Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (22)

Събития от 1688 година

Бяха изминали пет години от ужасните премеждия в „Оръженосеца“. Странноприемницата бе затворена: Пелегрино бе отведен от жена си, мисля, при някакви близки.

Клоридия, Помпео Дулчибени и аз живеехме в една скромна вила извън градските стени, доста след Порта Сан Панкрацио, където съм и сега, когато поверявам на хартията тези редове. Дните и сезоните, тогава, както и днес, се отбелязваха единствено от прибирането на реколтата от нашата нивичка и от грижата за малкото домашни животни, закупени от спестяванията на Дулчибени. Вече познавах всички мъки на селския живот: бях се научил да заравям ръце в земята, да се допитвам до вятъра и небето, да разменям плодовете на своите усилия със съседа, да преговарям за цени и да се предпазвам от измами. Бях привикнал да разгръщам вечер страниците на книгите с подутите си и оцапани ръце на селянин.

Клоридия и аз живеехме more uxorio^[1]. Никой от нас не чувстваше някаква вина заради това: в нашето загубено селце не идваха дори и свещеници за великденската благословия.

Откакто окончателно се примири със загубата на краката си, Помпео беше станал още по-мълчалив и сприхав. Вече не си помагаше, вдишвайки стритите листа от мамакока — дрогата от Перу, с която се бе сдобил в Холандия. Именно благодарение на това, от друга страна не ставаше жертва на ония състояния на мрачна възбуда, които се бяха превърнали в необходимост, за да издържа на безспирните набези в галериите под „Оръженосеца“.

Все още не разбираше защо го бяхме взели при нас, предлагайки му подслон и грижи. В началото подозираше, че се стремим към немалкото пари, които щеше да донесе в дома ни. Никога не узна за Клоридия. А и тя, от своя страна, не пожела да му разкрие, че е негова дъщеря. Никога не можа да му прости, че е оставил майка й да бъде продадена.

Когато изминалото време се оказа достатъчно, да заглуши мъката от спомените, Клоридия най-накрая ми разказа преживелиците си, след като я откъснали от баща й Хюигенс я бе накарал да повярва, че я е купил, още като момиченце, от Дулчибени. Беше я държал заключена и после, като се уморил от нея, преди да се завърне в Тоскана при Ферони, я бе препродал в Холандия на други богати италиански търговци.

Дълги години моята Клоридия пътувала заедно с тези търговци, а после с още и още, нееднократно купувана и препродавана. Оттам към древния и срамен занаят я деляла само една крачка. Но все пак, с тайно и трудно натрупаните пари си бе откупила свободата: богатият Амстердам със свободните си нрави бил идеалният град за тази мръсна търговия с тела. Накрая обаче желанието да види отново баща си и да го попита защо я е изоставил, бе взело надмощие, така че то я довело до прага на „Оръженосеца“, подпомагана от науката за числата и от потайната сила на горящата пръчка.

Независимо от понесените мъчения и тъжните спомени, които смущаваха съня й, Клоридия се грижи за Дулчибени с постоянство и усърдие. Той, на свой ред, скоро престана да изпитва неприязън към нея. Никога не й зададе въпроси за нейното минало, спестявайки й неудобството от лъжата.

Много скоро след описаните събития Помпео ме помоли да отида и да взема сандъците с книги, които бе оставил в Неапол. Поднесе ми ги в дар, като ми заяви, че с времето съм щял да оценявам все повече тяхната стойност. Благодарение на тези книги и на размишленията, за които те ни дадоха повод, малко по малко езикът на Дулчибени започна да се развързва. С времето той премина от оценки към спомени и от тях — към наставленията. Не само теоретични обаче, но и основани и на личен опит: който е въртял търговия из цяла Европа на служба при могъща фамилия като Одескалки, има много неща за разказване. Така или иначе, между нас оставаше онази несподелена тайна: защо Дулчибени бе посегнал на живота на папата?

Вярвах, че един ден той щеше да ми разкрие загадката. Знаех обаче, че да го питам, при неговия мрачен и упорит нрав, щеше да е напълно безполезно.

Беше есента на 1688 и в Рим газетите разнасяха новините за изключително тъжни и тежки събития. Принцът-еретик Уилям Оранжки бе прекосил със своята флота пролива Ла Манш, акостирайки при един град на английския бряг, наречена Торбей. Неговата войска напредваше, почти без да срещне съпротива, и само за няколко дни Уилям бе узурпирал трона на католическия крал Джеймс Стюарт. Причината бе, че само преди два месеца кралят се бе сдобил с така жадувания наследник от мъжки пол, които щеше да лиши Уилям от всяка надежда да стане крал на Англия. С преврата на Уилям Англия скоро щеше да стане плячка на еретиците протестанти, загубена за вечни времена за католицизма.

Когато го осведомих за тези драматични новости, Помпео Дулчибени не реагира по никакъв начин. Седеше в градината и галеше едно котенце, което седеше в скута му. Изглеждаше спокоен. Ала внезапно го видях да прехапва устни и да прогонва животинчето, веднага след което нанесе силен удар с треперещата си ръка върху масата, която се намираше до него.

— Какво ви става, Помпео? — попитах, скачайки на крака в страха си, че му е станало лошо.

— Успя проклетникът! Накрая успя — изпъшка той, обхванат от безмълвен гняв, впил поглед в хоризонта над главата ми.

Погледнах го въпросително, но не дръзнах да го питам каквото и да е. А Помпео Дулчибени, притвори бавно клепачи и започна да говори.

* * *

Всичко бе започнало преди около трийсет години. Тогава, разказа Дулчибени, родът Одескалки се опетнил с най-нечестивото престъпление — да помага на еретиците.

Било към 1660-та. По това време принцът Уилям Оранжки бил още дете. Династията Оранж както винаги страдала от недостиг на средства. Колкото да се създаде някаква представа — майката и бабата на Уилям продали всичките си фамилни бижута.

Европейски политически театър предвещавал за Холадния ужасни войни, които всъщност съвсем скоро щели да избухнат в действителност. Първо срещу Англия, а после срещу Франция. За да се справят, им трябвали пари. И то много.

След една поредица от изключително поверителни преговори, чиито детайли не знаеше дори и самият Дулчибени, династията Оранж се обърнала към рода Одескалки. Те били измежду най-платежоспособните лихвари в Италия и разбира се, не отказали.

Така войните на еретическа Холандия били финансирани от католическата фамилия на кардинал Одескалки, бъдещия папа Инокентий XI.

Естествено цялото прехвърляне на заемите било проведено по изключително внимателен начин. Кардинал Бенедето Одескалки се намирал в Рим; брат му Карло, който ръководел лично фамилните сделки, живеел в Комо. А парите за династията Оранж били изпратени от Венеция посредством двама доверени подставени лихвари, и така по никакъв начин не можело да се достигне до фамилията на Инокентий XI. Освен това, полиците не били на името на династията Оранж, а до тайни посредници: адмирал Жан Ньофвил, финансиста Ян Дойц, търговците Бартолоти, члена на Амстердамския градски съвет Ян Батист Хошпид…

Последните прехвърляли после парите в ръцете на Оранж, за да финансират войната срещу Луи XIV.

— А вие? — прекъснах го.

— Аз пътувах до Холандия и обратно за сметка на Одескалки: грижех се платежните полици да пристигат и да се инкасират и да се издава съответната бележка за сумата. Освен това внимавах всичко да се извършва далеч от любопитни очи.

— В общи линии, парите на папа Инокентий са послужили за десанта на еретиците в Англия! — заключих учудено.

— Горе-долу. Но Одескалки заемаха пари на холандците цели петнайсет години, докато Уилям нападна едва през 1688.

— Следователно?

Следователно се бе случило нещо странно — обясни Дулчибени. — През 1673 починал Карло Одескалки, братът на бъдещия папа. Така бъдещият понтифекс не можел повече да ръководи от Рим делата на фамилията и решил да прекрати заемите за холандците. Играта станала прекалено опасна, а благочестивият кардинал Одескалки не можеше да рискува да бъде разкрит. Неговият образ трябвало да остане неопетнен. Оказал се предвидлив: след три години се провел конклавът, който го направи папа.

— Но нали е заемал пари на еретиците! — казах възмутен.

— Слушай останалото.

С времето дългът на династия Оранж към рода Одескалки нараснал безмерно, повече от сто и петдесет хиляди скуди Сега, когато Бенедето бил вече папа, как щели да бъдат върнати тези пари? В случай на неплатежоспособност, предварителният договор предвиждал Одескалки да могат да си възстановят средствата върху частната собственост на Уилям. Сега обаче Бенедето Одескалки, станал папа, бил в очите на всички: разбира се, не можел да наложи запор на владението на един принц-еретик, разкривайки по този начин, че му е давал заеми. Щял да избухне убийствен скандал. Вярно, че междувременно Бенедето бил направил формално дарение на цялото си имущество на племенника си Ливио, но всъщност било добре известно, че той продължавал неуморно да ръководи всичко.

Имало и още един проблем: Уилям продължавал да се нуждае от пари, понеже финансиращите го холандци (тоест богатите амстердамски фамилии) държали завързани здраво своите кесии. При това положение Инокентий XI рискувал никога повече да не си върне парите.

Ето защо, каза Дулчибени, Инокентий XI бил винаги така вражески настроен към Луи XIV: Всехристиянският крал на Франция представлявал единственото препятствие по пътя на Уилям, бил единственият, който можеше да му попречи да се качи на английския трон. Луи XIV бил основната пречка между Инокентий XI и парите му.

Междувременно Одескалки съумели да запазят мълчание. Но през 1676, малко преди да започне конклавът, станал един инцидент: Хюигенс, дясна ръка на търговеца на роби Франческо Ферони (и той в търговски взаимоотношения с Одескалки) се увлича по дъщерята на Помпео Дулчибени от една турска робиня и — подкрепян от Ферони — възнамерява да я направи свое притежание. Дулчибени не може да се противопостави по законов път, тъй като не се е оженил за майката на момиченцето. Тогава той дава на Одескалки да разберат, че ако Ферони и Хюигенс не се откажат от своите претенции, може да пусне един слух, да разпространи сведения, доста опасни за кардинал Бенедето: една история за заеми с висока лихва, отпуснати на холандските еретици… и кардинал Одескалки щеше да каже сбогом на папската тиара.

Останалото вече знаех: момичето било отвлечено, а някакъв незнаен убиец блъска от един прозорец Дулчибени, който оцелява като по чудо. Помпео трябва да се скрие, докато Бенедето Одескалки бива избран за папа.

— До днес папата не е успял да си върне парите от Уилям Оранжки. Сигурен съм, знам как стават тези неща. Но сега всичко ще се нареди — заключи Дулчибени.

— Защо?

— Ами че не е ли ясно: сега Уилям ще стане крал на Англия и по някакъв начин ще успее да изплати своите дългове на папата.

Мълчах, смутен и объркан.

— Ето истинския мотив за целия ви план — каза след малко. — Посещенията при Тиракорда, експериментите на острова… Имаше право абат Мелани: не ви е водило само отвличането на дъщеря ви. За вас това е било нещо като изпълнение на присъда над папата, не знам как да кажа, заради предателството към…

— … за предателство към вярата, точно така. За пари разпродаде честта на Църквата и християнството. Не забравяй, болестта на тялото не е нищо в сравнение с тази на душата. Това е истинската чума.

— Но вие искахте да предизвикате залеза на цялото християнство: за това бяхте избрал да заразите папата по време на обсадата на Виена.

— Обсадата на Виена… има нещо, което трябва да знаеш. Императорът също е свързан с парите на Одескалки.

— Императорът? — извиках аз.

Играта била проста и пак се провеждаше под пълна тайна. За да финансира войната срещу турците, Хабсбургският дом бил подпомаган от касите на апостолическата камера. В същото време император Леополд вземаше пари назаем за своя сметка от Одескалки. Фамилията на папата получаваше като залог „живо сребро“, или иначе казано живак, извлечен от мините на империята.

— А фамилия Одескалки какво правеха с живото сребро?

— Много просто: препродаваха го на холандските еретици. Поточно на банкера протестант Ян Дойц.

— Но тогава Виена бе спасена, благодарение на парите на еретиците!

— В определен смисъл е така. Но най-вече с парите на рода Одескалки. И можеш да бъдеш сигурен, че ще успеят да накарат императора да им върне услугата. И не говоря само за пари.

— Какво искате да кажете?

— Със сигурност императорът най-накрая ще се принуди да осигури значителни политически облаги на Папата или на неговия племенник, който е единственият му наследник. Изчакай някоя и друга година и ще видиш.