Рита Моналди, Франческо Сорти
Печатът (37)

Дълговете на Уилям

Сметките в джоба на принц Оранжки: това е трябвало да се направи още от началото. А в биографиите на Уилям Оранжки остава доста мъглява дори темата за самия основен капитал: кой е финансирал войските, крито той е командвал в защита на Холандия? Няма отговор, но само защото въпросът не е бил задаван с необходимата твърдост. И все пак се намира някой и друг учен, проявявал малко любопитство.

Според англиканския епископ Гилберт Бърнет, съвременник и приятел на Уилям, принц Оранжки „дойде на бял свят вече в доста неблагоприятни условия. Неговите лични сметки бяха в окаяно състояние: неговото имущество бе разграбено от отделянето на два големи фонда, отишли за майка му и баба му, а да не говорим за един доста голям дълг, който баща му беше взел, за да подкрепя английската корона.“ (Bishop Burnet’s History of his own time, Лондон 1857, стр. 212).

Бърнет взел активно участие в подготовката на революцията от 1688, бил измежду малкото, които знаели за подготовката на десанта в Англия, и рамо до рамо с Уилям дори в най-деликатните моменти от неговия преврат, включително и на последния поход от крайбрежието до Лондон. Ето защо не би било никак изненадващо, ако е премълчал други факти, по-неудобни за короната и англиканската вяра.

Немският историк Волфганг Винделбанд представя едно писмо от Уилям до приятеля Валдек, написано малко след възкачването му на английския трон: „Ако познавахте съществуванието, което водя, със сигурност щяхте да имате милост към мен. Единствената утеха, която ми остава, е, че Бог знае, че онова, което ме движи, не е тщеславието“ (цит. във Волфганг Винделбанд, Wilhelm von Oranien und das europaische Staatensystem в Von staatlichem Werden und Wesen. Festschrift Erich Marks zum 60. Geburtstag, Аален 1981).

Това ли са думите, пита се учуден Винделбанд, на човек, който току-що е реализирал мечтата на целия си живот? А тези думи, добавям аз, не могат ли да идват от устата на оня, който има тежки и непризнати парични проблеми?

Английските поданици не смятали новия крал за символ на скромността. Както отбелязва фон Ранке, през 1689 Уилям помолил английския парламент за пожизнена лична издръжка, както предшестващите го владетели от династията Стюарт: „Необходимо е за нашата сигурност да имаме пари на разположение“. Парламентът не се доверил: на краля била отпусната само едногодишна издръжка с изричната уговорка „за не по-дълго“. Уилям бил дълбоко засегнат и сметнал отказа за лична обида. Но нямал никакво средство да се противопостави. По някаква случайност именно в този момент вървели тайните преговори между Бокастел, Ченчи и Ватиканския държавен секретариат.

Цялата история на Оранжкия род, при по-внимателно вглеждане, е осеяна с очевидни епизоди, от които проличават най-малкото мъчителни отношения между протестантските принцове и парите. Според английската историчка Мери Каролайн Тревелиън, „амбициите на Уилям II (бащата на Уилям III) щяха да бъдат доста по-малко възпрепятствани, ако в качеството си на главен военачалник на холандската република, не се беше опитвал да издържа войска, по-голяма от онова, което бе в състояние да плати“. За да намери нужните за защитата пари, Уилям прибягнал и до насилие, като хвърлил в затвора през 1650 петима от основните депутати на Холандските щати и тръгнал към Амстердам, за да го постави под обсада (Г. Яж Раниер, William of Orange, Лондон 1932, стр. 16–17).

През 1657, все според Тревелиън, майката на Уилям III заложила собствените си бижута в Амстердам, за да може да подкрепи исканията на своите братя. През 1661 починала в Англия. На следващия май бабата на Уилям, принцеса Амалия от Солмс, започнала съдебно дело, за да си върне бижутата. Нейният секретар Риве пише на Хюигенс, секретар на Уилям, че младият принц „не говори за нищо друго, освен за това дело“ (Мери Каролайн Тревелян, William the third and the defense of Holland 1672–1674, Лондон 1930, стр. 22). Но защо тези скъпоценности, между който един диамант от 39 карата, вграден в сребро, толкова вълнували Уилям? Искало му е се само да измие срама от залагането на семейни скъпоценности? Или повече го е интересувал продажната стойност на бижутата?

На принцовете Оранж впрочем трябва да са им били необходими големи финансови ресурси, за да издържат военните си кампании. През месеците на подготовка на десанта в Англия папските агенти също са запознати със спешните нужди на Уилям: в средата на октомври 1688 (Данкелман съобщава за това обстоятелство) известили, че поради силния вятър 10 или дори 12 кораба от флотата на Уилям не са се върнали от маневрите в открито море, а принц Оранжки бил доста разтревожен, тъй като закъснението в подготовката му струвало 50 000 ливри на ден.

Нуждата, ако е крайна, може да подтикне към недостойни дела и един принц, включително към измама и предателство. Според историка-нумизматика Николо Пападополи (Imitazione dello zecchino veneziano fatta da Guglielmo Enrico d’Orange (1650–1702) в Rivista italiana di Numismatica е scienze affini, XXIII [1910], брой III) през 17 век монетният двор на Оранжкото княжество най-спокойно фалшифицирал венециански монети, избягвайки с лекота съответните санкции. Когато през 1646 измамата е разкрита, La Serenissima, венецианската република, била ангажирана с отбраната на Кандия срещу турците и разчитала именно на Холандия за войскови подкрепления и оръжие: така че венецианците трябвало мълчаливо да търпят. Накрая принцовете от династията Оранж фалшифицирали по всяка вероятност и унгарски дукати, който по онова време били в обращение в Холандия.