Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (47)

Тайни преговори

Още от онзи период на Средновековието, когато вместо в Рим папите живеели в Авиньон, това градче в Прованс и околните земи (тъй нареченото владение Венаисин) били неразделна част от Папската държава.

През септември 1688 обаче споровете между Луи XIV и Инокентий XI довели до окупацията на Авиньон от страна на френските войски. След по-малко от година, през август 1689, починал папа Одескалки. Новият понтифекс, Александър VIII Отобони, веднага преобърнал политиката на своя предшественик, подемайки открита франкофилска линия в своята политика. Тогава, като знак на затоплянето на отношенията Всехристиянският крал се съгласил да освободи Авиньон. По този повод към края на 1689 в прованското градче пристигнал апостолическият вицелегат Балдасаре Ченчи със задачата да надзирава връщането на папските територии, да пресметне щетите, причинени от окупацията на френските войски и отново да поеме ръководството на местната администрация.

Веднага обаче на Ченчи се наложило да се съобрази с една, меко казано, смущаваща ситуация. Ако Авиньон бил понесъл тежки щети от френската окупация, то нещата вървели още по-зле в съседното Оранжко княжество, владението на принца Уилям, което от десетилетия било жертва на периодичните и разрушителни посещения на френските драгуни. Още повече, че принц Оранжки току-що бил станал крал на далечната Англия и неговите поданици се чувствали — не без право — изоставени сами на себе си. В по-голямата си част били протестанти и се страхували, че преследванията на французите, като се прибавят и религиозните противоречия към военно-политическите, ще бъдат последният, смъртоносен удар за вече измъченото им княжество. Ето защо, ако в Авиньон се завръщал мирът, в Оранж ситуацията била изключително нажежена.

На 7 ноември Ченчи съобщил на Рим, че в стария римския амфитеатър на Оранж (наричан тогава Le Cirque) се е провело събрание с представители на всички поданици на княжеството, които бяха взели решението да предложат на Луи XIV господството над владението на Уилям. Това бил един отчаян ход: по-добре под властта на неприятеля, отколкото срещу него.

Докато Ченчи пътувал от Рим към Авиньон, един авиньонски прелат, аудиторът на Ротата Паоло де Салвадор, получил странно писмо от някакъв поданик на Оранжкия принц: мосю дьо Бокастел — протестант, отскоро прекръстил се в католицизма, и представител на Оранж в Парижкия двор. Писмото съдържало едно, меко казано, експлозивно предложение: уморени от самозабравилите се французи, жителите на Оранжкото княжество в действителност желаели да преминат към папската държава.

Отчитайки деликатността на въпроса, веднага щом прочита писмото, по лучено от де Салвадор, Ченчи съобщава за него в Рим, на Държавния секретариат на Ватикана. Предложението трябва да се приеме, пише Ченчи. Разбира се, Оранж съвсем отскоро е под френско владичество. Но Луи XIV може да бъде убеден да се откаже от княжеството на Уилям, ако папата се обедини с него в подкрепата на бившия крал-католик Джеймс Стюарт срещу принц Оранжки, който току-що го е лишил от власт. Обаче би било твърде неудобно за Църквата да приеме в дар земята на един принц-еретик (който впрочем съвсем скоро е станал английски крал). Ето защо Ченчи предлага претекст: княжеството може да бъде прието единствено под формата на отплата за щетите, нанесени на Авиньон от борбите между католици и протестанти, които от дълго време изтощават Прованс.

Но Държавният секретариат на Ватикана нарежда на вицелегата да откаже предложението: нека Бокастел се обърне към Луи XIV, който много по-добре от Църквата може да закриля Оранжкото княжество.

Междувременно обаче Бокастел отива лично при Ченчи и, в присъствието на де Салвадор, повтаря предложението. Ченчи го отхвърля и тогава Бокастел му отвръща доста двусмислено. Казва, че в миналото Светият Престол е направил една аналогична операция: всъщност Престолът притежава венаисинското владение „по силата на едно разделение, направено от Краля на Франция и папата след войната срещу албигойците.“

Това е доста отровен намек: впрочем, между края на 12 и началото на 13 век в Прованс с големи борби е изкоренен зловредния бурен на ереста (Дж. Морони, Dizionario di erudizione storico-ecclesiastica, Венеция 1840, ad vocem „Contado venaissano“). C един кървав и жесток кръстоносен поход е избита голяма част от войската на принц Раймонд VI, господар на Прованс и отдавна обвинен в разпространение на албигойските доктрини, насочени срещу Римската църква. В страха си, че ще бъде заловен и предаден на Инквизицията, Раймонд обещава на папството някои земи, между които три замъка, намиращи се във венаисинското владение, а и една част от Авиньон. Ако Раймонд приемел учението на еретиците-албигойци, гласял договорът, тези имущества щели да минат под властта на Църквата. И точно така се случило: Раймонд повтаря грешката си, обявен е за еретик и е отлъчен. Тогава борбата продължава синът му Раймонд VII, който в крайна сметка е сразен на бойното поле от папа Григорий IX и от френския крал Луи IX, наречен Свети. Така че, макар и със сила, договорът между Църквата и еретиците бил спазен: с Парижкия договор от 1228 земите и замъците на албигойците минали в ръцете на Ватикана. Вярно е, обещанието на Раймонд не било следствие от паричен заем от страна на папата. Но намекът на Бокастел за вече съществувал договор между католици и еретици, платен със земите на последните, звучи най-малкото подсещащо.

Но нека се върнем към тайните преговори между Ченчи и представителя на Оранж. След коварния намек за миналото се стига до същината: „Тук, в Княжеството“, разкрива Бокастел „съществува всеобщо убеждение, че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтификат с огромни сметки, за изплащането на които вярва, че може да прехвърли с лекота владичеството над една държава, от която и без туй той би могъл да добие малко капитали“.

Значи Уилям Оранжки е бил силно задлъжнял с Инокентий XI и е мислел да му се отплати, подарявайки му малкото Оранжко княжество, което впрочем му е носело малко средства.

Ченчи отново съобщава всичко на Рим. Но от Светия Престол пристига второ и доста по-категорично отхвърляне на предложението: не е възможно папа Одескалки да е заемал пари на един еретически принц. Скандалното разкритие обаче е в устата на мнозина. Всъщност Ченчи пак пише в Рим, като добавя, че дори и бившият ковчежник на Уилям Оранжки, мосю дьо Сен Клеман (който определено говори за сделките на принца, познавайки добре въпроса), съветва своите съграждани да се предадат на французите. Вече платихме твърде много на папството, казва бившият ковчежник на Уилям, а да издържаме войските на Луи XIV е все пак по-изгодно, отколкото да се мъчим „да изкараме от Светия Дух“ парите за папата. Сякаш става ясно, че княжеството е било претършувано, за да се върнат парите на папата.

И тук се намира най-ясното потвърждение за дълговете на Уилям Оранжки спрямо Инокентий XI: самият ковчежник говори открито за това, а обстоятелството е съобщено по най-дискретен начин от един източник (апостолическия вицелегат в Авиньон), който определено няма изгода да разпространява лъжи.

Новият папа — отговаря на Ченчи държавният секретар кардинал Рубини — няма никакво намерение да приеме сред своите поданици народа на Оранж, независимо от неговото „единодушно желание“ да се присъедини към папството: папата нямал никаква полза да увеличава броя на своите поданици, достатъчно му била да запази настоящите си такива. Докато кралят на Франция би имал много по-големи възможности да се погрижи за нуждите на хората от Оранж. Но най-вече, подчертава Рубини, трябва да се отхвърли оправданието за тази анексия: а именно „че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтификат с огромни суми“. Преговорите между Ченчи и Бокастел се провалят, Оранж остава за Франция.

Това последно писмо (и само то) е публикувано от Данкелман, но ad confutandum^[1] тъй като Рубини отрича, че Инокентий XI някога е могъл да дава пари назаем на един еретически принц, в такъв случай заемите не съществуват! Доста хитро обаче Данкелман е пропуснал да публикува и предходните писма на Ченчи (съхранени, както и публикуваното от него, в Тайния архив на Ватикана), от които се стига до напълно противоположно заключение. Заключение, потвърдено, както се видя, от счетоводните книги на Карло Одескалки.