата? — извиках превъзбудено, спомняйки си, че именно за Кирхер бяха спорили ожесточено наемателите на странноприемницата в началото на нашето затворничество.

— Точно така — потвърди Ато. — Но може би е дошъл моментът да узнаеш кой беше в действителност Кирхер. Иначе няма да можеш да схванеш останалото.

И тъй, най-сетне Ато Мелани ми помогна да разбера колко бляскава е била едно време звездата на Кирхер и на неговите неизчерпаеми познания и защо толкова много години подред всяка негова дума се записвала като съкровището на най-мъдрия измежду оракулите.

Отец Атансиус Кирхер дошъл в Рим по покана на папа Урбан VIII Барберини, който чул в университетите на Вюрцбург, Виена и Авиньон да се говорят най-невероятни неща за неговата начетеност. Владеел двадесет и четири езика, повечето от които научени по време на дълги пребивавания на Изток, а в Рим донесъл със себе си огромно количество арабски и халдейски ръкописи, заедно с обширна сбирка от йероглифни писания. Освен това познавал в дълбочина теологията, метафизиката, физиката, логиката, медицината, математиката, етиката, аскетиката, правото, политиката, тълкуванието на писанията, изкуството на дебата, моралната теология, реториката и изкуството на комбинациите. Няма нищо по-хубаво от познаването на Цялото, казвал обикновено той, и в действителност с огромно смирение и ad maiorem Dei gloriam^[8] разкрил тайните на гномиката, на полиграфията, на магнетизма, на аритмологията, на музургията и на фонургията, а благодарение на тайните на Символа и на Аналогията осветил мъглявите енигми на Кабалата и на Херметизма, свеждайки ги до Универсалната мярка на първичната мъдрост.

Освен това извършвал изключителни опити с механизми и други забележителни устройства, негови изобретения, събрани в основания от него музей в Collegium Romanum, йезуитския колеж в Рим, между които: часовник, задействан от растителен корен, който следял пътя на слънцето; машина, която превръщала светлината на свещ в чудновати форми на хора и животни; и накрая безброй катоптрични машини, парастатични кошове, мезоптични платна и сциатерични таблици.

Изключително образованият йезуит с право се славел, че е открил универсален език, чрез който можело да се общува с всеки човек по целия свят, така ясен и съвършен, че епископът на Виджевано му бе писал въодушевено, уверявайки го, че го е научил само за един час.

Почитаемият професор от Колегиум Романум беше разкрил също така истинската форма на Ноевия ковчег, установявайки колко и какви животни е съдържал, по какъв начин се разполагали във вътрешността му клетките, рафтовете, хранилките и коритата и даже къде се намирали вратите и прозорците. Освен това, бе доказал geometrice et mathematice^[9], че ако Вавилонската кула е била построена, то тя трябва да е била толкова тежка, че да наклони на една страна цялото земно кълбо.

Но преди всичко Кирхер бил изключителен познавач и учен на езици древни и непознати, върху които бе публикувал множество трудове, където изяснявал вековни загадки, между които произходът на религиите на древните, и за първи път правел достояние на останалите хора китайския, японския, коптския и египетския език. Бил дешифрирал йероглифите на Александрийския обелиск, който сега украсява фонтана, издигнат на площад „Навона“ от кавалер Бернини, който го възстановил, следвайки именно указанията на Кирхер. Историята на обелиска беше може би най-необикновената, която се разказваше във връзка с Кирхер. Когато огромното каменно произведение било открито в руините на Колизея, йезуитът бил незабавно повикан на мястото на разкопките. Макар че били видими само три от четирите страни на обелиска, беше предвидил какви символи щяха да се появят върху все още заровената част. И предвиждането се оказало точно и в най-дребните си детайли.

 

— Но когато вие го срещнахте, беше… как да кажа… — намесих се в този момент от разказа.

— Кажи си го направо — беше вдетинен — кимна Ато.

Наистина, в последните си дни големият гений грохнал от старост. Неговият дух, обясни Ато, се изпарил и съвсем скоро тялото му щяло да го последва — отец Кирхер починал една година по-късно.

— Лудостта е еднаква за всички, за краля и за селянина — обобщи абат Мелани, като добави, че в последвалите дни направил едно-две посещения на добре осведомени познати и получил потвърждение за жалкото му състояние, независимо че йезуитите се опитвали да го прикрият някак си.

— Но стигам до същината на въпроса — отряза изкъсо абатът. — Ако имаш добра памет, ще си спомниш, че в кабинета на Колбер намерих преди всичко кореспонденция от Рим, адресирана в началото до Главния интендант Фуке, написана в проза, която сякаш бе дело на ръката на духовно лице. В нея се говореше за поверителни сведения, за жалост неуточнени.

— Спомням си, разбира се.

— Е, добре, тези писма бяха от Кирхер.

— Как можете да бъдете толкова сигурен?

— Имаш право да се съмняваш — предстои да ти обясня просветлението, което ми дойде днес, още съм развълнуван. А вълнението е роб на хаоса, докато ние имаме нужда да подредим фактите. Както може би ще си спомниш, разглеждайки писмата, бях забелязал, че едно от тях започваше с mumiarum domino, нещо, което тогава не разбрах.

— Вярно е.

— Mumiarum domino означава „до господаря на мумиите“ и със сигурност се отнася до Фуке.

— Какво са мумиите?

— Това са останки на древните египтяни, намиращи се в саркофазите, предпазени от разложението посредством превръзки и загадъчна обработка.

— Така или иначе не разбирам — защо Фуке трябва да е „господарят на мумиите“?

Абатът взе една книга и ми я подаде. Беше сбирка от стихотворения на господин дьо Ла Фонтен — този, който в своите стихове беше възхвалил певческото майсторство на Ато Мелани. Отвори на една страница, която беше отбелязал и на която беше подчертал някои редове:

Отнемам малко време от Вас, а и от мен,

защото знам, че тази тема Ви привлича,

да постоя притихнал час-два този ден

в таз пищна зала, що на дворец прилича —

дворец, кралете древни приютил,

дошли тук от пътуване далечно

да, знам, цена висока сте платил

Сефрим и Киопес покой да имат вече

 

Сега напускам тоз чертог на древността,

и радост тиха гони моята печал,

докоснал съм на миналото прелестта

и вечно съм на Вашите услуги,

защото Хор, Сефрим и много друг

на поколенията идни Вий сте дал.

— Това стихотворение е посветено на Фуке. Разбра ли?

— Не много — отвърнах, раздразнен от многословната и неразбираема поема.

— А при това е съвсем просто. Сефрим и Киопес са две египетски мумии, които Главният интендант Фуке бе закупил. Ла Фонтен, който беше голям негов почитател, говори за тях в това духовито стихотворенийце. Сега те питам — кой тук, в Рим, се е интересувал от древния Египет?

— Това го знам — Кирхер.

— Правилно. Всъщност Кирхер е изучавал точно мумиите на Фуке, отивайки в Марсилия, където те току-що бяха пристигнали с кораб. И после беше поместил резултатите от своите изследвания в трактата, озаглавен Oedipus Aegiptiaciis^[10].

— Значи Кирхер и Фуке са се познавали.

— Със сигурност. Спомням си, че в трактата даже се бях възхитил на красивата рисунка на двата саркофага, която Кирхер беше накарал един свой събрат йезуит да направи. Следователно авторът на писмата и Кирхер са едно и също лице. Но едва днес свързах всички детайли и разбрах.

— И аз започвам да разбирам. В едно от писмата Фуке е назован dominus mumiarum, тоест „господар на мумиите“, защото е закупил двата саркофага, споменати от Кирхер.

— Браво, сам стигна до най-важното.

 

Положението наистина беше доста сложно и объркано. Накратко казано, абат Мелани беше разбрал, че Кирхер се е намирал във връзка с Главния интендант Фуке заради мумиите, които последният бе закупил в Марсилия и впоследствие отнесъл със себе си в Париж. Може би, срещайки се лично с него, или пък по други пътища, Кирхер беше споделил с Фуке някаква тайна. За нея обаче в кореспонденцията между двамата, която Ато Мелани бе откраднал от дома на Колбер, нямаше никакво обяснение, а само намеци.

— Значи сте дошли в Рим не само, за да проучите слуховете за появата на Фуке, но и за да разберете каква е била тайната, която се споменава в онези писма.

Видях абат Мелани да се замисля, като че внезапно обзет от някаква неприятна мисъл.

— В началото не. Но сега не мога да отрека, че историята започва да става доста интригуваща?

— И не сте отседнали в странноприемницата „При оръженосеца“ съвсем случайно, нали?

— Браво. Как разбра?

— Размислих малко. И после ми дойде наум, че според писмата, които бяхте намерили, Главният интендант е бил забелязан от шпионите на Колбер на площад „Фиамета“, близо до църквата „Сант’Аполинаре“ и на площад „Навона“. Все на две крачки от нас.

— Още веднъж браво. Още в началото усетих, че има хляб в теб. И именно тогава, окуражен от тази оценка, събрах смелост. Когато зададох въпроса, гласът ми малко затрепери.

— Синьор дьо Муре беше Фуке, нали?

 

Ато Мелани замълча, тъй като самото му изражение вече беше отговор. В отговор на това мълчаливо потвърждение последваха, разбира се, моите обяснения. Как бях разбрал? И аз самият не можех да кажа. Може би струпването на повече факти, сами по себе си незначителни, ме бе насочило в правилната посока. Фуке беше французин, и Муре също. Муре беше стар и болен, а и зрението му бе вече изключително слабо. След почти двадесет години затвор, Главният интендант със сигурност също се е намирал в подобно положение. Възрастта и на двамата беше еднаква — около шейсет години, може би вече към седемдесет. Муре пътуваше с един млад придружител, синьор Девизе, който обаче не познаваше Италия колкото собствената си страна и, на всичкото отгоре не разбираше от нищо друго, освен от музика. Един беглец би имал нужда от по-опитен водач в житейските премеждия и това спокойно можеше да бъде Помпео Дулчибени. Възрастният благородник показваше в някои свои забележки (за цената на тъканите в Рим, данъка върху мляното месо, доставките на храна от провинцията) забележителни познания относно пазарите и търговията.

И това не беше всичко. Ако Фуке наистина се бе скрил в Рим или само преминаваше, най-вероятно нямаше да се отдалечава прекалено от убежището си. И ако беше гост на нашата странноприемница, къде можеше да разхожда на свечеряване, ако не на площад „Навона“ или на площад „Фиамета“, минавайки пред „Свети Аполинар“? Освен това, както, макар и смътно, бях схванал едва тази сутрин в леглото си, пребиваването „При оръженосеца“ беше може би най-подходящото решение за човек, който не разполага с много средства; всъщност нашият квартал, където едно време бяха разположени най-добрите ханове на Рим, днес беше в необратима разруха. Но възрастният французин изобщо не създаваше впечатлението, че му липсват средства, даже напротив. Следователно вероятно искаше да избегне срещата с благородници от неговия ранг. Французи, може би, които дори и след много време са можели да разпознаят известно лице като това на Главния интендант.

 

— Но защо не ми казахте истината? — попитах с разтреперан глас на края на разсъжденията си, докато се опитвах да потисна вълнението.

— Защото все още не беше нужно. Ако ти казвах винаги всичко, което знам, щеше да те заболи главата — отговори той нахално.

После обаче видях как настроението му се промени и той се натъжи.

За първи път бях сигурен, че абат Мелани не се преструваше, а даже напротив, разкриваше цялата си мъка за тъжната съдба на приятеля си. Така, удържайки на моменти с трудност сълзите си, той ми каза, че не дошъл в Рим само, за да проучи дали сведението за появата на Фуке беше вярно и за да разбере впоследствие дали са били разпръснати целенасочено неверни слухове с цел да смутят Всехристиянския крал и цяла Франция. Абатът всъщност бе приел дългото пътуване от Франция до Италия с надеждата да може отново да види някогашния си приятел, за когото вече хранеше само тъжни и далечни спомени. Ако наистина Фуке се намира в Рим, беше си помислил той, със сигурност е в опасност — самият информатор, който бе осведомил Колбер за присъствието на Главния интендант във Вечния град, рано или късно щеше да получи заповеди от Париж. Може би щеше да му се даде нареждане да залови Фуке или, в случай на неуспех, да го елиминира.

Ето защо Мелани, както самият той обясни, беше пристигнал в Рим, измъчван от тягостна поредица противоположни чувства: надеждата да види отново жив и здрав приятеля, когото смятал за мъртъв след тежките години в затвора, желанието да служи вярно на краля и накрая, страха, че ако наистина намереше Фуке, ще бъде въвлечен в онова, което щеше да последва.

— Какво имате предвид?

— В Париж всички знаят, че кралят никога не е мразел никого повече от Главния интендант. И ако се разкриеше, че Фуке, вместо да е умрял в Пинероло, се разхожда жив и свободен, неговият гняв със сигурност щеше отново да се отприщи.

После Ато ми обясни, че негов доверен човек, както се било случвало и друг път, му помагал да държи в тайна собственото си заминаване.

— Той е преписвач с изключителен талант и може да имитира до съвършенство почерка ми. Добър човек е, казва се Бюва. Всеки път, когато се отдалечавам тайно от Париж, води кореспонденцията ми. Пишат ми от всички дворове на Европа, за да получат последните новини, а на владетелите трябва да се отговаря веднага — каза той с известна суета.

— А вашият Бюва откъде знае какво точно трябва да напише?

— Преди да замина, споделих с него някои напълно предвидими новости в политиката; а пък новите сведения от двора ще получи, като плати на някой слуга — те са най-добрата мрежа за информация в цяла Франция.

Щях да го попитам как бе успял да скрие заминаването си и от краля, но Ато не се остави да го прекъсна. Когато пристигнал в Рим, каза той, най-накрая надушил следите на Фуке и на нашата странноприемница. Но същата сутрин, в която беше пристъпил прага на „Оръженосеца“, този, когото все още наричахме синьор дьо Муре, бе починал след мъчителна агония. Така абатът могъл само да види как старият му благодетел, който по тъй неочакван начин бе успял да намери, умира в ръцете му.

— А той разпозна ли ви?

— За съжаление, не. Когато влязох в стаята му, вече се гърчеше в агония, бълнуваше безсмислици. Опитвах се с всички сили да го върна към живота, разтърсвах раменете му, говорих му, но вече беше късно. Във вашата странноприемница издъхна един велик човек.

Абат Мелани отмести поглед, опитвайки се може би да прикрие някоя непокорна сълза. Чух го да начева с треперещ глас тъжна мелодия:

Каква безкрайна мъка днес ме трови,

Разкъса ти житейските окови…

Нямах думи. Бях победен от вълнението. Ато се оттегли в един ъгъл на стаята, внезапно затворил се в себе си. Повиках в спомените си чертите и жестовете на стария Муре, какъвто го бях опознал тези дни в „Оръженосеца“. Опитах се да си припомня думи, изражения, особености, които можеха да го свържат с великия и злощастен образ на Главния интендант, такъв, какъвто си го представях в разказите на абат Мелани. Спомних си светлосините, вече лишени от блясък очи, старото тяло — бледо и треперещо, уморените тънки устни; но нищо, нищичко, което да можеше да ми говори за пословичната жизненост на Катеричката. А може би не: сетих се за изисканата, деликатна фигура на дьо Муре, за прорязаните от бръчки страни, на жизненото, независимо от възрастта лице. После, характерният профил, тънките и нервни ръце… една стара катерица, да, ето на какво приличаше синьор дьо Муре. Никакви жестове, никакви горди фрази, никакъв блясък в очите, нищо — Катеричката се приготвяше за вечния покой. Последното усилие, последното му светкавично изкачване беше по дървото на свободата — и толкова стигаше. В крайна сметка, казах си, докато леех безспирно сълзи, какво значение имаше как е умрял Фуке? Беше умрял свободен.

Абатът се обърна към мен. По лицето му бе изписана покруса.

— Сега моят приятел седи отдясно на Всевишния, сред праведните и мъчениците — възкликна той с патос. — Трябва да знаеш, че майката на Фуке гледаше с притеснение на издигането на сина си, защото това го правеше могъщ в светските дела, но подкопаваше добродетелите на душата му. И всеки ден тя се молеше на Бога да промени съдбата на Главния интендант и да го насочи по пътя на изкуплението и светостта. Когато верният слуга Ла Форе отиде, за да донесе новината за злополучния арест, майката на Фуке падна на колене, изпълнена с радост, и благодари на Господа, като извика: „Сега наистина ще стане светец!“

Ато се спря за миг, за да преглътне буцата в гърлото, която му пречеше да говори.

— Предсказанието на тази добра жена — продължи той, — се сбъдна. Според един негов изповедник, през последните месеци в затвора Фуке пречистил душата си чудодейно. Изглежда, написал и няколко духовни трактата. Със сигурност често повтаряше в писмата до жена си колко благодарност хранел за тази молитва на майка си, и че бил искрено доволен, че тя се е изпълнила — абатът преглътна. — О, Никола! Небето ти поиска най-високата цена, но ти отреди и огромна милост — отне ти тази жалка съдба на земната слава, която води неизбежно към празни човешки възпоменания.

След като оставих на абата и на себе си още няколко минути, за да успокоим духовете си, се опитах да сменя темата:

— Знам, че няма да се съгласите, но може би е дошъл моментът да разпитаме Помпео Дулчибени или Девизе.

— Дори не си го и помисляй — отвърна той рязко, изоставяйки бързо всяка следа от предишното отчаяние. — Ако тези двамата крият нещо, всеки опит да ги разпитаме ще ги постави нащрек.

Той стана, за да избърше лицето си. После зарови ръце в документите и ми подаде един лист.

— Има други неща, за които трябва да мислим сега: трябва да преговорим всички сведения, събрани до момента. Спомни си, че когато влязохме в нелегалната печатница на Комарек, подът беше покрит с листа. Слава Богу, сколасах да грабна един-два. Кажи ми дали ти напомня на нещо.

Вид Текст Парагон Курсив

КНИГА НА ИИСУСА

На еврейски Йешуа

Глава първа

 

След смъртта на Моисея, раб Господен, Господ каза на Навиновия Иисуса, служител Моисеев:

Мойсей, Моят раб, умря; затова стани, мини през този Йордан, ти и целият този народ в земята, която Аз давам тям, на синовете Израилеви.

Всяко място, на което стъпят стъпалата на вашите нозе, ви давам, както казах на Моисея: от пустинята и от тоя Ливан до голямата река, река Ефрат, цялата земя Хетейска и до голямото море към залез-слънце ще бъдат вашите предели.

Никой не ще устои пред тебе през всички дни на твоя живот; както бях с Моисея, тъй ще бъда и с тебе: няма да отстъпя от тебе и няма да те оставя.

Бъди твърд и храбър, защото ти ще предадеш на тоя народ за владение земята, за която се клех на отците им да им я дам…

— Изглежда като началото на някой друг откъс от Библията.

— И после?

Обърнах го от другата страна:

— Отпечатано е също само от едната страна!

— Правилно. Следователно въпросът е: да не би в Рим да е излязла модата Библиите да се печатат само от едната страна? Не ми се вярва обаче — ще трябва двойно повече количество хартия. А и книгите щяха да са двойно по-тежки и може би двойно по-скъпи.

— Тогава?

— Тогава тези страници не са част от книга.

— И какво са в такъв случай?

— Проява на майсторство, тъй да се каже.

— Искате да кажете типографска проба?

— Не само: но и пример за онова, което печатарят е в състояние да предложи на клиента. Какво е разказал Стилоне Приазо на корписантарите? Комарек има нужда от пари и, освен скромното си място на работник в печатницата на Конгрегацията за разпространение на вярата, изпълнява и по някоя незаконна поръчка. Но в същото време ще се опитва да намери редовни клиенти, тъй да се каже. Сигурно е поискал разрешение да работи самостоятелно като печатар. Трябва да е изготвил мостри, за да покаже на бъдещите си възложители качеството на своя труд. А за да покажеш мостра на даден шрифт, е достатъчна една страница.

— Мисля, че имате право.

— И аз така мисля. И ще ти го докажа: какво пише на първия ред на нашата нова страница? „Вид Текст Парагон Курсив“. Не съм специалист, но смятам, че „парагон“ е името на шрифта, употребен в този текст. В другата страница, на същото място, чета „нда“. Най-вероятно е било показано името на някой вид шрифт „ротонда“.

— Всичко това означава ли, че трябва отново да насочим подозренията си към Стилоне Приазо? — попитах възбудено.

— Може би да, може би не. Но е сигурно, че за да намерим нашия крадец, трябва да търсим някой от възложителите на Комарек. А Стилоне Приазо е именно такъв. Освен това крадецът на твоите перлички вероятно не се къпе в злато, също както нашия вестникар. Който освен това е от Неапол, същия град, от който старият Фуке беше потеглил за „Оръженосеца“. Странно, нали? Но…

— Но?

— Всичко е повече от ясно. Човекът, който е отровил бедния ми приятел, е хитър и обигран, и със сигурност се е погрижил да не събужда подозрения, да остане незабелязан. Отговаря ли на това описание едно вечно неспокойно създание като Стилоне Приазо? Не ти ли се струва абсурдно, ако той е убиецът, да се разхожда насам-натам с астрологически вестник под мишница? Да се представя за астролог определено не е добро прикритие за един убиец. Още по-малко пък да си играе на крадец и да ти отмъква перличките.

Да. А Стилоне наистина бе астролог. Разказах на Ато с каква осведоменост и тъга неаполитанецът ми беше разказал историята на абат Моранди.

Докато излизах от стаята, реших да задам на Ато въпроса, който ме измъчва от доста време.

— Синьор Ато, вярвате ли, че има някаква връзка между загадъчния крадец и смъртта на Главния интендант Фуке или не?

— Не знам.

* * *

Лъжеше. Сигурен бях. Докато си събирах мислите, вече в леглото, след като бях разнесъл обяда, усещах как една студена и тежка завеса се спуска между мен и абат Мелани. Той определено премълчаваше нещо — така, както бе скрил от мен присъствието на Фуке в странноприемницата и, още по-рано, писмата, открити в кабинета на Колбер. А и колко нагло ми беше разказал историята на Главния интендант! Говореше, като че ли не го беше виждал от години, докато той и синьор Пелегрино го бяха видели да издъхва (представих си мислено ужасяващата картина) само преди няколко часа. После имаше безсрамието да намекне, че Дулчибени и Девизе криели нещо за Муре, или по-скоро Фуке. И това го казваше точно той! Какъв жрец на лъжата, какъв виртуоз на измамата беше абат Мелани?! Проклех се, задето не бях взел предвид нещата, които бях научил за него, подслушвайки разговорите на Кристофано, Девизе и Стилоне Приазо. Проклех се и за гордостта, която бях изпитал, когато той похвали острия ми ум.

Бях страшно разгневен и ето защо още повече ме измъчваше желанието да премеря сили с абата, като поставя на изпитание способността си да предвиждам неговите ходове, да разгадавам пропуските му, да тълкувам неговите мълчания и да обезсмислям красноречието му.

Приятно унасян от потайната, завистлива злоба, която таях към Мелани, изтощен от безсънната нощ, аз заспах сладко. С нежелание пропъдих, почти в мига преди да се предам на съня, мисълта за Клоридия.

 

За втори път в същия ден ми се случи да бъда събуден от Кристофано. Бях спал непробудно цели четири часа. Чувствах се добре, незнайно дали поради дългата дрямка или заради „магниликоре“, от който се бях сетил да си пийна и да намажа гърдите си, преди да се отдам на съня. Като се увери, че съм се възстановил, лекарят се върна обратно спокоен. Тогава си спомних, че трябваше да завърша обиколката за раздаването на лекове срещу заразата. Облякох се и взех със себе си торбата с шишенцата. Възнамерявах първоначално да дам териак за стомашни смущения и една подсладена отвара от жълто огниче на Бреноци, освен това предстоеше парна баня за Стилоне Приазо, а после трябваше да сляза на първия етаж при Девизе и Дулчибени. Минах през кухнята, за да сгрея малко вода в котела.

При венецианеца съумях да свърша доста; бързо — не исках вече да ме разпитва с обичайната си неприятна натрапчивост, като задаваше въпроси, на които самият той незабавно даваше непосредствен и бърз отговор и не ми даваше възможност да отворя уста. А също и не успявах вече да откъсна очи от това негово противно, нервно пощипване на долните части, каквото се наблюдава при младежите, които, изгубили отскоро девствеността си, но все още неопитни, насилват с напразна настоятелност на пръстите краставичката си. Видях, че все още не беше пипнал храната, но избегнах да задавам въпроси в страха си да не дам повод за поредния изблик на потоп от думи.

След това почуках при неаполитанеца. Покани ме да вляза, но докато подреждах нещата си, видях, че той също беше оставил обяда недокоснат. Попитах дали случайно не се чувства зле.

— Знаеш ли откъде идвам аз? — попита ме той, вместо да отговори.

— Да, синьоре — отговорих учуден, — от кралство Неапол.

— Бил ли си някога там?

— За жалост, не, никога не съм посещавал някой друг град, от както съм на този свят.

— Добре тогава, знай, че никога с никоя друга земя небето не е било така щедро и великодушно със своите благотворни влияния през всеки сезон — започна да говори патетично той, докато му приготвях банята. — Неапол, столица на дванадесетте провинции на кралството, дивна и гъсто населена, се разполага на морския бряг подобно на величествен театър, откъм гърба ограден от полегати хълмове и просторни равнини. Създаден според легендите от една сирена на име Партенопея, той се радва на близостта на равнината, наречена Поджо Реале^[11] с безбройни плодове и кристално чисти извори и прочутия медицински копър и толкова много видове билки, че там с право веждите могат да се превърнат в римска арка от възхита. И в тамошното плодородно крайбрежие при Киайа, както и върху възвишенията на Позилипо, виреят карфиол, грах, и ангинари, ряпа и всевъзможни други най-изискани салати и плодове. Не вярвам, че може да се намери място по-плодородно и изобилно на всякакъв вид блага от цветущите брегове на Мерджелина, само понякога смущавани от лек зефир, достоен да понесе безсмъртния прах на великия Марон^[12] и на несравнимия Санадзаро^[13].

Значи не съвсем напразно, помислих си аз, Стилоне Приазо се представяше за поет. Междувременно той продължаваше изпод кърпата, с която му бях покрил главата, потънал в балсамовите изпарения:

— По-нататък се намира античният град Поцуоли, където растат в изобилие аспержи, ангинари, грах и тиквички по всяко време; и през март дори има грозде, съблазън за небцето. Плодове има и в Прочида, а в Иския — бели и червени диви рози, прекрасно грозде, от което правят малага, фазани колкото щете. В Капри има прекрасни юници и отлични пъдпъдъци. Свинско от Соренто, дивеч от Вико, изключително сладък лук има в Кастел’а Маре, кефали в Торе дел Греко, барбуни в Гранатиело, „лакриме“^[14] по Монте ди Сома, наричан някога Везувий. Прочутите дини и пастети от Орта, сирената от Нола, нуга от Аверса, пъпеши от Кардито, праскови от Ариенцо, змиорки от Капуа, маслини от Гаета, боб от Венафро. Чудесни пъстърви, вино, зехтин и дивеч има в Сора…

Най-накрая разбрах.

— Синьоре, може би искате да ми кажете, че на стомаха ви не се услаждат моите гозби?

Стана и ме погледна с леко неудобство.

— Ами, ако трябва да ти кажа истината, тук не се яде друго освен супи. Но не в това е проблемът… — каза той, търсейки думите с усилие — …а в общи линии твоята мания да слагаш канела върху всичките буламачи, каши, мътилки и супи ще стори с нас онова, което се бояхме, че ще направи чумата! — и неочаквано се разсмя на висок глас.

Почувствах се объркан и унизен. Помолих го да не говори високо, за да не го чуят останалите наематели. Но беше късно. От съседната стая, Бреноци вече бе подел протеста на Стилоне и го чух да се смее безочливо. Ехото се увеличи и от стаята на отец Робледа и най-накрая и двамата се показаха. Стилоне Приазо също отвори вратата си, въвлечен в хоровото веселие: доста дълго ги молих да се приберат обратно, но напразно. Бях засипан от лавина подигравателни реплики и смехове, стигащи до сълзи, относно доказаната безвкусица на моите ястия, на които, доколкото изглеждаше, единствено милосърдният съпровод на Девизе успяваше да придаде известна смилаемост. Дори отец Робледа едва успя да потисне саркастичния си смях.

Никой от тях все още не ми бе признал истината, изясни неаполитанецът, тъй като научили от Кристофано, че Пелегрино започва да се съвзема; ето защо се надяваха на завръщането на моя господар, но така или иначе, тези дни притесненията бяха съвсем други. Скорошното увеличаване на дозата канела обаче беше направило положението непоносимо. Тук Приазо се спря, забелязвайки моята унизена и обидена физиономия. Другите двама най-сетне се затвориха по стаите си. Неаполитанецът сложи ръка на рамото ми.

— Хайде сега, момче, недей да го вземаш навътре — карантината не помага на добрите нрави.

Помолих за прошка, задето до този момент го бях измъчвал с моята канела, взех си шишенцата и се разделих с него. Бях гневен и нещастен, но реших засега да не го показвам.

 

Слязох на първия етаж, за да почукам при Девизе. Но щом стигнах до вратата му, се спрях.

Зад портата се чуваха звуците, все още колебливи, на неговия инструмент. Настройваше го. После поде един танц, най-вероятно виланела, след което премина към нещо, което днес без затруднения бих разпознал като гавот.

Затова реших да почукам на вратата на Помпео Дулчибени, която бе в съседство — ако благородникът от Фермо бе склонен да му направя масаж, щях същевременно да се наслаждавам на звуците от китарата на Девизе.

Дулчибени прие предложението. Покани ме, както винаги, със строг, но уморен вид, със слаб, но твърд глас. Погледът на светло-сините му очи бе все така остър.

— Влез, драги. Постави тук торбата.

Често ме наричаше така, както се казва на слуга. Тъкмо той сред всички наши гости ми вдъхваше най-голямо страхопочитание. Тонът му, смирен, когато се обръщаше към по-долните от него, както и напълно лишен от топлота, винаги звучеше тъй, сякаш всеки миг щеше да прояви някаква нервност или раздразнение, които обаче никога не се проявяваха, но караха събеседника да се въздържа прекомерно в негово присъствие и, в крайна сметка, да мълчи. За това, мислех си аз, той беше най-самотният от всички. Нито веднъж, по време на ядене, не ме беше заговорил. Изглежда не страдаше от самота, даже напротив. И все пак забелязвах по ниското му чело и червендалестите бузи бръчки на горчивина и онзи вид страдание, което се наблюдава само у хората, които трябва да понасят тежестта на самотата. Вълнуваше го единствено слабостта му към кухнята на моя господар; само тя бе в състояние понякога да му изтръгва някоя рядка, но искрена усмивка и някоя духовита реплика.

Кой знае колко се бе измъчил и той с моята канела, помислих си аз, обаче мигновено прогоних мисълта.

Сега за първи път ми се удаваше случай да прекарам насаме с него цял час, а може би и повече, и се смущавах много.

Отворих торбата и извадих шишенцата, които ми служеха. Дулчибени ме попита какво съдържат и по какъв начин се прилагат и се престори, че проявява особен интерес към моите разяснения. После го помолих да оголи гърба и хълбоците си и да седне на стола с лице към облегалката.

Когато разкопча отзад черната си дреха и махна смешната си, старомодна яка от надиплена коприна, забелязах, че на врата имаше дълъг напречен белег: ето защо, помислих си, Дулчибени никога не сваляше този старомоден навратник. После се разположи, както го бях посъветвал, и започнах да го мажа с маслата, които Кристофано ми бе препоръчал. Първите минути преминаха в лека раздумка. И двамата се наслаждавахме на ехото от нотите на Девизе. Една алеманда, после една жига най-вероятно, една чакона и менует en rondeau. В мислите си се върнах към думите на отец Робледа за янсенистките доктрини, които изглежда Дулбичени споделяше.

Внезапно той ме помоли да стане. Изглеждаше измъчен.

— Лошо ли се чувствате? Може би ви изтощава мирисът на маслото?

— Не, не, драги. Искам само да си взема малко енфие.

Завъртя ключа в големия шкаф и измъкна три малки, съвсем еднакви книжки, изключително красиво подвързани, в яркочервена кожа със златни арабески. После извади табакерата си. Беше от черешово дърво, с украса. Отвори я, взе една щипка прах и я поднесе към носа си, смръквайки силно два, три пъти. За миг остана неподвижен, след което си пое дълбоко дъх. Погледна ме и придоби по-сърдечно изражение. Изглеждаше успокоен. Осведоми се с искрен интерес за състоянието на останалите наематели на странноприемницата. От време на време въздишаше, затваряше очи и приглаждаше снежнобелите си коси, които някога трябва да са били руси.

Докато го гледах, се питах до каква степен той познаваше истинската история на починалия си спътник. Не можех да откъсна мислите си от разкритията за Муре-Фуке, научени малко по-рано от Ато. Изкушавах се да му задам някакъв невинен въпрос относно този възрастен французин, когото той (вероятно без да познава истинската му самоличност) бе придружавал от Неапол. А кой знае, може би двамата се бяха запознали малко по-рано или бяха стари приятели, обратно на това, което Дулчибени бе заявил пред лекаря и пред стражите. Ако беше така, можех да храня съвсем скромни надежди да измъкна някакво потвърждение от собствената му уста. Впрочем, заключих аз, най-доброто решение си оставаше да се опитам да подхвана какъвто и да е разговор и да го накарам да говори възможно най-дълго, с надеждата, че ще изтърве някое полезно сведение. Точно така, както вече бях сторил — макар и с незначителни резултати — с останалите наематели.

 

Ето защо се постарах да узная мнението на Дулчибени относно някое важно събитие, както се прави в разговорите с по-възрастните, към които човек изпитва страхопочитание. За това го попитах, впускайки се самият аз в разсъждения, какво мислеше за обсадата на Виена, където се решаваше съдбата на цялото християнство и дали вярваше, че императорът щеше накрая да победи турците.

— Император Леополд Австрийски не може да победи никого — той просто избяга — отговори той сухо и млъкна, давайки да се разбере, че с това разговорът беше приключил.

Все пак се надявах да добави други оценки, докато отчаяно се опитвах вътре в себе си да му отвърна по някакъв начин, за да поддържам разговора. Но нищичко не ми дойде наум и така помежду ни отново се спусна тягостно мълчание.

Тогава привърших набързо задълженията си при него и се разделихме. Дулчибени не каза нито дума повече. Вече излизах, когато ми хрумна да му задам един последен въпрос — не издържах на тревожното любопитство да узная дали моите гозби щяха да бъдат безмилостно осъдени.

— Не, драги, съвсем не — отговори той с уморен глас. — Даже бих казал, че имаш бъдеще в тази работа.

Благодарих му, ощастливен, и вече затварях вратата зад гърба си, когато го чух да добавя сам на себе си с някакво странно съскане:

— Ако не бяха твоите лайняни буламачи и тази проклета канела. Злощастно джудженце-слуга — ето, какво си ти.

 

Това ми стигаше. Почувствах се крайно унизен. Значи наистина беше вярно това, което Дулчибени смяташе за мен — можеше да се разчекна на десет, но това нямаше да ми помогне да се издигна и с една педя в очите на другите, дори и на Клоридия, за жалост. Потреперих от гняв и наранена гордост. Тъй значи, стремях се към толкова високи цели (един ден да стана вестникар), а междувременно даже не бях в състояние да се издигна от слуга в готвач?

Докато се жалвах така в душата си, ми се стори да чувам някакво мърморене зад вратата на Дулчибени. Долепих ухо, за да доловя думите по-ясно и каква бе изненадата ми, когато чух, че Дулчибени разговаряше с някой друг.

— Лошо ли се чувствате? Може би ви изтощава мирисът на маслото? — питаше загрижено другият глас.

Притесних се — не беше ли същият въпрос, който бях задал на Дулчибени преди малко? Кой бе успял да се скрие в стаята, за да подслушва? И защо сега повтаряше чутото. Но най-вече една подробност ме накара да настръхна — гласът беше женски. И не беше на Клоридия.

Последва миг на мълчание.

— Император Леополд Австрийски не може да победи никого — той просто избяга — извика неочаквано Дулчибени.

И тази фраза също вече я бе казал! Продължих да послушвам, раздвоен между смайването си и страха да не бъда разкрит.

— Не сте справедлив. Не трябваше… — отвърна плахо женският глас, с любопитно плачевен и писклив тембър.

— Тишина! — прекъсна го Дулчибени. — Ако Европа се срива, ние можем само да се радваме.

— Надявам се, че не говорите сериозно.

— Слушай тогава — подхвана Дулчибени с по-смирен тон. — Нашите страни вече са, тъй да се каже, един-единствен огромен дом. Дом, който приютява една-единствена огромна фамилия. Но какво ще се случи, ако братята станат повече? И какво ще се случи, ако жените им също са всички до една сестри и следователно децата им всички до едно са братовчеди? Ще се карат непрестанно, ще се мразят, ще си говорят един другиму зад гърба. Ще сключват съюзи понякога, но все нестабилни. Децата им ще се съешат плътски в безсрамна оргия и на свой ред ще създадат поколение слабоумно, болнаво и порочно. На какво може да се надява една толкова злощастна фамилия?

— Не зная, може би… да дойде някой, който да я помири. И най-вече децата да не се женят повече помежду си — отговори колебливо женският глас.

— Добре тогава, ако Турчинът завладее Виена — отвърна Дулчибени, смеейки се през зъби, — може би най-накрая върху троновете на Европа ще имаме малко свежа кръв. Разбира се, след като видим как старата тече на реки.

— Извинете, но не разбирам — осмели се колебливо събеседничката му.

— Просто е — християнските крале всички вече са роднини помежду си.

— Но как така? — попита гласецът.

— Ясно значи, трябва ти пример. Луи XIV, Всехристиянски крал на Франция, по две линии е братовчед на жена си Мария Тереза, инфанта на Испания. Бащите и майките им са съответно братя и сестри. Това е така, защото майката на краля-слънце, Анна Австрийска, беше сестра на бащата на Мария Тереза, Филип IV, крал на Испания; докато бащата на краля-слънце, Луи XIII, беше брат на майката на Мария Тереза, Елизабет Френска, първа съпруга на Филип IV.

Дулчибени спря за малко; извади от един шкаф табакерата си и размеси внимателно съдържанието й, докато продължаваше разговора.

— Роднините по брак на краля и кралицата на Франция, значи са и техни кръвни чичовци. Сега те питам — какво ли изпитва човек, когато е племенник на собствения си тъст или, ако ти харесва повече, зет на собствения си чичо?

Не успях да се сдържа — трябваше на всяка цена да узная коя беше жената, към която се обръщаше Дулчибени. Как, по дяволите, беше влязла „При оръженосеца“ въпреки карантината? И защо Дулчибени разговаряше с нея толкова разпалено?

Опитах се да открехна полека вратата, която на излизане не бях затворил добре. Отвори се пролука и, като си поех дълбоко дъх, надзърнах с едно око. Дулчибени стоеше прав, подпрял лакти на шкафа, и се ровеше в табакерата. Докато говореше, се обръщаше вдясно от себе си, към стената, където трябваше да се намира загадъчната гостенка. За съжаление не можех да стигна с поглед до този край на стаята, за да зърна женското присъствие. А ако бутнех още малко вратата, рискувах да бъда разкрит.

След като смръкна силно няколко пъти енфие от своята табакера, Дулчибени започна да нервничи и после да се надува, като че ли искаше да си поеме дъх, за да влезе под вода.

— Крал на Англия е Чарлз II Стюарт — продължи той. — Баща му бе женен за Анриет Френска, една от сестрите на бащата на Луи XIV. Значи кралят на Англия също е два пъти братовчед било на краля на Франция, и на съпругата му испанка. Които, както видя, са по две линии братовчеди един с друг. А какво да кажем за Холандия? Анриет Френска, майка на крал Чарлз II, освен че беше леля по бащина линия на краля-слънце, бе също така баба по майчина линия на младия холандски принц Уилям Оранжки. В действителност една от сестрите на крал Чарлз и на херцог Джеймс, Мери, отиде в Холандия като съпруга на Уилям II Оранжки и от този брак се роди именно принц Уилям III, който изненадващо преди шест години се ожени за първородната дъщеря на Джеймс, кръвната си братовчедка. Четирима владетели значи са смесили осем пъти една и съща кръв.

Разбърка пак табакерата и я поднесе до носа си. Всмръкна с умопомрачителен бяс, като че ли дълго време е бил принуден да се лишава от тютюна. После отново поде пледоарията; междувременно лицето му бе посиняло, а гласът му — прегракнал:

— Една друга сестра на Чарлз II стана жена на братовчед му, брата на Луи XIV. И те също смесиха кръвта си.

Спря се, разтърсен от силна кашлица, като си покри устата с кърпичката, сякаш му беше зле и се опря на шкафа.

— Но да се обърнем към Виена — започна отново Дулчибени с леко задъхан глас. — Френската династия на Бурбоните и испанската на Хабсбургите са четири и шест пъти братовчеди на австрийските Хабсбурги. Майката на император Леополд I Австрийски е сестра на Луи XIV. Но тя е също така сестра на бащата на жена му Мария Тереза, крал Филип IV Испански, и е дъщеря на сестрата на бащата на своя съпруг, починалия император Фердинанд III. Сестрата на Леополд I се ожени за чичо си по майчина линия, тоест все същия Филип IV от Испания. А Леополд I се ожени за племенницата си Мария Тереза, дъщеря на същия Филип IV и сестра на жената на Луи XIV. Следователно кралят на Испания е чичо, зет и свекър на императора на Австрия. Значи три владетелски фамилии са размесили хиляда пъти една и съща кръв!

Гласът на Дулчибени бе станал по-висок, а погледът му — все по-налудничав.

— Какво ще кажеш? — извика той внезапно. — Приятно ли ще ти е да бъдеш леля и снаха на зет си?

И помете яростно малкото предмети, сложени върху шкафа (книга и свещ), запращайки ги към стената и на пода. В стаята настъпи тишина.

— Но винаги ли е било така? — измънка най-накрая женският глас.

Дулчибени се върна към обикновеното си строго поведение и доби саркастично изражение:

— Не, скъпа моя — подхвана той с поучителен тон. — В далечни времена владетелите си подсигуряваха наследници, женейки дечицата си за най-отбраната феодална аристокрация във владенията си. Всеки нов крал бе най-истинска есенция от най-благородната кръв на собствената си земя: във Франция кралят беше най-истинският французин сред французите.

И точно в този момент, поради силното си любопитство изгубих равновесие и бутнах вратата. Само по чудо успях да се задържа за рамката и да не рухна напред. Така че пролуката се бе разширила съвсем малко. Дулчибени не беше чул нищо. Изпотен и треперещ от страх, хвърлих един поглед вдясно от благородника, там; където трябваше да се намира жената.

Трябваше да изминат доста минути, за да се съвзема от изненадата — вместо някаква човешка фигура, видях само едно огледало на стената. Дулчибени си говореше сам.

 

В следващите мигове положих още по-големи усилия да изслушам този неистов изблик на гняв спрямо крале, принцове и императори. Слушах един луд! С кого ли си представяше, че говори Дулчибени?

Може би, помислих си тогава, беше обладан от спомена за някой скъп покойник, сестра или съпруга. Споменът трябваше да е доста мъчителен, след като го вдъхновяваше за подобно тъжно и тревожно представление. Изпитах вина, задето бях наблюдавал това лично и самотно страдание, сякаш се бях промъкнал подобно на крадец. Забелязах, че когато се бях опитал да го накарам да сподели своите наблюдения по тези въпроси, Дулчибени се беше въздържал. Бе предпочел, най-вероятно, компанията на един мъртвец пред тази на живите.

— И после? — поде благородникът, имитирайки гласче на девойка с невинен и стеснителен тон.

— И после, после… — тросна се Дулчибени. — После победи жаждата за господство, която ги накара всички до един да се сродят с останалите световни владетели. Вземи австрийската династия. Днес нейната разкапана кръв опетнява гробниците на славните предци — Албрехт Мъдрия, Рудолф Великодушния, после Леополд Храбрия и сина му Ернст I Железния, до Албрехт Търпеливия и Албрехт Славния. Кръв, която още преди три века започна да се разлага, докато създаде нещастния Фридрих с Празните джобове, и после Фридрих с Дебелата устна и синът му Максимилиан I, умрели позорно от преяждане с пъпеши. Именно от тези двамата начева нездравото желание да се обединят всички граничещи хабсбургски владения, които Леополд Храбрия така мъдро бе споделил с брат си. Ставаше дума за земи, които не можеха да съжителстват заедно — сякаш някой обезумял хирург бе решил да насили в едно и също тяло три глави, четири крака и осем ръце. За да задоволи жаждата си за земи, Максимилиан I се жени цели три пъти: неговите жени му носят в зестра Нидерландия и провинция Франк-Кенте, но също и чудовищната брадичка, която обезобразява потомците му. Синът му Филип Хубави, през кратките си 28 години живот, присъединява към владенията си Испания, като се жени за Хуана Лудата, дъщеря и наследница на Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска и майка на Карл V и Фердинанд I. Карл V увенчава и същевременно проваля плана на дядо си Максимилиан I — абдикира и разделя кралството, над което слънцето никога не залязва, между сина си Филип II и брат си Фердинанд I. Разделя владенията си, но не успява да раздели кръвта — у наследниците проявите на лудост вече са неудържими, братът иска сестрата, а и двамата желаят да се свържат плътски със собствените си деца. Синът на Фердинанд I, Максимилиан II, император на Австрия, се жени за сестрата на баща си и така от неговата съпруга-леля му се ражда една дъщеря, Анна Мария Австрийска, която се омъжва за Филип II, крал на Испания, неин чичо и братовчед, доколкото е син на Карл V; от този злополучен брак се ражда Филип III, крал на Испания, който се жени за Маргарита Австрийска, дъщеря на брата на дядо му Максимилиан II, която ражда бъдещия крал Филип IV и Мария Анна Испанска, която се омъжва за Фердинанд III, император на Австрия, неин кръвен братовчед, защото е син на брата на майка й. Така идва на бял свят сегашният император Леополд I Австрийски и сестра му Мария Анна…

 

Ненадейно ме обзе погнуса. Тази оргия от съвкупления ме беше замаяла. В предизвикващата гадене плетеница от бракове между чичовци, племенници, свекърви, снахи и братовчеди имаше нещо чудовищно. След като открих, че Дулчибени говореше на огледалото, не бях слушал с голямо внимание. Но най-накрая мрачната му, зловеща реч ме бе едновременно заинтригувала и отвратила.

Дулчибени впрочем, крайно превъзбуден и почервенял, бе замлъкнал с поглед, зареян в пространството, сякаш надигащият се гняв задушаваше гласа му.

— Помни — успя най-накрая да измънка той, обръщайки се от ново към несъществуващата си събеседница — Франция, Испания, Австрия, Англия и Холандия — страни от векове населявани от враждуващи народи, сега са поробени от властта на едно-единствено племе без род и вяра. Хора с кръв autadelfos^[15], кръв, два пъти сестра на самата себе си, както при синовете на Едип и Йокаста. Кръв, чужда на историята на който и да е народ, но която диктува историята днес на всички народи. Кръв без род и вяра. Предателска кръв.

* * *

Лайняни буламачи — озовал се в кухнята, си спомних, че с тези думи Помпео Дулчибени беше окачествил моите кулинарни усилия, гарнирани със скъпоценната канела.

Възстановил се от отвращението, което гръмогласните и самотни разсъждения на Дулчибени бяха предизвикали в мен, сега се сетих за гаденето, което неволно аз самият бях пораждал досега в стомасите на наемателите на странноприемницата. Реших да поправя нещата.

Слязох в килера. Отидох чак до подземния етаж, доста надолу, и там прекарах, мисля, повече от час, като едва не настинах поради хапещия студ, който владееше винаги на това място. Разучих подробно това пространство с невъзможно нисък таван, като разгледах с помощта на лампата и най-скришните му ъгли — там, където никога досега не се бях спирал и не бях тършувал — най-високите им полици и дупките с пресован сняг почти до дъното му. В едно просторно пространство, скрито зад редици мехове с вино, зехтин и всякакви сортове боб, леща и сушени семена, захаросани плодове, зеленчуци в глинени съдове и чували с макарони, лазаня и бисквити, под късове зебло, или на хладно сред снега, бяха складирани всякакви меса — осолени, пушени, сушени или запечатани в глинени съдове. Там синьор Пелегрино беше скътал на съхранение, подобно на ревнив любовник, пресни езици в сос и малки прасенца-сукалчета, месо от различни животни — момици от елен и козленце; шкембета; крачета, дробчета и мозъчета от таралежи; кравешки и кози цицки; езици от нерез и глиган; овчи и кози бутове; бъбрек, лапи и врат от мечка; бутове, врат и филе от сръндак.

Открих и късове заешко, глухари, варени пилци, див пуяк, пилета, врабци, диви гълъбици, фазани и фазанчета, сиви яребици и кокошки, бекаси, пауни, гъски и диви патици, гъсоци, кралски бекасини, пъдпъдъци, гургулици, дроздове, лещарки, косове, лястовички, прелетничета, кипърски и корсикански черноглавки.

Представих си със силно туптящо сърце как щеше да ги приготви моят господар: варени, запечени, в супи, в яхнии, на шиш, пържени, във фини баници и пайове, на скара, в бульони, на хапки, в солени торти, със сосове, с оцети, с плодове и други украси.

Привлечен от мириса на пушено и сухи водорасли, се впуснах още по-дълбоко в разследванията си; и под още пресован сняг и зебло открих, както и очаквах, запечатани в делви или окачени на малки връзки и в мрежички с кукички, открих: морски игли, кръгли мидички, черни миди, кефали, щуки, охлюви, раци, омари, калмари, лесрери, лангусти, стриди, скариди, обикновени мидички, мерлузи, барбуни, каракуди, филета от риба-меч и хек, сепии, калкан, скумрия, змиорки, морски звезди и таралежи, акула, цаца, моруни, аншоа, чирози, попчета, хамсии, сомове, шарани, херинги, костенурки и рапани.

Насред цялата тази Божия благодат, все повече си давах сметка с какво количество свежи храни ни зареждаха доставчиците всеки път, щом блъснеха вратата на задния вход. По-голямата част от запасите бях виждал само мимоходом при всеки (за жалост рядък) сгоден случай, в който моят господар ми беше възлагал да извадя продукти от килера, и после, когато ми се бе налагало да придружавам долу Кристофано.

Обзе ме едно съмнение — кога и на кого смяташе Пелегрино да поднесе толкова храни? Може би се надяваше да подслони едно от онези пищни пратеничества от арменски епископи, които, както все още се разказваше сред съседите, били гордостта на „При оръженосеца“ по времето на синьора Луиджа, мир на праха й? Заподозрях, че моят господар, преди да го изгонят от мястото на помощник-резач на месо, ловко се бе възползвал от подземието на кардинала относно зарежданията.

Взех едно гърне с вимета от крава и се върнах в кухнята. Изтърсих парчетата месо от солта и ги сварих всичките. После нарязах няколко на тънки резени, овалях ги в брашно, панирах ги и ги изпържих, а после ги залях със сос по свой избор. Още няколко задуших с ароматни треви и подправки в малко гъст бульон и стафиди. Други пък приготвих запечени на пещ с бяло вино, лимонов сок, един-два вида сушени плодове, бадеми и лентички шунка. Други накълцах на парченца, накиснах ги във вино и после ги сложих като пълнеж във втасало тесто с билки, шунка и други осолени меса, резени плодове, с бульон и захар. Останалите сготвих с малко мас, увити в лентички прошарена сланинка и връхчета карамфил, стегнати в мрежичка и набучени на шиш.

Накрая бях уморен до смърт. Кристофано, дошъл в кухнята към края на дългия ми труд, ме завари полужив, потънал в пот, задрямал край печката. Разгледа и помириса ястията на масата подред. Обърна се към мен с бащинско, доволно изражение.

— Аз ще се погрижа за разнасянето, момче. Ти иди да си починеш.

Сит от многократните опитвания, които си бях позволил по време на готвенето, изкачих стълбите до таванското помещение, но не влязох в стаята. Седнах на стълбите и без никой да ме вижда, се насладих на заслужения успех: в продължение на половин час из коридорите на „При оръженосеца“ отекваше доволно тананикане, преглъщане и мляскане. Хорът на стомасите, които връщаха шумно насъбрания въздух, даде знак, че съдовете вече можеха да бъдат прибрани. Удовлетворението извика сълзи в очите ми.

След това се заех да обиколя стаите — не исках да пропусна възможността да получа похвалите на наемателите на „Оръженосеца“. Обаче когато се озовах пред прага на абат Мелани, го чух да припява меланхолично. Бях поразен от жалния тон на гласа му, така че останах да слушам:

Ах, значи все пак е вярно;

Значи е вярно все пак…

Повтаряше строфата по изключително майсторски начин и все в нови и изненадващи мелодични вариации.

Тези думи обаче ме смутиха, защото ми се струваше, че вече съм ги чувал някога и някъде, а и аз самият не се сещах по какъв повод. Внезапно ми просветна: моят господар Пелегрино не бе ли споделил, че старият синьор дьо Муре, сиреч Фуке, преди да издъхне, с последни усилия промълвил една фраза на италиански език? И сега си спомних — умиращият беше изрекъл именно думите от арията, която Ато в момента изпълняваше: „Ах, значи все пак е вярно“.

Защо тогава, запитах се, престарелият Фуке бе произнесъл последните си думи на италиански? Сетих се също така, че Пелегрино беше заварил Ато, наведен над лицето на стареца, да му говори на френски. Тогава защо Фуке бе измърморил тази фраза на италиански?

Значи е вярно все пак,

душа на моето сърце,

че за любов новоизгряла,

ти мислите си промени, о, промени…

Чух го да удържа с усилие подсмърчанията си. Разкъсван между неудобството и съчувствието, не смеех нито да се движа, нито да говоря. Почувствах остра и мъчителна болка, обзет от съчувствие към този застаряващ евнух: гаврата, извършена над неговото момчешко тяло заради бащината алчност, му беше дарила слава, но същевременно го бе осъдила на позор и самота. Може би Фуке нямаше нищо общо, помислих си аз. Тази фраза, произнесена от Главния интендант преди смъртта, можеше да е просто възклицание на изумление пред настъпващия преход в отвъдното — нещо, което бях чувал, че не е рядко при умиращите.

Междувременно абатът беше започнал друга ария с доста по-плачевно и тревожно звучене.

Остави ме, о, надежда,

остави да се оплача,

остави ме мъка да изплача.

Не, аз за милост не те моля,

не, не, не те моля за милост…

Настояваше върху последния стих и го повтаряше до безкрай. Но какво го измъчваше така, запитах се, докато настояваше в своята песен така неутешимо, че не иска да се моли за милост? В този миг се появи Кристофано. Извършваше редовната си обиколка на наемателите.

— Бедничкият — прошепна ми, имайки предвид Ато. — Обзет е от пристъп на отчаяние. Както впрочем всички ние в този безсрамен принудителен затвор.

— Да — отвърнах, мислейки си за самотния разговор на Дулчибени.

— Да го оставим да си поплаче на спокойствие; ще мина да го навестя по-късно и ще му дам да изпие една успокоителна отвара.

Отдалечихме се, а абатът продължаваше да пее.

Остави ме мъка да изплача…