Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (49)

Изплащането на дълга

Изплатен ли е някога заемът, отпуснат на Уилям Оранжки от рода Одескалки? За да дадем отговор, трябва да разгледаме една друга случка, не по-малко невероятна.

Инокентий XI преминава към по-добрия свят през август 1689. Няколко месеца по-късно в Рим умира и кралица Кристина Шведска, владетелката, която преди повече от трийсет години е преминала от протестантството в католическата религия и се е пренесла в Рим, под закрилата на папството.

Преди да умре Катерина определя за свой наследник кардинал Дезио Адзолино, дългогодишен неин съветник и интимен приятел. Кардиналът обаче умира на свой ред само след няколко месеца и наследството на Кристина минава в ръцете на един негов роднина, Помпео Адзолино.

Помпео, дребен провинциален благородник (родът Адзолино бил от Фермо, в Марке — като Тиракорда и Дулчибени), се оказва в притежание на гигантското наследство на Катерина Шведска: над двеста картини на Рафаело, Тициано, Тинторето, Рубенс, Караваджо, Микеланджело, Доменикино, Ван Дайк, Андреа дел Сарто, Бернини, Гуидо Рени, Карачи, Джулио Романо, Пармиджанино, Джорджоне, Веласкес, Палма Стария; гоблени, бродирани със сребро и злато по проекти на Рафаело; стотици рисунки от прочути художници; цяла галерия от статуи, бюстове, глави, вази и мраморни колони; над шест хиляди медала и медальона; въоръжения, музикални инструменти, скъпоценна мебелировка, бижута на съхранение в Холандия, натрупани кредитни полици за суми, дължими от шведската и френската корони, а и освен това претенции върху някои владения в Швеция; накрая невероятната библиотека на Кристина, с хиляди печатни книги и манускрипти, които още съвременниците оценявали като безценни.

Щом влязъл в притежание на съкровището на Кристина, Помпео далеч не заподскачал от радост. Всъщност наследството на Кристина било обременено от големи дългове и той, ако не успеел да го продаде на най-добра цена, рискувал да бъде разкъсан от кредиторите. Малцина имат необходимите средства да закупят имущество с подобен размер: може би трябва да се започнат преговори с някой владетел, който да не е прекалено задлъжнял. Но Помпео е парвеню: изобщо няма представа откъде да започне, а Рим е пълен с авантюристи, готови да излъжат този свенлив благородник, току-що дошъл от провинцията.

Помео се опитва да си улесни нещата, като продаде цялото наследство наведнъж, но операцията е твърде трудна и рискована. Кредиторите започват да се изнервят; тогава Помпео набързо решава да разчлени имуществото, като продава отделните колекции и единични парчета. Гоблените и други ценни мебели (между които едно огледало, проектирано от Бернини) отиват при Отобони, могъщата фамилия на новия папа Александър VIII; а пък книгите заминават, за да обогатят Ватиканската библиотека.

Междувременно обаче трудностите се умножават. Освен дълговете, наследството на Кристина води със себе си няколко опасни съдебни дела. Швеция притежава права върху скъпоценностите на Кристина, намиращи се в Холандия и съхранявани в една банка, и принуждава амстердамските магистрати да ги конфискуват.

Дипломатически инцидент със Швеция е последното нещо, което Помпео има желание да предизвика. Посъветван е да пише молба за помощ до човека, който може лесно да посредничи с шведите и да въздейства върху събитията в Холандия — принц Уилям Оранжки, сега крал на Англия.

Така че през март 1691 Помпео Адзолино изпраща молба до Уилям, търсейки неговата закрила и помощ във спора с бижутата. Отговорът е, меко казано, неочакван: щом разбира, че наследството на Кристина се продава, чрез един посредник, Уилям предлага да купи всичко онова, което остава и иска незабавно инвентар на колекциите.

Това идва като гръм от ясно небе. Допреди няколко дни Помпео още продавал картините една по една и му се сторило невероятно, че може да приключи цялата продажба само с един удар. Но още по-смайващото е, че Уилям, който винаги е трябвало да проси пари за военните си начинания, неочаквано е обзет от желанието да похарчи цяло състояние за картини и статуи. Дори кралят-слънце бил отказал да се кандидатира за покупката на колекциите на Кристина, когато неговият посланик в Рим, кардинал д’Естре, му съобщил за възможността да се закупят тези съкровища.

И тук идва вторият поразяващ обрат. В играта влиза един друг купувач, когото много добре познаваме: Ливио Одескалки, племенникът на Инокентий XI.

За 123 000 скуди Ливио измъква сделката изпод носа на Уилям и купува почти всичко, което било останало от наследството. Невероятно: Уилям не само, че не взема това присърце, но и остава в прекрасни взаимоотношения с Помпео Адзолино. Сложният проблем с наследството е разрешен за миг.

Този епилог е толкова изненадващ, колкото и неправдоподобен. Един крал-протестант, стдаращ от постоянен недостиг на пари, възнамерява да купи една изключително скъпа колекция от произведения на изкуството. Племенникът на един папа (който впрочем е заемал на гореспоменатия крал купища пари) му я измъква в последния момент, а владетелят се ограничава да поздрави продавача (Т. Монтанари, La dispersione delle collezioni di Cristina di Svezia. Gli Azzolino, gli Ottoboni е gli Odescalchi в Storia dell’Arte, n. 90 [1997] стр. 251–299).

Ето някои цифри: Одескалки били заели на Уилям около 153 000 скуди. Ливио купува произведенията на изкуството за една не много различна сума — 123 000 скуди.

Какви изтънчени умове са се хванали на работа тук! От края на 1688 Уилям най-сетне е крал на Англия и следователно в удобно положение да върне дълга на рода Одескалки. На следната година обаче Инокентий XI умира. Как да се върне дългът на рода Одескалки? Най-вероятно до този момент само една част е била изплатена. Така че сгодният случай, предложен от наследството на Кристина Шведска, не трябва да се изпуска. Купува Ливио, но плаща Уилям, посредством някой дискретен посредник.

След толкова войни, тайната игра между рода Одескалки и династията Оранж завършва тихомълком. Лесно можем да си представим сцената. Наслаждавайки се на някой Тинторето или Караваджо в златистата светлина на римския следобед, някой от доверените управители на Уилям сигурно е пуснал едно разменно писмо в ръцете на някой представител на Ливио Одескалки. Сторил го е, разбира се, възхвалявайки паметта на великата Кристина Шведска, мир на праха й.