Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (4)

Първа нощ
11 срещу 12 септември 1683 г.

— Остави го, момче.

Този път подскочих аз. Пред мен стоеше абат Мелани, който идваше от втория етаж.

— Гладен съм, придружи ме до кухнята.

— Трябва първо да осведомя синьор Пелегрино. Забрани ми да се приближавам до кухненския килер извън обичайните часове за обед и вечеря.

— Не се притеснявай, месер господарят ти сега е зает с мадам бутилката.

— А заповедите на доктор Кристофано?

— Не бяха заповеди, ами ценни съвети. Които аз смятам за маловажни.

Мина пред мен на първия етаж, където се намираха трапезариите и кухнята. Там намерих, за да задоволя неговото желание, малко хляб и сирене, налях и една чаша червено вино. Настанихме се на голямата кухненска маса, където се хранехме обикновено с моя господар.

— Кажи ми откъде идваш — попита ме абатът, докато започваше да се храни.

Поласкан от любопитството му, разказах накратко историята на своя нещастен живот. На няколкомесечна възраст съм бил подхвърлен в един манастир близо до Перуджа. Впоследствие монахините поверили възпитанието ми на една благочестива жена, която живеела в околността. Като съм поотраснал малко, ме завели в Рим, за да бъда поверен на брата на жената, енорийски свещеник на „Санта Мария ин Постерула“, църквичката до странноприемницата. Свещеникът, след като ме бе използвал за някои дребни услуги, преди да бъде преместен извън Рим, ме бе препоръчал на синьор Пелегрино.

— Така, сега значи си прислужник — каза абатът.

— Да, но се надявам да не е завинаги.

— Иска ти се да имаш собствена странноприемница, предполагам.

— Не, синьор абате. Бих искал да стана вестникар.

— Хубава работа! — каза той с леко учудена усмивка.

Ето защо му обясних, че благочестивата и далновидна жена, на която съм бил поверен, ме поверила предвидливо на една възрастна прислужница да ме изучи. Старицата по-рано беше носила монашеско облекло и ме бе обучила в тривия и квадривия^[1], в науките за растенията, за животните и за минералите, в хуманитарните знания, във философия и теология. След това ме бе накарала да прочета множество историци, граматици, италиански, френски и испански поети. Но още преди аритметиката, геометрията, музиката, астрономията, граматиката, логиката и реториката, ме бяха увлекли новините от света и най-вече, разпалих се аз, разказите за близки и далечни събития, за успехите на принцовете и на властващите династии, за войните и за другите чудни неща, които…

— Добре, добре — прекъсна ме той, — ясно, искаш да си вестникар или драскач, наричай го, както ти харесва. На който му сече пипето, често свършва така. Как ти дойде тази идея?

— Често бях изпращан да върша разни поръчки в Перуджа — отговорих му аз. — В града, ако денят бе хубав, имаше публични четения на вестници. После можеха да бъдат купени за два петака (това се правеше и в Рим) „летящите листове“ с много „забележителни описания на най-скорошните събития, случили се в Европа“.

— По дяволите, момче, никога не се бях сблъсквал с такъв като теб.

— Благодаря, синьоре.

— Не си ли прекалено образован за прост кухненски слуга? Тези като теб даже не знаят как се държи перо каза той, като направи гримаса.

Засегнах се.

— Много си интелигентен — добави абатът с по-мил тон. — И те разбирам: на твоята възраст аз също бях очарован от занаята на драскачите. Но имах много други неща за правене. Да се списват майсторски вестници си е голямо изкуство, и това винаги е по-добре, отколкото да се работи. И после — добави той между хапките, да си вестникар в Рим е похвално. Ще можеш да съобщаваш всичко за падането на данъците и таксите, за галиканизма^[2], за квиетистите^[3]…

— Да, вярвам… че да — кимнах в опит да прикрия своето невежество.

— Някои неща, момче, все пак трябва да се знаят. Иначе какво ще пишеш? Но пък ти си много млад. И после, кой би могъл да пише сега в този избледнял град? Трябваше да видиш блясъка на Рим от едно време, отпреди няколко години. Музика, театър, академии, посещения на посланици, процесии, танци: всичко сияеше с такова богатство и изобилие, каквито изобщо не можеш да си представиш.

— А защо днес вече не е така?

— Величието и процъфтяването на Рим свършиха с възшествието на сегашния папа, и ще се върнат само след смъртта му. Театралните представления са забранени, карнавалът е отменен. Нима не виждаш с очите си? Църквите са занемарени, дворците са окрадени, улиците запуснати, акведуктите пропускат, архитектите и строителите нямат работа и се връщат в своите си страни. Писането и четенето на съобщения и вестници, което така те влече, са забранени, макар че забраната не винаги се спазва; наказанията са още по-сурови, отколкото в миналото. Дори за кралица Кристина Шведска, която дойде в Рим, за да се отрече от лютерантството и да приеме нашата вяра, не се устройват нито празненства в двореца Барберини, нито представления в театъра „Тор ди Нона“. Откакто Инокентий XI е на Светия престол, даже кралица Кристина трябваше да се оттегли в двореца си.

— В миналото сте живели в Рим?

— Да, за известно време — отговори той и веднага уточни — всъщност доста дълго. Пристигнах в Рим през 1644 — та, едва осемнайсетгодишен, и учих при най-добрите учители. Имах честта да бъда ученик на именития Луиджи Роси, най-големия композитор на Европа за всички времена. Тогава в двореца на „Четирите фонтана“ фамилията Барберини имаше театър с три хиляди места, а театърът на фамилията Колона в двореца „Борго“ предизвикваше завистта на всички управляващи династии. Сценографи бяха все прочути имена, като самият Джан Лоренцо Бернини^[4], а сцените на театрите смайваха, завладяваха и радваха с представянето на дъждове, залези, сияния, истински животни, дуели с истински рани и кръв, дворци, по-истински от оригиналите, и градини с фонтани, от които бликаше кристално чиста вода.

Дадох си сметка, че до този момент още не бях попитал моя събеседник дали беше по-скоро композитор, дали свиреше на орган, или беше капелмайстор. За късмет се удържах. Почти голобрадото лице, необичайно меките и женствени движения и, преди всичко, толкова ясният глас, като на бързо съзряло момченце, ми разкриха, че пред мен стои един певец-кастрат.

Абатът трябва да бе забелязал светкавицата, пресякла погледа ми в мига, в който ми дойде това просветление. Все пак продължи, като че не се бе случило нищо.

— Тогава нямаше толкова певци, колкото днес. За мнозина стана възможно да намерят утъпкания път и да достигнат далечни и неочаквани висини. Що се отнася до мен, освен таланта, който по волята на небето ми бе дарен, бях учил доста усърдно. Затова, преди около тридесет години, великият херцог на Тоскана, мой господар, ме прати в Париж по стъпките на моя учител Луиджи Роси.

Ето откъде идваше това странно „р“, на което натъртваше с такова самодоволство.

— Отидохте в Париж, за да продължите да учите?

— Мислиш ли, че човек, който носи със себе си препоръчително писмо за кардинал Мазарини и лично за кралицата, е имал нужда да учи повече?

— Значи, синьор абате, сте имали възможността да пеете за техни кралски величества?

— Кралица Ана се радваше на пеенето ми, бих казал, необичайно много. Харесваха й меланхоличните арии в италиански стил, с които аз й доставях върховно удоволствие. Не минаваха и две вечери, без да отида в двореца, за да й пея, и всеки път поне по четири часа в нейните покои не можеше да се мисли за друго, освен за музика.

Прекъсна се и вдигна блуждаещите си очи към прозореца, сякаш в мислите си не беше тук.

— Ти никога не си виждал кралския двор в Париж. Как да ти го опиша? Всички тези благородници и кавалери ми оказваха хиляди почести и, когато пеех за кралицата, ми се струваше, че съм в рая, обкръжен от стотици ангелски лица. Кралицата стигна дотам, да помоли великия херцог да не ме вика обратно в Италия, за да може да се радва още на моите услуги. Моят господар, който й беше кръвен братовчед по майчина линия, задоволи молбата й. Лично кралицата няколко седмици по-късно, ми показа, дарявайки ме с очарователната си усмивка, писмото на моя господар, което ми позволяваше да остана още малко в Париж. Когато го прочетох, имах чувството, че сякаш ще умра от радост и възторг.

Впоследствие абатът започнал да се връща все по-често в Париж, също и по стъпките на своя учител Луиджи Роси, при чието име очите на Ато всеки път заблестяваха от вълнение.

— Днес името му не се споменава вече. А тогава всички се отнасяха с него, така, както заслужаваше — беше велик, може би най-великият. Покани ме за главната роля в „Орфей“, най-прекрасната опера, която някога е била поставяна във френския двор. Беше паметен успех. Тогава бях само на двадесет и една години. И след двумесечни повторения на представлението, едва се бях върнал във Флоренция, когато Мазарини трябваше да моли отново великия херцог да ме изпрати във Франция — толкова липсваше на кралицата моят глас. Случи се така, че, завърнали се заедно със синьор Роси, се озовахме сред безредиците на Фрондата^[5] и се наложи да бягаме от Париж с кралицата, кардинала и малкия крал.

— Познавали сте Всехристиянския крал от дете!

— Много добре при това. В онези тежки месеци на изгнание в замъка „Сен Жермен“ той никога не се отделяше от майка си и стоеше винаги един такъв тихичък, и ме слушаше как пея. Често, в моментите на почивка, се опитвах да го разсейвам, измисляйки игри за него; така Негово Величество си връщаше усмивката.

Бях едновременно шокиран и замаян от двойното откритие. Този чудат наемател не само имаше славно минало на музикант; беше се намирал в близки отношения с френския кралски дом! Освен това, той бе едно от тези чудеса на природата, които съединяваха мъжки черти с напълно женски способности и духовни качества. Веднага бях усетил необичайно сребристия тембър на гласа му. Но не се бях спрял достатъчно върху останалите детайли, понеже си мислех, че вероятно ставаше дума за обикновен содомит.

А всъщност се бях сблъскал с един кастрат. В действителност знаех, че за да добият изключителните си гласови данни, кастрираните певци трябваше да се подложат на мъчителна и необратима операция. Ако изключим печалната съдба на блажения Ориген^[6], който, за да достигне до върховно извисяване на духа, по своя воля се бил лишил от мъжествеността си, бях чул, че християнската доктрина още от началото си осъждаше кастрацията. Но съдбата беше пожелала именно в Рим услугите на кастратите да бъдат високо ценени и търсени. Всички знаеха, че ватиканската капела почти винаги използва кастрати, а бях чувал възрастните от квартала да коментират шеговито песента на една перачка, като й казваха: „Пееш като Розини“ или „По-добра си от Фолинято“. Имаха предвид кастратите, които преди десетилетия бяха радвали слуха на Климент VIII. Още по-често чувах да се споменава името на Лорето Виктори, чийто глас, знаех, имал дарбата да омагьосва. Затова папа Урбан VIII, без да го е грижа за двойнствената природа на Лорето, го бе приел в ордена на Христовите воини. Нямаше такова значение, че в редица случаи Светият престол беше заплашвал с отлъчване тези, които извършват кастрация. Още по-малко бе от значение, че женственият чар на кастратите предизвикваше смут у зрителите. От приказките и от шегите на моите връстници бях научил, че бе достатъчно да изминеш няколко десетки метра от странноприемницата, за да се озовеш в дюкяна на един услужлив бръснар, винаги готов да извърши ужасното осакатяване, стига заплащането да е добро и тайната да бъде запазена.

— Какво чудно има в това? — каза Мелани, изтръгвайки ме от тези мълчаливи размисли. — Не трябва да те учудва, че една кралица предпочита моя глас пред този, Бог да ми прости, на някаква певачка. В Париж заедно с мен често се изявяваше една италианска певица, някоя си Леонора Барони, която наистина много се стараеше. Днес никой вече не се сеща за нея. Запомни, момче: ако на жените в наши дни не е разрешено да пеят пред публика, както правилно е искал свети Павел, това със сигурност не е случайно.

Вдигна чашата като за наздравица и тържествено изрецитира:

Ти, който тук от всички знаеш най-добре

как песните вълнуват парижкото море,

какво ще кажеш за страстта, с която Кралят, а и дворът

приеха песните на Ато и на Леонора —

мелодии, достойни за Орфеевата слава,

които само кралска сцена заслужава!

Замълчах, като се ограничих само с един въпросителен поглед.

— Жан дьо Ла Фонтен — каза той с патос. — Най-големият поет на Франция.

— И, ако чух добре, е писал за вас?

— Да. А и един друг поет, този път тосканец, бе казал, че песента на Ато Мелани можеше да служи като лек срещу отровата от пепелянка.

— Друг поет?

— Франческо Реди, най-големият човек на словото и науката в Тоскана. Това бяха музите, по чиито устни шестваше моето име, момче.

— Пеете ли още пред кралските особи на Франция?

— След като се изпари младостта, гласът е първото достойнство на тялото, което ще те предаде. Като млад обаче пях в дворовете на цяла Европа, ето защо имах повод да се запозная с множество принцове. Днес за тях е удоволствие да ме помолят за съвет, когато трябва да вземат важни решения.

— Значи сте… абат-съветник?

— Да, тъй да се каже.

— Сигурно често сте в двора, в Париж.

— Дворът сега е във Версай, момче. А що се отнася до мен, това е дълга история. — И, смръщвайки чело, добави: — Чувал ли си някога да се говори за синьор дьо Фуке?

Името ми бе напълно непознато. Така и казах.

Той си наля още половин чаша вино и замълча. Неговото мълчание обаче не ме притесни. Останахме така известно време, без да обелим дума, стоплени от искрицата на взаимна симпатия.

Ато Мелани беше все още облечен както сутринта: с абатската си перука, шапчицата и късата лилава наметка над расото. Възрастта (която не му личеше изобщо) бе покрила лицето му с тънък слой тлъстина, който омекотяваше орловия му нос и строгите черти. Лицето му, покрито с белило, което отстъпваше само пред карминения цвят на изпъкналите скули, говореше за едно дълголетно противоречие на инстинкти: широкото смръщено чело и веждите, извити като дъга, говореха за студен и горд характер. Но той бе само поза: опровергаваха го упоритата гънка на малките свити устни и месестата, малко прибрана назад брадичка, сред която изпъкваше една трапчинка.

 

Мелани се покашля. Отпи една последна глътка, задържа виното в уста и примлясна с език.

— Ще сключим споразумение — каза той изведнъж. — Ти искаш да знаеш всичко. Не си пътувал, не си преживял нищо, не си виждал нищо. Прозорлив си, някои качества се забелязват на мига. Но без правилния тласък не се стига доникъде. И така, в двадесетте дни на карантина, които ни очакват, мога да ти дам всичко, от което се нуждаеш. Ще трябва просто да ме слушаш, и то винаги внимателно. В замяна ти ще ми помогнеш.

Смаях се:

— За какво?

— Ами дявол да го вземе, за да открием кой е отровил синьор дьо Муре! — отговори абатът, като че беше най-логичното нещо на този свят, и ме изгледа с крива усмивка.

— Сигурен ли сте, че става дума за отрова?

— Напълно — извика той, стана на крака и се огледа в търсене на нещо друго за хапване. — Бедният старец трябва да е погълнал нещо, което е причинило смъртта му. Чу лекаря, нали?

— А вас какво ви засяга?

— Ако не спрем навреме убиеца, той скоро ще пожъне други жертви тук вътре.

От страх гърлото ми мигновено пресъхна и малкото глад, който изпитвах, напусна окончателно празния ми стомах.

— Между другото — попита ме Ато Мелани — напълно ли си сигурен в това, което разказа на Кристофано за бульона, който си приготвил и поднесъл на дьо Муре? Няма ли нещо друго, което трябва да знам?

Повторих, че изобщо не бях откъсвал поглед от тенджерата и че самият аз го бях дал, лъжица по лъжица, на покойния. И че трябваше изцяло да се изключи каквато и да е външна намеса.

— Знаеш ли дали е взел нещо по-рано?

— Не бих казал. Когато отидох при него, току-що се беше събудил, а Дулчибени вече беше излязъл.

— А после?

— И после не, не мисля. След като го нахраних да го храня с бульона, му приготвих легена за миене на крака. Когато излязох, той дремеше.

— Това може да означава само едно — заключи абатът.

— Тоест?

— Че ти си го убил.

Усмихна ми се. Беше се пошегувал.

— Ще ви служа във всичко — казах аз внезапно, с вече пламнали бузи, раздвоен между вълнението на предизвикателството и страха от опасността.

— Добре. Като начало би могъл да ми кажеш всичко, което знаеш за останалите наематели и дали през изминалите дни си забелязал нещо необичайно. Чул ли си някой странен разговор? Някой да е отсъствал за по-дълго време? Били ли са връчвани или изпращани писма?

Отговорих, че знам съвсем малко — само, че Бреноци, Бедфорд и Стилоне Приазо бяха вече отсядали „При оръженосеца“ по времето на синьора Луиджа, мир на праха й. После споделих, не без известно колебание, че съм разбрал случайно, че отец Робледа, йезуитът, е посещавал нощем Клоридия. Абатът се ограничи с една лека усмивка.

— Момче, отсега нататък ще си държиш очите отворени. Особено внимавай с двамата спътници на стария Муре: онзи френски музикант, Робер Девизе, и Помпео Дулчибени, благородника от Фермо. — Погледна ме с присвити очи и продължи: — Знам какво си мислиш сега: искаш да бъдеш вестникар, а не шпионин. Но знай тогава, че двата занаята в крайна сметка не са толкова различни.

— Но нали трябва да се познава всичко онова, което ми изредихте преди малко? Квиетистите, галиканизмът…

— Въпросът ти не е правилно зададен. Някои вестникари са стигнали далеч, но знаят малко — само истински важните неща.

— И кои са те?

— Нещата, които не се пишат. Но за това ще си поговорим утре. Сега да вървим да спим.

Докато изкачвахме стълбите, огледах мълчаливо бялото лице на абата на светлината на лампата: в него бях намерил своя нов учител и вече се наслаждавах на вълнението от това. Беше станало много бързо, да, но тайно усещах, че подобно скрито задоволство изпълваше и Мелани — задето бе срещал в мое лице ученик.

Поне докато не изтечеше карантината.

Абатът се обърна към мен, преди да се разделим и ми се усмихна. После изчезна в коридора на втория етаж, без да каже нито дума.

* * *

Прекарах голяма част от нощта в съшиване на стари почистени парчета хартия, събрани оттук-оттам, от масата, на която моят господар си водеше сметките, за да записвам върху тях скорошните събития, на които бях станал свидетел. Бях решил: нямаше да изпусна нито една дума от това, на което абат Мелани щеше да ме научи. Щях да отбелязвам всичко и да го пазя ревниво.

Без помощта на тези стари записки днес, седемнадесет години по-късно, не бих могъл да седя тук и да съставям тези мемоари.