Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (6)

Втора нощ
12 срещу 13 септември 1683

Веднага след като влязох в стаята си, отидох при прозореца и с помощта на една пръчка прокарах чак до прозореца на Ато единия край на въженцето, което трябваше да дръпнем, за да си дадем сигнал. Отпуснах се върху леглото, като оставих вратата притворена и се постарах да наостря уши, макар да се страхувах, че няма да успея да окажа голяма съпротива на съня. Все пак се настроих за дълго чакане, защото в леглото пред мен лежеше почти в безсъзнание моят беден господар, а Кристофано ми беше заръчал да го наблюдавам. Натъпках стари дрехи в панталоните му, за да попиват и започнах бдението.

Казах си, че разказът на абат Мелани ме беше успокоил отчасти. Веднага бе признал приятелството си с Фуке. И беше хвърлил светлина по въпроса защо Главният интендант бе изпаднал в немилост — не толкова заради неразбирателство с краля, колкото заради завистта на Колбер. Всеки познава злосторната сила на завистта — не можеха ли да се дължат на нея и приказките на Девизе, Стилоне Приазо и Кристофано по адрес на абата? Може би възходът на сина на един леяр на камбани, от беден кастрат в младостта си до съветник на краля-слънце, беше събудил прекалено много ревност. Разбира се, тримата бяха доказали, че го познават и техните разговори не можеха да бъдат изцяло плод на фантазията. И все пак враждебността на Кристофано можеше да се дължи на завистта на един земляк: пето propheta in patria^[1] се казва в Евангелието. И после какво да кажем за странната лъжа на Девизе? Беше разказал, че е посетил във Венеция театър „Ел Кокомеро“, който обаче се намираше във Флоренция. Трябваше ли в такъв случай да се пазя и от него?

Освен това разказът на Ато не само заслужаваше доверие, но също така бе увлекателен и въздействащ. Почувствах как в сърцето ми се промъкна горчиво съжаление, че го бях помислил за измамник, за лицемер, готов да излъже и да извърши предателство. Аз бях този, който всъщност беше предал приятелското чувство, което се беше родило помежду ни по време на първия разговор в кухнята и което бях усетил така спонтанно и искрено.

Хвърлих един поглед на моя господар, който от много часове изглеждаше потънал в тежък и неестествен сън. Прекалено много бяха загадките за разплитане: какво беше докарало моят господар до това състояние; и на какво бе станал жертва синьор дьо Муре; и накрая, какво беше накарало Бреноци да ми подари ценните перли и защо после те бяха откраднати?

В главата ми все още се въртяха подобни мисли, когато се стреснах — без дори да си дам сметка, бях задрямал. Някакво скърцане ме накара да трепна: мигновено скочих от леглото, но внезапно тайна и предателска сила ме накара да падна на земята, където едва не си разбих главата. Изругах — бях забравил за въженцето, което свързваше десния ми глезен с този на абат Мелани. Ставайки, се бях спънал в него и с падането си бях вдигнал такъв шум, че едва не събудих моя господар, който само простена страдалчески. Бяхме на тъмно — моята лампа беше угаснала може би поради липса на масло.

Наострих уши — в коридора не се чуваше никакъв шум. Но веднага след като се изправих, търсейки опипом ръба на леглото, отново чух скърцане, последвано от леко потропване, шум от ровичкане сред метални предмети и пак скърцане. Сърцето ми биеше силно — със сигурност беше крадецът. Освободих се от въженцето, заради което бях паднал, потърсих слепешката лампата, която се намираше на масата в средата на стаята, но безуспешно. Тогава, надвивайки с големи усилия страха, реших да изляза от стаята, за да изненадам крадеца или поне да отгатна самоличността му.

Потънах в мрака на коридора, без да имам никаква идея какво да правя. С усилие слязох по стъпалата, които ме отделяха от стаичката долу. Ако се окажех лице в лице със загадъчната личност, трябваше ли да я нападна или пък да извикам помощ? Без да знам защо, се сниших и се опитах да се приближа до вратата на стаичката, протягайки ръце пред себе си, за да мога да пазя лицето си и да проучвам невидимото.

Ударът дойде неочаквано и ненадейно. Някой или нещо ме плесна по бузата, оставяйки ме в болка и объркване. Обхванат от ужас, се опитах да избегна второ нападение, като се дръпнах назад към стената и понечих да викам. Моят страх стана още по-непоносим, когато установих, че от устата ми не излиза никакъв звук — до такава степен паниката ме бе вцепенила. Помислих да започна да се въргалям отчаяно по земята, само и само да избягам от непознатия враг, мучейки като теле пред жертвоприношение, когато една ръка ме хвана решително под рамото и същевременно чух как някой каза: „Какво правиш, глупако?“

Несъмнено това беше гласът на Ато, притичал се на помощ, след като усетил въженцето да се опъва, когато аз, стреснат от подозрителното скърцане, бях скочил внезапно от леглото. Обясних му какво се бе случило, като се оплаках и за удара, който бях получил по лицето.

— Не беше никакъв удар — аз ти се притичвах на помощ, преди да се хвърлиш надолу по стълбите като гламав и да се сблъскаш с мен — прошепна той, удържайки гнева си. — Къде е крадецът?

— Всъщност, не видях никого освен вас — казах тихо, още треперещ.

— Аз пък видях. Докато се качвах, чух да дрънчат ключове. Трябва да е влязъл в стаичката — каза абатът, като запали една лампа, която бе съобразил да вземе със себе си.

Забелязахме тънък сноп разсеяна светлина горе, изпод вратата на Стилоне Приазо, от дясната страна на коридора на втория етаж. Абатът ми направи знак да говоря тихо и ми посочи входа на малкия коридор, в който предполагаше, че се бе вмъкнал крадецът. Вратичката беше притворена. Вътре цареше мрак.

Спогледахме се и спотаихме дъх. Нашият човек трябваше да се намира там, вътре, с ясното съзнание, че вече е в капан. Абатът се поколеба за миг и после решително отвори вратичката. Вътре нямаше никой.

— Не е възможно — видимо разочарован каза Мелани. — Ако е избягал надолу по стълбите, щеше да се сблъска с мен. Нагоре, дори и да е успял да ти убегне, няма никаква възможност за бягство: вратата, която извежда от куличката на Клоридия на покрива, е залостена отвън. Ако пък е отворил вратата на някоя от останалите стаи, щяхме със сигурност да го чуем.

Бяхме напълно объркани. Вече щяхме да бием отбой, когато Ато ми направи знак да остана на място и се спусна бързо надолу по стълбите. Проследих с поглед светлината от лампата му и го видях да се спира пред прозореца, който гледаше от коридора на втория етаж към вътрешния двор. Постави лампата на земята и надникна навън. Известно време остана така. Това събуди любопитството ми, така че и аз се приближих до малката решетка на прозорчето, което осветяваше денем стаичката. Но беше прекалено високо за мен и не видях нищо освен нощта, осветена от бледата луна. Когато се върна в стаичката, абатът се наведе към пода и измери с длани дължината му, като даже се завря под етажерката с инструментите, подпряна на стената в дъното. Спря се миг, за да помисли, след което повтори операцията, като този път взе предвид и дебелината на стените. После измери разстоянието между прозорчето и стената в дъното. Когато най-накрая изтръска ръцете си от прахта, ме хвана, без да каже дума и, като ме вдигна върху едно столче и сложи върху главата ми лампата, ме нагласи пред решетката. Каза: „Не мърдай!“ и размаха пръст пред носа ми.

Чух го отново да слиза пипнешком до прозореца на втория етаж. Когато накрая се върна и ме погледна, умирах от нетърпение да узная неговите заключения.

— Слушай внимателно. Килерът е дълъг малко повече от осем педи, което значи, че е тесен. Със стените може да стигне до десет педи. Както може добре да се види от двора, малкото крило, в което се намира тази стаичка, е било построено по-късно, след останалата част на странноприемницата. Всъщност то изглежда отвън като голяма колона, която се издига от земята чак до тук, залепена за задния ръб на източната стена на сградата. Само че има нещо, което не се връзва в сметките: колоната е поне два пъти по-широка от стаичката. Това прозорче, както виждаш, е много близко до етажерката, на не повече от няколко педи от края на това килерче. Значи и когато се гледа отвън, би трябвало да се вижда в близост до външния ръб на крилото. Но, когато се показах от долу, от коридора на втория етаж, видях, че прозорчето, осветено от лампата, която ти държеше, не се намира дори и на средата на стената, в която е издълбано.

Абатът се спря, може би в очакване сам да стигна до заключение. Но аз не бях разбрал нито думица. В главата ми се въртяха геометрични фигури, натрупани една върху друга, извиквани на тълпи от препускащата мисъл на Ато. Ето защо той продължи:

— Защо е цялото това прахосано пространство? Защо никой не е откраднал малко повече пространство в полза на стаичката, така тясна, че даже ние двамата едва успяваме да стоим вътре, без да се бутаме постоянно?

Аз също се показах на прозореца на втория етаж, доволен преди всичко, че ще успея да подишам малко свеж нощен въздух.

Потърках си очите. Беше вярно. Светлината на маслената лампа, която забелязвах през решетката на прозореца, беше странно отдалечена от външния ръб, очертан от лунния отблясък. Никога не бях обръщал внимание — прекалено зает денем и прекалено уморен нощем, за да зяпам, подпрян на перваза.

— И знаеш ли какво е обяснението, момче? — посрещна ме абат Мелани веднага, след като се качих отново при него.

Без да изчака моя отговор, той пъхна ръце в етажерката с инструментите, подпряна в дъното на стаята, и започна трескаво да опипва стената зад нея. Изпъшка и ме помоли да му помогна да премести мебелите.

Това не се оказа особено трудно. Абатът изглежда изобщо не беше изненадан от откритието, което се появи пред очите ни — полускрити от мръсотията, която времето безпощадно беше наслоило по стената, се виждаха очертанията на една врата.

— Ето ни — извика той доволно.

И без да се колебае, блъсна старите греди, които изпращяха.

* * *

Първото, което усетих, беше влажен и студен полъх, който докосна лицето ми. Пред очите ни се бе разкрила черна дупка.

— Там е отишъл — заявих убедено.

— Така изглежда — отвърна абатът, като проточи недоверчиво нос напред. — Това проклето килерче имало двойни стени. Искаш ли да влезеш първи?

Мълчанието ми говореше само за себе си.

— Е, добре — отстъпи Ато, вдигайки лампата, за да осветява пътя си в тъмното. — Винаги трябва аз да оправям всичко.

Още не бе свършил да говори, когато го видях да се хваща отчаяно за старата врата, която току-що бяхме разбили, повлечен надолу от някаква неудържима сила.

— Помогни ми, бързо — каза той.

Бяхме на ръба на един кладенец: Мелани щеше да падне в него, сигурно с фатални последици. Едва бе успял да се хване за рамката на вратата. Краката му се клатушкаха в дълбоката тъмнина, която се беше разтворила под нас. Когато се изправи отново благодарение и на моята, макар и слаба, помощ бяхме останали на тъмно. Лампата, изплъзнала се от ръката на абата, бе погълната от черната дупка. Затова отидох да взема друга от стаята си, която се погрижих да заключа. Пелегрино спеше спокойно и в неведение за събитията, които се разиграваха в неговата странноприемница.

Когато се върнах, Ато вече се спускаше в ямата. Изглеждаше неочаквано подвижен за възрастта си. Както щях да имам случаи да забележа и по-късно, той се отличаваше с овладяно, но постоянно нервно напрежение, което поддържаше тялото му в постоянна готовност.

Мелани ми показа, че не става дума точно за кладенец, осветявайки навсякъде с лампата. В скалата бе забита цяла поредица от железни скоби, подобни на малки стъпала, които позволяваха внимателно слизане. Спуснахме се бавно в дупката, не без известен страх. Слизането беше кратко — съвсем скоро се озовахме стъпили на груб тухлен под. Огледахме се наоколо на светлината на лампата и открихме, че пасажът не прекъсва, а продължава по една от късите страни на площадката, с една стълба с квадратни стъпала, издълбани в скалата. Проточихме вратове, за да се опитаме да разберем напразно къде свършва.

— Под стаичката сме, момче.

Измънках нещо плачевно в знак на съгласие. Това не ме успокояваше кой знае колко.

Продължихме в мълчание. Този път слизането ми се стори безкрайно, донякъде и заради тънкия слой кал, който покриваше всичко и правеше слизането доста опасно. В един момент стълбата изцяло промени вида си: изкопана в туфа, тя стана съвсем тясна и прекалено неравна. Въздухът беше вече доста тежък — сигурен знак, че бяхме под земята.

Продължихме да слизаме, докато се озовахме в тъмна и негостоприемна галерия, прокопана във влажната земя. Единствените ни спътници бяха тежкият въздух и тишината. Измъчваше ме страх.

— Ето къде е отишъл нашият крадец — прошепна абат Мелани.

— Защо говорите толкова тихо?

— Може да се намира наблизо. Искам аз да го изненадам, а не обратното.

Крадецът обаче не бе нито на няколко крачки разстояние, нито на повече. Тръгнахме през галерията. Абат Мелани беше принуден да върви с наведена глава, защото таванът, ако можеше да се нарече така, бе прекалено нисък и неравен. Забеляза, че аз се движа пред него без проблеми:

— Поне веднъж има за какво да ти завидя, момче.

Продължавахме доста бавно напред през един проход, поддържан като по чудо само от камъни и тухли, наредени хаотично. Повървяхме няколко десетки метра и самият абат съобрази да отговори на моето мълчаливо, но предвидимо любопитство.

— Този проход трябва да е бил построен, за да позволява на хората да стигат незабелязани до някоя отдалечена точка на града.

— По време на чума, може би?

— Струва ми се много, много по-рано. Винаги би имало полза от такъв проход в град като този. Може да е служел на някой римски принц, за да пуска своите довереници по следите на някой съперник. Римските фамилии открай време са се мразели и враждували по всякакви начини. Когато ландскнехтите^[2] разграбваха Рим, някои благороднически родове им помагаха, само и само за да пострадат техните противници. Възможно е и нашият хан да е служил първоначално като сборен пункт на групи от наемни убийци и главорези. Вероятно поддържани от рода Орсини, който притежава множество къщи наоколо.

— Но кой е построил това подземие?

— Обърни внимание на стените — абатът приближи лампата до стената. — Направени са от доста стари камъни.

— Стари като катакомбите ли?

— Може би. Знам, че през изминалите десетилетия един учен свещеник е изследвал проходите, които се срещат под Рим и е описал наличието на безброй стенописи, гробници и тленни останки на светци и мъченици. Във всеки случай е сигурно, че под къщите и площадите на някои квартали съществуват пасажи и галерии, някои построени от древните римляни, други пък изкопани в доста по-близки до нас времена.

Докато вървяхме по тесните коридори, независимо от опасното положение, в което се намирахме, абатът не желаеше да се откаже от своята страст към разказите. И с напевен шепот продължи да обяснява, че Италия още от най-далечни времена изобилствала от тайни проходи, издълбани в скалите или в земята, замислени първоначално за бягство от обсади или въоръжени нападения, също както проходите, позволяващи незабелязаното измъкване от крепости и замъци, но и за организирането на тайни събирания или даже за любовни срещи, както според приказките правели мадона Лукреция Борджия и нейния брат Чезаре със своите многобройни любовници. Но на тайните подземия човек не трябвало да се доверява ни най-малко, тъй като, за да се гарантира тяхната неприкосновеност, те не само бяха държани в тайна (която понякога бе струвала живота на този, които ги е построил), но в тях имаше и множество клопки: за да бъдат заблудени или объркани неканените гости, често се строяли коридори без изход или невидими врати, управлявани от противотежести и скрити в стените, които се отваряли само с помощта на загадъчни механизми.

— Разказаха ми за един лабиринт, построен в Сицилия от великия император Фридрих, в чиито коридори имало скрити лостове, дето, ако някой ги настъпи, освобождавали метални решетки, които падали отвисоко и задържали посетителите без възможност за бягство, или добре наточени остриета, които, изстрелвани от невидими цепнатини, можели да пронижат и да убият минаващите. Други устройства отваряли внезапно дълбоки кладенци, в които онзи, който не си дава сметка за наличието на подобни заплахи, неизбежно пропада. Създадени са доста точни карти на някои катакомби. Казват, че и под Неапол имало забележителен брой подземия и проходи. Не съм имал честта да ги опозная, но от друга страна познавам тези в Париж, които са без съмнение доста широки и в които съм успял да направя някое и друго посещение. Знам също, че в Пиемонт през миналия век, близо до едно място, наречено Ровазенда, стотици селяни били подгонени от френски войници, които ги принудили да се скрият в някакви пещери край една река. Разказват, че никой повече не е излязъл от тези дупки — нито преследвачите, нито преследваните.

— Синьор Пелегрино никога не ми е говорил за съществуването на този проход — прошепнах аз.

— Вярвам ти, и още как! Това не е нещо, което трябва да се споделя, освен ако не е крайно необходимо. А е възможно и самият той да не е запознат с тези тайни, като се има предвид, че се грижи за тази странноприемница отскоро.

— Как тогава крадецът е открил прохода?

— Може би твоят добър господар е отстъпил пред предложение за солидна сума пари. Или мускатово вино — изсмя се абатът.

Докато напредвахме, чувствах как постепенно ме надвива усещането за тежест в гърдите и главата. Тъмната пътека, по която смело бяхме поели, водеше в неизвестна и най-вероятно изпълнена с опасности посока. Мракът, разчупен единствено от маслената лампа, която абат Мелани носеше пред себе си, бе дълбок и ужасяващ. Стените на галерията, заради своя криволичещ строеж, ни пречеха да виждаме напред и на всяка крачка предвещаваха някоя неприятна изненада. Ами ако крадецът, забелязвайки отдалеч светлината на нашата лампа, ни дебнеше зад някоя издатина, за да ни нападне? Потръпвайки, си помислих за заплахите, изпълващи галериите, за които ми бе разказал абат Мелани. Никой никога нямаше да открие телата ни. Наемателите на странноприемницата щяха да се опитат да убедят себе си и стражата, че аз и абат Мелани сме избягали от сградата, най-вероятно скачайки от някой прозорец през нощта.

И сега още не бих могъл да кажа колко дълго вървяхме. Накрая забелязахме, че подземният проход, който първоначално ни беше водил все по-надълбоко, започваше постепенно да се изкачва.

— Много добре — каза абат Мелани. — Може би след малко ще излезем някъде.

Краката ме боляха и влагата започваше да ме задушава. От доста време не разговаряхме, искахме само да видим края на тази страшна пещера. Подскочих от страх, когато видях абатът да се спъва със стенание и да залита, рискувайки да падне по корем, като можеше и да изпусне лампата — можехме да загубим единствения източник на светлина, което щеше да превърне в кошмар присъствието ни там долу. Хвърлих се да го подхвана. С изражение едновременно гневно и доволно, заради току-що разминалата се опасност, абатът освети препятствието — каменни стълби, толкова високи, колкото и тесни, които водеха нагоре. Преминахме ги, почти лазейки, за да не рискуваме да паднем назад. По време на изкачването една поредица от завои принуди Ато да се сгърчи от болка. Поне веднъж аз се справях по-добре. Ато ме погледна:

— Наистина ти завиждам, момче — повтори той развеселен, без да се притеснява, че показах недоволство от неговата реплика.

Бяхме оцапани с кал, челата и телата ни — окъпани в мръсна пот. Внезапно абатът извика. Някакво безформено същество, изключително бързо и неуловимо, тупна на гърба ми, издрасквайки болезнено десния ми крак, преди да се хвърли отново в мрака. Свих се инстинктивно, покрил уплашено главата си с ръце, готов едновременно да моля за милост и да се отбранявам слепешката.

Ато разбра, че опасността, ако имаше такава, бе траяла само миг.

— Странно, че все още не ги бяхме срещнали — отбеляза той, след като се съвзехме. — Вижда се, че наистина сме встрани от обичайните отсечки.

Огромен речен плъх, раздразнен от появата ни, бе решил да ни прескочи, вместо да се върне назад. В своя безумен скок се беше вкопчил за ръката на абат Мелани, докато той се подпираше на стената, и после бе паднал с цялата си тежест на моя гръб, вцепенявайки ме от ужас. Спряхме, мълчаливи и уплашени, докато дишането ни не възстанови нормалния си ритъм. Продължихме с изкачването, докогато стълбичките не започнаха да се прекъсват от хоризонтални тухлени площадки, които всеки път ставаха все по-дълги. За щастие имахме добър запас от масло — нарушавайки настоящите наредби на камерлингите^[3], бях решил да използвам също и по-доброто масло за готвене.

Усещахме, че наближаваме края. Вече вървяхме нагоре по лек, полегат наклон, който ни караше да забравяме трудностите и страховете, изстрадани по-рано. Внезапно се озовахме в четириъгълно помещение, което вече не беше изкопано в терена, ами иззидано. Приличаше на склад или на подземието на някой дворец.

— Върнахме се сред хората — беше коментарът на абата.

Оттук една последна стълба, лесна за изкачване, а и снабдена със спомагателно въже, закрепено за дясната стена посредством железни пръстени, извеждаше нагоре. Изкатерихме се до върха.

— Проклятие — изсъска Ато.

Веднага разбрах какво имаше предвид. На края на малката стълба, имаше, както можеше да се очаква, една врата. Беше доста здрава и зарезена.

 

Това бе сгоден случай да си отдъхнем, макар и на едно толкова негостоприемно място, и да обмислим нашето положение. Дървената вратичка беше залостена с ръждясало желязно резе, което се плъзгаше по страничната стена. Оттук, както бе лесно да се отгатне заради шумоленето на вятъра, се излизаше навън.

— Аз няма да говоря. Ти обясни всичко — подкани ме абатът.

— Вратата е заключена отвътре. Между другото — положих усилия да установя — крадецът не е излязъл от галерията. Но тъй като нито го срещнахме, нито пък намерихме някакъв кръстопът, може да се заключи, че не е поел по нашия път.

— Добре. И къде тогава е отишъл?

— Може би даже не се е спуснал в кладенеца зад стаичката — предположих без изобщо да вярвам на думите си.

— Ммм — измънка Ато. — Къде се е пръждосал тогава?

Отново слезе по стълбата и обиколи набързо избата. В един ъгъл една стара, полуизгнила лодка потвърждаваше подозрението, което хранех от мига, в който бяхме стигнали тук — намирахме се в близост до бреговете на Тибър. Отворих вратата, като не без усилия издърпах резето. Осветен от разсеяните лъчи на луната, се виждаше началото на някаква пътека. По-надолу течеше реката и аз естествено се отдръпнах при вида на бездната. Свежият и влажен вятър проникна в подземието, позволявайки ни да дишаме по-дълбоко. Веднага зад врата друга несигурна пътека се отклоняваше надясно и се губеше по калния бряг.

Абатът долови мислите ми:

— Ако избягаме сега, ще ни хванат като нищо.

— Тогава — изстенах обезкуражен, — напразно вървяхме дотук.

— Съвсем не — отвърна Ато невъзмутимо. — Във всеки случай познаваме все пак този изход за бягство. Не намерихме и следа от крадеца, който впрочем не е поел по този път. Изпуснахме някоя и друга възможност, поради недоглеждане или заради несъобразителност. Сега да се връщаме обратно, преди някой да забележи отсъствието ни.

Връщането към странноприемницата беше неописуемо мъчително и двойно по-тежко от първото пътешествие. Лишени от инстинкта на ловеца, който ни бе водил напред по време на преследването (или поне така беше с абат Мелани), се влачехме, усещайки по-силно трудността на пътя, въпреки че моят спътник не желаеше да го признае.

След като изкачихме отново първия кладенец и оставихме с голямо облекчение зад гърба си адското подземие, отново се намерихме в стаичката. Абатът, видимо изтощен от експедицията, отишла по дяволите, се раздели с мен, като ми даде набързо някои наставления за следващия ден.

— Утре, ако искаш, можеш да осведомиш наемателите, че някой е отмъкнал и втората връзка ключове или че тя, така или иначе, е изчезнала. Разбира се, няма да разказваш за нашето откритие, нито за опита, който направихме да узнаем самоличността на крадеца. Веднага, щом има сгоден случай, ще поговорим насаме — в кухнята или на някое друго сигурно място, и ще се държим взаимно в течение за новостите.

Кимнах лениво заради умората, но най-вече заради съмненията, които все още тайно хранех към абат Мелани. По време на завръщането си в галерията, отново бях променил чувствата си към него — казах си, че, макар и злословията по негов адрес да бяха прекомерни и злонамерени, все пак в неговото минало оставаше нещо неизяснено и за това сега, когато ловът на крадеца на ключовете беше пропаднал, нямах повече намерение да играя ролята на негов слуга и информатор и по този начин да рискувам да бъда въвлечен в не много прозрачни и може би опасни деяния. А ако наистина все пак бе вярно, че Главният интендант Фуке, на когото Ато е бил довереник, е бил просто един прекалено бляскав меценат, жертва на кралската ревност на Луи XIV и на завистта на Колбер, във всеки случай не можеше да се отрече — бях си го повтарял, докато се задъхвахме, напредвайки в мрака — че при всички положения Мелани бе човек, навикнал на хитрините, тънкостите и хилядите коварства на парижкия кралски двор.

Знаех в колко остър конфликт с френския двор беше нашият добър папа Инокентий XI. По онова време не бях в състояние да си обясня защо имаше толкова разногласие между Рим и Париж. Но от разговорите на хората, които бяха по-наясно с политиката, бях разбрал, че този, който имаше желание да разчита на закрилата на нашия понтифекс, не можеше и не биваше да бъде приятел на французите.

И после — цялата тази страст в преследването на предполагаемия крадец на ключове, не беше ли самата тя достойна за подозрение? Защо да се впускаш в гонение, утежнено от неясноти и опасности, вместо просто да изчакаш събитията и да предупредиш веднага останалите наематели за изчезването на ключовете? Ами ако абатът беше узнал много повече от това, което бе споделил с мен? Може би вече имаше ясна представа къде са скрити ключовете. А ако крадецът бе именно той и се бе опитал единствено да отклони вниманието ми, за да може после да действа спокойно, вероятно същата тази нощ? Дори и моят обичан господар беше скрил от мен съществуването на галерията. А и по каква причина един външен човек като абат Мелани трябваше да ми доверява своите истински намерения?

Впрочем обещах най-общо на абата да следвам неговите наставления, като се постарах да не издавам намерението си да го изоставя. Взех си обратно лампата и мигновено се залостих в стаята, където имах намерение да изпълня страниците на моя малък дневник с множеството събития на този ден.

Синьор Пелегрино спеше блажено, диханието му почти не се усещаше. Бяха изминали повече от два часа от нашето влизане в ужасната подземна галерия, оставаха може би още толкова до часа на събуждане, а аз бях на края на силите си. Беше чиста случайност, че в мига преди да загася лампата, хвърлих един поглед на панталона на моя господар и забелязах изчезналите ключове, закачени прилежно на колана му.