Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (24)

Addendum

Скъпи Алесио,

Най-накрая стигнахте до завършека на произведението на двамата ми стари приятели. Сега е Ваш ред да направите последната стъпка и да го поставите в ръцете на Светия отец. Докато поверявам тези редове на листа хартия, се моля Светият Дух да Ви вдъхнови при четенето и за решението, което ще последва.

Изминаха вече почти четиридесет години, откакто получих по пощата ръкописа, в който се разказваше историята за странноприемницата „При оръженосеца“ и за джуджето-прислужник. Естествено, веднага си помислих, че става дума за творба, която е плод преди всичко на фантазията. Разбира се, двамата автори бяха използвали, по техните думи, автентичен исторически документ — непубликуваните мемоари на един прислужник от 1699. Освен това вече знаех, като свещенослужител и учен, за историческата достоверност на разказаното за абат Моранди и Кампанела, за янсенисти и йезуити, за някогашното Сдружение за молитви и грижа за мъртвите, както и за отдавна изчезналия манастир на целестинците, а и за странните теории, които са се разпространявали през 17 век по отношение на изповедта и миропомазването на умиращите. Накрая, не малкото словесни особености, както и свободната употреба на латински цитати, връщаха безспорно към езика, използван през седемнайсетото столетие.

Често даже героите подражаваха прекомерно на езика и терминологията на бароковите трактати, до най-натрапваща се пресиленост.

Но като оставим настрана тези подробности, каква част всъщност беше изцяло измислена? Съмнението бе неизбежно, и то не само поради дръзкия и понякога удивителен характер на текста, но и поради самото представяне на двамата главни герои, които — както вече се каза — напомнят даже прекалено много на традиционната детективска двойка, Шерлок Холмс и от неговия помощник-разказвачът доктор Уотсън, да не говорим пък за дуото Поаро — Хейстингс на Агата Кристи, които на всичко отгоре провеждат своите разследвания най-често сред затворен кръг заподозрени (на влакове, кораби, острови), както е затворена и странноприемницата „При оръженосеца“…

От друга страна — нали в прочутото испанско произведение от 17 век, „Мемоарите на Ласарильо де Тормес“ се среща една аналогична двойка от наставник и наставляван, старец и младеж? А какво да кажем за Данте и за неговия „учител и водач“ Вергилий, които го развежда и напътства из кръговете на ада, толкова наподобяващи подземните проходи на „Оръженосеца“?

Тогава започнах да мисля, че съм изправен пред един „образователен роман“, както би го нарекъл някой литературен експерт, за какъвто аз определено не се считам: роман, посветен на духовното развитие на главния герой, написан под формата на мемоар. Нима невинният прислужник не пораства през нощите в подземията, следвайки абат Мелани и под въздействието на неговите наставления?

Но съвсем скоро си дадох сметка, че подобни размисли все пак не отговаряха на въпроса: кой е авторът на написаното? Моите двама приятели или самият прислужник? Или и те, и той? И в какво се изразява съавторството?

Докато предполагаемите модели, които прехвърлях, бяха толкова далечни във времето, не успявах да стигна до никакъв извод. Но пък и защо всъщност трябваше да сравнявам разказвателния подход с автори като Аретино или например с „Декамерон“ на Бокачо, където на всичкото отгоре — точно както „При оръженосеца“ — героите са доброволни затворници заради чумата и за да убиват времето, си разказват най-разнообразни истории? Не можеше ли това да бъде модел, вече избистрен в съзнанието на неизвестния прислужник?

„Книгите винаги говорят за други книги и всяка история разказва една вече разказана история“, заключих, както е казал някой, вече не си спомням кой. Ето защо се отказах от подобен род напразни дирения.

Обаче имаше някои очевадни заемки, които хвърляха много по-тъмни сенки върху автентичността на текста: например една от тирадите, с които Помпео Дулчибени се нахвърля върху коронованите глави, обвинявайки ги в кръвосмешение, наричайки ги „чакали“, чисто и просто представлява откъс от една прословута реч на Робеспиер, за когото самите автори намекват, оставяйки Дулчибени на леглото без панталони, sans culottes, или иначе казано като санкюлот.

И накрая, съществуват немалко смели литературни похвати. Като създаването на странните образи на Угонио и Чаконио: създадени по модела на похитителите на гробници, ловците на старинни предмети, които все още се роят из страната ни, те носят имената (както и другите корписанатри Баронио и Галонио) на известни учени и изследователи на катакомби от 17 век. Да не говорим за куртизанката Клоридия, която, докато слуша и тълкува съня на прислужника, го кара да се излегне на леглото и сяда до главата му, в очебийно и анахронично подражание на психоаналитичните методи.

Също и злонамереното представяне на личността на папа Инокентий XI ми се струваше просто един несполучлив опит за промяна на историческата истина. Познавах в подробности, като добър жител на Комо, личността и делото на папата, мой съгражданин. Също така ми бяха известни слуховете и клеветите, които — още докато е бил жив — са се носели по негов адрес, очевидно с цел политическа пропаганда, които отец Робледа разяснява на прислужника. Но подобни инсинуации са били надълго и нашироко опровергани от най-авторитетните историци. Измежду тях блести например Папасоли, който с престижната си монография от над триста страници върху блажения Инокентий XI през петдесетте години на миналия век бе допринесъл за изясняването на всички лъжи. Преди тогава още Пастор, виден църковен историк, бе разсеял множество съмнения.

И не само това звучеше недостоверно, но и начинът, по който бе представена историята на Главния интендант Фуке.

Според разказа на прислужника, Фуке умира в странноприемницата „При оръженосеца“, отровен от Ато Мелани, на 11 септември 1683. Но дори и в учебниците по история за началните училища пише ясно, че Главният интендант е умрял в затвора Пинероло през 1680, а не в Рим през 1683! Действително, някои историци с въображение и романисти са предполагали, че Фуке не е умрял в затвора, ала дискусията е прекалено стара и овехтяла, за да я повтарям и аз тук. Волтер, който е имал възможността да разговаря с все още живите роднини на Главния интендант, заявява, че никога няма да се узнае със сигурност кога и къде е починал той. Но наистина ми се стори прекалено дръзко да се твърди, както бях прочел в творбата, изпратена ми от моите двама стари приятели, че Фуке е издъхнал в Рим в някаква странноприемница, убит по заповед на Луи XIV.

Бях открил тези несъответствия и дори откровени манипулации на историческата истина и почти се бях заканил да захвърля романа в кошчето. Нима не се бях убедил, че става дума за фалшификат? Ала скоро след това открих, че нещата не са толкова прости.

 

Всичко започна да се обърква, когато реших да проуча по-подробно личността на Фуке. От векове Главният интендант се представя в историческите трудове като прототип на корумпиран министър и мошеник. Обратно, Колбер минава за образцов държавник. Според Ато Мелани обаче, честният Фуке е бил невинна жертва на завистта и враждебността на бездарния Колбер. В началото бях заклеймил подобна размяна на роли чисто и просто като плод на фантазията дотам и дори бях доловил отзвуци от стария роман за Фуке от Пол Моран. Но скоро ми се наложи да си променя мнението. В една библиотека намерих дебелата студия на един френски историк, Даниел Десер, който преди около седемдесет години — въз основа на документи — надигнал глас, за да възвърне на Фуке заслужената слава и да разкрие низостите и заговорите на Колбер. В прекрасния си труд Десер излагаше точка по точка (и доказваше по необорим начин) всичко онова, което Ато разказва на прислужника в защита на Фуке.

За съжаление, както често се случва на този, който подлага на съмнение вековни митове, скъпоценната работа на Десер е била осъдена на забрава от съсловието на историците, които Десер бе дръзнал да обвини в леност и незнание. И все пак трябва да се отбележи, че никой историк никога не е имал смелостта да опровергае значимия му и вдъхновен труд.

Значи драматичната житейска история на Фуке, както я беше разказал в подробности абат Мелани, изобщо не бе някаква обикновена фантастична измислица. И не само това. Напредвайки в търсенията си, установих, че познанството между Кирхер и Фуке, макар и не документирано, е доста вероятно, при положение че йезуитът (това твърди Анатол Франс в своята малка творба за Фуке, а могат да се намерят и частични потвърждения в произведенията на Кирхер) наистина се е интересувал от мумиите на Главния интендант.

Изключително загадъчна е историята със затварянето на Фуке в Пинероло, и както най-усърдно проучих, тя е автентична дори и в най-дребните детайли. Изглежда, че кралят-слънце действително е държал Главния интендант в затвора поради страха си от нещо, което Фуке е знаел, но никога не се е разбрало точно защо. Достоверно е представен също така съмнителният граф Лозюн, който е бил цели десет години затворник в Пинероло, където е успял да общува тайно (и необяснимо как) с Фуке, и е освободен веднага след изчезването на Главния интендант.

Следователно имаше някои доказани и документирани препратки към историческата истина.

„Ами ако всичко е вярно?“, помислих изведнъж смутено, докато разлиствах ръкописа.

* * *

При това положение не можах да се въздържа да не предприема още някое и друго разследване в библиотеката с надеждата да се сблъскам веднага с голяма и непростима грешка, която да разкрие лъжовността на написаното от моите двама приятели и да ми позволи да сложа бързо точка на въпроса. Признавам си, беше ме страх.

 

За жалост моите скрити страхове се сбъднаха. С немислима бързина, изскачайки от речници, енциклопедии и справочници от епохата, пред очите ми прелитаха — точно, както ги бях прочел в ръкописа — описанията на Рим, мерките при карантина, всичките теории за чумата, сведения за чумата в Лондон и тази в Рим, лековете на Кристофано, както и рецептите на прислужника; и после Луи XIV, Мария Тереза, венецианските стъклари, та чак до гатанките на Тиракорда и разположението на подземните проходи под Свещения град.

Пред очите ми шестваха „горящата пръчка“, тълкуването на сънищата, нумерологически и астрологически доктрини, сагата за мамакоката (тоест кокаина). И накрая — обсадата и битката при Виена, включително тайните на френската обсадна обсадна техника, с които загадъчно се бяха сдобили турците, а и загадката около стратегическите грешки на неверниците, които са предопределили унищожителното им поражение.

Когато, все още неубеден, открих в „Библиотека Казанатензе“ в Рим оригинала на страницата от Библията, отпечатана от Комарек, се обявих за победен: всичко онова, което бях прочел, ми се показваше удивително, неопровержимо автентично чак до най-незначителните подробности.

Макар и със свито сърце, бях принуден да продължа. Вместо грешки, намирах факти и обстоятелства, доказани и достоверни. Започвах да се чувствам плячка на някаква хитра измама, зловреден механизъм, паяжина, в която, колкото повече навлизаш, толкова повече се оплиташ.

Така реших да се заема с теориите на Кирхер: вече познавах доста добре живота и писанията му, но никога не бях чувал за secretum pestis, нито за въображаемата secretion vitae, способна да прекрати чумната болест, още по-малко пък за някакво рондо, в което е била шифрована такава тайна. Разбира се, и аз бях чел, както отец Робледа, Magnes, sive de arte magnetica на Кирхер, където немският йезуит поддържа теорията за лечебната сила на музиката и даже предлага употребата на една мелодия, композирана от самия него, като противоотрова срещу ухапването на тарантулата. От друга страна, знаех, че в нови времена Кирхер понякога е обвиняван в шарлатанство: в своя трактат за чумата например той твърди, че е наблюдавал под микроскоп бацилите на болестта. Но по времето на Кирхер, възразяват днес историците, все още не са съществували толкова мощни увеличителни лещи. Тогава значи всичко е измислено?

Ако беше така, трябваше да събера всички необходими доказателства. Преди всичко си изясних идеите относно историята на болестта, наречена чума: става дума за бубонната чума, причинена от бактерията Yersinia pestis, която се предава от бълхите на плъховете и от тях на човека. Тя няма нищо общо с разнообразните животински чуми или с тъй наречената белодробна чума, която напада понякога Третия свят.

Но изненадата дойде, когато прочетох, че бубонната чума не съществува от векове и че никой не знае защо.

Неволно се усмихнах, когато прочетох, че в Европа (и най-рано в Италия) чумата буквално е изчезнала между края на 17 и началото на 18 век, тоест почти по времето, когато се разиграват събитията в странноприемницата „При оръженосеца“.

Теории за мистериозното й изчезване има много, но нито една не може да се счита за окончателна. Според някои, заслугата е на по-напредничавите превантивни здравни мерки, които хората постепенно започват да прилагат; според други пък трябва да се благодари на пристигането в Европа на rattus norvegicus (кафявия плъх), който изместил rattus rattus (черния плъх), гостоприемник на xenopsylla cheopis, бълхата-носител на чумния бацил. Други приписват заслугата на новите строежи от тухли и керемиди, различаващи се от тези от дърво и кирпич, или на унищожаването на домашните складове за зърно, което отдалечило плъховете от домовете. Накрая някои настояват на ролята, изиграна от псевдотуберкулозата, една доброкачествена болест, която има ефекта да имунизира срещу бубонната чума.

От академичните дебати обаче излиза само едно сигурно нещо: между 17 и 18 век Европа загадъчно се е освободила от своя най-древен бич — точно както Кирхер е обещавал да направи с помощта на своите тайни.

 

Съвпаденията се натрупваха, когато обмислях загадката на Les baricades misterieuses, рондото, което трябва да съдържа secretum vitae, точно както тарантелата на Кирхер крие противоотровата срещу ухапването от тарантулата. Но именно тук, да ми прости Бог, имах скритото удовлетворение най-накрая да открия една непростима историческа грешка.

Всъщност ми бе достатъчно само да разлистя който и да е музикален справочник, за да разбера, че Les baricades misterieuses не са произведение на посредствения китарист и композитор Франческо Корбета, както се разказва в творбата на двамата ми приятели, а на Франсоа Купрен, прословутия композитор и майстор на клавесина, роден през 1688 и умрял през 1733 г. Рондото се намира в първата книга на неговите Pieces de Clavecin; следователно е предназначено за изпълнение на клавесин, а не на китара. Но най-важното е, че е било публикувано за първи път през 1713 — трийсет години след събитията, които трябва да са се разиграли в странноприемницата „При оръженосеца“. Допуснатият от двамата млади автори анахронизъм беше достатъчно голям, че да лиши техния труд не само от истинност, но и от достоверност.

Щом открих това тежко и неочаквано противоречие, ми се стори безпредметно да проверявам останалата част от художествената машинация. Представете си как едно произведение, съдържащо толкова значима грешка, би могло да опетни всевечната слава на Блажения Инокентий XI!

За известно време, в мигове на вечерен отдих, се ограничавах да прелиствам лениво страниците на ръкописа с мисъл, насочена по-скоро към двамата автори, отколкото към съдържанието на историята. Този смущаващ разказ, пълен с отровни слухове за папата, мой съгражданин, ми се стори една чиста провокация, даже подигравка. В душата ми накрая надвиха неприязънта и естествената недоверчивост, които (признавам го) винаги съм хранел към журналистите.

Изминаха години. Вече почти напълно бях забравил двамата си стари приятели, а с тях и ръкописа, погребан в един стар килер. От прекомерна предпазливост обаче го бях скрил от чужди очи, които биха могли да го прочетат без необходимите противоотрови.

Още не можех да предположа доколко тази предпазна мярка щеше да се окаже мъдра.

 

Преди три години, когато узнах, че Негово светейшество желае отново да даде хода на процеса по канонизацията на папа Инокентий XI, даже изобщо не си спомнях вече къде се бе затрила оная купчина пожълтели листа. Но съвсем скоро тя повторно почука на вратата ми.

Случи се в Комо, в една влажна ноемврийска вечер. Поради постоянните настоявания на някои приятели, присъствувах на концерт, организиран от една благотворителна музикална асоциация в моята епархия. Към края на първата част, на пианото седна внукът на мой другар от ученическите години. Беше краят на един доста натоварен ден и до този момент слушах изпълненията малко разсеяно. Неочаквано обаче един въздействащ и неописуем мотив ме плени както никога преди никоя друга музика не е успяла да направи. Ставаше дума за барокова мелодия, но с пленителни хармонии и акценти, който се разливаха от Скарлати до Дебюси, от Франк до Рамо. Винаги съм бил вдъхновен почитател на хубавата музика и се гордея, че притежавам немалка дискографска колекция. Но ако някой ме попиташе от кой век идваха тези безвременни ноти, нямаше да знам какво да кажа.

Чак накрая на изпълнението отворих програмата, която вече бях забравил в скута си, и прочетох заглавието на музикалната пиеса: Les baricades misterieuses.

 

Още един път разказът на прислужника не беше излъгал. Тази музика, както никоя друга, притежаваше необяснимата сила да омагьосва, да обърква, да привлича мисълта и сърцето. След концерта, паметта ми вече не можеше да се освободи от нея. Не беше изненадващо, че прислужникът толкова се е разчувствал и после, години по-късно, е продължавал да си припомня мотива. Загадката на secretum vitae бе загнездена в друга загадка.

Това не бе достатъчно, за да твърдя, че и всичко останало е вярно. Но беше прекалено, за да не издържа на изкушението да стигна докрай.

 

На следната сутрин купих един скъп пълен запис на многобройните Pieces de Clavecin на Купрен. След като го слушах в продължение на дни с изключително внимание, заключението ми се стори повече от ясно: Нищо, композирано от Купрен, не приличаше на Les baricades misterieuses. Прегледах речници, изчетох монографии. Малкото критици, които се бяха занимавали с въпроса, бяха съгласни: Купрен не бе композирал нищо друго, което да наподобява този мотив. Танцовите сюити на Купрен имат почти винаги сантиментални заглавия: Les Sentiments, La Lugubre, L’Ame en peine, La Volupteuse и така нататък. После има заглавия като La Raphaele, L’Angelique, La Milordine или La Castelane: намекваха за някоя добре известна придворна дама, която съвременниците са се забавлявали да отгатнат. Само за Les baricades misterieuses не съществува обяснение. Един музиколог определя творбата като „наистина misterieux“.

Сякаш тя беше дело на някой друг. Но на кого? Изпъстрена с дръзки дисонанси, с въздействащи и пречистени хармонии, Les Baricades е прекалено далеч от трезвия стил на Купрен. В една майсторска игра на отзвуци, изпреварвания и забавяния, четирите гласа на полифонията се вливат в деликатния часовников механизъм на един арпеж. Това е стилът brise, който виртуозите на клавесина са копирали от свирачите на лютня. А лютнята е най-близката роднина на китарата…

Започнах да допускам хипотезата, че може би Les baricades misterieuses наистина са били написани от Корбета, както твърдеше прислужникът. Но тогава защо Купрен ги е публикувал под свое име? И как се бяха озовали в ръцете му?

Според един манускрипт, авторът на рондото беше почти непознатият италиански музикант Франческо Корбета. Това приличаше на измислица: на нито един музиколог никога не бе идвало на ум нещо подобно. Имаше обаче един убедителен прецедент: още докато Корбета е бил жив, се развихрили спорове относно авторството на някои негови творби. Самият Корбета обвинил един от учениците си, че му е откраднал няколко мотива, за да ги публикува под свое име.

С лекота установих, че Корбета действително е бил учител и приятел на Девизе: така че е много вероятно някоя интаволатура да е минала от единия у другия. По тяхно време отпечатаната музика е била оскъдна и музикантите лично са преписвали онова, което ги е интересувало.

Когато умира Корбета, през 1681, Робер Девизе (или Де Визе, според съвременния правопис) вече се е радвал на голяма слава като виртуоз и преподавател по китара, лютня, теорба и китароне. Лично Луи XIV е държал да слуша неговите изпълнения почти всяка вечер. Девизе е бил гост на най-добрите салони на прочути придворни. Там свирел с други нашумели музиканти и, каква случайност, също и с майстора на клавесина Франсоа Купрен.

Следователно Девизе и Купрен са се познавали и са свирели заедно; най-вероятно са си разменяли похвали, мнения, съвети, някоя и друга тайна. Знаем, че Девизе се е забавлявал да свири на китара музиката на Купрен (някои негови преписи са достигнали до нас). Не е невъзможно и Купрен на свой ред да е пробвал на клавесина сюитите за китара на приятеля си. И е неизбежно тетрадки и партитури да са минавали от ръцете на единия в тези на другия. И може би някоя вечер, докато Девизе се е разсейвал от кокетничещите придворни дами, Купрен да е измъкнал от нотите на приятеля си това прекрасно рондо със странно заглавие, казвайки си: „ще му го върна следващия път“.

 

Под въздействието на тази небесна музика и на загадката, която добиваше форма пред очите ми, за кратко време изчетох отново, на един дъх, целия разказ, отбелязвайки си най-прилежно в едно тефтерче пасажите и обстоятелствата, нуждаещи се от проверка. Знаех, че само така щях да успея да отърся сърцето си от сенките на подозрението: беше ли тази странна история само една хитра измислица, която, манипулирайки истината, сее лъжа?

Плодовете на тригодишните изследвания, които последваха, са в страниците, които след малко ще прочетете. Информирам ви, в случай, че искате да ги използвате, че притежавам фотокопия от всички цитирани документи и книги.

* * *

Най-вече една енигма не ми даваше мира, тъй като рискуваше да превърне в катастрофа канонизацията на Блажения Инокентий Одескалки. Имам предвид голямата тайна на Дулчибени, източникът на всичките му нещастия и истинската причина за неговите кроежи: наистина ли Инокентий XI е бил съучастник на Уилям Оранжки?

Прислужникът за жалост говори по въпроса чак в последните страници, когато се разкрива тайната на Дулчибени. А и двамата ми приятели не бяха сметнали за необходимо да обогатят по своя инициатива историята с допълнителни информации по темата. Защо, запитах се с крайно разочарование, двама любопитни журналисти като тях не го бяха сторили? Но може би, предположих после обнадежден, не са успели да издирят каквото и да било срещу великия Одескалки.

 

Така или иначе, мой дълг оставаше да разследвам и, черно на бяло, да разсея сенките и клеветите от образа на Блажения. Ето защо препрочетох разкритията, които накрая на произведението прислужникът научава от Помпео Дулчибени.

Дългът на Уилям към папата, бе казал янсенистът, е бил гарантиран от личното имущество на принцът от династията Оранж. Но в такъв случай къде са били неговите владения? Установих, че нямам никаква представа къде са се намирали земите на Уилям. Може би в Холандия? Взех един атлас и, когато най-накрая отрих местоположението на Оранж не можах да овладея изненадата си:

Княжество Оранж се намираше в южната част на Франция, оградено от Авиньон. Но това бе чисто и просто Папската държава: всъщност още от средните векове Авиньон се е превърнал в част от папството. А пък Авиньонските територии на свой ред бяха оградени от Франция! Любопитна ситуация: княжество Оранж бе опасано от католическия враг, който на свой ред е обгърнат от друг враг — Луи XIV, големия противник на Инокентий XI.

Следователно търсенето трябваше да продължи в Авиньон или по-скоро в източници, отнасящи се до Авиньон. Тогава поисках да ми се издаде специален пропуск за Тайния ватикански архив и прекарах там няколко седмици, в дипломатическата и административната кореспонденция на ватиканската бюрокрация между Рим и Авиньон. Прегледах старателно купища писма с надеждата да намеря някакъв намек за Оранж, за Уилям, за парични заеми. В продължение на дни не открих нищо; почти се канех да зарежа начинанието, когато в един пакет с напълно безинтересна кореспонденция намерих три изпаднали отнякъде листа. Датираха от последните месеци на 1689 година — няколко месеца след смъртта на Инокентий XI. На папския престол току-що се бе възкачил новият папа, Александър VIII Отобони. Прочитането на трите листа, за жалост, бе възможно само за посветени:

22 76 1811 97 46 98 64 48 36

71 37 81 18 73 67 14 38 69

2610 48 46 31 22 14 76

39 0 48 46 31 22 14 76

39 37 71 44 22 41 67 14

0 22 34 13 83 78 89 5

77 44 0 64 0 39 93 14 11

48 97 84 34 481176 0

2499 0 55 0 71 11 37 18 16

34 73 93 39 0 29 22 76 18

22 97 97 37 98 38 2575

5 36 14 34 0 76 13 84 18

79 69 2347 94 18 22 19

19 14 78 2316 97 48 94

36 34 37 14 18 71 71 73

18 22 97 46 39 37 46

88 48 71 19 34 37 76 16 37

19 0 98 46 18 13 13 48 39

93 0 34 94 20 97 14 77 76

3714 38 69 2610 555

48 2336 0 55 64 0 16

37 71 73 39 0 16 44 48 16

39 14 19 14 18 81 0 34 31

22 18 16 73 34 48 79 71…

И така цели дванайсет страници, общо двайсет и четири колони като представената тук. Ставаше дума за шифровано писмо и първоначално се отчаях, че няма да разбера нищо.

За късмет обаче шифърът, използван в писмото, беше обичайният, употребяван през оня период от Държавния секретариат на Ватикана. Ето защо съпоставих съобщението с други вече дешифрирани писма и накрая успях да стигна до едно първо, неокончателно дешифриране:

ЕДИНПОДАНИКНАСВЕТИЯПРЕСТОЛВЕРЕНИПОНРАВ

ИЧОВЕКДОБЪРБЛАГОРОДНИКАВИНЬОНСКИМИВРЪЧ

ИПИСМОДОНЕГОНАПИСАНООТЕДИНПОДАНИКНАП

РИНЦАОРАНЖКИ…

Бяха необходими два дни работа, за да достигна до точната и възможна за прочит версия на текста. Освен това бях принуден да запазя числата в някои невъзможни за разшифроване термини, които за щастие не бяха от фундаментална важност за разбирането на текста. Ставаше дума за писмо от монсиньор Ченчи, папски вицелегат в Авиньон, който пишеше до Рим, за да разкаже за някакви странни преговори:

Един поданик на Светия престол верен и по нрави човек добър, благородник авиньонски, ми връчи писмо, до него написано от един поданик на Принца Оранжки, посредством което се предположи огромното желание на поданиците на това княжество да се подчинят на властта на Светия Престол…

 

Ако ми приказва по тези въпроси, ще чуя и ще известя онуй, дето ще ми бъде изречено, и не ще нито приема, нито отклоня 2657-а. Изглежда, че относно съгласието на Оранжците не могат да се имат съмнения от никакъв род…

 

Моята служба ме задължи да известя всичко, каквото аз знам относно тъй важния преговор. Приложеният лист съдържа препис от гореспоменатото писмо, което е било написано до синьор Салвадор, аудитор^[1] на Ротата на Авиньон, от синьор Бокастел, благородник от Куртезон…

 

Ето какво се е случило: господин дьо Бокастел, благородник от градчето Куртезон, поданик на принц Оранжки, първоначално се свързал с един свещеник в Авиньон, аудитора на Ротата Паоло де Салвадор, а после с вицелегата Ченчи. Бокастел отправил едно, меко казано, изненадващо предложение: Оранжкото княжество иска да се предложи на папството. Бях слисан: защо поданиците на Уилям Оранжки, които на всичкото отгоре са били в по-голямата си част протестанти, са пожелали да прехвърлят верността си към папата? И как са могли да бъдат толкова сигурни, че Уилям е щял да се съгласи?

Ровейки се допълнително из кореспонденцията между Рим и Авиньон, намерих останалите писма, разменени между Ченчи и ватиканския държавен секретариат и дори първоначалното писмо на Бокастел до де Салвадор. С риск да изглеждам прекалено педантичен, напомням, че тези документи — до днес непознати на историците — се намират в Тайния Архив на Ватикана, Фонд Държавен секретариат — Авиньонска легация, плик 369 (мосю Бокастел до Паоло де Салвадор, 4 октомври 1689), плик 350 (две писма на монсеньор Ченчи до Държавния секретариат на Ватикана, без дата, и една от кардинал Отобони до Ченчи, 6 декември 1689) и в плик 59 (монсеньор Ченчи до кардинал Отобони, 12 декември 1689).

Към малкото шифровани текстове бяха прикрепени дешифрираните версии. Забелязах обаче, че единствено първото послание — това, което малко по-рано бях превел — най-важното, бе лишено от такава. Като че ли някой, предвид извънредната значимост на съдържанието, нарочно бе изгубил дешифровката… Отгоре на това, писмото не си беше на мястото, а много далеч от пакета, който съдържаше останалите послания.

Въпреки трудностите, накрая успях да възстановя една невероятна история, която никой историк никога не бе изваждал на бял свят.

 

Причината, поради която оранжистите искаха да минат под знамето на папите беше толкова проста, колко и смайваща: Уилям Оранжки е бил натрупал цяла планина от дългове към Инокентий XI. И поданиците на Оранж, на които вече се било наложило хубаво да се поотърсят, за да съберат пари за папата, преценили, че ще разрешат собствените си проблеми, като направо предложат анексирането си към Папската държава: „Тук, в Княжеството“, пише монсеньор Ченчи „е доста разпространено убеждението, че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтифекс с огромни суми, за изплащането на които вярва, че може да прехвърли с лекота владичеството над една държава, от която и без туй той самият може да се сдобие с малко капитали“.

Именно поради тази причина обаче не всички поданици на Оранж са били съгласни: „В миналото вече дадохме прекалено много пари на Църквата!“, възразява монсеньор дьо Сен Клеман, бивш ковчежник на княжеството.

Така или иначе, в Рим предложението на Бокастел бива рязко отхвърлено. Държавният секретар кардинал Рубини и племенникът на новия папа кардинал Отобони наредили на Ченчи да отхвърли неуместната оферта. Така де, новият папа не знаел абсолютно нищо за тези дългове. Освен това било невъзможно — пише на Ченчи кардинал Рубини — преславният папа Одескалки да е заемал пари на един принц-еретик…

Бях сразен. Писмата, намерени във ватиканския таен архив потвърждаваха онова, което Дулчибени бе разкрил на прислужника: Уилям е бил длъжник на Инокентий XI. И не само това: ако принц на Оранж не плащал, щеше да бъде наложен запор на личното му имущество. Даже дългът беше станал толкова голям, че притежанията и поданиците на Уилям бяха помислили съвсем спонтанно да се дарят сами на папата!

* * *

Но не можех да се задоволя с това. Трябваше да намеря потвърждение за твърденията на оранжките поданици. Ето защо трябваше да си избистря представите за Уилям: откъде е вземал парите за своите военни кампании? И кой беше финансирал инвазията на Англия?

Трудовете върху The glorious revolution, както днес се нарича превратът, с който Оранжкият принц завоюва английския трон, повтарят постоянно една и съща песен: Уилям е добър, Уилям е силен, Уилям е такъв идеалист и извисен човек, че дори не иска да стане крал!

Ако слушаш историците, ти се струва, че честният Уилям трябва да се е хранел с въздух, но кой, още в младостта му, е създал необходимите условия да се сражава и да победи войските на Луи XIV? Все някой трябва да му е дал пари за боеприпасите, наемниците (които по онова време са съставяли по-голямата част от армиите), оръдията и за някой и друг генерал, достоен за това име.

Всички европейски владетели, замесени във войните, всъщност непрестанно са търсели трескаво финансова помощ за войските си. Но принц Уилям Оранжки е имал едно предимство: ако имало един град, в който през 17 век са преминавали много, изключително много пари, това е бил Амстердам, където не случайно са процъфтявали банките на евреите-лихвари. Столицата на Обединените холандски провинции е била най-богатото финансово средище в Европа, точно, както разказват на прислужника първо Клоридия, а после и останалите наематели.

Проверих в някои авторитетни текстове по икономическа история и открих, че по времето на Уилям Оранжки голяма част от лицата, които въртели търговия в Амстердам, били италианци. Градът гъмжал от фамилни имена като Тенсини, Верацано, Балби, Куинджети, а после Бурламаки и Каландрини, вече пуснали корени в Антверпен (почти всички са споменати в разказа на прислужника — първо от Клоридия и след това от Кристофано). Били са генуезци, флорентинци, венецианци, все търговци и банкери, а някои същевременно са били и агенти на някои италиански княжества и републики. Най-пробивните успели да проникнат в тесния кръг на амстердамската аристокрация. Други се бяха вмъкнали в печелившия, но рискован трафик на роби — такъв е случаят на Франческо Ферони.

Най-интересният пример са болонците Бартолоти: първо скромни пивовари, после търговци и накрая свръхбогати банкери. Свързали се чрез бракове с една холандска фамилия, така че изгубили почти цялата си италианска кръв. Та именно протестантите Бартолоти в продължение на няколко десетилетия станали толкова богати, че успявали да финансират двора на Оранж, заемайки солидни суми първо на дядото на Уилям, а после и на самия него. Понякога заемите се гарантирали от ипотеки върху земи в Холандия и Германия.

Пари срещу земи: според разказа на Дулчибени, фамилията Одескалки сключва подобен договор с фамилията Оранж. Интересно съвпадение.

Вече знаех доста неща за италианските търговци и кредиторите на Оранжкия двор. Беше дошъл моментът да премина към рода Одескалки. И да накарам техните книжа да говорят.

Прекарах цели месеци, вече не помня колко, в архива на двореца Одескалки и в Римския държавен архив, подпомаган единствено от един млад мой сътрудник, и двамата измъчвани от студа и прахта, с глави, сведени по цял ден над книжата. Проучихме най-внимателно всички документи на Инокентий XI в търсене на онова, което можеше да ни доведе до Уилям Оранжки: писма, договори, преписи, доклади, мемоари, дневници, счетоводни книги. Напразно.

 

Премина много време от началото на моите изследвания и имах усещането, че се намирам в задънена улица. Започнах да обмислям идеята да се откажа. Докато не се досетих: какво беше казал Дулчибени? Парите за холандците тръгвали от Венеция. А във Венеция имаше филиал на фамилното дружество на рода Одескалки: оттам трябваше да опитам да си разчистя пътя.

От завещанието на Карло Одескалки, по-големия брат на Бенедето, установих, че имуществата на фамилията завинаги са останали communi et indivisi^[2] между тях двамата: казано накратко, онова, което било на единия, било също и на другия. Ето защо, ако се съдеше по собствените му книжа, папата изглеждаше почти беден: само ако разкриех сметките в джоба на брат му, можех да открия какво наистина е притежавал.

И така, Карло Одескалки е бил стожерът на икономическата дейност на фамилията: управлявал е значителните владения на рода Одескалки в Ломбардия, освен това е ръководил от Милано филиала във Венеция, където за него работели двама пълномощници. Така че потърсих двете инвентарни книги на имуществата, цитирани в завещанието на Карло. Те можеха да разрешат проблема: ако беше приложен списък на длъжниците, щеше да се появи и Уилям Оранжки. Но, странно защо, от инвентара нямаше и следа.

Тогава хвърлих един поглед на личните счетоводни книги на Карло и най-накрая открих нещо. В тежките томове, подвързани в кожа, попълвани от брата на Блажения Инокентий чак до смъртта му и съхранявани днес в Римския държавен архив, излизат на бял свят колосални трафици и транзакции: милиони и милиони скуди. Една малка част от операциите се отнасяше до търговски транзакции, приходи от мита, плащания на наеми. После идваше онова, което ме интересуваше: стотици финансови операции, в голямата си част извършени във Венеция от двамата надзорници, Чернеци и Рецонико, на които се изплащаха съответните комисионни. Почувствах как кръвта започна да тупти в слепоочията ми, когато видях, че основната част от операциите беше насочена към Холандия. Запитах се как така това нещо все още не е излязло на бял свят: един архивар ми обясни, че тези счетоводни книги били забравени в продължение на векове в подземията на двореца Одескалки и съвсем скоро били продадени на Римския държавен архив. Още никой не се бе заитересувал от тях.

 

Не ми беше трудно да стигна до същината на въпроса. От 1660 до 1671 година Карло Одескалки бе наредил изплащания в най-различни валути от Венеция за Холандия на обща стойност от 153 000 скуди: сума, почти равна на целия гигантски годишен дефицит на Папската държава (173 000 скуди) в момента, в който Бенедето е избран за папа.

В рамките на девет години, от 1660 до 1669, Одескалки изпращат цели 22 000 скуди на финансиста Ян Дойц, основател и собственик на една от най-големите холандски банки. Фамилията Дойц буквално представлявала неразделна част от държавата Холандия, не само поради натрупаните богатства, но и заради управленческите постове, които нейните членове заемали на всички нива, а и поради родствата и брачните връзки с господстващата върхушка. Зет на Ян Дойц е бил големият данъчен надзорник Ян де Вит, наставник и ментор на младия Уилям III. Ян Дойц Младши, син и съдружник на банкера, е бил член на Градската управа на Амстердам от 1692 до 1719; много потомки на рода Дойц бяха станали съпруги на холандски градоначалници, Генерали, търговци и банкери.

Това бе само началото. От юни до декември на 1669-та други близо 6 000 скуди са изпратени от рода Одескалки на една компания, в която бил съдружник Гулиелмо Бартолоти — един от финансовите спомоществователи на Уилям Оранжки. Ето го окончателното доказателство: рода Одескалки са пращали пари на Бартолотите, а те са заемали на Уилям, парите минавали от касите на бъдещия папа в тези на Оранжкия двор.

Колкото повече чуках, толкова повече врати ми се отваряха. Венецианските управители на рода Одескалки бяха изпращали от ноември 1660 до октомври 1665 други 22 000 скуди на някой си Жан Ньофвил. А Ньофвил определено не е бил в крайните редици на антуража на Уилям: дъщеря му Барбара се жени за Хиоб де Вилд, секретар на Амстердамското адмиралтейство и после Главен адмирал по лично настояване на Уилям Оранжки. Де Вилд били свързани от незапомнени времена с Оранжкия род: дядото на Хиоб, Жил де Вилд, е бил назначен за член на общинския съвет на Харлем от принц Мориц Оранжки. А пък Хиоб де Вилд събрал парите за инвазията на Англия през 1688, а след като Уилям се качил на трона, изпълнявал ролята на негов личен представител в Холандия.

Накрая, през октомври 1665, една малка сума е изпратена от управителите на рода Одескалки и на компанията на Даниел и Ян Батист Хохпид, първият от които е бил член на Амстердамския градски съвет, а и отговарял за търговията с Изтока — търговския и финансов бял дроб на еретическата, протестантска Холандия.

 

Следователно беше вярно. Дулчибени не си беше измислил нищо: холандците, тайно финансирани от фамилия Одескалки, бяха именно тези, чиито имена янсенистът в крайна сметка разкрива пред прислужника. Съвпадаше също и една важна подробност: за да не се оставят следи, парите са били изпращани на приятелите на рода Оранж от двете доверени лица на рода Одескалки, Чернеци и Рецонико. Понякога даже Карло Одескалки отбелязва в счетоводните книги, че една или друга операция трябва да се извърши от името на Чернеци или Рецонико, но парите бяха негови — значи и на брат му.

Накрая намерих дори вноските за търговеца на роби Франческо Ферони: 24 000 скуди за десет години, от 1661 до 1671. Кой знае колко са донесли тези заеми; на това трябваше да се основава склонността на рода Одескалки да изпълнят претенциите на Ферони за дъщерята на Дулчибени.

Не само това: Одескалки бяха заемали пари и на генуазците Грило и Ломелини, които като титуляри на испанския кралски монопол за търговия с роби били приятели и на свой ред спомоществователи на Ферони. Тъй като и тези документи никога не са били прочетени от никой историк, напомням местоположението им (Римски държавен архив, Фонд Одескалки, XXIII A1, к. 216, виж също XXII ЕЗ, 8).

 

Проверих колко хиляди скуди са били изпращани всяка година в Холандия от рода Одескалки и съставих една графика:

Парите със сигурност са служели за финансирането на войни. Потвърждават го датите: през 1665 например, когато във вноските се регистрира най-големия пик от 49 964 скуди, Холандия влиза във война с Англия.

Моята работа щеше да е доста по-лека, ако имах възможността да сравня счетоводните книги на Карло Одескалки с неговата търговска кореспонденция. Но по някаква незнайна причина писмата от 1650 до 1680, където би трябвало да фигурират имената на холандските длъжници, не можеха да бъдат намерени: нямаше ги нито в Римския държавен архив, нито в архива на двореца Одескалки — единствените две места, където може да се направи справка в семейната документация на рода.

Но това не е първият път, когато в тази история нещо изчезва. Луи XIV плащал в Рим на един шпионин от висок ранг — кардинал Алдерано Сибо, близък съратник на Инокентий XI. Сибо предава на французите едно много ценно сведение: държавният секретар на Ватикана Лоренцо Казони е бил в тайни взаимоотношения с принц Оранжки.

Дали това е вярно или не, вече не е възможно да се установи, защото в края на 18 век томовете с кореспонденцията на Казони, съхранявани във Ватикана, са откраднати от неизвестни ръце.

* * *

Дори и най-тъжните и неудобни подробности от ръкописа на двамата ми стари приятели се оказаха достоверни. Не е възможно, бях си казал в началото, Инокентий XI и неговата фамилия да са разполагали с Клоридия като някаква тяхна собственост дотам, че да я предоставят на Ферони като обикновени роботърговци!

Но след като направих справка в някои студии, подкрепени от солидна документация, се наложи да си променя представите. Фамилията Одескалки, като и много други патрициански родове, естествено е притежавала роби. Ливио Одескалки, племенник на папата, например е бил господар на Али, петнайсетгодишен, родом от Смирна. А Блаженият Инокентий XI притежавал Селим, едно деветгодишно мулатче. Но това не беше всичко.

През 1887 достопочтеният архивар Джузепе Бертолоти публикувал в едно не особено популярно периодично издание за специалисти, „Списание по затворническа дисциплина“, една задълбочена студия върху робовладелството в Папската държава. От нея излизаше на бял свят изненадващ портрет на Блажения Инокентий, който със сигурност няма да бъде намерен в нито една от неговите биографии.

Всички папи до времето на барока, а и по-късно, притежавали роби, закупени или пленени във война, било за да ги използват като гребци в папските галери, било за лични цели. Но книжата, написани лично и подписани от Инокетий XI относно робите били най-жестоките измежду всички, отбелязва Бертолоти, който изпитва погнуса пред „договорите на търговци на човешка плът“, собственоръчно подпечатани от папата.

След години на нечовешки мъчения, каторжниците, вече негодни за работа, молели за свобода. Като отплата за свободата им папа Одескалки изисквал от нещастниците дребните пари, които те събирали с години. Така Салем Али от Александрия, обявен за негоден от лекаря поради очна болест, за да се освободи от оковите на папските галери, трябва да изплати 200 скуди на папските каси. Али Мустафа от Константинопол, закупен от галерите в Малта за 50 скуди, страдащ от „неразположение поради остри шипове и ишиас“ и неспособен да изпълнява задълженията си, ще плати на ватиканската хазна 300 скуди. Махмуд Абди от Токад, на 60 години, от които 22 прекарани в робство, трябва да предложи 100 скуди. Ибрахим Амур от Константинопол купува свободата си с 200 скуди. Махмут Амурат от Черноморието, на 65 години и в много лошо здраве, може да предложи в такъв случай само 80 скуди.

Който нямал пари, бил принуден да чака, докато смъртта не решавала проблема. Междувременно бил хвърлян в затвор, където лекарите виждали да им се доставят злочести тела, разрушени от трудностите, от лишенията, от зловещите язви, от дълголетни терзания.

 

Разстроен от това разкритие, потърсих документите, цитирани от Бертолоти, който ги определяше като „лесни за справка“. Нищо не открих: и те изчезнали.

Книжата трябваше да се намират в Римския държавен архив, Acta Diversorum на камерлинга и ковчежника на апостолическата камера, година 1678. Томовете на камерлинга покриваха всички годишнини до 1677, после подхващаха от 1679: липсва само и единствено 1678-ма.

Що се отнася до ковчежника, един-единствен смесен том обединява актовете от 1676 до 1683. Но и тук от 1678-ма година няма и следа.

* * *

Belua insatiabilis, ненаситен звяр: не наричаше ли така пророчеството на Малахия Инокентий XI?

След месеци, прекарани в кихавици сред прахта на манускиптите от 16 век, в ръцете ми попадна едно печатно издание, Epistolario Innocenziano: сто трийсет и пет писма, писани в течение на двайсет години от Бенедето Одескалки до племенника му Антонио Мария Ерба, милански сенатор. Грижливият издател на сбирката, Пиетро Джини от Комо, в прекомерния си ентусиазъм и почит към папата, сигурно не си е дал сметка за онова, което е хвърлил в пастта на типографската преса.

Става дума за лични писма, вярно е; и именно оттук, от кореспонденцията с близките, изплува най-явно характерът на човека и неговото отношение към парите. Актове за имущества и земи, наследства, налози, съдебни дела за обезщетения, суми за изискване, конфискации от длъжници. Всяка фраза, всяка дума, всяка бележка е заразена с разяждащата мисъл за парите. Освен малки намеци за семейни спорове и сведения относно здравето на близките, в личните писма на Инокентий няма друго.

Изобилстват обаче съветите как да се държат под контрол парите или как да бъдат изисквани от длъжниците. По-добре никога да не си имаш работа със съдилища, разсъждава папата в едно писмо от септември 1680, но ако искаш да си върнеш парите, тогава трябва да си първият, който се обръща към съда — за компромиси винаги има време.

Дори кръгът на най-близките изглежда наблюдава с изумление разпалеността на папата. Една бележка, собственоръчно написана от племенника Ливио около 1676: трябва да се намери „някой управител, та да надзирава делата на дружеството, понеже папата настоява да продължава да върши всичко със собствените си глава и ръце, и не ще може дълго да устои в здравето си.“

Натрапчивата мисъл за парите разяжда дори плътта му.

 

Скъпи Алесио, сега вече зная. Пред очите ми, ден след ден, мемоарът на прислужника на „Оръженосеца“ се превърна в действителност. Тайните, които Помпео Дулчибени накрая разкрива на момчето и които са мотив над Инокентий XI, са верни, всичко до една.

Блаженият Инокентий е бил съучастник на протестантите еретици в ущърб на католиците; допуснал е Англия да бъда нападната от Уилям Оранжки, и то само за да си възстанови един паричен дълг.

След това папа Одескалки е участвал в търговията с роби, не отказал лично да притежава такива и се е отнасял с кръвожадна алчност към старите и умиращите.

Бил е дребнав и стиснат човек, неспособен да се издигне над материалните интереси, обладан от мисълта за богатството и парите.

Следователно личността и делото на Инокентий XI са възхвалявани и възнасяни несправедливо, с лъжливи, объркващи и частични аргументации. Потулени са доказателства: инвентарът на наследството на Карло Одескалки, посланията и търговската документация от архива Одескалки в периода 1650–1680, кореспонденцията на държавния секретар Казони, собственоръчно написаните писма за робите, цитирани от Бертолоти, и още много книжа, чието изчезване, в повечето случаи необяснимо, отбелязвам в приложените документи.

И така накрая възтържествувала лъжата и спомоществователят на еретиците бил наречен Спасител на християнството. Ламтящият за пари търговец се превърнал в мъдър администратор, а твърдоглавият политик — в далновиден държавник; отмъщението се преоблякло в гордост, скъперникът е наречен аскет, глупакът е описан като добросърдечен, злото е взело обвивката на доброто, а пък то, изоставено от всички, станало пръст, прах, празна дума, сянка, нищо.

 

Може би сега разбирам посвещението, избрани от двамата ми приятели: „На победените“. Победен бил Фуке: за Колбер била предопределена славата, нему — безчестието. Победен е Помпео Дулчибени, който не успява да раздаде справедливост: неговите пиявици се провалили. Победен е Ато Мелани, принуден от краля-слънце да убие своя приятел Фуке. И въпреки хилядите трудности, той не успява да измъкне от Дулчибени неговата тайна. Победен е най-сетне и прислужникът, който, изправен пред образа на злото, загубил вярата и невинността: погребва мечтата си да стане вестникар и свършва дните си в неблагодарен и тежък полски труд. Бил победен и неговият мемоар, който, макар и написан с толкова грижа и усърдие, лежал в забрава в продължение на векове.

Значи усилията на всички тези лица се оказват безсмислени пред злонамерените сили на несправедливостта, които господстват над историята на света. Техните усилия вероятно са послужили единствено на тях самите — да открият и да разберат онова, което никому нямаше да бъде дадено да знае, и то дълго време след това. Послужили може са би най-вече, за да им причинят нови страдания.

Ако това е роман, то той е роман за безполезността на усилията.

* * *

Надявам се, че ще ми простите, скъпи Алесио, изблика, на който се отдадох в тези последни редове; От своя страна, направих всичко, което можах. Един ден историците ще са тези, които ще завършат четенето на архивните документи, внимателната проверка на източниците, на обстоятелствата, на подробностите.

Преди това обаче ще бъде задача на Негово светейшество, и само на Него, да прецени дали творбата на моите приятели трябва да бъде публикувана или да остане в тайна. Усложненията вследствие на нейното евентуално разпространение биха били многобройни и няма да се отнасят само до Римокатолическата църква. Как ще могат британските оранжисти да продължат да шестват дръзко и наперено по улиците на Лондон и Белфаст, когато на 12 юли всяка години празнуват годишнината от победата при Бойн, с която Уилям Оранжки окончателно сразил католическите сили? Какво значение ще имат техните изблици на протестантски екстремизъм, когато разберат, че ги дължат на един папа?

 

Ако старите предсказания не лъжат, Светият отец сега ще вземе най-правилното и вдъхновено решение. Според пророчеството на свети Малахия, споменато от отец Робледа, нашият толкова обичан и дълголетен понтифекс ще бъде всъщност последният папа, най-светият: De Gloria Olivae^[3], както го нарича пророчеството.

Знам, че списъкът на папите, приписван на Малахия, отдавана е признат за фалшификат, изработен през 15 век, а не през средните векове. Но никой учен не е успял да обясни защо все пак в него са точно предсказани имената на съвременните папи до наши дни.

Този списък ни казва, че времето вече е изтекло: Fides intrepida (непоколебима вяра, Пий XI), Pastor Angelicus (ангелски пастир, Пий XII), Pastor et nauta (пастир и мореплавател, Йоан XXIII), Flos florum (цвете на цветята, Павел VI), De Medietate Lunae (за посредничеството на луната, Йоан Павел I), De labore solis (за труда на слънцето, Йоан Павел II) и накрая De Gloria Olivae: всичките 111 понтифекса вече са се възкачили на Светия престол. Светият отец значи най-вероятно е този, който ще подготви завръщането на свети Петър на земята, когато всеки ще бъде съден и всяка несправедливост ще получи възмездие.

Клоридия бе казала на прислужника, че е дошла в Рим, следвайки пътя на числата и оракула таро: арканата „Съдът“ изисква „възмездие за понесени несправедливости“ и „правилна преценка на потомците“. Ако пророчеството на Малахия казва истината, дошло е времето, в което това ще се случи.

Много пъти вече историческата истина е била оскърбявана, предавана, осакатявана. Ако не се намесим, ако не бъде казана на висок глас истината, ако не бъде разпространено написаното от двамата ми приятели, възможно е изчезването на доказателства да продължи: писмата на Бокастел и монсиньор Ченчи да се изгубят, сложени по погрешка в друга папка, или пък счетоводните книги на Карло Одескалки да се изпарят необяснимо, както толкова много други документи.

 

Знам, скъпи Алесио, колко обичате да спазвате сроковете, които Вашият отдел налага. Именно за това съм уверен, че ще предадете с нужната своевременност на Негово светейшество тази пратка, за да може Той да прецени дали да разпореди като крайна, но все пак навременна мярка, да се отпечата — imprimatur.