Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (18)

Осма нощ
18 срещу 19 септември 1683

— Заключена! Заключена е, проклятие!

Можеше да се очаква, помислих си, докато Ато буташе безрезултатно нагоре капака на отвора, който извеждаше в конюшнята на Тиракорда. Още докато вървяхме в подземията, съпровождани от приглушеното бърборене на Угонио и Чаконио, поредната нощна експедиция в къщата на Тиракорда ми се струваше обречена на провал. Дулчибени бе разбрал, че го държим под око. Може би нямаше представа, че вече го бяхме шпионирали в кабинета на Тиракода, но за нищо на света не би рискувал да бъде наблюдаван, докато извършва странни дейности с (или срещу) своя приятел. Ето защо, след като бе влязъл в къщата на земляка си, се беше погрижил да заключи отвора.

— Извинете, синьор абате — казах, докато Ато нервно си бършеше ръцете, — но може би така е по-добре. Ако тази нощ Дулчибени не забележи нищо нередно, докато задава гатанки на Тиракорда, сигурно утре ще заварим пътя свободен.

— Надали — отговори сухо Ато, — той вече знае, че е под наблюдение. Ако трябва да извърши нещо определено, ще го стори възможно най-бързо — тази нощ или най-късно утре.

— В такъв случай?

— В такъв случай трябва да намерим начин да влезем при Тиракорда, макар че изобщо не знам как. Нужно ни е…

— Гфъррррлъбх — прекъсна го Чаконио, като пристъпи напред.

Угонио го погледна смръщено, сякаш искаше да го смъмри.

— Най-сетне един доброволец — коментира със задоволство абат Мелани.

Няколко минути по-късно вече бяхме разделени на две, макар и неравностойни, групи. Ато, Угонио и аз се отправихме към проход С, в посока към подземната река. А Чаконио излезе на повърхността през кладенеца, който от същия този проход извеждаше на площад „Ротонда“, в близост до Пантеона. Не беше пожелал да сподели по какъв начин възнамеряваше да проникне в дома на Тиракорда. Търпеливо му бяхме описали до най-незначителните детайли вътрешността на къщата на лекаря и накрая корписантарят напълно откровено заяви, че това изобщо не му било от полза. Даже му бяхме връчили схема на дома, с разположението на прозорците, но още не се бяхме разделили, когато чухме в галерията да отеква неистово и доволно мляскане. Животът на нашия чертеж, с който Чаконио зловещо пируваше, бе кратък.

— Вярвате ли, че ще се справи? — попитах абат Мелани.

— Нямам ни най-малка представа. Описвахме му до припадък всеки ъгъл на къщата, но той като че ли вече знаеше какво трябва да прави. Не мога да ги търпя тези двамата.

Междувременно вече достигахме с лека стъпка малкия подземен канал, около който преди две нощи бе изчезнал Дулчибени. Преминахме край вонящите и разлагащи се трупове на плъховете и съвсем скоро чухме шума от подземното водно течение. Този път бяхме добре въоръжени: по искане на Ато, корписантарите бяха взели със себе си дълго и здраво въже, няколко железни гвоздея, един чук и някаква дълга пръчка. Те щяха да ни послужат за опасната и безразсъдна операция, която Ато държеше на всяка цена да се изпълни — да преминем реката.

Известно време постояхме в замислено съзерцание на водното течение, което като че ли изглеждаше по-черно, вонящо и заплашително от обичайното. Потръпнах, като си представих зловещото падане в тази мръсна и враждебна течаща маса. Дори и Угонио ми се стори притеснен. Дадох си кураж, отправяйки мълчалива молитва към Бога.

Неочаквано обаче видях Ато да се отдръпва от мен и да насочва поглед към мястото, в което дясната стена на галерията образуваше ъгъл с улея, в който бушуваше реката. Няколко мига Ато остана неподвижен на ъгъла между двата прохода. После плъзна ръка по протежението на стената на речната галерия.

— Какво правите? — казах разтревожен, като го видях да се надвесва заплашително над реката.

— Млъкни — процеди той, докато все по-трескаво опипваше стената, сякаш търсеше нещо.

Вече се канех да му се притека на помощ, страхувайки се, че ще изгуби равновесие. И точно в този момент го видях да се отдръпва от рискованото си положение, стискайки нещо в лявата си ръка.

Беше едно малко въженце, като онези, които рибарите използват, за да закотвят лодките си на брега на Тибър. Ато започна да дърпа въжето, като лека полека направи кълбо. Когато най-накрая срещуположната страна изглежда започна да се съпротивлява, Ато подкани мен и Угонио да погледнем в рекичката. Точно пред нас, едва осветена от светлината на светилника, се поклащаше една лодка.

* * *

— Сега мисля, че и ти разбра — каза малко по-късно абат Мелани, докато плавахме мълчаливо, тласкани от течението.

— Не, ако трябва да съм искрен — признах. — Как успяхте да откриете лодката?

— Много просто. Дулчибени е имал две възможности: да преплува реката или да я прекоси с лодка. За да не плува обаче, е имал нужда от лодка, закотвена на мястото, където се срещат двете галерии. Когато пристигнахме, тук нямаше помен от лодка, но ако имаше поне една, със сигурност щеше да бъде подложена на тласъка на течението.

— Значи, ако е вързана на въже — досетих се аз — щеше да е изтласкана в галерията в дясно от нас, поради силата на водното течение, което тече отляво надясно, за да се влее в Тибър.

— Точно така. Ето защо лодката трябваше да е вързана с въже в точка, разположена вдясно спрямо галерия С, тоест все по посока на течението. В противен случай щяхме да видим точно пред очите си въжето, което се опъва отляво надясно към лодката. Поради това потърсих въжето от дясната страна. Беше завързано за един железен пръстен, забит там кой знае от кого и откога.

Докато размишлявах върху новото доказателство за проницателността на абат Мелани, Угонио подпомагаше нашето придвижване, като лекичко тласкаше напред лодката с помощта на двете гребла. Пустият пейзаж, който се разкриваше на светлината на нашия светилник, беше мрачен и еднообразен. Върху заобления скален таван на галерията отекваше плисъкът на вълните, разбиващи се в крехката ни лодчица.

— Но вие не бяхте сигурен, че Дулчибени е използвал лодка — възразих неочаквано, — казахте „ако имаше поне една…“

— Понякога, за да разбереш истината, трябва да я предположиш.

— Какво искате да кажете?

— Същото се случва и в държавните дела: при наличието на необясними или нелогични факти, човек трябва да си представи какво е необходимото условие, което ги предопределя, колкото и невероятно да е то.

— Не разбирам.

— Най-абсурдните истини, момче, които обикновено са и най-страшните, никога не оставят следи за себе си. Запомни го.

— Искате да кажете, че никога не могат да бъдат разкрити?

— Не е речено. Има две възможности. Първата е, че има някой, който знае истината или я е разбрал, но няма доказателства.

— И тогава? — попитах, схващайки съвсем малко от думите на абата.

— Тогава той си създава доказателствата, които няма, докато истината не излезе на бял свят — отговори Ато най-невинно.

— Искате да кажете, че човек може да се сблъска с лъжливи доказателства за истински факти? — попитах със зяпнала уста.

— Браво. Но не се учудвай. Не трябва да правиш грешката, която всички правят, сиреч — след като веднъж бъде разкрито, че един документ или доказателство са подправени — да смяташ за лъжливо и тяхното съдържание, а отгоре на това, да имаш противоположното за вярно. Спомняй си го, когато станеш вестникар: често най-ужасяващите и неприемливи истини се намират именно в подправените документи.

— А ако няма даже и такива? — попитах аз.

— Тогава — и това е втората хипотеза — не ни остава друго, освен да правим предположения, както ти казвах в началото, и после да проверяваме дали разсъждението звучи смислено.

— Значи по такъв начин трябва да се разсъждава, за да се разбере secretum pestis.

— Все още не — отвърна Мелани. — Първо трябва да узнаем каква е ролята на всеки отделен участник и най-вече каква е комедията, която се разиграва тук. И аз мисля, че съм разбрал това.

Погледнах го мълчаливо, но лицето ми издаваше нетърпението ми.

— Заговор срещу Всехристиянския крал — тържествено обяви Ато.

— И кой трябва да го е скроил?

— Много ясно — жена му, кралицата.

 

Изправен пред недоумението ми, Ато трябваше да опресни паметта ми. Луи XIV бе хвърлил в затвора Фуке, за да изкопчи от него тайната на чумата. Но около Фуке се движеха лица, които, също както Главния интендант, са били унижени и разорени от владетеля. Преди всичко Лозюн, затворен в Пинероло заедно с Фуке и използван като шпионин; после Мадмоазел, богатата братовчедка на Негово Величество, на която кралят бе забранил да се омъжи за Лозюн. Освен това Девизе, който беше придружил Фуке „При оръженосеца“, бе верен до смърт на кралица Мария Тереза, която беше понесла изневери, прояви на всевластие и всякакъв друг тормоз от страна на Луи XIV.

— Но това не е достатъчно, за да се твърди, че всички те са заговорничели срещу Всехристиянския крал — прекъснах го, обзет от съмнение.

— Така е. Но помисли: кралят иска тайната на чумата. Фуке му я отказва, най-вероятно твърдейки, че не знае нищо. Когато налудничавото писмо на Кирхер, което намерихме у Дулчибени, попада в ръцете на Колбер, Фуке не може повече да отрича, без да изложи на опасност своя живот и този на семейството си. Накрая се договаря с краля и излиза от Пинероло в замяна на secretum pestis. Дотук съгласен ли си?

— Съгласен.

— Добре, при това положение кралят е победил. Според теб, след двайсет години строг затвор, излязъл оттам като развалина, доволен ли е Фуке?

— Не.

— Нямаше ли да е човешко и той да си отмъсти поне малко на краля, преди да изчезне?

— Ами, да.

— Ето на. Тогава си представи следното: един твой могъщ враг ти изтръгва тайната на чумата. Иска я на всяка цена, защото жадува да стане още по-могъщ. Но не е разбрал, че ти имаш също и тайната на противодействието, secretum vitae. Ако не можеш да го използваш собственоръчно, какво правиш?

— Давам я на някого, който… така де, на някой враг на моя враг.

— Много добре. А Фуке е имал на разположение кралски врагове, колкото му душа иска и всички готови да си отмъстят на краля-слънце. Като започнем от Лозюн.

— Но защо, според вас, Луи XIV не е разбрал, че Фуке притежава и противоотровата на чумата?

— Само предполагам. Както ще се досетиш, в писмото на Кирхер аз прочетох също secrtum vitae arcanae obices celant, сиреч тайната на живота е скрита зад загадъчни препятствия, докато тайната на разпространението на чумата — не. И така, аз смятам, че Фуке не е могъл да отрече, че познава secretum morbi, но е задържал за себе си противоотровата, изказвайки като претекст — благодарение на споменатата фраза — че Кирхер го е скрил и от него самия. Главният интендант трябва да е имал доста лека задача, при положение, че кралят се интересува най-вече как да разпространи чумата, а не толкова как да я надвие, ако го познавам добре.

— Струва ми се малко сложно.

— Обаче има логика. Сега следи мисълта ми: на кого би могъл да отрови живота Луи XIV с тайната на чумата?

— Ами, най-вече на императора — казах, досещайки се за разказаното ми от Бреноци.

— Прекрасно. А вероятно и на Испания, която от векове е враг на Франция. Нали така?

— Възможно е — допуснах, без да разбера до какво искаше да стигне Ато.

— Но империята е в ръцете на Хабсбургите, Испания също. Към коя династия принадлежи кралицата Мария Тереза?

— Към Хабсбургите!

— Ето, че стигнахме до целта. Следователно, за да подредим фактите, е необходимо да мислим, че Мария Тереза е получила и използвала secretum vitae срещу Луи XIV. Фуке може да е дал secrteum vitae на Лозюн, който вероятно го е предал на любимата Мадмоазел, а тя — на кралицата.

— Кралица, която действа подмолно срещу краля, своя съпруг — разсъдих на висок глас. — Това е нечувано.

— И тук грешиш — каза Ато — защото има прецедент.

През 1637, каза абатът, една година преди да се роди Луи XIV, тайните служби на френската корона заловили едно писмо от посланика на Испания в Брюксел. Писмото било изпратено до кралица Ана Австрийска, сестра на испанския крал Филип IV и съпруга на крал Луи XIII. Накратко — майката на краля-слънце. От посланието се разбирало, че Ана Австрийска поддържала тайна кореспонденция със своята родина. И то тъкмо когато между Франция и Испания бушувал остър конфликт. Кралят и кардинал Ришельо наредили грижливо и дискретно разследване. Така се разкрило, че кралицата посещавала малко прекалено често един парижки манастир: официално, за да се моли, но всъщност, за да разменя писма с Мадрид и с испанските посланици в Англия и Фландрия.

Ана отрекла да е допуснала да я ползват за шпионаж. Тогава била повикана на таен разговор от Ришельо: кралицата рискувала да попадне в затвора, предупредил я студено кардиналът, и една обикновена изповед нямало да я спаси. Луи XIII щял да й прости само в замяна на подробен доклад за новините, които тя била узнала от тайната си кореспонденция с испанците. В действителност в писмата на Ана Австрийска не ставало дума за обичайните оплаквания относно нейния живот в двора на Париж (където Ана, както щяло да се случи и с Мария Тереза, била доста нещастна). Кралицата на Франция си разменяла с испанците ценни политически сведения, може би с надеждата, че ще може да ускори края на войната. Но това било в разрез с интересите на кралството. Ана признала всичко.

— През 1659, по време на преговорите за Пиренейския мир на острова на Фазаните — продължи Ато, — Ана най-сетне видя отново брат си, крал Филип IV Испански. Не се бяха срещали от четиридесет и пет години. Бяха се разделили с мъка, когато тя, млада, едва шестнайсетгодишна принцеса, бе заминала завинаги за Франция. Ана прегърна и целуна нежно брат си. Филип обаче отдръпна лице от устните на сестра си, докато я гледаше в очите. Тя каза: „Ще ми простите ли, задето бях толкова добра французойка?“. „Мога да ви уважавам за това.“, отвърна той. Откакто Ана бе престанала да шпионира за него, макар и по принуда, брат й бе престанал да я обича.

— Но тя е била кралицата на Франция, не е могла…

— Знам, знам — каза набързо Ато — разказах ти тази стара история само, за да разбереш какви са Хабсбургите, дори когато се женят в чужда страна — остават си Хабсбурги.

— Черноводивто загалопирка.

 

Бяхме прекъснати от Угонио, който проявяваше признаци на нервност. След един относително спокоен участък, реката бе станала доста по-стремителна. Корписантарят гребеше все по-настървено, опитвайки се сега да забави нашето движение. Гребейки срещу течението, в началото беше строшил едното от греблата в стените на каменния улей в твърдото корито на водната маса. Сега бе настъпил сложен момент: малко по-нататък реката се разделяше на две течения: едното бе двойно по-широко от другото. Шумът и скоростта на водите решително се увеличаваха.

— Дясно или ляво? — попитах корписантарят.

— Снамалявайки грамовете, за да не се науголемят гримовете, и за да бъда повеч’ добродеятелец отколко злодеятелец, неведоумявкам разбирателството и кормилствувкам посоката — каза Угонио, докато Ато възразяваше.

— Остани на по-голямото течение, не завивай — каза абатът, — разклонението може да е без изход.

Обаче Угонио решително тласна няколко пъти с греблото, вкарвайки ни в по-малкия канал, където скоростта почти внезапно намаля.

— Защо не ми се подчини? — ядоса се Ато.

— Каналченцето е възизвеждащо, каналищището втечносмърдяващо се, все още като задовлетворявайки на задължението в новопокръстника нараствува радостноста, добразбирам.

Разтърквайки очите си, сякаш страдаше от силно главоболие, Ато отказа да разгадае мистериозното обяснение на Угонио и се затвори в кисело мълчание.

 

Съвсем скоро потиснатият гняв на абат Мелани намери начин да се изрази. След няколко минути спокойно плаване, таванът на галерията започна да се снишава.

— Това е някакъв второразреден канален отвод, проклет да си ти и кокошият ти мозък — обърна се Ато към Угонио.

— Ако обаче се не втечносмърдява, тъй как другото разклоненище се втечносмърдява.

— Но какво значи това? — попитах, притеснен от тавана, който ставаше все по-нисък.

— Не се втечносмърдява в независмостност от туй, че се поутеснява.

Окончателно се отказахме да тълкуваме речевите йероглифи на Угонио, защото междувременно галерията бе станала толкова ниска, че се наложи неудобно да се снишим в лодката. Угонио вече едва успяваше да гребе, а самият Ато трябваше да окуражава движението на лодчицата, като я тласкаше от кърмата с едната от пръчките. Вонята на черните води, сама по себе си непоносима, бе още по-мъчителна поради положението ни и задушаващо тясното пространство, в което се бяхме озовали. Помислих си с искрица съжаление за Клоридия, за изблиците на несдържаност на господаря Пелегрино, за слънчевите дни, за моето легло.

Внезапно чухме шум от цамбурване, точно отстрани на нашето корито. Живи същества от незнаен вид плискаха водите около нас.

— Мишкоплъхове — оповести Угонио — бягствуват.

— Какъв ужас! — отбеляза абат Мелани.

Таванът бе станал още по-нисък. Угонио се видя принуден да издърпа греблата на борда. Само Ато, вече преминал на носа на лодката, побутваше нашия плавателен съд с ритмични удари на пръчката в дъното на канала. Водите, които порехме, вече бяха почти изцяло заблатени и все пак лишени от естествената си тишина: навсякъде около нас, в странен контраст с ритмичните удари на абат Мелани, ни следваше непрекъснато враждебното цвърчене на плъховете.

— Ако не знаех, че съм жив, щях да кажа, без много да му мисля, че се движим по водите на Стикс — каза Ато, изпъшквайки от умора. — При положение, че не греша по първата точка, разбира се — добави той.

 

Вече лежахме по корем, натъпкани един до друг в дребния корпус на лодчицата, когато чухме акустиката на галерията да се изменя и омекотява, като че ли каналът скоро щеше да се разшири. И тогава пред смаяните ни лица високо в галерията се появи една огнена окръжност, в която трептяха жълти и червеникави езици и сякаш искаха да ни погълнат.

Разположени лъчеобразно, в кръга стояха трима магьосници, неподвижни и застрашителни. Обгърнати в алени туники и дълги конусовидни качулки, те ни наблюдаваха с ледени погледи. Изпод качулките, през кръгли дупки, святкаха смръщени, злонамерени и всезнаещи очи. Един от тримата държеше в ръка череп.

Втрещени от изненада, и тримата се отдръпнаха едновременно. Лодката леко се отклони от естествения си ход и застана напречно; нос и кърма задраха двете противоположни страни на канала, и лодката се запря точно под огнения кръг.

Един от тримата магьосници (или бяха пазители на ада?) наведе глава надолу, оглеждайки ни със злонамерено любопитство. Държеше факла, която неколкократно размаха в опита си да освети лицата ни; неговите другари се съветваха шепнешком.

— Може би съм сгрешил по първата точка — чух да мърмори Ато.

Вторият магьосник, който държеше в ръка голяма бяла свещ, на свой ред се наведе напред. И в този миг Угонио нададе ужасяващ вик, започна лудешки да се гърчи и без да иска, ме ритна в стомаха, а абат Мелани удари по носа. Сковани от страх до момента, и двама отвърнахме с непростимо неблагоразумие, като почнахме да си раздаваме удари наслуки. Междувременно лодката се бе освободила от заклещването, така че, преди да успеем да си дадем сметка, схватката ни, породена от ужаса, даде своя резултат. Чух плясък, даже два, от двете ми страни.

Светът се преобърна и ненадейно всичко стана студено и тъмно, докато разни същества избликваха от дяволските глъбини и се плъзгаха по лицето ми, цапайки го с невъзможни нечистотии. Извиках на свой ред, но гласът ми прекъсна и аз паднах стремглаво като Икар.

 

Никога не ще узная колко време (секунди, часове?) бе траял кошмарът в подземния канал. Знам само, че моят спасител бе Угонио, който с животинска сила ме издърпа от вълните и ме просна, без много да умува, върху някакви твърди дъски, като почти ми строши гръбнака.

Разбит от ужас, бях загубил представа за времето. Трябва да съм паднал доста зле в канала, помислих си, подавайки едва глава над водата (дори аз можех да докосвам дъното с пръстите на краката си) или пък отпускайки се по гръб на повърхността, докато най-накрая бях спасен от Угонио. Сега лежах в лодката, отново изправена и извлечена на сухо.

Гърбът страшно ме болеше; дишах учестено поради студа и страха, който все още ме караше да усещам неговите дяволски проявления. Така че помислих, че очите ми ме лъжат, когато, след като се надигнах и седнах, се огледах наоколо.

— Благодарете и двамата на абат Мелани — чух да казва Ато. — Ако, докато падах във водата, бях изпуснал светилника, сега щяхме да сме храна за плъховете.

Скромното светилниче продължаваше героично да осветява обстановката, предлагайки на очите ни възможно най-неочакваната гледка. Макар и в борба с тъмнината, успях определено да различа, че се намирахме в средата на широко подземно езеро. Над главите ни се отваряше, както ехото даваше да се разбере, огромна и внушителна кухина. Навсякъде около нас се плискаха заплашително черните подземни води. Но ние бяхме на сигурно място — бяхме попаднали на някакъв остров.

* * *

— За да излязна по добродеятелец, отколко злодеятелец и за да бъде повеч отец отколко отцеубиец, ужаснява ме автородеятелят на таз лайномазна и зломразна постановка. Той е един гнуснофонски криминалник!

— Имаш право. Който и да го е сторил, е чудовище — каза Ато за първи в съгласие с Угонио.

Изследването на езерния остров, върху който съдбата (или по-скоро нашето безразсъдство и липсата на упование в Бога) най-милостиво ни беше изхвърлила, не бе трудна работа. Малкият къс земя можеше да се обходи за няколко секунди. За да бъда ясен, бих казал, че не бе по-голям от скромната църквица „Санта Мария ин Постерула“.

Но това, което привличаше вниманието на Ато и Угонио, се намираше в средата на островчето, където бяха събрани някакви предмети с различна големина, които все още не можех да видя добре.

Опипах дрехите си: целият бях мокър и треперех от студ. Разтърсих се в опита си да дам тласък на вътрешната топлина и слязох на свой ред от лодката, опипвайки недоверчиво с крак сивата почва на острова. Присъединих се към Ато и Угонио, които оглеждаха насам-натам със замислено и погнусено изражение.

— Трябва да кажа, момче, че твоят талант в припадъците все повече се усъвършенства — посрещна ме Ато. — Блед си. Виждам, че срещата отпреди малко те е уплашила.

— Но кои бяха те? Пресвети небеса, изглеждаха…

— Не, не бяха пазителите на ада. Чисто и просто Сдружението за молитва и грижа за мъртвите.

— Благочестивото братство, което погребва изоставените трупове?

— Точно те. Дойдоха и под странноприемницата, за да вземат тялото на бедния Фуке, спомняш ли си? За жалост аз също бях забравил, че когато се събират в процесия носят туники, качулки, факли, черепи и тям подобни неща. Имат си своята живописност, тъй да се каже.

— Угонио също се уплаши — отбелязах аз.

— Попитах го защо, но не пожела да ми отговори. Имам усещането, че Сдружението за молитва и грижа за мъртвите е едно от малкото неща, от които се страхуват корписантарите. Процесията се движела в един подземен проход, от който се отваря процеп към канала, по който именно в този момент, за жалост, се движехме ние. Те са ни чули да минаваме и са се показали, а паниката ни изигра лоша шега. Знаеш ли какво се случи после?

— Аз… не си спомням нищо — признах си.

Ато ми разказа накратко продължението: той и Угонио паднали във водата и лодката, ненадейно загубила равновесие, се бе обърнала. Аз бях останал затворник в обърнатия корпус, с тяло под водата и глава над нея; ето защо моите викове останали заглушени като във вътрешността на камбана. Плъховете, които вълнуваха водите на канала, уплашени от сътресението, скочили върху мен и по лицето ми, оцапвайки ме с изпражненията си.

Пипнах си бузите: беше вярно. Почистих се с опакото на ръката си, докато стомахът ми се свиваше от отвращение.

— Имахме късмет — продължи Ато, докато ме развеждаше на оглед из острова — защото между виковете и крясъците Угонио и аз успяхме да се отърсим от тези гнусни зверчета…

— Мишкоплъхове, не звернусни — поправи го своевременно Угонио с поглед, насочен към нещо като клетка, което се намираше в краката ни.

— Мишки, плъхове, няма значение! С две думи — свърши обяснението си абат Мелани, — извлякохме теб и лодката от оня проклет канал и се озовахме в това подземно езеро. За щастие тримата качулати не ни последваха и ето ни сега тук. Кураж! Да не си единственият, на който му е студено! Виж ме: и аз съм целият подгизнал и кален. Кой би предположил, че ще унищожа толкова прекрасни дрехи в твоята проклета странноприемница… Но сега ела.

Показа ми чудноватата работилница, която се разполагаше в средата на острова.

Два големи каменни блока бяха сложени на земята, така че да служат за пиедестал на две маси от тъмно и прогнило дърво. Върху едната зърнах огромен брой инструменти: пинцети, остри ножчета и ножове за рязане, ножици и разнообразни остриета без дръжки; като доближих светилника, забелязах, че всички те бяха оцапани със съсирена кръв, с оттенъци, който варираха от алено до черно. От масата се носеше зловонният дъх на мърша. Между ножовете стояха две свещи, изгорели наполовина. Абат Мелани ги запали.

Минах към другата маса, върху която бяха разположени други, по-загадъчни предмети: керамичен съд с капак, целият украсен, с няколко дупки по страните, които ми се сториха някак странно познати; ампула от прозрачно стъкло, и която също не ми се видя непозната; до нея широка купа от червеникава глина подобна на ваза, с диаметър горе-долу един лакът, с някакъв чудноват метален уред по средата. Беше един вид малка бесилка: върху един широк триножник се издигаше една отвесна пръчка, завършваща с два закривени клона, които, посредством винт можеха да се затягат колкото човек иска, като че за да удушат някое нещастно създание. Съдът бе пълен до половина с вода, така че малкото бесило (не по-високо от една стомна) беше изцяло покрито, с изключение на удушаващия кръг на върха му.

На земята се намираше обаче най-особената вещ в цялата мистериозна работилница: желязна клетка, висока колкото малко дете, с доста гъсти решетки; приличаше на затвор, помислих, за мънички същества, подвижни и летящи, като пеперуди и канарчета.

Забелязах някакво движение вътре в клетката и се приближих. Дребно сиво създание ме гледаше изплашено отвътре — в дървена кутия, натъпкана със сено.

Ато приближи светилника, за да ми помогне да разгледам по-добре това, което той и Угонио вече бяха разпознали. С изненада разпознах един нещастен плъх, останал вече единствен заложник на острова и видимо уплашен от нашето присъствие.

Около клетката, натрупани един върху друг, се издигаха още странни предмети, които огледахме с предпазливо отвращение: урни, пълни с жълтеникав прах, лепкави течности, секреции, утайки от разни настойки, телесни сокове и мътни води; стомни, пълни с животинска (или човешка?) мас, хитроумно замесени с пепел и одрана кожа, и други отблъскващи смеси; разкривени съдове, аламбици, стъклени шишета, един кош, пълен с кости, със сигурност животински (които все пак Угонио изяви претенции да изследва задълбочено), къс развалено месо, изгнили корички от плодове, орехови черупки; керамична купа, пълна с кичури коса, една друга от стъкло, съдържаща цял грозд мънички змийчета, съхранени в спирт; една мрежа за риба, един мангал с духало, стари дърва за горене; листове прогнила хартия, въглени и камъни; накрая един мръсен чифт ръкавици, камара от омазани парцали и други гнусотии.

— Това е леговището на някой изверг — казах объркан.

— По-лошо — отвърна Ато, докато все още се въртяхме замаяни из тази безумна и зловеща занаятчийница. — Това е бърлогата на Дулчибени, гост на твоята странноприемница.

— Но какво, за Бога, прави той? — извиках ужасен.

— Не е много ясно. Със сигурност прави нещо на плъховете, което не се харесва на Угонио.

Корписантарят все още гледаше замислен касапския тезгях, изобщо необезпокояван от вонята на смърт, която се носеше от него.

— Затворническата удушвачка, разкормвачка… поразпорва, но сърдце му се не умилостивлява — каза накрая.

— Много благодаря, дотук и аз бях стигнал — рече Ато. — Първо залавя плъховете с мрежата за риба и ги слага в клетката. После ги използва за някакво странно врачуване и ги удушава с това нещо, дето прилича на малка бесилка. След което ги разпорва и накрая не знам какво друго им прави — каза Ато с кисела усмивка. — И всичко това в съгласие с благочестивите предписания на янсенистите от Порт-Роял! Това в клетката трябва да е единственият оцелял.

— Синьор Ато — казах, замаян от този апотеоз на отвращението — не ви ли се струва и на вас, че някои от тези вещи са ви познати?

Показах му ампулата на тезгяха, отстрани на малката бесилка.

Вместо отговор, Ато извади от джоба си един предмет, за чието съществуване вече бях забравил. Разви една кърпичка и показа парченцата от стъклената ампула, пълна с кръв, която бяхме намерили в прохода D. Взе фрагментите и ги доближи до цялата ампула.

— Като близнаци! — забелязах с изненада.

Счупената ампула наистина бе еднаква по форма и от същото зеленикаво стъкло като намерената на острова.

— Но изписаната ваза с капака също вече сме виждали — настоях аз. — Стоеше, ако не греша…

— …в тайната стаичка на Тиракорда — помогна ми Ато.

— Ето на!

— Да, ама не! Ти си мислиш за вазата, с която боравеше Дулчибени, когато приятелят му заспа. Този съд обаче е по-голям, а и рисунките са по-нагъсто. Мотивите на украсата и дупките по страните, са еднакви, с това съм съгласен — може би са дело на един и същ занаятчия.

Съдът, който намерихме на острова, всъщност имаше странични въздухопроводи и бе украсен с блатни растения и малки животинчета, вероятно попови лъжички, които плуваха между листенцата. Отворих капака, доближих вазата до светилника и пъхнах вътре пръст: в съда имаше сивкава вода, в която плуваха частици от тънко бяло платно. На дъното имаше малко пясък.

— Синьор Ато, Кристофано ми каза, че да си имаш работа с плъхове по време на чума е опасно.

— Знам. И аз си мислих за това онази вечер, след като намерихме умиращите плъхове с избликналата кръв. Очевидно нашият Дулчибени няма подобни страхове.

— Островка не добринка, не справедливка, не милостивка — предупреди Угонио с тъжен глас.

— Разбрах, чудовище, след малко ще си отидем. Вместо да се оплакваш, можеш поне да ни кажеш къде се намираме, при положение че дойдохме тук, благодарение на теб.

— Вярно е — казах и аз на Угонио, — ако при разклонението, ти беше избрал да хванем другото течение на реката, нямаше да открием острова на Дулчибени.

— Не е работката сладостничка, доколкодето я има тъгичката на островката, упражнявана връз олтаря с голяма обосновка.

— Виж, тази вечер всичко му идва на -ка, -ката — прошепна на себе си абат Мелани, вдигайки очи към небето сякаш в израз на крайно отчаяние. Млъкна за миг и после избухна: — Тогава нека някой да ми каже какво, по дяволите, е тази островка татаростровка! — извика, така че цялата пещера, в която се намирахме, изкънтя.

Ехото заглъхна. Без да отваря уста, Угонио ме подкани да го следвам. Показа ми задната страна на големия каменен блок, който служеше за основа на една от масите, и кимна с глава, издавайки доволно грухтене, сякаш искаше да отвърне на предизвикателството на абат Мелани.

Ато дойде при нас. Върху скалата се виждаше барелеф, в който се различаваха фигури на хора и животни. Мелани се приближи още повече и почна да изучава нетърпеливо с върха на пръстите си неравната повърхност, като че ли искаше да намери потвърждение на онова, което разкриваха очите му.

— Невероятно. Това е митрей — прошепна той. — Гледай, гледай тук. Като по учебник, има всичко: жертвоприношението на бика, скорпионът…

Намирахме се там, където преди много време се е издигал подземен храм, в който древните римляни почитали бог Митра. Божество, идващо от Изтока, обясни Ато, което в Рим бе стигало дотам да се съревновава по известност с Аполон, тъй като и двамата се отъждествявали със слънцето. Че ставаше дума за древен митрей, беше сигурно: релефното изображение върху единия от камъните показваше бога, убиващ бик, чийто тестикули са приклещени от един скорпион — типично изображение на Митра. Още повече, че подземното разположение, ако допуснем, че е било такова и в началото, бе предпочитаното от поклонниците на Митра.

— Намерихме само двата големи камъка, които Дулчибени ползва за своите занимания — заключи абат Мелани, — може би защото останалата част от храма е била погребана от езерото.

— И как е могло да се случи?

— С всичките тези подземни реки, понякога земните пластове тук долу се разместват. И ти го видя: в подземията има не само проходи, но също така пещери, кухини, огромни дупки, цели римски дворци, присъединени към строежите от по-близките векове. Водата на реките и клоаките прекопава слепешката и от време на време рухва някоя пещера, друга се изпълва с вода и така нататък. Такава е природата на Urbs subterranea^[1].

Инстинктивно се досетих за пукнатината, която се бе отворила в стените на стълбището на странноприемницата преди няколко дни, след като се бе чул подземен тътен.

Угонио отново показваше признаци на нервност. Решихме да пуснем лодката във водата и да се опитаме да се върнем. Ато нямаше търпение да се види с Чаконио, за да разбере резултата от неговото промъкване в къщата на Тиракорда. Спуснахме повторно нашия мизерен плавателен съд (който за щастие не бе претърпял никакви значими поражения) и побързахме да преминем обратно тесния канал, който ни бе довел до подземния митрей.

Угонио изглеждаше в доста лошо настроение. Изведнъж, точно докато се канехме да отплаваме по езерото, той изскочи от лодката и, вдигайки облак от пръски с бързите си подскоци, се върна на острова.

— Угонио! — извиках поразен.

— Спокойно, трябва да изчакаме само миг — каза Ато Мелани, който вече бе предусетил хода на корписантаря.

След няколко секунди, Угонио отново тръгна към нас и ловко скочи в лодката. Изглеждаше успокоен.

Почти се канех да го попитам какво, по дяволите, го бе накарало да се върне, когато ненадейно разбрах.

— Островка несправедливка — промърмори Угонио под носа си. Беше освободил от клетката последния плъх.

* * *

Завръщането през задушния канал, който се вливаше в езерото, протече по не толкова драматичен начин, но бе също толкова изтощително, както и на идване. Придвижването сега бе станало по-бавно и мъчително поради умората и срещуположното, макар и слабо, течение. Никой не говореше; при носа Ато и Угонио бутаха с пръчките, докато на кърмата аз служех за противотежест и държах светилника.

След малко ми се прииска да наруша това тежко мълчание, прекъсвано само от лепкавите плисъци на каналните води.

— Синьор Ато, като стана дума за размествания, причинени от подземните реки, да ви кажа, случи ми се нещо странно.

Разказах му, че астрологическата газета, която бяхме отмъкнали от Стилоне Приазо, бе предвидила за месец септември природни явление като земетресения и други подобни. Точно няколко дни по-рано в странноприемницата се беше чуло нещо, подобно на смътно, но заплашително разместване на земните недра и една цепнатина се бе отворила в стената на стълбището. Дали не ставаше дума за някакво случайно предзнаменование? Или по-скоро авторът на астрологическата газета знаеше, че през месец септември има по-голяма вероятност да се разиграят явления от такова естество?

— Мога само да ти кажа, че не вярвам на подобни глупости — каза абат Мелани с презрителна усмивка, — иначе вече да съм изтичал при някой астролог, та да ми предскаже настоящето, миналото и бъдещето. Изобщо не вярвам, че фактът, че съм роден на 31 март, може…

— Овнец — промърмори Угонио.

Ато и аз се спогледахме.

— А, да. Забравих, че ти си, така де, че разбираш… — каза Ато, като се опита да удържи смеха си.

Но корписантарят не се остави до го смутят. Според великия астролог Аркандам, пророкува невъзмутимо Угонио, роденият в Овнец, с природа топла и суха, ще бъде господстван от гнева. Ще бъде с червен или рус косъм и почти винаги ще има белези на раменете или на левия крак, изобилие от косми, здрава брадичка, очите добре оцветени, зъбите бели, яки челюстите, хубав нос, големи клепачи.

Ще бъде съгледвач и разследвач на чуждите думи и дела и на всяка тайна. Ще е дарен с дух жаден за знания, извисен, променлив и силен. Ще има много приятели, ще избегне злото. Ще бъде малко податлив на болести, освен тежките мъчения, които ще понесе от главоболието. Ще бъде красноречив, самотен в начина си на живот, великодушен в необходимите неща: ще има измамнически мисли и често ще извършва заплашителни деяния. Ще има добър късмет във всеки вид война, както и в преговорите за всяко нещо.

В ранната си младост ще бъде доста сприхав и избухлив. Ще се измъчва от някакъв вътрешен гняв, който само ще загатне в проявите си. Ще бъде лъжец, лъжовен и под сладки слова ще крие мошеничества и неистини, казвайки едно и вършейки друго, обещавайки чудеса, без да удържа на обещанията си. Ще изживее част от своето време в слава. Ще бъде скъперник и, поради това, лесно ще се смръщва, но още повече ще му завиждат останалите, заради което ще има много врагове и недоброжелатели. Що се отнася до нещастието, може да бъде засегнат от различни бедствия, така че не ще има нито едно удобство без неудобство и опасност за благата си. Ще притежава изменчиво имущество, сиреч веднага ще губи онова, което е спечелил и веднага ще си възвръща това, което е загубил. Но много изобилия ще му бъдат дарени.

Ще направи множество пътешествия и ще остави страната и родителите си. От двайсет и три годишна възраст ще попадне на по-добри неща и ще борави с пари. Ще стане богат на четиридесет години и ще достигне до голяма почест. Ще доведе до съвършенство онова, което ще поиска да направи; неговите услуги ще се харесват. Няма да се ожени за жената, която ще му бъде предопределена от началото, но за друга, която ще обича и от която ще има благородни синове. Ще разговаря с хора на Църквата. В общи линии, ако се роди в часовете на деня, ще бъде късметлия и много на почит сред принцове и господари. Ще живее до осемдесет и седем години и три месеца.

Вместо да се подиграем с Угонио, Ато и аз бяхме изслушали всичко от игла до конец в храмово мълчание. Абат Мелани дори беше спрял да гребе, докато корписантарят най-смирено бе поддържал ритъма.

— Хубаво, да видим — помисли си Ато. — Богат, вярно е. Ловък в преговорите, вярно е. С рус косъм, поне докато не ми побелее косата, вярно е. Голям пътешественик, съгледвач на чужди думи и дела — ама разбира се. Здрава брадичка, хубави очи, добре сложени челюсти, приличен нос — налице. Красноречив, дух жаден за знания, извисен, променлив и силен — Бог да ми прости нескромността, но не е грешно, даже напротив. После? А, да: уважението на принцове, другаруването с прелати и главоболието. Не знам откъде нашият Угонио е усвоил цялото това познание за знака на Овена, но със сигурност не му е паднало от небето.

Избегнах да питам Ато дали се разпознаваше също и по отношение скъперничеството, избухливостта, измамничеството, завистта, прибягването до лъжи и заплахи, за които говореше астрологическият портрет. И пропуснах да питам Угонио защо, измежду множеството отрицателни черти на родените в Овена, не бе включил и суетата. Постарах се и да не намеквам за предсказанието за брака и поколението — разбира се, невъзможни за абата.

— Наистина знаеш много неща за астрологията — поздравих корписантаря, досещайки се и за неговия красноречив преглед на медицинската астрология отпреди няколко нощи.

— Напрочетено, подочуто, издумано.

— Знай, момче — намеси се абат Мелани, — че в този свещен град всяка къща, всяка стена, всяка скала е пропита с магия, със суеверие, с тъмни херметически познания. Нашите две чудовища трябва да са прочели някое ръководство за астрологически допитвания; могат да се намерят навсякъде, макар и никой да не изрича това на висок глас. Скандалът е само театър за непосветените — спомни си историята на абат Моранди.

Именно в този миг шумът на течаща вода ни откъсна от разговора: бяхме се върнали в точката на вливане в главния канал.

— Сега ще е добре да наблегнем на греблата — каза Ато, докато нашето плаващо корито се оставяше на милостта на доста по-стремителните води, на подземната река.

Премина само миг, преди и тримата да се спогледаме, лишени от ума и дума:

— Греблата — казах аз. — Мисля, че ги изпуснахме, когато се появиха тримата от Сдружението за мъртвите.

Видях Ато да впива поглед в Угонио с озлобление, сякаш изискваше някакво обяснение.

— Овнец тоже всезбраванец — защити се Угонио, опитвайки да хвърли върху абата вината за загубата на греблата.

 

Лодчицата, безпомощна плячка на течението, започна да се движи все по-устремно. Напразен бе всеки опит да спрем нашето движение, запирайки прътите в дъното на реката.

За един кратък участък продължихме по реката; съвсем скоро обаче някакъв приток се вля отляво, образувайки вълна, която ни принуди здраво да се захванем за бедното дървено корито, за да не изхвръкнем навън. Бученето на водите сега бе станало по-силно и натрапчиво; стените на канала вече не предлагаха никакви опорни точки. Никой не дръзваше да отвори уста.

Угонио се опита да използва въжето, което бе домъкнал със себе си, за да се закачи за някоя издатина, но камъните и тухлените блокове, от които бяха изградени стените, бяха съвсем гладки.

Неочаквано се сетих, че по време на пътешествието ни на отиване, корписантарят, макар и енигматично, беше обяснил мотива, поради който, щом стигнахме до раздвоението към езерото, не бе пожелал да продължи по главния канал.

— Каза, че реката се „втечносмърдява“? — попитах го.

Кимна с глава:

— Втечносмърдява се с отвратителничка втечносмръдка.

Ненадейно се озовахме насред нещо като воден кръстопът: отляво и отдясно два еднакви и срещуположни притока се вливаха с още по-мощен грохот в нашата река.

Тук започна началото на края. Лодчицата, сякаш замаяна от тази надпревара на водни приливи, започна да се върти около себе си, първо бавно, а после вихрено. Сега вече бяхме се прегърнали не само с коритото, но и едни други. Въртенето скоро ни лиши от чувство за ориентация, така че за миг имах абсурдното усещане, че отново се изкачваме по реката, срещу течението и към спасението.

Същевременно някакъв заглушаващ грохот се приближаваше все повече и повече. Единственият ни ориентир бе нашият светилник, който Ато с безумно усилие продължаваше да държи неподвижно на половин бой височина, сякаш от него зависеха съдбините на света; около тази малка светлинна окръжност всичко се въртеше лудешки. Почти ми се струваше, че летя, помислих си, опиянен от страх и световъртеж.

Желанието ми се изпълни. Водата под коритото се отдръпна и чух вълните под нас да се плискат, сякаш някаква магнетична сила ни бе вдигнала и се канеше милостиво да ни отнесе на някой спасителен бряг. За един невероятно кратък и налудничав миг в мисълта ми се върнаха думите на отец Робледа за Универсалния магнетизъм на Кирхер, който струи от Бог и държи заедно всичко в природата.

Но внезапно някаква гигантска, сляпа сила се разби в дъното на лодката, катурна ни на мига и всичко потъна в мрак. Озовах се във водата, обгърнат от ледени и злонамерени водовъртежи, обливан от мръсна и отвратителна пяна, крещейки от ужас и отчаяние.

Бяхме скочили от един праг, попадайки в друга река, още по-воняща и отвратителна. В сблъсъка с водата лодката се бе преобърнала и светилникът бе изчезнал. Само на моменти успявах до докосвам дъното с пръстите на краката си, може би защото тук-там по него имаше големи насипи. Ако не беше така, със сигурност щях да се удавя. Вонята бе непоносима и спираше дъха ми. От напрежение и страх едва успявах да поемам дъх.

— Живи ли сте? — извика Ато в тъмнината, докато бученето на водата по праговете изтезаваше ушите ни.

— Аз съм тук — отговорих с последни сили, пляскайки с ръце и крака, за да се задържа на повърхността.

Някакъв тъп предмет ми нанесе мощен удар в гърдите, като ме остави без дъх.

— Хванете се, хванете се за лодката, тук между нас е — каза Ато. Като по чудо успях да уловя ръба на коритото, докато течението отново ни завъртя, за да ни погълне.

— Угонио — изкрещя още веднъж Ато с всичката сила, която му оставаше. — Угонио, къде си?

 

Бяхме останали само двама. Убедени, че вече се приближаваме към смъртта, се оставихме на злочестата развалина да ни влече, носейки се между изпражнения и други неописуеми гнусотии.

— Втечносмърдява се… сега разбрах — каза Ато.

— Какво разбрахте?

— Това не е някой обикновен канал, ами Клоака Максима, най-големият канален отвод на Рим, построен от древните римляни.

Скоростта се увеличи още повече и от акустиката доловихме, че се намираме в широка галерия, но с доста нисък таван, може би едва позволяващ на обърнатия корпус на лодчицата да се носи по течението. Сега бученето на водите бе намаляло, поради отдалечаването ни от праговете.

Неочаквано обаче лодката се спря. Таванът вече бе прекалено нисък и бе накарал нашата лодката да заседне комично в обърнато положение. Едва успях да се удържа за ръба; вдигнах ръка и с ужас почувствах колко близка и потискаща бе повърхността на тавана. Въздухът бе невероятно гъст и вонящ.

— Какво ще правим? — задавих се в отчаяния опит да задържа устните си над водната линия.

— Не можем да се върнем назад. Да се оставим на течението.

— Но аз не мога да плувам.

— Аз също. Но водата ще те носи, трябва само да се държиш на повърхността. Застани по гръб и дръж главата изправена — каза, докато плюеше, за да си почисти устата — и от време на време греби с ръце, но без паника, иначе ще идеш на дъното.

— А после?

— Все отнякъде ще излезем.

— Ами ако преди това таванът се затвори изцяло?

Той не отговори.

 

Вече на края на жизнените сили, се оставихме на прииждащите води (ако можеше да се нарече така тази отвратителна кална каша) да ни носят, докато не се сбъдна моето предсказание. Течението, което ни влечеше, отново се ускори, като че се спускахме по наклон; пространството над нас дотолкова се бе стеснило, че редувах дългите задържания на дъха с кратки и внезапни вдишвания; зловредните изпарения, попадащи по този начин в дробовете, предизвикаха туптене в главата ми и страшно замайване. Някакъв далечен и мощен водовъртеж сякаш се канеше да ни погълне.

Внезапно ударих главата си в тавана на галерията. Скоростта нарастваше още повече. Беше краят.

Повръщаше ми се. Все пак се удържах, сякаш скоро щеше да дойде освобождението и с него — мирът. Сподавен, но много близък, чух за последен път гласа на Ато.

— Ах, значи все пак е вярно — измърмори той на себе си.