Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (12)

Пета нощ
15 срещу 16 септември 1683

Бях в доста меланхолично настроение, когато абатът дойде да ме извика, за да се спуснем отново в подземията. Вечерята наистина беше успокоила духовете на наемателите, но за жалост не и моя, обременен не само от редуващите се разкрития и откровения относно Муре-Фуке, но още повече, от мрачните съждения на Дулчибени. А попълването на малкия ми дневник със сигурност не бе подобрило положението.

Абатът трябваше да се е досетил за лошото разположение на духа ми, защото, докато вървяхме, не се опита по никакъв начин да поведе разговор. А между другото и той не бе в много добро настроение, макар и видимо по-спокоен, ако направим сравнение с отчаяните хлипания, които бях чул през вратата му след вечеря. Сякаш се огъваше под тежестта на някакво несподелено безпокойство, което го караше на свой ред да бъде необичайно мълчалив. За разведряване на атмосферата се погрижиха, както можеше да се предвиди, Угонио и Чаконио.

Двамата корписантари ни чакаха от известно време, когато най-накрая се срещнахме с тях в подземията под площад „Навона“.

— Тази нощ ще се наложи да си изясним малко представите за подземния град — оповести Ато.

Извади един лист хартия, на който бе начертал схематично следния план:

— Ето това, което исках от тези двама нещастници, но се наложи ние да го направим.

Това беше една най-обща карта на подземията, които бяхме извървели до момента. Първата нощ бяхме слезли от странноприемницата „При оръженосеца“ чак до канала при Тибър по една галерия, която Ато бе обозначил с буквата А. В тавана на същата галерия впоследствие бяхме открили капака на отвора, през който се бяхме озовали в пасажа, водещ към останките от стадиона на Домициан, точно под площад „Навона“ и отговарящ на буквата В. От площад „Навона“ през тясната пролука, в която човек трябваше да се навежда, се излизаше в прохода С. Оттук се отделяше дългата крива (означена с буквата Е) — тунелът, в който бяхме преследва ли Стилоне Приазо и който ни бе извел чак до подземните помещения със стенописите, над които най-вероятно се издигаше дворецът на папската канцелария. Оттам бяхме излезли на повърхността при арката „Дели Ацетари“. Накрая, вляво от С, се влизаше в прохода D.

— Три са галериите, чието начало познаваме, но не им знаем края — В, С и D. Разумно ще е да ги проучим, преди да ни се изпречи на пътя някой друг преследвач. Първата е лявото разклонение на галерията, в която се влиза след изкачването през отвора. Отива се горе-долу в посока Тибър, но повече от това не знаем. Втората галерия е тази, която се отделя от площад „Навона“ и продължава напред. Третата е отклонението наляво, което се съединява с тази галерия. Ще започнем от третата, галерията D.

Движехме се напред с предпазлива стъпка, докато не стигнахме горе-долу до мястото, където аз и Угонио се бяхме спотаили предната нощ по време на гонитбата със Стилоне Приазо. Ато ни накара да спрем, за да прецени с помощта на картата, нашето разположение.

— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, привличайки вниманието ни.

На няколко крачки от нас на земята лежеше някакъв предмет. Абатът ни нареди да останем на място и първи се приближи да разгледа откритието. После ни позволи да идем при него. Беше керамична ампула, паднала на земята, от която се бяха излели (и вече бяха засъхнали) първо една локвичка, а после и няколко ясно различими червени капки кръв.

 

— Чудо, как ли пък не — въздъхна изтощено абат Мелани. Бяхме положили големи усилия, за да успокоим корписантарите, убедени, че ампулата е една от онези реликви, на чието издирване те бяха посветили живота си. Чаконио бе започнал да подтичва и подскача наоколо, грухтейки възторжено. Угонио бе опитал да отмъкне ампулата, и се бе наложило Ато да го задържи на разстояние, без да пести ударите. Накрая корписантарите се бяха успокоили и успяхме да подредим мислите си. Очевидно не ставаше дума за съд с кръвта на някой мъченик: галерията D, в която бяхме открили ампулата не беше нито катакомба, нито колумбарий^[1], нито друго древно свещено място, напомни абат Мелани, подканвайки към спокойствие двамата търсачи на съкровища. Но най-вече кръвта, която тя съдържаше, дори не бе съвсем засъхнала, а и даже се бе изляла на земята — следователно беше от някой жив човек, или на някой, починал преди няколко часа, а не на мъченик, живял преди векове. Ето защо Ато зави ампулата във фина кърпичка и я прибра в жилетката си, заривайки с крак следите от червеникава течност, останали в прахта. Решихме да продължим проучването — може би по-нататък щяхме да намерим разрешението на загадката.

Мелани мълчеше, но беше прекалено лесно да се отгатне какво мисли. Още едно неочаквано откритие, още един предмет, чийто произход беше труден за разгадаване. И още кръв.

Както и предната нощ, имах чувството, че подземният път завиваше постепенно наляво.

— И това също е странно — отбеляза абат Мелани. — Най-малкото не го очаквах.

Накрая изглежда галерията извеждаше на повърхността. Вместо стълбище, този път се изправихме пред една доста полегата пътека. Ненадейно обаче пред очите ни се появи спираловидно стълбище, с каменни стъпала, майсторски взидани в земята. Корписантарите сякаш нямаха особено желание да се качат. Угонио и Чаконио не бяха в настроение — след като се бяха отказали от листа от Библията, сега бяха видели да им се измъква под носа и ампулата.

— Добре тогава, вие ще останете тук, докато се върнем — разреши им с нежелание Ато.

 

Докато започвахме изкачването, попитах абата защо се беше учудил, че галерията D, която току-що бяхме преминали, завива наляво.

— Много просто — ако си наблюдавал внимателно картата, която ти показах, ще забележиш, че почти сме се върнали до точката на тръгване, тоест в близост до нашата странноприемница.

Бавно изкачвахме стълбата, докато не чух глух удар. Абат Мелани изруга. Беше ударил главата си в един капак. Трябваше да му помогна в бутането, докато дървеният капак, който не беше затиснат отгоре, не се вдигна.

Озовахме се в затворено помещение. Въздухът миришеше остро на урина и животни. Намирахме се в конюшня.

Тук бе оставена една малка карета с две колела, която разгледахме набързо. Имаше кожен покрив, защитен с навосъчено платно, поставено на метална рамка, украсена с гладки железни топки. От вътрешната страна на покрива бе изрисувано красиво небе в розови оттенъци, а върху седалките, за по-голямо удобство, бяха сложени две възглавнички. Освен това имаше и каляска, по-обикновена, но по-голяма, и тя с кожен покрив. Наблизо стояха мълчаливо, но видимо раздразнени от нашето присъствие, два коня, малко застарели и не в много добро състояние.

Помагайки си със слабата светлина от лампата, промуших глава във вътрешността на каляската и забелязах там, окачено на задната седалка, едно огромно разпятие. От дървения кръст висеше нещо подобно на малка желязна клетка. В нея имаше миниатюрна стъклена сфера, в чиято вътрешност се забелязваше неопределена кафеникава маса.

Ато също се бе приближил, за да освети вътрешността на екипажа.

— Трябва да е някаква реликва — каза той, като приближи лампата. — Но да не губим време.

Навсякъде около нас бяха разхвърляни (и без малко щях да се спъна шумно в тях) ведра за миене на каретите, гребени, чесала и вили за сламата.

Без да се бавим повече от необходимото, открихме една порта, която извеждаше по всяка вероятност във вътрешността на някакво жилище. Побутнах предпазливо портата. Беше заключена.

Обърнах се разочаровано към абат Мелани. Той също изглежда се колебаеше. Не можеше и дума да става да насилим ключалката, защото можеше да бъдем разкрити от обитателите, и да ни осъдят дори два пъти — задето сме избягали от карантината и задето сме направили опит за обир.

И без туй беше голям късмет, че все още не се бяхме сблъска ли с някого, помислих си, когато забелязах една чудовищна ръка със зловещи нокти да се отпуска върху рамото на абат Мелани. Като по чудо се удържах да не извикам, докато Мелани се сви, готвейки се да окаже съпротива на непознатия, който го нападаше в гръб. Заповядах си да хвана нещо — тояга, ведро, каквото и да е — и да ударя нападателя. Много късно — непознатият застана между нас.

 

Беше Угонио. Видях Ато няколко пъти да сменя цвета на лицето си от преживения ужас, дотам, че му се зави свят и му се наложи да поседне.

— Идиот, без малко да умра от страх! Казах ти да останеш там долу!

— Чаконио е наподушил някъв присъствуващ. Има претендиции да бъде инструктуриран.

— Добре, сега се връщаме долу и… но какво държиш в ръка?

Угонио вдигна рамене и погледна въпросително двете си ръце, като че ли не знаеше за какво говори Ато. В дясната обаче стискаше разпятието, което бяхме видели окачено във вътрешността на каляската.

— Веднага го върни на мястото му — нареди му абат Мелани. — Никой не трябва да разбира, че сме влизали тук.

— После се върни при Чаконио и му кажи, че след малко ще дойдем и ние, защото тук, горе, изглежда ще имаме малко работа — добави той, посочвайки вратата.

След като върна на място разпятието с крайно нежелание, Угонио се доближи до заключената порта и прилепи лице към ключалката, надничайки любопитно през дупчицата.

— Защо по дяволите губиш време, животно такова? Не виждаш ли, че е заключена и от другата страна няма светлина? — скара му се Ато.

— Евентуализирайки, вратището може да се разключи. За да излеза по-благодеятел, отколко лошодеятел, добре разбирам — отговори Угонио без да се смушава, изваждайки като с магия от своята мърлява наметка един огромен железен пръстен, към които бяха привързани десетки, даже стотици ключове с най-разнообразни форми и размери.

Ато и аз бяхме смаяни. Угонио веднага започна да опипва с котешка бързина подрънкващата връзка. След няколко мига лапите му спряха на един стар, ръждясал дополовината ключ.

— Сега Угонио разключва и, за да бъде не кат селски лекар, щот удовлетворявайки дълга се увеличава на покръстения радосността — каза той, доволно ухилен, докато завърташе ключа в ключалката. Механизмът се отвори с леко щракване.

* * *

По-късно двамата корписантари щяха да ни обяснят и тази поредна изненада. За да имат достъп до подземията на града, често им се налагало да проникват под земята през подземията, кладенци и врати, затворени с катинари или с ключалки. За да разрешат проблема (и „намалявайки грамовете, за да се не уголемят грандоманите“, бе подчертал Угонио) двамата се бяха посветили на методичното подкупване на слуги, пажове и ратаи. Съзнавайки отлично, че господарите на вилите или на къщите, които държаха в себе си ключовете, никога и на никаква цена не биха им позволили да имат свои дубликати, двамата корписантари уговаряли вземането на копия от ключовете с прислугата. В замяна подхвърляли на слугите някоя и друга от техните скъпоценни реликви. Разбира се, при тези сделки Угонио и Чаконио се бяха погрижили да не дават парчета от своята най-добра плячка. Но на няколко пъти им се наложило да направят една-две мъчителни саможертви — за ключа на една градина, от която се влизало в някаква катакомба в близост до Апиевия път, например, било нужно да се разделят с високо оценяван фрагмент от ключицата на свети Петър. Мъчително беше да се разбере по какъв начин са се водели подобни сериозни преговори посредством грухтенето на Чаконио и езиковите пируети на Угонио. Едно обаче бе сигурно — двамата притежаваха ключове, от килерите и подземията на голяма част от дворците в града. А ключалките, за които не разполагаха с ключ, отваряха често с някой от множеството други ключове, малко или много подобни.

 

Когато отворихме с ключа на Угонио вратата на конюшнята, се убедихме, че се намираме във вътрешността на обитавана къща. Приглушени от разстоянието се носеха различни звуци и гласове, идващи от горните етажи. Преди да изгасим единствената все още запалена лампа, разполагахме с няколко секунди, за да хвърлим поглед наоколо. Бяхме влезли в кухненско помещение, пълно с чинии, огромен котел, три други котлета, железни тигани, делви, бакърени мангали, глинени тави с железни дръжки, едно малко корито, различни тавички и кани, грейки за легло и стомни. Цялата кухненска посуда беше окачена по стените или се съхраняваше в голям отворен шкаф от светло дърво и в още един по-малък. Всичко беше с отлично качество, каквато ми се щеше да бъде и малкото посуда, с която разполагахме в „Оръженосеца“. Прекосихме помещението, внимавайки да не се препънем шумно в някой тиган, поставен случайно на земята.

На срещуположната страна на кухнята имаше друга врата и от там проникнахме в следващата стая. Принудихме се пак да запалим за няколко минути лампата, която предвидливо покрих с ръка.

Намирахме се пред легло с балдахин, покрито с тъкана завивка на райета в жълто и червено. От двете му страни имаше две дървени масички, а в един ъгъл — стол от протрита кожа без облегалки за ръцете. Имайки предвид тази стара мебелировка и някакво странно витаещо усещане за запуснатост, предположихме, че спалнята е необитаема.

Направихме знак на Угонио да се върне и да ни изчака при конете — в случай на бързо отстъпление, двама неканени гости може би щяха да успеят да се измъкнат, докато трима със сигурност щяха да се окажат в по-голяма беля.

Току-що посетената стая също разполагаше с втори изход. След като отново изгасихме лампата, наострихме уши в посока към тази врата. Гласовете на обитателите бяха доста далечни, и не можеха да ни подскажат дали рискуваме — открехнахме полека вратата и влязохме в следващото помещение, четвъртото. Това бе преддверието на къщата. Входната врата, както можахме да отгатнем, макар и почти изцяло потопени в тъмнината, се намираше вдясно от нас. Пред нас, в края на коридорчето, се извиваше спираловидно стълбище, което водеше към горния етаж. На върха на стълбището проблясваше някаква неясна светлинка, която ни позволяваше да се ориентираме.

С крайна предпазливост се приближихме до стълбата. Шумовете и разговорите, които първоначално ни се струваха далечни, сега бяха почти утихнали. Днес тази мисъл ми се вижда налудничава и прекомерно дръзка, но Ато започна да изкачва стъпалата, и аз след него.

 

Насред стълбището, между приземния и първия етаж, видяхме вратата към малка стаичка, осветена от един свещник, пълна с разнообразни и красиви предмети, които се спряхме за кратко да разгледаме. Възхитих се от богатството на мебелировката, каквато никога преди не бях виждал — това трябва да беше домът на някой благосъстоятелен господар. Абатът се приближи до една гравирана масичка от орех, застлана със зелена покривка. Вдигна поглед нагоре и зърна няколко съвсем не лошо нарисувани картини: едно „Благовещение“, една „Сваляне от кръста“, един свети Франциск с ангели в позлатена рамка от орехово дърво; друга картина, представляваща свети Йоан Кръстител; рисунка върху хартия, в рамка от коруба на костенурка и злато и накрая един осмоъгълен гипсов барелеф, изобразяващ Мария Магдалена. Видях един триножник за поставяне на леген за миене, струва ми се, от крушово дърво, изработен изключително изкусно и майсторски във вид на малка бойна кула. Отгоре висеше малко разпятие от мед и злато, с абаносов кръст. Обстановката на миниатюрния салон завършваха масичка от светло дърво с изящни чекмедженца и два стола.

Като изкачихме още няколко стъпала, стигнахме до първия етаж, който на пръв поглед изглеждаше пуст и потънал в мрак. Ато Мелани ми посочи другите стълби, които извеждаха още по-нагоре и които бяха осветени от по-силна и сигурна светлина. Надникнахме и видяхме, че на стената край стълбата бе окачен свещник с четири огромни восъчни свещи. Стълбата водеше към втори етаж, където по всяка вероятност се намираха обитателите в този момент.

Останахме за известно време неподвижни на стълбата, с наострени уши. Никакъв шум: продължихме да се изкачваме. Внезапно обаче някакъв трясък ни накара да подскочим. Някаква врата на първия етаж се отвори за миг и после бе грубо затръшната. В промеждутъка от време чухме два мъжки гласа, прекалено объркани, за да бъдат разбираеми. Чухме стъпки да се приближават постепенно от стаите към стълбището. Ато и аз се спогледахме, обзети от безпокойство — с един скок изкачихме още четири или пет стъпала. Тук, след като подминахме свещника, видяхме на площадката втора малка стаичка, където се спотаихме с надеждата стъпките да не продължат нагоре по стълбите, в посока на нашето временно скривалище. Извадихме късмет. Чухме една врата да се затваря, после още една, докато вече не се чуваха нито стъпки, нито мъжки гласове.

 

Свити неудобно в стаичката на средата на стълбището, Ато и аз си разменихме поглед на изстрадано облекчение. И тук един свещник осигуряваше достатъчно светлина. Като пропъдихме паниката и си поехме дъх, ние се огледахме наоколо. По стените на втората стаичка бе подредена богата библиотека, изпълнена с книги, подредени спретнато в редици. Абат Мелани взе една от тях в ръка отвори я и разгледа титулната страница.

Беше „Житие на Блажената Маргарита от Кортона“ от неизвестен автор. Ато веднага я затвори, и я върна на мястото й. После през ръцете му преминаха първи том на Theatrum Vitae Humanae^[2] в осем тома, едно „Животоописание на свети Филипо Нери“, един Fundamentum Doctrinae motus gravium Vitali Iordani^[3], един Tractatus de Ordine Iudiciorum^[4], после едно хубаво издание на Institutiones ас meditationes in Graecam linguam^[5] и накрая една френска граматика и една книга, в която се обясня ваше „Изкуството да се научиш да умираш правилно“.

След като разлисти набързо и това последно любопитно томче с морализаторски текстове, абатът поклати изнервено глава.

— Какво търсите? — попитах колкото бе възможно по-тихо.

— Не е ли ясно? Собственикът. В наши дни всички подпечатват книгите си, или поне по-скъпоценните от тях, със собственото си име.

Реших да помогна на Ато и през ръцете ми преминаха набързо De arte Gymnastica (За гимнастическото изкуство) от Джероламо Маркуриале, един Vocabularium Ecclesiasticum (Църковен речник) и една Pharetra divini Amoris (Колчан на божествената любов), докато Ато върна на мястото им с пъшкане „Съчиненията на Платон“ и един „Театър человеческий“ от Гаспаре де ла Вила Лобос. После разгледа учудено един екземпляр от „Бакхус в Тоска“ от онзи Франческо Реди, който му беше така скъп.

— Не разбирам — прошепна той раздразнено в края на огледа, — тук има всичко: история, философия, християнска доктрина, древни и съвременни езици, религиозни книги, най-различни редки и любопитни теми и даже малко астрология. Ето, гледай тук: „Тайните на звездите“ от някой си Антонио Карневале и известните Ephemerides Andreae Argoli (Астрономическите дневници на Андреа Арголи) Но на нито една от тях не е написано името на собственика.

Тъй като късметът до тогава винаги беше на наша страна и на косъм се бяхме разминали с това да бъдем изненадани от господаря на дома, вече се канех да предложа на Ато да си идем, когато попаднахме на една книга — първата, посветена на медицината.

Всъщност се бях разтършувал в една от по-високите полици и в ръцете ми бе попаднал един том от Валесиус, а после Medicina Septentrionalis (Експериментална медицина) и Anatomia pratica (Практическа анатомия) от Бонетус, един Antidotario Romano (Римски сборник на противоотровите), една Liber observationum medicarum Ioannis-Chenchi (Книга на медицински наблюдения на Джовани Ченчи), една De mali Ipocondriaci (За хипохондричните болести) от Паоло Такия, един Commentarium Ioannis Casimiri in Hippocratis Aphorismos (Коментар на Йоан Казимир към Афоризмите на Хипократ), една Enciclopedia Chirurgica Rationalis (Рационална хирургическа енциклопедия) от Джовани Долео и множество други ценни писания в областта на медицината, хирургията и анатомията. Бях поразен, между другото, от четирите тома от едно седемтомно издание на творбите на Гален, всички в изключително красива подвързия, в яркочервена кожа със златни арабески; останалите три липсваха. Взех един, наслаждавайки се на допира на скъпата корица, и го отворих. Малък надпис, поставен в долната част на титулната страница, гласеше Ioannis Tiracordae — на Джовани Тиракорда. Същото се отнасяше и до другите книги на медицинска тематика.

— Знам го! — прошепнах възбуден. — Знам къде сме.

Канех се да му съобщя своето откритие, когато отново бяхме изненадани от отварянето на врата на първия етаж. Разнесе се старчески глас.

— Парадиза, слизай, че нашият гост иска да си върви.

Женски глас отговори от втория етаж, че слиза.

Значи щяхме да бъдем между два огъня: жената, която слизаше от втория етаж и стопанинът на къщата, който я чакаше на първия етаж. Салончето беше прекалено мъничко, за да се притаим там, без да бъдем забелязани. Щяхме да бъдем разкрити.

Чуването, осъзнаването и действието се сляха в един миг. Като гущери, преследвани от хищна птица, се шмугнахме с отчаяна бързина надолу по стълбите, надявайки се да спечелим съревнованието с другата двойка към приземния етаж. В противен случай нямаше да имаме път за бягство.

След по-малко от секунда дойде моментът на истината: бяхме слезли само няколко стъпала, щом чухме гласа на стопанина на дома:

— И утре не забравяйте да ми донесете онова ваше питиенце! — каза той полугласно, но с доста жизнерадостен тон, очевидно обръщайки се към своя гост, докато се приближаваха към долния край на стълбата. Време нямаше: бяхме загубени.

 

Всеки път, когато се сещам за онези моменти, си повтарям, че единствено Божественото снизхождение ни спаси от наказанието, което и без друго си бяхме заслужили. Обаче си казвам също така, че ако абат Мелани не се беше сетил за някои от своите ходове, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин.

Всъщност Ато има идеята да духне светкавично четирите свещи, които осветяваха тази част от стълбището. После отново се шмугнахме в стаичката, където поехме едновременно дъх и угасихме и там свещника. Когато господарят на къщата се появи на стълбите, се озова във възможно най-гъстия мрак.

Разнесе се гласът на жената, която го молеше за запали свещите. Това имаше двоен ефект: не можеха да ни забележат, а освен това двамата мъже, снабдени с една-единствена лампа, се върнаха обратно, за да вземат свещ. В този кратък промеждутък от време, ние се шмугнахме опипом по стълбите.

Щом стигнахме до приземния етаж, мигновено нахълтахме в изоставената спалня, от която преминахме в кухнята и накрая в помещението за екипажите. Тук в устрема си се спънах и паднах по лице върху тънкия слой слама, предизвиквайки раздразнението на една от двете стари кранти. Ато затвори бързо вратата, която Угонио заключи незабавно и без усилие.

Останахме неподвижни в мрака, запъхтяни, прилепили уши към вратата. Стори ни се, че чуваме две или повече лица да слизат в двора. Стъпките продължиха по паважа в посока към голямата порта, която извеждаше на улицата. Чухме тежкото крило да се отваря, а после да се затваря с трясък. Други стъпки се върнаха назад и заглъхнаха нагоре по стълбите. Стояхме две-три минути в гробна тишина. Опасността бе преминала.

После запалихме една лампа и се спуснахме в отвора. В мига, когато тежкият дървен капак се затръшна с приглушен удар, най-накрая можах да споделя на абат Мелани откритието си. Бяхме влезли в дома на Джовани Тиракорда, стария личен лекар на папата.

— Сигурен ли си? — попита ме абат Мелани, докато потъвахме отново в подземните тунели.

— Разбира се, че съм сигурен — отвърнах аз.

— Тиракорда, какво съвпадение — коментира Ато с лека усмивчица.

— Познавате ли го?

— Това е изключително съвпадение. Тиракорда беше лекар на конклава, на който бе избран за папа Климент XI Роспильози, мой съгражданин. Там присъствах и аз.

Аз пък не бях разменял и дума със стария лекар. Тиракорда, в миналото личен лекар на двама папи, днес беше доста почитан в квартала, дотам, че все още го наричаха с титлата „папски лекар“, макар в действителност да изпълняваше задълженията на заместник. Живееше в един малък дворец, собственост на херцог Салвиати, който се намираше на „Улицата на Мечката“ само през два входа от „Оръженосеца“, на ъгъла с улицата на „Женската баня“. Картата на подземията, която Ато беше изготвил, се беше оказала достоверна: от галерия в галерия, попадайки в конюшнята на Тиракорда, почти се бяхме върнали до точката на тръгване. Знаех малко, даже съвсем малко, за Тиракорда — че имаше жена (може би онази Парадиза, чието име малко по-рано бяхме чули), че в неговата голяма и хубава къща се навъртаха и две-три девойчета, които помагаха в домакинската работа и че упражняваше своя занаят в главната лечебница „Санто Спирито ин Сасия“.

Беше повече кръгъл, отколкото висок, почти без врат, с приведени рамене и голям корем, върху който полагаше скръстените си ръце, почти като въплъщение на търпението и толерантността, което говореше за един муден и далеч не войнствен характер. Понякога го бях зървал от прозореца да върви по „Улицата на Мечката“, клатушкайки се в дългата си до петите роба, бях го наблюдавал да се спира на весела раздумка с някой дюкянджия, заглаждайки мустачките и едва забележимата си брадичка. Тъй като явно не обичаше перуки, и независимо от плешивостта си, постоянно ходеше с шапка в ръка, леко наръбеният му череп блестеше на слънцето, над ниското и сбръчкано чело и заострените уши. Когато веднъж го срещнах, ме поразиха румените му бузи и добродушният му поглед: рошавите вежди над дълбоко хлътналите очи, с уморения поглед на лекар, който непрекъснато наблюдава чуждите страдания, но никога не може да се примири с тях.

 

След като преминахме най-трудната част от обратния път, абат Мелани попита Угонио дали може да го снабди с копие от ключа, който беше използвал вчерашната нощ, за да отвори вратата на помещението.

— Удостокълнявам се на свръхвашата решителност, че не ще произпусна туй що ми се претендиска, и преди от винаги. Макар че, за бъда повеч отец отколко отцеубиец, беше по-усъвършенствено нещо за извършение да се извършува в преизминалото нощобдение.

— Казваш, че щеше да е по-добре да направим копие на ключа миналата нощ? И къде?

Угонио сякаш бе изненадан от въпроса.

— Свръхнатураличестествено в училището на „Ключарниците“, гдето печатствува Комарек.

Ато сбръчка чело. После мушна едната си ръка в джоба и извади оттам листчето от Библията. Прокара няколко пъти длан по него, след което го приближи странично до лампата, която държеше в ръка. Видях го да разглежда съсредоточено сенките, които мачканиците хвърляха на светлината.

— Проклятие, как така ми е убягнало? — изохка абат Мелани. И ми посочи с пръст една форма, която чак сега забелязах в средата на листа:

— Ако наблюдаваш внимателно, независимо от жалкото състояние на хартията — започна да ми обяснява той, — ще зърнеш горе-долу по средата очертанията на голям ключ с издължен пръстен, точно като този от стаичката. Ето, точно тук, където листът е останал по-гладък, докато от двете страни се е намачкал.

— Значи това парче хартия е просто обвивка на ключ? — заключих изненадано.

— Точно така. В действителност именно на улицата на „Ключарите“, където се намират всички дюкянчета за ключове и ключета, открихме нелегалната работилница на Комарек, печатарят чиито услуги ползваше Стилоне Приазо.

— В такъв случай разбирам — установих аз. — Стилоне Приазо е откраднал ключовете и после е отишъл да си извади копие на улицата на „Ключарите“, близо до Комарек.

— Не, скъпи мой. Някои от наемателите (ти сам ми го каза, помниш ли?), твърдят, че в миналото вече са отсядали в странноприемницата „При оръженосеца“.

— Вярно е — Стилоне Приазо, Бедфорд и Анджоло Бреноци — сетих се, — по времето на синьора Луиджа, мир на праха й.

— Добре. Това значи, че Стилоне по всяка вероятност вече е имал ключ от стаичката, която води от странноприемницата в подземията. Освен това имаше и напълно приемлив мотив да ходи при Комарек, а именно отпечатването на някакъв незаконен вестник. Не, не трябва да търсим някой поръчител на Комарек, а просто някой друг от нашите наематели. Някой, който е имал нужда да си направи копие на ключа за стаичката от връзката на Пелегрино, отмъкната временно.

— Тогава крадецът е отец Робледа! Той спомена Малахия, за да види реакцията ми — може би знаеше, че е изгубил листа с пророчеството на Малахия в подземията, и е изнамерил хитър метод да ме разобличи, достоен за най-добрите шпиони, точно както казва Дулчибени — извиках, обобщавайки после пред Ато нападките на Дулчибени срещу шпионската дейност на йезуитите.

— Ами да. Тогава крадецът е именно отец Робледа, също и защото…

— Гфъррррлъбх! — намеси се вежливо Чаконио.

— Аргументираности погрешени и многогрешни — преведе Угонио.

— Какво? — прекъсна се с невярващо изражение абат Мела ни.

— Чаконио удостодоверява, листопадничето не е проясновидението на Малахия, в страхопочтителност към свръхвашата решителност, и наумалявайки грамовете, за да не уголемяваме грандоманите, както доброподразбирам.

В същото време Чаконио измъкна изпод дрехите си една малка Библия, мръсна и захабена, но все още четлива.

— Винаги ли я носиш със себе си? — попитах.

— Гфъррррлъбх!

— Много е религиозофон, почти превъзнесен. Потърсихме в съдържанието пророк Малахия. Беше последната книга от дванадесетте малки пророци, ето защо се намираше на последните страници на Ветхия завет. Прелистих набързо, докато не намерих заглавието и, с усилие поради миниатюрните буквички, започнах да чета:

Книга на пророк Малахия

Глава 1

 

Пророческо слово от Господа към Израиля чрез Малахия.

Възлюбих ви, казва Господ. А вие казвате: „в какво Ти си

проявил любов към нас?“ — Исав не е ли брат на Иакова?

казва Господ, и все пак Аз възлюбих Иакова,

а Исава намразих и предадох планините му на

опустошение, и владенията му на чакалите пустинни.

Ако Едом каже: ние сме разорени, но ще възстановим

разрушеното, то Господ Саваот казва: те ще построят, пък Аз

ще разруша, и ще ги нарекат нечестива област — народ, на

който Господ се разгневи завинаги.

И ще видят това очите ви, и вие ще кажете: възвеличи се

Господ над пределите Израилеви!

Син почита баща, и роб — господаря си; ако Аз съм баща,

то де е почитта към Мене? И ако Аз съм Господ, то де е

благоговението пред Мене? казва Господ Саваот вам,

свещеници, които безславите името Ми. Вие казвате: с какво

безславим Твоето име?

Спрях се: абатът беше извадил от джоба си листчето, намерено от Угонио и Чаконио. Сравнихме ги. В него се четяха, макар и да бе повредено, имената на Охозиас, Акарон и Велзевул, които тук липсваха. Нито една дума не съвпадаше.

— Ами… в общи линии, този текст е различен от Малахия — отбелязах колебливо.

— Гфъррррлъбх! — отвърна, поклащайки глава Чаконио.

— Листопадникът, по начина, който внушава вам Чаконио с апела към острието на свръхвашата решителност, за да бъде повеч предгадател, отколко птицегадател, и за да е повеч медик отколкото мръсник, е главата второподредна от Книга на Царете.

И обясни, че „Малахи…“, частта от дума, която можеше да се прочете върху късчето от Библията, не беше това, което оставаше от „Малахия“, ами от „Малахим“, което на еврейски означаваше „на царете“. Това защото, изясни търпеливо Угонио, в множество Библии заглавието се пише също и според юдейската версия, която не винаги отговаря на християнската такава: те например, не включват в Светото писание двете книги макавейски. Впоследствие пълната схема на заглавието, осакатено поради разкъсванията и петното кръв, според корписантарите в началото беше:

Carattere Lettura Tonda

LIBER REGUM

Secundus Malachim

Caput Primum

„Liber regum“ означаваше „Книга на Царете“, докато „Secundus Malachim“ значеше „Втора книга на Царете“^[6], а не „на Малахия“. Съпоставихме „Втора Книга на Царете“ в Библията на корписантарите с откъснатото листче. Наистина заглавието и текста отговаряха напълно и на листчето, и на схемата на Угонио и Чаконио.

Абат Мелани помръкна.

— Само един въпрос: защо не ни го казахте по-рано? — попита той, докато вече си представях едновременния отговор на корпсантарите.

— Не бяхме имали благопочестта да бъдем въпросирани — отвърна Угонио.

— Гфъррррлъбх! — съгласи се Чаконио.

 

Следователно Робледа не беше откраднал ключовете и перличките, не се беше спускал в подземията, не беше изгубил откъснатата страница от Библията, не знаеше нищо за „Улицата на ключарите“, нито за Комарек. Още по-малко пък за синьор Муре, тоест за Никола Фуке. Или по-точно казано, нямаше основания да го подозираме повече от когото и да било друг, тъй като дългата му реч за пророчеството на свети Малахия беше чиста случайност. В общи линии се намирахме отново на изходната точка.

За сметка на това бяхме открили, че галерия D извежда в един голям дом, чийто собственик бе личният лекар на папата. Но и още една загадка се беше изправила пред нас през тази нощ. Към откритието на листа от Библията се добавяше и намирането на малката ампула с кръв, която някой неволно (или може би нарочно) бе изгубил в галерията, която водеше към дома на Тиракорда.

— Мислите ли, че крадецът е загубил ампулата? — попитах абат Мелани.

В този миг абатът се спъна в един камък, който стърчеше от земята, и падна лошо. Помогнахме му да се изправи, макар той да отказваше всякаква помощ; изтупа се светкавично от прахта, крайно изнервен от случилото се, и започна да кълне строителите на галерията, чумата, лекарите, карантината и накрая двамата невинни корписантари, които, засипани с толкова незаслужени нападки, си размениха погледи, изпълнени с обида.

 

Така можах, благодарение на този на пръв поглед незначителен инцидент, да доловя ясно странната промяна, която от известно време се забелязваше в абат Мелани. Ако през първите дни неговите очи се стрелкаха на всички посоки, то сега бяха постоянно замислени. Вече не стъпваше гордо, а предпазливо, първоначалната му сигурност се бе превърнала в колебание. Неговите целенасочени и многозначителни разсъждения понякога отстъпваха място на съмнения и нерешителност. Вярно, бяхме проникнали успешно в дома на Тиракорда, излагайки се на сериозни опасности. Вярно, дръзвахме да изследваме нови подземни проходи почти слепешката, подпомагани повече от носа на Чаконио, отколкото от нашите лампи. Но през това време сякаш забелязвах от време на време ръката на абат Мелани леко да трепери, а очите му да се затварят в някаква безмълвна молитва за спасение.

Такова ново разположение на духа, което за момента се долавяше само откъслечно, подобно на полуразкопани останки, се беше проявило при него отскоро, даже от съвсем скоро. Трудно бе да се посочи със сигурност причината; всъщност то не се беше породило от някаква конкретна случка, ами от стари и нови събития, които може би сега се съединяваха в една-единствена форма. Форма, която си оставаше неясна. А субстанцията беше черна и кървава, като страхът, който, бях сигурен в това, измъчваше мислите на абат Мелани.

* * *

От галерия D отново се бяхме вмъкнали в проход С, който без съмнение заслужаваше да бъде изследван обстойно впоследствие. Сега обаче, като оставихме вдясно от нас разклонение Е, което водеше към папската канцелария, бяха продължили напред.

Отбелязах вглъбеното изражение, но най-вече мълчанието на абат Мелани. Досетих се, че той обмисля нашите открития и затова реших да го разсея с любопитството, което самият той няколко часа по-рано бе предизвикал в мен.

— Казахте, че Луи XIV никога не е мразил някого повече от Главния интендант Фуке.

— Да.

— И че, ако разбереше, че Фуке, вместо да е умрял в Пинероло, се намира в Рим — жив и свободен, неговият гняв със сигурност е щял да избухне отново.

— Точно така.

— Но защо е тази настървена омраза?

— Това не е нищо в сравнение с беса, който бе обладал владетеля по време на ареста и процеса.

— Не му ли стигна на краля това, че го е свалил от всички постове?

— Не си единственият, който си задава подобни въпроси. И нищо чудно, защото никой все още не е намерил отговор. Аз също. Поне засега.

Загадката на омразата на Луи XIV към Фуке, обясни абат Мелани, била в Париж обект на неспирни дискусии.

— Има няколко неща, които, поради липса на време, все още не съм успял да ти разкажа.

Престорих се, че вярвам на това оправдание. Но знаех, че чак сега, по причината на новото си душевно състояние, Ато бе склонен да ме направи съпричастен към много неща, които по-рано беше премълчал. И така той пак се върна към ужасяващите дни, в които примката на заговора се бе затегнала около врата на Главния интендант.

 

Колбер започва да плете своите интриги още от деня на смъртта на кардинал Мазарини. Знае, че ще трябва да действа винаги зад прикритието, на фразата за „благото на държавата и на славата за монархията“. Знае също, че не разполага с много време: трябва да се реагира своевременно, докато кралят все още е неопитен в областта на финансите. Луи не знае какво в действителност се е случило при управлението на Мазарини, чиито тъмни машинации му убягват. Единственият, който има достъп до документите на кардинала, е Колбер, господар на хиляди тайни. И докато вече подправя документацията и фалшифицира доказателствата, Змията не пропуска случай да насажда у владетеля, подобно на малки дози отрова, недоверие към Главния интендант. Междувременно заслепява последния с престорени прояви на вярност. Машинацията успява напълно: три месеца преди празненството в замъка Во, кралят вече се готви да нанесе удар на своя Главен интендант на финансите. Има обаче едно последно препятствие: Фуке, който изпълнява също така длъжността на Главен прокуратор, се радва на парламентарен имунитет. Усойницата, представяйки като мотив спешната нужда от пари от страна на краля, убеждава Катеричката да продаде поста си.

Бедният Никола пада в капана — ще спечели един милион и четиристотин хиляди ливри, и веднага след като ги получава, дарява един милион на краля.

— И щом получи парите, кралят каза: „Сложи си оковите сам, със собствените си ръце.“ — спомни си с горчивина Ато, изтърсвайки от ръкавите си малко пръст и поглеждайки с погнуса вече раздърпаната дантела на маншетите си.

— Ужасно! — не се удържах да извикам аз.

— Не колкото си мислиш, момче. Младият крал за първи път изпитваше собственото си могъщество. Това може да се извърши единствено налагайки кралската воля, понякога дори несправедливо. Каква демонстрация на власт би било да насърчаваш най-добрите, вече предопределени за върховете благодарение на личните си качества? Могъщ е само този, който успява да издигне нищожния и завистливия като предводител на мъдрите и добрите, преобръщайки единствено с каприза си естествения ход на събитията.

— Но Фуке нищо ли не подозираше?

— Това е загадка. Той даже бе предупреден от няколко страни, че нещо се крои зад гърба му. Но се чувстваше чист пред съвестта си. Спомням си, че тогава отговори с усмивка, използвайки думите на един свой предшественик: „Главните интенданти са създадени, за да бъдат мразени. Мразени от кралете, които все настояват за още пари за войни и балети, и мразени от народа, който трябва да плаща данъците.“

Фуке, продължи Ато, дори узна, че нещо важно предстои да се случи в Нант, където малко по-късно щеше да бъде арестуван, но не пожела да погледне истината в лицето: убеди сам себе си, че кралят се готви да арестува Колбер, а не него. Веднъж пристигнал в Нант, приятелите му го принудиха да вземе под наем една къща, снабдена с подземен пасаж. Това беше един античен акведукт, който извеждаше на брега, където един натоварен с всичко необходимо кораб щеше да бъде готов всеки миг за отплаване, за да го заведе на безопасно място. През следващите дни Фуке всъщност забеляза, че улиците около къщата се изпълваха постепенно с мускетари. Започна да разбира истината, но повтаряше на своите приятели, че няма да си послужи с бягство: „Трябва да рискувам — не мога да повярвам, че кралят иска да ме унищожи.“

— Фатална грешка! — извика Ато. — Главният интендант познаваше само политиката на доверието. И не беше осъзнал, че неговите времена бяха пометени безвъзвратно от суровата политика на подозрението. Мазарини бе умрял, всичко бе различно.

— А каква беше Франция, преди да умре Мазарини? Абат Мелани въздъхна:

— Каква беше, каква беше… Беше добрата стара Франция на Луи XIII. Един свят — как да го кажа — по-отворен и жизнен, в който свободата на словото, на преценката, забавната изобретателност, смелостта на възгледите и моралната уравновесеност изглежда щяха да властват завинаги. В изисканите салони на мадам дьо Севинье и на приятелката й мадам дьо Ла Файет така, както в моралните фрази на господин дьо Ла Рошфуко и в стиховете на Жан дьо Ла Фонтен. Никой не можеше да предвиди леденото и абсолютно господство на новия крал.

Шест месеца бяха достатъчни на Змията да съсипе Катеричката. След ареста, Фуке гни три месеца в затвора, преди да му бъде насрочен процес. Най-накрая, през декември 1661, беше учредена Съдебната камара, която щеше да го съди. В състава влизаха канцлерът Пиер Сегие, председателят Ламоаньон и двадесет и шест членове, избрани от местните общински управи и съдилища.

Председателят Ламоаньон откри първото заседание, описвайки с трагически патос мизерията, която терзае народа на Франция, смазван всяка година от нови налози и изтребван от глад, от болести, от отчаяние. Към това се прибавяха лошите земеделски реколти от последните години, които допълнително бяха утежнили положението. В много провинции хората буквално мряха от глад, а хищната ръка на бирниците не познаваше милост и връхлиташе над бедните селца с все по-голяма алчност.

— Какво общо е имала мизерията на народа с Фуке? — попитах.

— Имаше, имаше. Тя послужи, за да въведе и придаде достоверност на една теория: хората по селата умираха от глад, защото той скандално бе натрупал богатства с парите на държавата.

— А това не беше ли вярно?

— Разбира се, че не. Първо — Фуке в действителност не беше богат. Второ — след като той се озова в Пинероло, мизерията по френските села стана още по-осезаема. Но слушай продължението.

Докато започваше процесът, с едно оглашение, което бе прочетено във всички църкви на кралството, гражданите бяха подканени да съобщят на властите за бирници, събирачи на данъци и финансисти, които бяха извършвали неразрешени финансови дейности. Второ съобщение забраняваше на такива служители да напускат градовете си. В противен случай незабавно щяха да бъдат обвинени в злоупотреба — престъпление, наказвано със смърт.

Така предизвиканите последствия бяха огромни: всички финансисти, наемодатели и данъчни мигновено бяха заклеймени от народа като престъпници; изключително богатият Главен интендант на финансите Никола Фуке автоматично се превърна в главатар на банда разбойници, а освен това във виновник за глада на селяните.

— Нямаше нищо по-лъжливо от това: Фуке винаги беше сигнализирал пред Короната, но напразно, за опасността от налагането на прекалено високи данъци. Когато беше изпратен като интендант на финансите в областта Дофине с цел да изстиска повече пари от непокорното местно население, даже принуди Мазарини да го отстрани. След подробни проучвания, Фуке бе заключил, че налозите в този район са били непоносими, и дори бе дръзнал да изпрати в Париж официална молба за данъчни облекчения. Парламентаристите от Дофине веднага се събраха на тълпи, за да го защитят.

Но за онези времена изглежда никой вече не си спомняше. На процеса срещу Фуке бяха прочетени точките на обвинението, първоначално цели деветдесет и шест, които съдията-докладчик мъдро сведе до около десет: преди всичко, че е отстъпил на краля лъжливи заеми, върху които несправедливо бе прибирал лихва. Второ, че е смесил противозаконно собствени средства с парите на краля, употребявайки ги за лични цели. Трето, че е получил от наемодателите над триста хиляди ливри, за да им гарантира по-благоприятни условия и, че лично е добавил към сметката си, под фалшиви имена, постъпленията от някои данъци. Четвърто, че е пробутал на държавата стари полици срещу пари в брой.

В началото на процеса народният гняв срещу Фуке се разгаря неудържимо. Още на следващия ден след ареста, охраната, която го съпровожда, трябвало да се погрижи да избегнат някои села, където разярената тълпа била готова да го разкъса.

Главният интендант, затворен в тясната си килия, изолиран от всичко и от всички, изобщо не си дава ясна сметка колко дълбока е пропастта, в която е хвърлен. Здравето му се влошава и той моли да му се изпрати изповедник; изпраща до краля писма, в които излага защитата си, моли го напразно цели четири пъти да бъде приет; разпраща във всички посоки послания, в които защитава гордо своята кауза; опитва се да вярва, че инцидентът може да бъде разрешен с достойнство. Всичките му искания са отхвърлени и започва да му става ясно, че в стената от враждебност, издигната от краля и от Колбер, не се отваря никаква пролука.

Колбер междувременно маневрира задкулисно — свиква членовете на Съдебната камера в присъствието на краля, и ги обсипва със закани, изнудвания и заплахи. Още по-зле се отнася със свидетелите, много от които на свой ред биват подложени на разследване.

 

Бяхме прекъснати от Угонио. Той ни посочи един отвор, в който самият той и Чаконио се бяха спуснали преди няколко седмици, откривайки така галерията, в която сега се движехме.

— Къде се излиза предотвора?

— В задницата на подпантеоният.

— Имай го предвид, момче — каза ми Ато. — Този отвор води, ако разбрах добре, в някакво подземие зад Пантеона. После изскачаме в някой частен двор и накрая използваме някой от вашите ключове, за да отворим вратата на оградата и излизаме на улицата, нали?

С недодялана и доволна усмивка, Угонио кимна, но уточни, че нямаше нужда от никакъв ключ, тъй като вратата била винаги отворена. След като отбелязахме тези новости, всички ние продължихме похода, а абат Мелани — своя разказ.

 

На процеса Фуке се защитавал сам, без адвокат. Речта му била като буря, реагирал съобразително, доводите му били солидни и всявали съмнения в обвинението, паметта — безпогрешна. Документите му били конфискувани и най-вероятно изчистени от онова, което можело да се цитира в негова защита. Но Главният интендант се защитил, както никой друг на негово място не би могъл. За всяко обвинение имал готов отговор. Невъзможно било да го накараш да изпадне в противоречие.

— Както вече ти намекнах, беше разкрито и подправянето на някои доказателствени документи, дело на Берие, един от хората на Колбер. Накрая всичките протоколи от процеса накуп (цяла планина от хартия) не позволиха да бъде доказана нито една от точките на обвинението срещу Фуке. Отгоре на всичко излязоха на бял свят намеси и задължения на Мазарини, чиято памет трябваше да остане неопетнена.

Колбер и кралят, които се надяваха на изцяло угодническо, бързо и ожесточено правораздаване, не бяха предвидили, че много от съдиите в Съдебната камера щяха да откажат да превърнат процеса в чиста формалност.

Времето мина бързо — между едно и друго изслушване вече бяха изминали три дълги години. Вдъхновените пледоарии на Фуке се бяха превърнали в атракция за всички парижани. Народът, който в момента на ареста искаше саморазправа, лека-полека започна да го съжалява. Колбер не се беше спрял пред нищо, само и само да събере данъците, които трябваше да послужат за нови войни и за довършването на кралския дворец Версай. Селяните бяха още по-угнетени, преследвани, бесени. Змията беше увеличил данъчната тежест повече, отколкото някога бе дръзвал да стори Фуке. Освен това ревизията на имуществата, притежавани от Фуке в деня на ареста, показваше, че сметките на Главния интендант са в пасив. Целият блясък, с който той се ограждаше, бе служил само, за да хвърля прах в очите на кредиторите, с които лично беше влязъл в преговори, не знаейки повече как да се справя с военните разходи на Франция. Така собственоръчно бе подписал договори за заеми, задължавайки се с шестнайсет милиона ливри срещу имущество в земи, къщи и постове, възлизащо на не повече от петнайсет милиона ливри.

— А това бе нищо в сравнение с тридесет и трите чисти милиона, които Мазарини бе оставил в наследство на своите племенници! — коментира Ато, разяждан от гняв.

— Тогава Фуке е можел да се спаси — отбелязах аз.

— И да, и не — отговори абатът. Бяхме спрели, за да налеем масло в едната лампа. — Преди всичко Колбер успя да попречи на съдиите да проучат инвентара на имуществото на Фуке. Напразно Главният интендант молеше да го приложат към протоколите. А и после, веднага след ареста, бе направено откритието, което го погуби.

Това беше последната точка на обвинението, която нямаше нищо общо несполучилите финансови маневри и останалите парични въпроси. Ставаше дума за един документ, намерен по време на обиска на къщата на Фуке в Сен Манде, скрит зад едно огледало. Писмо от 1657-ма, четири години преди ареста, адресирано до приятели и роднини. В него Главният интендант изразяваше собствената си тревога от недоверието, което усещаше да нараства у Мазарини, и от машинациите, с които неприятелите се опитваха да го погубят. Фуке после даваше разпореждания какво да се прави в случай, че Мазарини го хвърлеше в затвора. Не беше някакъв план за бунт, а по-скоро за тънка политическа демонстрация, насочена да обезпокои кардинала, за да го накара да преговаря. Планът се основаваше на съзнанието доколко Мазарини бе склонен да се върне по собствените си стъпки, за да се измъкне от неудобното положение.

Независимо, че в документа не се говореше никъде за каквито и да било народни вълнения срещу Короната, обвинението го представи като проект за държавен преврат. Нещо подобно на Фрондата, тъй да се каже, която всички французи си спомняха, даже прекалено добре. Все според обвинението, бунтовниците щели да бъдат приютени на укрепения остров Бел-Ил, собственост на Фуке. На бретонския бряг, където се издигаше Бел-Ил, бяха изпратени емисари на следствието, които положиха усилия да представят като доказателство за вина работите по укреплението, топовете и складовете за барут и муниции.

— Но защо Фуке беше укрепил острова?

— Беше гений на военно-морската стратегия и възнамеряваше да използва Бел-Ил като база за нападения срещу Англия. Даже мислеше да построи там град, чието естествено пристанище, с особено благоприятно разположение, трябваше да отклони от Амстердам целия търговски трафик на север, оказвайки така голяма услуга на краля на Франция.

Следователно Фуке, арестуван за злоупотреби с държавни средства, се оказва под съдебно разследване като бунтовник. И това не беше всичко. В Сен Манде бе открита и една дървена кутийка, заключена с катинар, която криеше тайната кореспонденция на Главния интендант. Кралските комисари намериха в нея имената на всички довереници на обвинения, и мнозина изтръпнаха. По-голямата част от писмата бе връчена на краля, а накрая всичките бяха поверени на Колбер. Последният запази за себе си не малко от тях, съзнавайки добре колко подкупи може да получи благодарение на тях. Само няколко документа, които Колбер можа да отсее напълно спокойно, бяха изгорени, за да не компрометират някои славни имена.

— Значи мислите — прекъснах разказа, — че писмата на Кирхер, които бяхте открили в кабинета на Колбер, са се намирали в онази кутия?

— Може би.

— И как свърши процесът?

Фуке беше пожелал отвода на определени съдии. Например на Пюсор, чичо на Колбер, който упорито наричаше Змията, своя племенник, „моята партия“. Пюсор атакуваше Фуке с такава грубост, че му забраняваше да отговаря, дразнейки по този начин останалите съдии.

В съда заседаваше и канцлерът Сегие, който по време на бунта на Фрондата, беше застанал на страната на разбунтувалите се срещу Короната. Фуке запита: как можеше Сегие да съди едно престъпление срещу държавата? На следния ден цял Париж ръкопляска на брилянтната нападка на подсъдимия, но отводът не бе разрешен.

Публиката започваше да се вълнува: не минаваше и ден, в който към Фуке да не се отправеше някакво ново обвинение. Неговите обвинители бяха оплели такова въже, че сега имаше опасност то да стане прекалено дебело, за да могат да го обесят на него.

Така наближи решителният час. Някои съдии бяха подканени лично от краля да не се занимават повече с процеса. Самият Талон, който в своите обвинителни речи беше показал много старание, но малко успех, трябваше да отстъпи мястото си на друг главен прокурор, Шамиар. Именно този последният, на 14 ноември 1664, представи на съда заключенията си. Шамиар поиска Фуке да бъде осъден на смърт чрез обесване, и освен това да бъдат върнати незаконно придобитите суми на държавата. После дойде ред на докладчиците на процеса да държат своите речи. Съдията Оливие д’Ормесон, безрезултатно заплашван от Колбер, се нахвърли срещу фалшификатора Берие и неговите поръчители и завърши, искайки осъждане на изгнание — най-доброто възможно разрешение за Фуке.

Другият докладчик, Сент Елен, държа реч в по-кротки и умерени тонове, но поиска смъртно наказание. После всеки съдия трябваше да даде своя глас.

 

Процесът беше дълъг, изтощителен, за някои пагубен. Съдията Масно накара да го доведат в залата, независимо от тежката си болест, мърморейки: „По-добре да умра тук.“ Гласува за изгнанието. Съдията Поншартрен бе устоял на изкушенията и на заплахите на Колбер — и той гласува за изгнание, погубвайки така собствената си кариера и тази на сина си. Съдията Роксан завърши своята кариера (той, да!) в изгнание, задето не бил гласувал за смъртното наказание.

Накрая само девет от двайсет и шест комисари избраха смъртното наказание. Главата на Фуке беше спасена.

В мига, в който се оповести присъдата, която спасяваше живота на Фуке и му връщаше свободата, макар и извън Франция, утехата и радостта в Париж бяха огромни.

 

Но тук в играта се намеси Луи XIV. Разярен, той решително се противопостави на решението на съда, лишавайки от смисъл трите дълги години на процеса. С едно безпрецедентно решение в историята на френското кралство, Всехристиянският крал упражни с обратен знак кралското право да променя присъдите, до този момент използвано само за помилвания: осъди Фуке на доживотен затвор. Присъдата трябваше да се излежи в пълна изолация в далечната крепост Пинероло.

— Париж бе ужасен. Никой никога не разбра причината за това решение на краля. Като че ли той хранеше към Фуке тайна и непримирима омраза.

На Луи XIV не бе достатъчно да го свали от поста му, да го унижи, да му отнеме всички имущества и да го изпрати в затвор на границата на френските земи. Самият крал разграби замъка Во и резиденцията в Сен Манде, подреждайки собствения си дворец с мебелите, колекциите, килимите, златата и гоблените на Фуке и прибавяйки към кралската библиотека тринадесетте хиляди тома, подбрани с любов от Главния интендант в годините на учение и изследователска дейност. Всичко това струваше не по-малко от четиридесет хиляди ливри.

За кредиторите на Фуке, които ненадейно бяха изскочили от всички страни, останаха само трохите. Един от тях, железар на име Жоли, проникна във Во и в останалите резиденции, откъсвайки със собствените си ръце, полудял от ярост, облицовките от скъпоценна кожа; после изрови и отнесе със себе си изключително модерните водопроводни тръби от олово, без които парковете и градините във Во нямаха почти никаква стойност. Гипсовите украси, орнаментите и полилеите бяха набързо изтръгнати от хиляди разгневени ръце. В края на плячкосването славните резиденции на Никола Фуке приличаха на две празни мидени черупки: доказателствата за чудесата, които съдържаха, сега събират прах из подземията на грабителите. А пък притежанията на Фуке на Антилските острови бяха унищожени от отвъдморските служители на Главния интендант.

— Замъкът Во по-хубав ли беше от кралския дворец Версай?

— Во предхождаше Версай с цели пет години — каза Ато с умерен възторг. — И в много отношения е послужил за негов образец. Ако знаеш само как се свиват сърцата на онези, които някога посещаваха Фуке, а днес, разхождайки се из Версайския дворец, разпознават картините, статуите и останалите чудеса, които принадлежаха на Главния интендант и все още носят отпечатъка на неговия фин и изискан вкус…

Замълча и за миг ми се стори, че щеше да се отдаде на сълзите.

— Преди една-два години мадам дьо Севинье посети замъка Во — продължи Ато. — Там са я видели да плаче с часове над руините за всички тези съкровища и за техния велик господар.

Наказанието бе утежнено от затворническия режим. Кралят дал заповед в Пинероло да се забрани на Никола Фуке дори да пише или да говори с когото и да е, освен със своите надзиратели. Това, което затворникът имаше в главата и на езика, щеше да си остане за него, и само за него. Единственият, който можеше да чува гласа му, достигнал до ушите на пазачите, бе кралят. И ако Фуке не искаше да разговаря със своя палач, тогава бе по-добре да си мълчи.

Мнозина в Париж започнаха да търсят някакво обяснение. Ако Луи XIV беше пожелал да накара затворника да замълчи завинаги, не липсваха възможности да му бъде поднесена някоя супа, подходящо гарнирана…

Но времето минаваше, а Фуке живееше. Може би въпросът бе по-сложен. Може би владетелят желаеше от все сърце нещо, което затворникът, в студената тишина на своята килия, продължаваше да пази за себе си. Един ден, мислеха всички, мъките на затворничеството щяха да го убедят да проговори.

Угонио привлече вниманието ни. Погълнати от нашия разговор, бяхме забравили, че докато се намирахме в дома на Тиракорда, Чаконио беше надушил нечие чуждо присъствие. Сега носът на корписантарят отново бе доловил нещо.

— Гфъррррлъбх!

— Присъствиец презапотен, позаувехнал, позанаплашен — обясни Угонио.

— Може ли случайно да ни каже какво е ял на закуска? — попита шеговито Ато.

Уплаших се, че корписантарят щеше да го вземе навътре, тъй като неговото изключително деликатно обоняние ни беше от полза и най-вероятно щеше да ни послужи и за в бъдеще.

— Гфъррррлъбх! — отговори обаче Чаконио, след като навири във въздуха безформения си, осеян със струпеи нос.

— Чаконио е понаноздрил цици от крава — преведе неговият другар — с вероятност от стафиди, пресушеница и беловиница, може би с бульонче и захарче.

Ато и аз се спогледахме смаяни. Беше именно ястието, което с толкова старание бях приготвил за наемателите на „Оръженосеца“. Чаконио не можеше да знае нищо: и въпреки това, бе способен да различи, в следата от мирис на непознатия, не само миризмата на кравешкото виме, но даже и аромата на някои съставки, които бях прибавил. Ако обонянието на корписантаря не се лъжеше, установихме с удивление, че преследвахме един от наемателите на „Оръженосеца“.

Разказът за процеса на Фуке се беше проточил прекалено много. Междувременно бяхме изследвали един доста дълъг участък на галерия С. Трудно бе да се каже колко се бяхме отдалечили от подземието на площад „Навона“ и къде се намирахме в момента. Но освен някои леки завои, проходът нямаше почти никакви съществени отклонения — впрочем, бяхме следвали единствената възможна посока. Едва бяхме стигнали до тези заключения и всичко се промени.

Земята под краката ни стана влажна и хлъзгава, въздухът още по-гъст и тежък, а в черната тишина на галерията започнахме да долавяме едно далечно шумолене. Тръгнахме предпазливо, а Чаконио въртеше глава, сякаш за да демонстрира нетърпимост. Усещаше се някаква отвратителна миризма, която ми беше някак позната, но все още не можех да си изясня.

— Канали — каза Ато.

— Гфъррррлъбх! — съгласи се мрачно Чаконио.

Угонио обясни, че съдържанието на каналите смущавало не малко колегата му и му пречело да разграничава с яснота други миризми.

Малко по-натам се оказа, че крачим в истинска тиня. Мирисът на застояло, в началото едва доловим, беше станал крайно наситен. Най-накрая разкрихме причината за всичко това. В лявата стена се отваряше една широка и дълбока цепнатина, от която се изливаше поток от смрадлива и черна водниста течност. Водата следваше после неравната наклонена част на галерията, като отчасти преливаше от двете страни и отчасти се губеше в мрака на нашия, като че ли безкраен, подземен проход. Докоснах срещуположната стена: беше влажна и оставяше по пръстите тънък слой кал. Вниманието ни бе привлечено от една подробност. Проснат по гръб във водата и безразличен към нашето присъствие, пред нас лежеше огромен плъх.

— Усмъртизиран — каза накратко Угонио, като го подритна леко с крак.

Чаконио взе плъха за опашката с два от ноктестите си пръсти и го остави да виси. От устата на животното прокапа в сивкавата вода тънка струйка кръв. Чаконио изви глава, наблюдавайки с пълно недоумение неочаквания феномен.

— Гфъррррлъбх! — коментира той замислено.

— Усмъртизиран, кръвоизпускащ, нездравословоцветущ.

— Как така знае, че е бил болен?

— Чаконио обича много тези гнусни животинчета, нали? — намеси се абат Мелани.

Чаконио кимна утвърдително с глава, разкривайки в една невинна животинска усмивка ужасяващите си жълти зъби.

 

Продължихме похода, като преминахме участъка от галерията, подгизнал от каналния отвод. По всичко личеше, че просмукването беше отскоро и че при нормални условия нямаше да намерим и следа от вода. Колкото до плъха, откритието изобщо не свършваше тук. Всъщност натъкнахме се на още три мъртви плъха, горе-долу с размерите на първия. Чаконио провери: при всички до един имаше същото изобилно кръвотечение, което според корписантарите трябваше да се дължи на някаква незнайна болест. Това беше нашата поредна среща с кръвта: първо петното върху листа от Библията, после ампулата, накрая плъховете.

Проучването бе ненадейно прекъснато от една нова непредвидима случка. Този път не ставаше дума за просмукване, пък било то и изобилно. Намирахме се пред истинска, дълбока водна маса, което течеше стремително в една галерия, перпендикулярна на нашата. Най-вероятно ставаше дума за подземна река, с която може би се бяха смесили някои екскременти, обикновено пренасяни от каналите. Обаче я нямаше противната миризма, която по-рано толкова беше смутила Чаконио.

Макар и с разочарование, трябваше да се обявим за победени. Не бе възможно да се продължи по-напред, а и бе изминало доста време от тайното ни измъкване от „Оръженосеца“. Не беше разумно да отсъстваме прекалено дълго от странноприемницата и да рискуваме липсата ни да бъде забелязана. И така, уморени и изтощени, решихме да се върнем обратно.

Докато се обръщахме обратно, Чаконио навири нос във въздуха за едно последно подозрително вдишване.

Ато Мелани кихна.